Джон Грийн
Мажоретно-фантастично коледно чудо (4)

Четвърта глава

Щом натиснах бутона за вратата на гаража, започнах да проумявам какво предизвикателство бе нашето начинание: до вратата на гаража бе долепена стена от сняг, висока около седемдесет сантиметра. Тъй като Херцога и Джей Пи бяха дошли по обяд, трябва да бе наваляло поне четирийсет и пет сантиметра оттогава.

Включих системата четири по четири.

— Ще, ъ-ъ… Мислите ли, че трябва да мина през снега?

— ПРОСТО ТРЪГНИ — каза Джей Пи от задната седалка. Херцога успешно бе извикала „пушка“^[1]. Поех си дълбоко дъх и дадох на заден. Джипът се повдигна леко, когато се ударихме в снега, но си проправи път и започнах да карам на заден по алеята.

Всъщност не толкова шофирах, колкото се пързаляхме, но поне се движехме. Скоро джипът бе вън от алеята и насочен приблизително към „Уофъл Хаус“, благодарение повече на късмета ни, отколкото на уменията ни.

Снегът по улиците беше дълбок трийсет сантиметра. Нямаше улица в нашия квартал, по която да е посипана сол или да е минало превозно средство.

— Това е толкова глупав начин да умреш — отбеляза Херцога и аз започвах да се съгласявам с нея.

Но Джей Пи извика от задната седалка:

— Спартанци! Тази вечер ще вечеряме в „Уофъл Хаус“!

Кимнах, включих на скорост и натиснах педала за газта.

Гумите се въртяха и въртяха, а после се изстреляхме и падащият сняг оживя в светлината на фаровете. Не виждах извивките на пътя, камо ли разделящата платната линия, така че предимно се опитвах да остана някъде между пощенските кутии.

Гроув Парк прилича на купа и за да излезете от него, трябва да шофирате по доста умерен наклон. И тримата — Джей Пи, Херцога и аз — израснахме в квартала Гроув Парк, така че бях шофирал хиляди пъти по въпросния наклон.

И затова дори не се сетих за възможните проблеми, когато започнахме да се изкачваме. Но скоро забелязах, че силата, с която натисках педала за газта, по никакъв начин не оказваше влияние на скоростта, с която изкачвахме хълма. Започнах да изпадам в ужас.

Колата постепенно намаляваше скорост. Натиснах педала за газта и заслушах как гумите се въртят в снега. Джей Пи изруга. Обаче все още пълзяхме напред и вече виждах билото на хълма, както и черното, изчистено от снега платно на магистралата над нас.

— Хайде, Карла — измърморих.

— Дай газ — предложи Джей Пи. Подчиних се и гумите се завъртяха още няколко пъти, но после изведнъж Карла спря да се изкачва.

Измина дълъг миг, откакто Карла бе спряла, докато започне отново да се плъзга с блокирали гуми надолу по хълма. Беше тих миг, миг на размисъл. Общо взето, не обичам да поемам рискове. Не съм от онези хора, които прекосяват пеш целите Апалачи или прекарват лятото в учене в Еквадор, дори не съм от онези хора, които ядат суши. Когато бях малък и нощем се тревожех за разни неща, което ми пречеше да заспя, а майка ми винаги ме питаше: „Кое е най-лошото, което може да се случи?“. Мислеше, че това ме успокоява — мислеше, че думите й ще ме накарат да осъзная, че грешките в домашната ми работа по математика във втори клас няма да имат огромни последици за качеството на живота ми. Но не така стана. Започнах да мисля за най-лошото, което би могло да се случи. Да кажем, че се тревожа за грешките в домашната си работа по математика във втори клас. Може би учителката ми, мис Чапмън, ще ми се разкрещи. Няма да се разкрещи, но може би кротко ще изрази неодобрението си. А може би кротко изразеното й неодобрение ще ме разтревожи. И може би ще се разплача. Всички ще започнат да ме наричат бебе, което ще засили социалната ми изолация и тъкмо защото никой не ме харесва, ще се обърна за утеха към наркотиците и в пети клас вече ще съм привикнал към хероина. И после ще умра. Това е най-лошото, което може да се случи. И вярвах, че трябва да премислям ситуациите, за да не привикна към хероина и/или да умра. Но бях изхвърлил всякакви тревоги от главата си. И за какво? Заради мажоретки, които не познавах? Нямам нищо против мажоретките, но със сигурност имаше и по-хубави неща, за които да се жертвам.

Усетих, че Херцога ме гледа, и я погледнах в отговор, очите й бяха огромни, кръгли и изразяваха страх и може би леко раздразнение. И едва тогава, в този дълъг миг на застиналост, помислих за най-лошото, което можеше да се случи: това. Ако оцелеех, родителите ми щяха да ме убият, че съм съсипал колата. Щях да бъда наказан с години — възможно бе дори с десетки години. Щях да работя стотици часове през лятото, за да платя ремонта на колата.

И после се случи непоправимото. Започнахме да се занасяме назад, обратно към къщата. Натиснах спирачките. Херцога дръпна ръчната спирачка, но Карла просто се спускаше зигзагообразно назад и само от време на време отговаряше на безумните завъртания на волана.

Усетих лек удар и си помислих, че сме се бутнали в бордюр; спускахме се по хълма през дворовете на нашите съседи, като разоравахме снега чак до подкалниците. Плъзгахме се назад покрай къщи, толкова близо до тях, че виждах украшенията по коледните дръвчета през прозорците на дневните. Карла като по чудо избегна пикап, паркиран в една от алеите, и докато гледах в огледалото за обратно виждане за приближаващи се пощенски кутии, коли и къщи, случайно фиксирах Джей Пи. Той се усмихваше. Най-лошото, което можеше да се случи, накрая се беше случило. И дори изпитах известно облекчение… може би. Както и да е, нещо в усмивката му ме накара да се усмихна и аз.

Погледнах Херцога и вдигнах ръцете си от кормилото. Тя поклати глава така, сякаш бе ядосана, но също се предаде. За да покажа до каква степен не контролирам Карла, сграбчих волана и започнах театрално да го въртя насам-натам.

— В беда сме — каза Херцога и се засмя.

И тогава, ей така изведнъж, спирачките заработиха и аз бях притиснат към седалката и накрая, когато пътят стана равен, колата спря. Джей Пи говореше прекалено високо, заявявайки:

— Господи, не мога да повярвам, че не сме мъртви. Ние сме толкова живи!

Огледах се в опит да се ориентирам. На около метър и половина от предната врата от другата страна бе къщата на онези пенсионери, господин и госпожа Олни. Светеше лампа и след като гледах секунда, видях госпожа Олни, облечена в бяла нощница, застанала с лице, почти притиснато до стъклото, втренчила се в нас с отворена уста. Херцога й хвърли поглед и й отдаде чест. Включих на скорост, изкарах предпазливо колата от двора на семейство Олни и излязох, както се надявах, на улицата. Изключих от скорост и свалих треперещите си ръце от волана.

— Добре — каза Джей Пи в опит да се успокои. — Добре. Добре. Добре. — Пое си въздух и после додаде: — Това бе страхотно! Най-доброто влакче на ужасите за всички времена!

— Опитвам се да не се напикая — казах. Бях готов да си отида у дома — обратно към филмите за Джеймс Бонд — и да стоя буден половината нощ, да хапвам пуканки, да поспя няколко часа, да прекарам Коледата с Херцога и родителите й. Бях живял без компанията на мажоретките от Пенсилвания седемнайсет години и половина. Можех да преживея още ден без тях.

Джей Пи не спираше да говори:

— През цялото време си мислех: Човече, ще умра в бебешко син скиорски костюм. Майка ми ще трябва да идентифицира тялото ми и ще прекара остатъка от живота си с мисълта, че когато е насаме, синът й обича да се облича като порнозвезда от седемдесетте години на двайсети век, и то с по-ниска от нормалната температура на тялото.

— Мисля, че мога да прекарам една нощ и без крокети — каза Херцога.

— Да — съгласих се. — Да. — Джей Пи високо възрази, че отново иска да се повози на влакчето на ужасите, но на мен ми бе достатъчно. Обадих се на Кун, а пръстът ми трепереше, докато натисках бутона за бързо избиране.

— Чуй, човече, дори не можем да излезем от Гроув Парк. Прекалено много сняг има.

— Опитай по-настойчиво, човече — каза Кун. — Приятелите на Мичъл дори не са тръгнали още, така мисля. А Били се обади на двама от колежа, които познава, и им каза да донесат буренце бира, защото единственият начин тези прекрасни дами да благоволят да разговарят с Били е да са пияни… Хей! Съжалявам, Били току-що ме удари с хартиената си шапка. Аз съм настоящият помощник-управител, Били! И ще докладвам за поведен… Хей! Както и да е, моля ви, елате. Не искам да съм затворен тук с Били и шайка немарливи пияници. Ресторантът ми ще се сдобие с лошо име, аз ще бъда уволнен и просто… моля ви.

Джей Пи се обади от задната седалка:

— Влакче на ужасите! Влакче на ужасите! Влакче на ужасите!

Затворих телефона и се обърнах към Херцога. Канех се да ги убедя да се върнем у дома, когато телефонът ми отново звънна. Беше майка ми.

— Не можахме да наемем кола. Върнахме се в хотела — каза. — Остават само осем минути до Коледа и щях да изчакам, но баща ти е уморен и иска да си легне, затова ще се поздравим с празника сега. — Баща ми се наведе към телефона и чух неговия безрадостен поздрав „Весела Коледа“ една октава под жизнерадостния на майка ми.

— Весела Коледа — отвърнах. — Обадете се, ако стане нещо, имаме да изгледаме още два филма за Джеймс Бонд. — Точно преди мама да затвори, прозвуча сигналът за чакащо обаждане. Кун. Включих го на високоговорител.

— Кажете ми, че сте излезли от Гроув Парк.

— Току-що се обади, човече. Все още сме в подножието на хълма — казах. — Мисля, че ще се приберем у дома.

— Елате. Тук. Сега. Току-що разбрах кого е поканил Мичъл: Тими и Томи Рестън. Те са на път. Все още можете да дойдете преди тях. Знам, че можете! Трябва! Моето мажоретно-фантастично чудо няма да бъде съсипано от близнаците Рестън! — Той затвори. Кун определено имаше склонност към драматичното, но този път го разбирах. Близнаците Рестън можеха да съсипят почти всичко. Тими и Томи Рестън бяха еднояйчни близнаци, които никак не си приличаха. Тими тежеше сто и трийсет килограма, но не беше дебел. Беше просто силен, невероятно бърз и бе най-добрият играч в нашия отбор по американски футбол. Томи, от друга страна, можеше да влезе в единия крачол на дънките на Тими, но компенсираше липсата на ръст с безумна агресия. Когато бяхме в основното училище, Тими и Томи непрекъснато водеха епически битки на баскетболното игрище. Не мисля, че някой от двамата беше все още със собствените си зъби.

Херцога се обърна към мен.

— Добре, вече не става дума за нас или за мажоретките. Става въпрос за това да защитим Кун от близнаците Рестън.

— Знаеш какво ще се случи, ако снегът ги застави да останат в „Уофъл Хаус“ няколко дни и храната започне да не достига — каза Джей Пи.

Херцога подхвана шегата. Биваше я в това.

— Ще станат канибали. И ще изядат първо Кун.

Само поклатих глава.

— Но колата — казах.

— Мисли за мажоретките — започна да ме придумва Джей Пи. Обаче не мислех за мажоретките, когато кимнах. Мислех за изкачването на хълма и за изчистените улици, по които бихме могли да стигнем навсякъде.