Морийн Джонсън
Историята на Джубили (9)

Девета глава

Човек не може да остане дълго в банята, без да събуди подозрение. Ако мине повече от половин час, хората започват да гледат втренчено вратата и да се питат какво правиш вътре. Останах там поне толкова, седнала в душкабината на затворена врата, и плаках, заровила лице в хавлия за ръце, на която пишеше: НЕКА ВАЛИ СНЯГ!

Да, нека вали. Нека вали и вали, нека ме зарови. Много смешно, живот!

Изпитвах ужас, че ще трябва да изляза, но когато го направих, открих, че в кухнята няма никого. В средата на печката гореше коледна свещ, лееше се мелодия на Бинг Кросби^[1], а на плота имаше димящо джезве току-що сварено кафе, както и торта. Деби се появи от пералното помещение, което бе до печката.

— Изпратих Стюарт до съседите да вземе назаем детски скиорски екип за Рейчъл — каза тя. — Старият й стана малък, а съседите имат точно нейния размер. Ще се върне скоро.

Кимна ми многозначително, сякаш казваше: Знаех, не имаш нужда да останеш малко насаме. Готова съм да те подкрепя.

— Благодаря — отвърнах и седнах до масата.

— Говорих и с баба ти и дядо ти — добави Деби. — Майка ти ми даде номера. Бяха разтревожени, но ги успокоих. Не се безпокой, Джубили. Знам, че понякога е трудно на празниците, но ние ще се опитаме да направим този специален за теб.

Очевидно майка ми й бе казала истинското ми име. Тя го произнесе внимателно, давайки ми да разбера, че го е запомнила. Както и че е искрена.

— Те обикновено са страхотни — казах. — Никога преди не съм имала лош празник.

Деби стана, наля ми кафе и остави чашата пред мен заедно с огромно количество мляко и грамадна захарница.

— Знам, че преживяването вероятно е неприятно за теб — каза, — но вярвам в чудеса. Знам, че звучи изтъркано, но е така. И чувствам, че идването ти тук е малко чудо за нас.

Вдигнах поглед към нея, докато наливах мляко в чашата си, и тя почти преля. Бях забелязала в банята табелата, на която пишеше: ТУК СЕ РАЗДАВАТ БЕЗПЛАТНИ ПРЕГРЪДКИ! И в това нямаше нищо лошо, защото Деби очевидно бе мил човек, но може би малко прекаляваше.

— Благодаря — казах.

— Искам да кажа… днес Стюарт изглежда по-щастлив от… Е, вероятно не трябва да казвам това, но… Е, той може вече ти е казал. Споделя на всички, а вие двамата, изглежда, вече се разбирате много добре, така че…

— Да ми е казал какво? — попитах.

— За Клоуи — отвърна тя с ококорени очи. — Не ти ли е казал?

— Коя е КЛОУИ?

Деби трябваше да стане и да ми отреже дебело парче торта, преди да ми отговори. И имам предвид наистина дебело. Поне колкото седми том на „Хари Потър“. Бих могла да просна на пода крадец с него. След като го опитах обаче, то ми се стори съвсем точният размер. Деби не пестеше маслото и захарта.

— Клоуи — продължи тя, като сниши глас — беше приятелка на Стюарт. Разделиха се преди три месеца и той… ами… той е толкова мило момче… прие го тежко. Тя беше ужасна с него. Ужасна. Снощи, докато ти седеше с него, за първи път от много време насам видях проблясък от стария Стюарт.

— Аз… какво?

— Стюарт има такова добро сърце — продължи тя, без да съзнава, че съм замръзнала на мястото си, поднесла парче торта към устата си. — Когато баща му, който е баща и на Рейчъл, бившият ми съпруг, ни напусна, той бе само на дванайсет. Но трябваше да видиш как ми помагаше и как се държеше с Рейчъл. Той е такова добро момче.

Не знаех откъде да започна. Беше ми неловко да обсъждам с майка му раздялата на Стюарт с приятелката му. Изразът е: най-добрият приятел на момчето е майка му. А не е: най-добрият сводник на момчето е майка му. И вероятно има причина за това.

Дори по-лошо, ако можеше да стане по-лошо, а очевидно можеше… аз бях балсамът, излекувал раните на сина й. Нейното коледно чудо. Щеше да ме държи тук дълго време, да ме тъпче с торта и да ме облича в прекалено големи за мен суитшърти. Щях да стана булката на Флоби.

— Живееш в Ричмънд, нали? — продължи да бъбри тя. — Това е, как се пада… на два или три часа път с кола…

Тъкмо мислех отново да се заключа в банята, когато Рейчъл, подскачайки, стигна до прага, а после се приплъзна към мен, обута в пантофите си. Покатери се почти до скута ми и огледа очите ми отблизо. Все още имаше нужда от баня.

— Какво има? — каза. — Защо плачеш?

— Липсва й семейството й — отговори Деби. — Коледа е, а тя не може да ги види заради снега.

— Ние ще се грижим за теб — каза Рейчъл с онзи очарователен гласец, който сякаш нашепваше нека ти кажа една тайна и който малките деца могат да използват безнаказано. Тя взе ръката ми в своята и в светлината на последните думи на майка й, нейните ми се сториха заплашителни.

— Това е мило, Рейчъл — каза Деби. — Защо като едно голямо момиче не отидеш да измиеш зъбите си? Ето, Джубили може сама да мие зъбите си.

Може, но не беше го направила. Наистина не бях в най-добрата си форма, когато бях опаковала нещата си.

Чух входната врата да се отваря и миг по-късно Стюарт влезе в кухнята с детския скиорски екип.

— Трябваше да изгледам двеста снимки на дигитална рамка за снимки — каза той. — Двеста. Мисис Хендерсън наистина искаше да знам колко удивително е, че събира двеста снимки. Споменах ли, че бяха двеста? Както и да е.

Остави скиорското екипче и се извини, че трябва да смени дънките си, които бяха прогизнали от снега.

— Не се тревожи — отвърна Деби, когато той излезе. — Ще изведа малката мис да си поиграе навън, за да можеш да се отпуснеш. Двамата със Стюарт измръзнахте ужасно снощи. Ще останеш тук на топло поне докато научим нещо за влака ти. Обещах на майка ти, че ще се грижа за теб. Така че ти и Стюарт ще останете тук и ще се мотаете. Пийте горещ шоколад, хапнете нещо, сгушете се под одеяло…

При всякакви други обстоятелства щях да предположа, че последното изречение означава: „Сгушете се под две различни одеяла, поне на няколко метра един от друг, по възможност с вълк, вързан на верига между вас“, защото родителите винаги имат предвид това. Деби обаче вдъхваше усещането, те няма нищо против ситуацията да се търкаляме колкото и както пожелаем. Ако почувствахме нужда да седнем на дивана и да делим едно одеяло, за да запазим телесната си топлина, тя нямаше да възрази. Всъщност вероятно щеше да изключи отоплението и да скрие всички одеяла… освен едно. Тя взе детския скиорски екип и отиде да търси Рейчъл.

Това бе така тревожно, че временно забравих преживяната травма.

— Изглеждаш уплашена — каза Стюарт, когато се върна. — Мама ли те плаши?

Засмях се прекалено звънко и се задавих с тортата, а Стюарт ме изгледа по същия начин, както и в „Уофъл Хаус“ предната вечер, докато му разказвах за шведската връзка на Ноа и липсата на обхват. Но както и предната вечер, не направи забележка за поведението ми. Просто си взе чашка кафе и ме загледа с крайчеца на окото си.

— Мама ще изведе сестра ми за малко — каза. — Така че ще бъдем само двамата. Какво искаш да правиш?

Поставих още торта в устата си и замълчах.