Морийн Джонсън
Историята на Джубили (12)

Дванайсета глава

Искате ли да знаете колко време ми бе необходимо, за да скъсам със „съвършения“ си приятел и да целуна ново момче? Отне ми… чакайте… двайсет и три минути. (Забелязах часовника на Стюарт, когато взех телефона. А не защото имах хронометър.)

Колкото и да исках, не можех вечно да се крия горе. Рано или късно, щеше да ми се наложи да сляза долу и да се изправя лице в лице със света. Седнах на прага и се ослушах внимателно, за да разбера какво става долу. Чувах предимно Рейчъл да тропа с играчките си, после дочух някой да излиза навън. Това ми се стори толкова добро подсказване, колкото и всяко друго. Заслизах тихо по стълбите. Рейчъл беше в дневната и се чудеше над „Капана за мишки“, който беше все още на масата. Усмихна ми се широко и разкри всичките си зъби.

— Играла си със Стюарт? — запита.

Въпросът бе подвеждащ. Бях развратница и дори едно петгодишно дете го знаеше.

— Да — казах, като се опитах да запазя достойнство. — Играхме на „Капан за мишки“. Как бе навън на снега, Рейчъл?

— Мама казва, че Стюарт те харесва. Мога да пъхна топче за игра в носа си. Искаш ли да видиш?

— Не, вероятно не трябва…

Рейчъл напъха в носа си едно от топчетата за игра. Извади го и го вдигна, за да го разгледа.

— Виждаш ли? — каза.

О, бях видяла, да.

— Джубили? Ти ли си?

Деби застана на вратата на кухнята, бузите й бяха зачервени, изглеждаше добре раздвижена и много мокра.

— Стюарт току-що отиде отсреща да помогне на госпожа Адлър да изчисти снега от пътеката си — каза. — Видя я да се мъчи с лопатата. Тя има стъклено око и гърбът я боли, нали разбираш. Вие двамата… прекарахте ли приятно следобеда?

— Да — отвърнах сковано. — Играхме на „Капан за мишки“.

— Така ли го наричат в днешно време? — запита тя и се усмихна ужасяващо. — Трябва да изкъпя Рейчъл набързо. Чувствай се свободна да си приготвиш какао или каквото пожелаеш!

Спря, преди да добави: … бъдеща моя млада невесто на единствения ми син.

После подбра Рейчъл с многозначителното: „Хайде, вече можем да се качим горе“, като ме остави сама с горещия шоколад, срама и нещастието ми. Приближих се до прозореца на дневната и погледнах навън. Да, Стюарт бе навън и с радост помагаше на съседката в момент на нужда.

Просто странеше от мен, разбира се. В това имаше смисъл. Аз щях да направя същото. Разумно беше да заключи, че ще се държа по-лошо. Че ще падам все по-надолу, ще потъвам все по-дълбоко и по-дълбоко в блатото на безразсъдството и необяснимото поведение. Бях като оголена жица под напрежение, подобно на арестуваните ми родители преди това. По-добре беше да изрине тонове сняг, да помогне на съседката със стъкленото око и да се надява, че ще си отида.

Което и трябваше да сторя. Да се махна. Да си отида от тази къща и от живота му, докато все още ми е останало достойнство. Щях да отида и да намеря влака си, който вероятно щеше да напусне града скоро.

Веднага щом взех решението, изтичах в кухнята. Грабнах телефона си от барплота, ударих го няколко пъти и натиснах бутона за включване/изключване. Не очаквах това да даде резултат, но ето че имаше милост. След миг-два той с мъка се върна към живота. Екранът не беше центриран и думите бяха разбъркани, но поне имаше някакъв живец в него.

Дрехите, палтото, обувките и чантата ми бяха в пералното помещение до кухнята и бяха изсъхнали в различна степен. Облякох ги и оставих тези на Стюарт върху пералната машина. В ъгъла имаше кутия с найлонови торбички, от които взех около десетина. Почувствах се зле, че съм прибрала нещо, без да питам, но найлоновите торбички всъщност не се броят за „нещо“. Те са като хартиените кърпички, само дето са по-евтини. За последно се протегнах и скъсах листче с адреса им от бележника върху барплота. Щях да им изпратя бележка, щом се приберях у дома.

Може и да бях напълно обезумяла, но бях напълно обезумяла с маниери.

Очевидно трябваше да изляза през задната врата, онази, през която бяхме влезли предната вечер. Ако излезех през предната, Стюарт щеше да ме види. Снегът се бе събрал пред нея и беше поне шейсет сантиметра — вече не беше лепкавият, мокър сняг от предната нощ. Беше се втвърдил от студа. Но объркването и паниката ми даваха сили, паниката, както казах, е винаги готова и чака да влезе в действие. Натиснах вратата с цялата тежест на тялото си и усетих как потреперва и се напряга. Тревожех се, че може да я счупя, което щеше да придаде съвсем нов характер на заминаването ми. Представях си всичко съвсем ясно: Стюарт или Деби намират вратата извадена от пантите, легнала в снега. „Влязла, прелъстила момчето, взела няколко найлонови торбички и счупила вратата при бягството си — това щеше да пише в полицейския доклад. — Може би е тръгнала към затвора, за да освободи родителите си“.

Успях да я отворя достатъчно, за да се промуша през нея, като скъсах чантата и одрасках ръката си. Щом се озовах навън, тя заяде, та ми трябваха още две-три минути да я затворя. Като свърших това, срещнах друг проблем. Не можех да се върна по пътя, по който бяхме дошли, защото не исках отново да падна в замръзналия поток. Не че можех да се върна по същия път. Следите ни ги нямаше. Намирах се на леко възвишение и гледах към група непознати неугледни голи дървета и гърбовете на дузини еднакви къщи. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че потокът е под мен, вероятно някъде сред дърветата. Най-безопасно беше да се придържам близо до къщите и да мина през няколко задни двора.

Така щях да изляза отново на пътя, а оттам, предполагах, че щеше да е лесно да намеря обратния път до междущатското шосе, „Уофъл Хаус“ и влака.

Погледнете предишната ми бележка относно мен и моите предположения.

Кварталът, в който Стюарт живееше, не следваше прекрасната логика на подредените улици на селото Флоби Санта. Тези къщи бяха построени в тревожна безразборност — на различно разстояние, в криви линии, сякаш този, който бе направил проекта, си бе казал: Просто ще следваме тази котка и където седне тя, ще построим нещо. До такава степен нямах чувство за ориентация, че дори не можех да проумея къде трябва да е пътят. Нямаше проправена пътека, уличните лампи не светеха и небето беше бяло вместо наситенорозово, както бе предната вечер. Не бях виждала по-мрачен хоризонт и нямаше очевиден път, който да води вън оттук.

Докато крачех из квартала, имах много време да мисля какво бях направила току-що с живота си. Как щях да обясня скъсването си с Ноа на семейството си? Те обичаха Ноа очевидно не толкова, колкото мен… но много. Беше ясно, че родителите ми се гордеят с приятеля ми, който правеше такова силно впечатление. Но отново родителите ми бяха в затвора заради желанието си да се сдобият с Хотела на елфите от селото Флоби, така че може би трябваше да поставят ред в приоритетите си. Освен това, ако кажех, че така съм по-щастлива, щяха да го приемат.

Приятелите ми, съучениците ми… това бе различна история. Не бях излизала с Ноа заради облагите, те просто бяха част от цялото.

А съществуваше и Стюарт, разбира се.

Стюарт, който току-що ме бе видял да преминавам през цяла гама от чувства и преживявания. Беше видял няколко мои различни „аз“: това, чиито родители бяха в затвора; другото, което бе заседнало в непознат град; обезумялото ми „аз“, което не можеше да спре да говори; лесно раздразнимото ми „аз“, което се опитваше да помогне; онова мое „аз“, което скъса с Ноа, и извънредно популярното ми „аз“, което неочаквано бе скочило отгоре му.

Бях объркала нещата много, много лошо. Бях объркала всичко. Разкаянието и унижението ми причиняваха далеч по-силна болка от студа. Трябваше да измина няколко улици, за да осъзная, че не съжалявам за Ноа… а за Стюарт. За Стюарт, който ме бе спасил. Стюарт, който, изглежда, искаше да прекарва времето си с мен. Стюарт, който разговаряше искрено с мен и ми беше казал да не се подценявам.

Същият Стюарт, който, поради всичките причини, които току-що изброих, щеше да изпита огромно облекчение, като видеше, че съм си отишла. Никой нямаше да може да ме открие, докато не съобщяха прекалено много подробности по историята с арестуването на родителите ми. Е, поне нямаше да ме открият лесно. Може би щеше да успее да ме засече някъде онлайн, но пък никога нямаше да ме потърси там. Не и след онова, което току-що бях сторила.

Освен ако не се озовях отново пред вратата му. След час бродене из квартала осъзнах, че има реална опасност за това. Гледах все същите глупави къщи, стигах до задънени улички. От време на време спирах и питах за посоката хората, които ринеха снега от алеите си, но те всички изглеждаха загрижени, че ще вървя много дълго, и не искаха да ми кажат как да стигна дотам. Поне половината ме поканиха да вляза вътре и да се стопля, което звучеше добре, но не исках да поемам повече рискове. Бях влязла в една къща в Грейстаун и вижте докъде ме бе довело това.

Минавах бавно покрай група момиченца, които се кикотеха в снега, когато отчаянието ме обзе напълно. Сълзите ми всеки момент щяха да потекат. Вече не чувствах краката си. Коленете ми се бяха сковали. И тогава чух гласа му зад себе си.

— Спри — каза Стюарт.

Спрях рязко. Да избягаш, е доста трогателно, но да те заловят, е дори по-лошо. Останах на мястото си за миг, не исках (и отчасти не можех) да се обърна с лице към него. Опитах се да придам на лицето си изражение, което да казва: „Колко е забавно, че те срещам тук. Не е ли весел животът!“. Но стиснах челюсти толкова силно, че лицето ми сигурно се изопна.

— Съжалявам — казах и се опитах да се усмихна, въпреки че бях стиснала здраво зъби. — Просто си помислих, че трябва да се върна във влака и…

— Да — прекъсна ме тихо той. — Досетих се.

Стюарт дори не ме гледаше. Извади от джоба си шапка, която бе малко неподходяща за мен. Явно бе на Рейчъл. Имаше огромен пискюл на върха.

— Помислих, че вероятно имаш нужда от това — каза и ми подаде шапката. — Можеш да я вземеш. Рейчъл не се нуждае от нея.

Взех я и я надянах на главата си, защото изглеждаше чака, сякаш бе готов да стои там и да я държи с протегната към мен ръка, докато снегът около него се разтопи. Беше ми малка, но топлеше ушите ми, а топлината бе добре дошла.

— Проследих стъпките ти — каза той в отговор на неизречения ми въпрос. — Лесно е да се следват в снега.

Бяха ме проследили така, както се преследва мечка.

— Съжалявам, че трябваше да си направиш целия този труд заради мен — казах.

— Всъщност не се наложи да отида далеч. Вървяла си в кръг.

Наистина глупава мечка.

— Не мога да повярвам, че си излязла през задната врата, облечена така — каза той. — Трябваше да ми позволиш да те изпратя. Така няма да стигнеш там.

— Добре съм — побързах да отвърна. — Току-що ми казаха посоката.

— Не се налага да си тръгнеш, знаеш.

Исках да кажа нещо друго, но нищо не се сещах. Той прие мълчанието ми като знак, че искам да си отиде, и кимна.

— Ще внимаваш, нали? И ще ни уведомиш ли, когато стигнеш? Обади се или…

Точно тогава телефонът ми зазвъня. Звукът му също трябва да бе повреден от водата, защото сигналът бе силен и пронизителен — представях си, че такъв звук издава русалката, когато я удариш по лицето. На изненада. Леко обвинителен. Изразяващ болка. Бълбукащ.

Беше Ноа. Тъй като буквите по екрана бяха разхвърляни произволно, там пишеше, че се обажда „Мобг“, но аз знаех какво означават. Не отговорих; просто гледах втренчено екрана. Стюарт също го зяпаше втренчено.

Телефонът спря да звъни, после започна отново. Звъненето настоятелно пулсираше в главата ми.

— Съжалявам, ако съм се държал като идиот — каза Стюарт високо, за да надвика звъненето. — Вероятно не даваш и пукната пара какво мисля, но не трябва да отговаряш на обаждането.

— Какво искаш да кажеш с това, че си се държал като идиот? — запитах.

Стюарт замълча. Телефонът спря да звъни и започна отново. Мобг наистина искаше да разговаря с мен.

— Казах на Клоуи, че ще я чакам — каза накрая. — Казах й, че ще я чакам колкото е необходимо. Тя ми каза да не си правя труда, но въпреки това я чаках. Месеци наред бях твърдо решен дори да не погледна друго момиче. Опитвах се да не гледам даже и мажоретките. Не ги забелязвах, искам да кажа.

Знаех какво има предвид.

— Но теб те забелязах — продължи той. — И това ме подлуди от първата минута. Не това, че те забелязах, а фактът, че излизаш със, както се предполага, съвършено момче, което очевидно не те заслужава. Което, честно казано, бе нещо като ситуацията, в която бях аз. Обаче той, изглежда, е осъзнал грешката си.

Кимна по посока на телефона, който отново зазвъня.

— Все още много се радвам, че дойде — добави. — И не отстъпвай пред това момче, окей? Ако не нещо друго, то поне не се предавай. Той не те заслужава. Не го оставяй да те прави на глупачка.

Телефонът звънеше, звънеше и звънеше. Погледнах екрана за последен път, после Стюарт, после изпънах ръка назад, хвърлих телефона колкото можах по-силно (за съжаление, не толкова далеч) и той изчезна в снега. Осемгодишните момиченца, които бяха като омагьосани от всеки наш ход, се втурнаха след него.

— Изгубих го — казах. — О!

Стюарт ме погледна за първи път, откакто се бяхме срещнали тук. Вече се бях отказала от ужасната гримаса. Той пристъпи напред, повдигна брадичката ми и ме целуна. Целуна ме, целуна ме. И не забелязвах снега, нито ме интересуваше, че момиченцата, у които сега бе телефонът ми, спряха зад нас и започнаха да подвикват: „Оооооооооооо!“.

— Само едно — казах, когато той се отдръпна и главата ми престана да се върти. — Може би… не казвай на майка си прекалено много подробности за това. Мисля, че се досеща.

— Какво? — попита той, сякаш бе самата невинност, прегърна ме през раменете и ме поведе към дома си. — Твоите родители не те ли насърчават и не гледат ли втренчено, когато се целуваш с някого? Нима това е странно там, откъдето си? Но предполагам, че няма да видят много. От затвора, искам да кажа.

— Млъкни, Уайнтраб. Ако те поваля в снега, тези деца ще се струпат около теб и ще те изядат.

Край нас бавно мина самотен камион, а Станиоловия човек ни отдаде сковано чест и камионът навлезе по-навътре в Грейстаун. Всички се отместихме, за да му направим път — Стюарт, аз, момиченцата. Стюарт разкопча палтото си и ме покани да се сгуша под ръката му, а после закрачихме през снега.

— Искаш ли да се върнем у дома по дългия път? — запита той. — Или по късия? Трябва да си премръзнала.

— По дългия — отговорих. — Със сигурност по дългия.