Морийн Джонсън
Историята на Джубили (5)

Пета глава

Поехме по малка задна уличка и започнахме да се отдалечаваме от „Уофъл Хаус“, като се водехме само от предупредителните светлини, които премигваха всяка втора секунда и образуваха пулсираща жълта пътека в мрака. Вървяхме по средата на улицата… отново в същия постапокалиптичен стил. Мълчанието се проточи поне петнайсет минути. Говоренето изискваше енергия, от която имахме нужда, за да вървим, а и отварянето на устата означаваше, че вътре ще нахлуе студен въздух.

Всяка стъпка бе малко изпитание. Снегът бе така дълбок и лепкав, че бе необходима доста сила, за да повдигна крак. Краката ми, разбира се, бяха замръзнали до онази точка, след която отново ги чувствах топли. Найлоновите торбички на главата и ръцете ми имаха ефект. След като установихме темпото, Стюарт подхвана разговор.

— Къде всъщност е семейството ти?

— В затвора.

— Да. Каза го и докато бяхме вътре. Но когато казах… всъщност…

— В затвора са — казах за трети път.

Опитах се да го изрека така, че да разбере. Той схвана достатъчно, за да не зададе въпроса отново, но му бе необходим миг, за да приеме отговора ми.

— За какво? — запита накрая.

— Ъ-ъ, участвали са в… размирици.

— Какво? Протестирали са срещу нещо?

— Не, купували са нещо — отговорих. — Размириците са станали в магазин.

Той се закова намясто.

— Не ми казвай, че са участвали в размириците в салона на „Флоби“ в Шарлот.

— Точно така — казах.

— О, мили боже! Родителите ти са част от „петимата Флоби“!

— „Петимата Флоби“? — повторих едва чуто.

— „Петимата Флоби“ беше основната тема на деня на работното ми място. Мисля, че всеки клиент я повдигаше отново и отново. Цял ден предаваха размириците по новините…

Новините? Цял ден? О, добре. Добре, добре, добре. Известни родители — точно това, за което всяко момиче мечтае.

— Всички обожават „петимата Флоби“ — каза той. — Е, поне много хора. Или поне мислят, че е забавно.

Но после трябва да бе разбрал, че на мен никак не ми бе забавно и че поради тази причина се скитам в непознат град в навечерието на Коледа с торбичка на главата.

— Това те прави страхотна — каза и направи няколко големи, пружиниращи крачки, за да ме изпревари.

— Си Ен Ен със сигурност ще те интервюират. Дъщеря на Флоби! Но не се тревожи. Аз ще ги държа настрана!

Направи истинско представление, преструвайки се, че задържа репортери и удря фотографи, което си бе сложна хореография. Развесели ме малко. И аз започнах да играя ролята си, да закривам лицето си с ръце, сякаш в очите ми бляскат светкавици. Играхме тази игра известно време. Беше добро отвличане на вниманието от реалността.

— Смешно е — казах накрая, след като едва не паднах, докато се опитвах да избегна въображаем папарак. — Родителите ми са в затвора. Заради селото Санта.

— По-добре, отколкото за търговия с наркотици — каза той и отново закрачи до мен. — Нали? Така трябва да е.

— Винаги ли си така весел?

— Винаги. Това е изискване за работата в „Таргет“. Аз съм като капитан Усмивка^[1].

— Приятелката ти сигурно обожава това!

Казах го само за да изглеждам умна и наблюдателна и очаквах той да каже: „Откъде знаеш, че аз…?“. А аз щях да отвърна: „Видях снимката в портмонето ти“. Той щеше да ме помисли за истински Шерлок Холмс и нямаше да изглеждам така ненормална, както когато се срещнахме в „Уофъл Хаус“. (Понякога човек трябва да почака малко за този вид удовлетворение, но пак си заслужава.)

Вместо това той само обърна рязко глава към мен, премигна и закрачи изключително решително по пътя. Игривостта му си бе отишла, бе станал изцяло делови.

— Не е много далеч. Но на това място трябва да решим. От тук нататък можем да продължим по два пътя. По този, по който ще вървим вероятно още четирийсет и пет минути с тази скорост. Или по прекия.

— По прекия — отговорих веднага. — Очевидно.

— Той наистина е много по-къс, защото този заобикаля, а прекият върви направо. Определено щях да поема по него, ако бях сам, както си и беше допреди половин час…

— По прекия — казах отново.

Застанала там в бурята, докато снегът и вятърът брулеха кожата на лицето ми, а главата и ръцете ми бяха обвити в найлонови торбички, почувствах, че наистина нямам нужда от още информация. Какъвто и да беше този пряк път, не можеше да е много по-лош от този, по който вече вървяхме. И щом Стюарт бе планирал да поеме по него преди, нямаше причина да не го направи и сега… с мен.

— Добре — отвърна Стюарт. — Прекият път ще ни отведе зад тези къщи. Моята е зад тях, на около двеста метра. Мисля. Нещо такова.

Отклонихме се от премигващата жълта пътека и поехме по потъналия в сенки път между къщите. Извадих телефона от джоба си, за да го проверя, докато вървим. Нямаше обаждане от Ноа. Опитах се да го направя крадешком, но Стюарт ме видя.

— Няма обаждане? — запита.

— Още не. Трябва все още да е зает.

— Той знае ли за родителите ти?

— Знае — казах. — Казвам му всичко.

— А това важи ли и за двамата? — запита той.

— Какво дали важи и за двамата?

— Каза, че му казваш всичко — отговори той. — Не каза, ние си казваме всичко един на друг.

Що за въпрос бе това?

— Разбира се — побързах да отговоря.

— Какъв е той, освен че има допирателна с шведите?

— Умен е — казах. — Но не е противно умен, не е като онези, които винаги трябва да ти кажат какъв е средният им успех, да ти намекнат какъв е резултатът от приемния им изпит или други такива. Той е естествено умен. Не учи усилено за оценките, които получава, и не се интересува чак толкова много от тях. Но оценките му са добри. Наистина добри. Играе футбол. Участва в олимпиади по математика. Наистина е популярен.

Да, наистина казах това. Да, прозвуча като някаква реклама. Да, Стюарт отново доби онова самодоволно изражение, което сякаш казваше: Опитвам се да не ти се смея. Но как се предполагаше, че трябва да отговоря на подобен въпрос? Всички, които познавах, познаваха Ноа. Знаеха какъв е, какво представлява. Обикновено не ми се налагаше да обяснявам.

— Добро обобщение — каза той, обаче не звучеше особено впечатлен. — Но какъв е той?

О, господи, този разговор щеше да продължи.

— Той е… какъвто казах.

— Имам предвид като личност. Да не би тайно да пише поезия или нещо такова? Танцува ли из стаята си, когато мисли, че никой не го гледа? Забавен ли е като теб? Каква е същността му?

С тези приказки за същността Стюарт сигурно се опитваше да изтръгне от мен желания от него отговор. Макар че имаше нещо във въпроса му дали Ноа е забавен като мен. Беше някак мило. И отговорът бе „Не“. Ноа бе много неща, но не и забавен. Обикновено изглеждаше относително развеселен от моите думи, но както може би сте забелязали, понякога не мога да млъкна. В тези случаи той изглеждаше просто уморен.

— Сериозен — казах. — По същността си е сериозен.

— В добрия смисъл?

— Щях ли иначе да излизам с него? Още много ли остава?

Този път Стюарт разбра и млъкна. Вървяхме в мълчание и излязохме в открито пространство, където имаше само няколко дървета. Виждах още къщи в далечината, някъде на върха на склона. Различавах далечния проблясък на коледните лампички. Снегът падаше така нагъсто, че всичко бе едно размазано петно. Щеше да бъде красиво, ако студът не щипеше така силно. Осъзнах, че ръцете ми са толкова премръзнали, че ги чувствам почти горещи. Краката ми нямаше да издържат още дълго.

Стюарт протегна ръка и ме спря.

— Добре — каза. — Трябва да обясня нещо. Ще преминем през малко поточе. Замръзнало е. По-рано видях хора да се плъзгат по него.

— Колко е дълбоко?

— Не е чак толкова дълбоко. Може би метър и половина.

— Къде е?

— Някъде точно пред нас — отговори той.

Огледах празния хоризонт. Някъде там долу имаше вода, скрита под снега.

— Можем да се върнем — каза той.

— Щеше да минеш оттук, независимо от всичко? — запитах.

— Да, но не се налага да ми доказваш каквото и да е.

— Всичко е наред — казах, като се опитах да се покажа по-сигурна, отколкото се чувствах. — И, значи, просто ще продължим да вървим?

— Такъв е планът.

Това и направихме. Разбрахме кога сме стъпили върху замръзналото поточе, защото снегът вече не беше така дълбок, и започнахме леко да се плъзгаме, вместо да усещаме под краката си дебелия хрускащ сняг. Точно тогава Стюарт реши да заговори отново.

— Онези момчета в „Уофъл Хаус“ са такива късметлии. Ще прекарат най-хубавата нощ в живота си — каза.

В тона му имаше нещо, което звучете като предизвикателство, като че ли искаше да захапя въдицата. Което означаваше, че не би трябвало да я захапя. Но я захапах, разбира се.

— Господи! — отвърнах. — Защо всички момчета казват това толкова лесно?

— Кое? — запита той и ми хвърли кос поглед, като едновременно с това се подхлъзна.

— Че са късметлии.

— Защото… са като в капан в „Уофъл Хаус“ с дузина мажоретки?

— И откъде идва тази арогантна фантазия? — запитах може би малко по-остро, отколкото възнамерявах. — Момчетата наистина ли вярват, че ако са единствените мъже наоколо, момичетата неочаквано ще им се нахвърлят? Като че ли търсим самотните оцелели и ги награждаваме с групов секс?

— Не става ли точно така? — запита той.

Дори не удостоих забележката му с отговор.

— Но какво не е наред с мажоретките? — обърна се към мене той, изглеждайки много доволен, че е предизвикал такова повишаване на тона от моя страна. — Не казвам, че харесвам само мажоретки. Просто нямам предразсъдъци относно тях.

— Не става въпрос за предразсъдъци — казах твърдо.

— Така ли? А за какво тогава?

— За представата за мажоретките — казах. — Момичетата до страничните линии, облечени в къси поли, които казват на момчетата, че са страхотни. И са избирани заради външния си вид.

— Не знам — рече той подигравателно. — Съдиш група хора, които не познаваш, правиш предположения, говориш за външния им вид… изглежда като предразсъдъци, но…

— Не страдам от предразсъдъци! — изстрелях в отговор, неспособна да сдържа реакцията си. В онзи момент ни обгръщаше такъв мрак. Над нас бе мъгливото, оловносиво розовеещо небе. Наоколо се виждаха само очертанията на тънките голи дървета, подобни на избуяващи от земята слаби ръце. Безкрайната бяла земя под нас, вихрещите се снежинки, самотният вой на вятъра и сенките на къщите.

— Виж — каза Стюарт, кой явно не желаеше да се откаже от тази дразнеща игра. — Откъде знаеш, че в свободното си време не помагат на „Червения кръст“ или нещо подобно? Може би спасяват котенца или разнасят храна, или…

— Защото не е така — казах и пристъпих пред него. Подхлъзнах се, но се изправих. — През свободното си време ходят на процедури с кола маска.

— Не можеш да си сигурна — извика той зад мен.

— Нямаше да ми се наложи да обяснявам това на Ноа — казах. — Той просто щеше да разбере.

— Знаеш ли — продължи Стюарт спокойно, — колкото и забележителен да е Ноа според теб, точно в този момент аз не съм толкова впечатлен от него.

Това ми бе достатъчно. Обърнах се и закрачих решително в посоката, от която бяхме дошли.

— Къде отиваш? — запита той. — О, хайде…

Опита се да го каже така, като че ли това не бе кой знае какво, но на мен просто ми бе дошло до гуша. Стъпвах тежко, за да успея да запазя равновесие.

— Пътят обратно е дълъг! — каза той и забърза, за да ме настигне. — Недей. Сериозно.

— Съжалявам — отвърнах, сякаш не ме интересуваше особено. — Просто мисля, че ще е по-добре, ако…

Чу се шум. Нов шум, долетял изпод воя на вятъра, скърцането и изместването на леда и снега. Шум, подобен на счупване, прозвучал като пукането на подпален дънер, което бе неприятна ирония. И двамата спряхме намясто. Стюарт ми хвърли разтревожен поглед.

— Не мърд…

А после земята под нас просто се продъни.