Морийн Джонсън
Историята на Джубили (11)

Единайсета глава

Стаята на Стюарт беше разхвърляна. Той не се шегуваше. Тя беше противоположност на стаята на Ноа. Единственото, което бе съвсем изправено, бе поставеното в рамка копие на снимката, която бях видяла в портмонето му и която бе на бюрото му. Приближих се и я разгледах. Клоуи беше красавица, без майтап. Дълга тъмнокестенява коса. Мигли, с които би могъл да почистиш пода. Широка лъчезарна усмивка, естествен тен, лунички. Хубавица до мозъка на костите си.

Седнах на неоправеното му легло и се опитах да помисля, но главата ми бучеше. Отдолу долитаха звуците на пианото, Стюарт свиреше наистина добре. Изреждаше една след друга коледни песни. Наистина имаше стил — не беше от хората, които свирят механично и наизуст. Можеше да свири в ресторант или във фоайето на хотел. Вероятно дори на някое по-добро място, но бях виждала пианисти само на такива места, наистина. Навън две малки птичета се бяха сгушили върху един клон и отърсваха снега от себе си.

Имаше телефон на пода. Взех го и набрах номера. В гласа на Ноа се долавяше леко раздразнение.

— Здравей — каза. — Какво има? Каним се да излезем и…

— През последните двайсет и четири часа — прекъснах го аз, — родителите ми бяха арестувани. Качиха ме във влака, който заседна заради бурята. Вървях километри в дълбокия сняг с найлонови торбички на главата. Паднах в поток и се намирам в непознат град при непознати хора. А твоето извинение, че не можеш да говориш, е… какво по-точно? Че е Коледа?

Това му затвори устата. Целта ми не беше точно такава, но се радвах да видя, че има чувство за срам.

— Все още ли искаш да излизаш с мен? — запитах. — Бъди честен с мен, Ноа.

В другия край на линията настъпи дълго мълчание. Прекалено дълго, за да бъде отговор като този: „Да. Ти си любовта на живота ми“.

— Ли — каза Ноа тихо, гласът му бе напрегнат, — не трябва да говорим за това сега.

— Защо? — недоумявах.

— Коледа е.

— Нима причините да говорим не са повече?

— Знаеш как е тук.

— Е — казах и усетих гнева в гласа си, — ще се наложи да разговаряш с мен, защото скъсвам с теб.

Едва повярвах на думите, които излязоха от устата ми. Те като че ли идваха отнякъде дълбоко в мен, по-дълбоко от мястото, където ги пазех, по-дълбоко от представите ми… от онази част на подсъзнанието ми, за чието съществуване дори не знаех.

Настъпи дълга тишина.

— Добре — отвърна той. Беше невъзможно да се разгадае тонът му. Можеше да бъде тъжен. Можеше да изразява облекчение. Той не ме помоли да си взема думите обратно. Не се разплака. Просто нищо не направи.

— Е? — запитах.

— Е, какво?

— Нима нищо няма да кажеш?

— Знаех го от известно време — каза той. — Аз също мислих за това. И ако това е, което искаш, предполагам, че е за добро и…

— Весела Коледа — казах и затворих. Ръката ми трепереше. Всъщност цялото ми тяло трепереше. Седнах на леглото на Стюарт и се обгърнах с ръце. Музиката спря и къщата се изпълни с оглушителна тишина.

Стюарт застана на прага и отвори предпазливо вратата.

— Просто проверявам дали си добре — каза.

— Направих го — отговорих. — Току-що взех телефонната слушалка и го направих.

Стюарт дойде при мен и седна. Не ме прегърна, просто седеше близо до мен, но все пак имаше малко разстояние между нас.

— Той не изглеждаше изненадан — казах.

— Задниците никога не са. Какво каза?

— Че знаел от известно време и че вероятно е за добро.

По някаква причина това ме накара да хлъцна. Седяхме в мълчание няколко минути. Виеше ми се свят.

— Клоуи беше като Ноа — каза той накрая. — Наистина… съвършена. Красива. Добри оценки. Пееше, занимаваше се с благотворителност и беше… това ще ти хареса… мажоретка.

— Звучи като награда — казах мрачно.

— Така и не разбрах защо излизаше с мен. Бях просто някакво си момче, а тя беше Клоуи Нюлънд. Излизахме четиринайсет месеца. Бяхме истински щастливи, доколкото знаех. Поне аз бях. Единственият проблем беше, че тя беше винаги заета и ставаше все по-заета и по-заета. Прекалено заета да спре до шкафчето ми или да се отбие у дома, да се обади, да изпрати имейл. Затова аз се отбивах у тях. И се обаждах. И изпращах имейли.

Всичко това ми бе ужасно познато.

— Една вечер — продължи той — трябваше да учим заедно и тя просто не дойде. Отидох с колата до тях, но майка й каза, че не е там. И тогава започнах да се тревожа, защото обикновено ми изпращаше съобщение, ако не можеше да дойде на среща. Започнах да обикалям с колата, да търся нейната — искам да кажа, няма кой знае колко места в Грейстаун, където можеш да отидеш. Открих я пред „Старбъкс“, в което имаше смисъл. Често учехме там, защото… какви други възможности ни дава обществото, нали така? Понякога всичко е „Старбъкс“ или смърт.

Той кършеше гневно ръце и подръпваше пръстите си.

— Предположих — каза рязко, — че просто съм сгрешил и че е трябвало да учим в кафенето, а аз съм забравил. Клоуи не обичаше особено да идва у дома. Понякога мама я плашеше, ако можеш да повярваш.

Вдигна поглед, сякаш чакаше да се засмея. Успях да се усмихна леко.

— Изпитах такова облекчение, когато видях колата й. Защото, докато шофирах наоколо, се тревожех все повече и повече. Почувствах се като идиот. Разбира се, тя ме чакаше в „Старбъкс“. Влязох вътре, но нея я нямаше на никоя от масите. Една от приятелките ми, Ади, приготвя кафето и работи на касата там. Попитах я дали е виждала Клоуи, тъй като колата й е отпред.

Стюарт прокара ръце през косата си, докато не я разроши силно. Устоях на изкушението да я пригладя. Харесваше ми така. Нещо в силно рошавата му коса ме караше да се чувствам по-добре — потушаваше изгарящата болка, която усещах в гърдите.

— Лицето на Ади се натъжи и тя ми отвърна: „Мисля, че е в тоалетната“. Не можех да се досетя какво толкова тъжно има в това да си в тоалетната. Взех си питие, както и едно за Клоуи, седнах и зачаках. В нашето кафене има само една тоалетна и тя все трябваше да излезе накрая. Компютърът ми не беше у мен, нямах и книга, така че гледах втренчено стенописа на стената, където бе вратата за тоалетната. Мислех за това колко е глупаво да съм й ядосан, след като съм я накарал да ме чака, после осъзнах, че стои в тоалетната наистина много дълго и че Ади все още ме гледа, и то наистина тъжно. Ади отиде и почука на вратата и Клоуи излезе. Както и Тод Пумата.

— Тод Пумата?

— Това не е прякор. Той буквално е Пумата. Нашият талисман. Носи костюма на пумата, танцува танците на пумата и всичко. За миг мозъкът ми се опитваше да свърже ставащото… да се досети защо Клоуи и Тод Пумата са в тоалетната. Предполагам, че в началото съм се надявал, че не може да бъде толкова лошо, защото, изглежда, всички знаеха, че са там. Но от изражението на Ади, както и от това на Клоуи — не погледнах Тод — накрая се досетих. Все още не знам дали са влезли в тоалетната, защото са ме видели да идвам, или са били там от известно време. Щом се криеш от приятеля си в тоалетната с Пумата… подробностите някак нямат значение.

Моментално забравих всичко, свързано с моето телефонно обаждане. Бях в „Старбъкс“ заедно със Стюарт и виждах мажоретката, която не познавах, да излиза от тоалетната с Тод Пумата. Само че го виждах облечен в костюма на пума, както вероятно не е било в реалността.

— Какво направи? — запитах.

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо. Просто стоях там и мислех, че ще повърна. Но Клоуи се ядоса. На мен.

— Как така? — казах, вбесена заради него.

— Мисля, че бе изпаднала в паника, защото бе заловена и не можеше да се сети по какъв друг начин да реагира. Обвини ме, че я шпионирам. Нарече ме ревнивец. Каза, че я подлагам на прекалено силен натиск. Мисля, че имаше предвид емоционално — предполагам, — но прозвуча толкова лошо. И на всичко отгоре ме изкара сексуален маниак пред всички и „Старбъкс“, което бе равносилно пред всички в града, защото там нищо не остава тайна. Искаше ми се да кажа: Правиш секс с Пумата в тоалетната. Не аз съм злодеят в тази история. Само че не го казах, защото буквално не можех да говоря. Затова трябва да е изглеждало, че съм съгласен с нея. Все едно признавах, че съм ревнив, прилепчив, обсебен от секса и я дебна, а не съм влюбеното в нея момче, влюбено в нея повече от година, момчето, готово да направи всичко, което го помоли…

Вероятно е имало време след раздялата, когато Стюарт е разказвал тази история непрекъснато, но очевидно не я бе разказвал от известно време. Беше загубил формата си. Изражението му не се промени много — изглежда, изразяваше чувствата си с ръцете си. Беше спрял да ги кърши и сега те трепереха, макар и леко.

— Накрая Ади я изведе навън да си поговорят — продължи той. — Така свърши всичко. И аз получих кафе с мляко за сметка на заведението. Така че загубата ми не беше пълна. Станах момчето, известно с това, че бе зарязано на обществено място от приятелката си, изневерила му с Пумата. Както и да е… Неслучайно ти разказах всичко това. Искам да кажа, че това момче…

Посочи обвинително телефона.

— … е гадняр. Макар че това вероятно не е кой знае какво за теб в момента.

В главата ми със свръхсветлинна скорост се въртяха спомени от последната година, но ги гледах от съвсем различен ъгъл. Ето ме мен, Ноа държи ръката ми, но на една крачка пред мен, дърпа ме през залата и през цялото време говори с всички други, но не и с мен самата. Седя с него на първия ред по време на баскетболните мачове в училище, макар да знае, че се страхувам да седя толкова близо до игрището, откакто заблудена топка ме удари по лицето. Но въпреки това ние седим там, аз съм замръзнала от ужас и, да започнем с това, наблюдавам играта, която никога не ме е интересувала. Да, по време на обяда седя с най-популярните ученици от горните класове, но разговорите винаги са едни и същи. Те говорят единствено за това колко са заети, както и за писането на молбите си за постъпване в колеж. За срещите си с работодатели. За организирането на календарите си онлайн. За това кой ги препоръчва.

Господи… Бях се отегчавала цяла година. Цяла вечност не бях говорила за себе си. Стюарт говореше за мен. Обръщаше ми внимание. Това ми бе чуждо, подобна интимност малко ме смущаваше, но бе страхотно. Очите ми се напълниха със сълзи.

Като видя това, Стюарт изпъна тяло и разтвори ръце така, сякаш ме подканяше да се откажа от опитите си да се сдържам. По някое време се бяхме приближили малко един към друг и се усещаше енергията на очакването. Нещо щеше да се случи. Почувствах, че всеки момент ще се разплача. Това ме ядоса. Ноа не го заслужаваше. Нямаше да се разрева.

И го целунах.

Искам да кажа, наистина го целунах. Наклоних тялото му назад. Той ме целуна в отговор. Също добра целувка. Не прекалено суха, нито прекалено мокра. Бяхме малко като обезумели, може би защото нито един от двама ни не се бе подготвил мислено за това и двамата мислехме: О, точно така! Целувка! Бързо! Бързо! Повече динамика! Раздвижи езика!.

Беше ни необходима около минута, за да се осъзнаем и да установим малко по-бавно темпо. Чувствах се, все едно че се нося във въздуха, когато от долния етаж се чу силно тропане, трясък и викане. Очевидно Деби и Рейчъл бяха избрали този момент да завържат теглещите шейната кучета и да се завърнат от своя личен Идитарод^[1] по улиците на Грейстаун. Влязоха вътре шумно, както обикновено, когато навън вали сняг или дъжд. (Защо мокрото време ни прави по-шумни?)

— Стюарт! Джубили! Имам специални тарталети от Дядо Коледа! — извика Деби.

Нито един от двама ни не помръдна. Все още лежах върху Стюарт и го притисках. Чухме, че изкачи стълбите до средата, откъдето трябва да бе видяла светлината в спалнята.

Отново нормалната родителска реакция щеше да бъде да каже нещо като: „По-добре излезте веднага или ще пусна тигъра!“. Но Деби не беше нормален родител, затова я чухме да се кикоти и да се отдалечава с думите:

— Шшш! Рейчъл! Ела с мама! Стюарт е зает!

Внезапното появяване на Деби на сцената накара стомаха ми да се обърне. Стюарт подбели очи в агония. Пуснах го и той скочи.

— Трябва да сляза долу — каза. — Добре ли си? Имаш ли нужда от нещо, или…

— Чувствам се страхотно! — отвърнах с внезапен и неразумен ентусиазъм. Но Стюарт вече беше свикнал с тактиките ми и с опитите ми да изглеждам нормална.

И твърде разумно, той избяга от стаята.