Морийн Джонсън
Историята на Джубили (2)

Втора глава

До онзи ден не бях пътувала с влак. Беше по-висок, отколкото си представях, имаше вагони с прозорци на „втория етаж“, за които предполагах, че са спалните. Осветлението беше слабо и повечето от наблъсканите вътре пътници приличаха на болни от кататония^[1]. Очаквах влакът да започне да бълва пара, да запуфти и да потегли като стрела, защото бях гледала много анимационни филми в неоползотвореното си детство, в които влаковете потегляха точно така. А този влак се плъзна безразлично, сякаш се бе отегчил да стои на едно място.

Естествено, обадих се на Ноа в мига, в който потеглихме. Това бе леко нарушение на уговорката ни да не си звъним, нещо като „ще бъда зает докъм шест и половина и ще се видим на празненството“, но обстоятелствата никога не са били по-разбираеми. Той отговори, а като шумов фон около него се долавяше весела врява. Чувах коледни песни и тракане на чинии, които бяха в депресиращ контраст със затвореното пространство и шума от движението на влака.

— Ли! — каза той. — Моментът не е особено подходящ. Ще се видим ли след час?

Изсумтя леко. Сякаш вдигаше нещо тежко, вероятно едно от необикновено огромните парчета шунка, до които майка му винаги успяваше да се докопа за празненството със студения бюфет. Предполагам, че ги взема от някаква експериментална ферма, в която прасетата се отглеждат с помощта на лазери и супер лекарства, докато не достигнат дължина от девет метра.

— Хм… в това е работата — казах. — Няма да дойда.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да дойдеш? Какво е станало?

Обясних му възможно най-добре ситуацията с арестуването на родителите ми, пътуването си с влака, както и това, че животът не върви според плана. Опитвах се да говоря весело, най-вече за да не заплача в тъмния влак с вцепенените пътници.

Ново изсумтяване. Като че ли носеше нещо из стаята.

— Всичко ще бъде наред — каза след малко. — Сам ще се погрижи, нали?

— Е, ако имаш предвид, че няма да ги измъкне от затвора, тогава — да. Дори не изглежда разтревожен.

— Вероятно е някой малък областен затвор — отговори той. — Няма да бъде зле. А щом Сам не е разтревожен, всичко ще бъде наред. Съжалявам за случилото се, но ще се видим след ден-два.

— Да, но е Коледа — казах със задавен глас и преглътнах сълза. Той ми даде известно време.

— Знам, че ти е тежко, Ли — каза след кратка пауза, — но всичко ще бъде наред. Ще бъде. Това е просто едно от онези неща.

Знаех, че се опитва да ме успокои и утеши, но все пак… Едно от онези неща? Това не бе едно от онези неща. Едно от онези неща е когато колата ти се счупи, хванеш стомашен вирус или повредените ти празнични лампички изпуснат искра и изгорят до основи живия ти плет. Казах му го и той въздъхна, осъзнал, че съм права. После отново изсумтя.

— Какво има? — попитах аз, подсмърчайки.

— Държа огромно парче шунка — отговори той. — Ще се наложи да затворя след минутка. Виж, ще направим още една Коледа, като се върнеш. Обещавам. Ще намерим време. Не се тревожи. Обади ми се, когато стигнеш, става ли?

Обещах, той затвори и изчезна някъде заедно с парчето шунка. А аз втренчено се взрях в замлъкналия телефон.

Понякога, тъкмо защото излизах с Ноа, съчувствах на онези, които са женени за политици. Те имат свой собствен живот, но защото обичат човека, с когото са, се оказват в центъра на неумолима сила — и съвсем скоро махат с ръка и се усмихват безучастно пред камерите, над главите им се носят балони, а членовете на екипа едва не ги събарят, за да стигнат до Изключително Важния Друг, който е Съвършен.

Знам, че никой не е съвършен, че зад всяка фасада на съвършенство се крие мъчителна смесица от увъртане и тайни съжаления… но дори като се вземеше предвид това, Ноа бе съвършен. Никога не бях чула някого да каже лоша дума за него. Общественото му положение бе така неоспоримо като гравитацията. Превръщайки ме в своя приятелка, той показа вярата си в мен и аз разбирах убеждението му. Стоях по-изправена. Чувствах се по-уверена, по-вярна на принципите си, по-позитивна и по-важна. На него му харесваше да го виждат с мен; следователно и на мен ми харесваше да ме виждат с него, ако в това въобще има някакъв смисъл.

И така, да, прекалената му отдаденост беше досадна понякога. Но аз проявявах разбиране. Когато например трябва да занесеш огромно парче шунка на майка си, защото в къщата ти за празненството със студения бюфет ще дойдат шейсет души. Това просто трябва да бъде свършено. Лошото трябва да се приема заедно с доброто. Извадих айпода си и използвах остатъка от батерията, за да разгледам някои негови снимки. След това батерията свърши.

Чувствах се така самотна в онзи влак… странно, неестествено чувство на самота, което ме разяждаше. Чувството се простираше отвъд страха и някъде вляво от тъгата. Усещах се уморена, но умората не бе онази, която си отива със съня. Беше тъмно и мрачно, но не ми се струваше, че ще стане по-добре, ако включат осветлението. Ако не нещо друго, поне щях да мога да огледам по-ясно неприятната ситуация, в която се намирах.

Замислих се дали да не се обадя на баба и дядо. Те вече знаеха за пристигането ми. Сам ми бе казал, че ги е известил. Щяха да са щастливи да разговарят с мен, но не бях в състояние да им звънна. Баба и дядо са страхотни, но лесно се разстройват. Например, ако в хранителния магазин продаваха замразена пица или супа, рекламирани в раздаваните на клиентите брошури, и те отидеха там специално за това, щяха да стоят и да обмислят следващия си ход в продължение на половин час. Ако им се обадех, всеки аспект на гостуването ми щеше да бъде обсъден до най-малката подробност. От какво одеяло щях да имам нужда? Дали все още ям крекери? Дали дядо да купи повече шампоан? Всичко това бе много мило, но в момента нямаше да мога да го понеса.

Харесва ми да мисля, че съм човек, който лесно разрешава проблемите. Щях да отвлека вниманието си от завладялата ме паника. Зарових ръце в чантата си, за да видя какво бях успяла да взема в бързината. Открих, че, за съжаление, съм неподготвена за пътуването. Бях грабнала най-необходимите неща — бельо, дънки, два пуловера, няколко тениски, очилата си. Батериите на айпода ми бяха изтощени. Имах само една книга. И тя беше „Абатството Нортангър“^[2], част от задължителната литература за зимната ваканция. Беше добра, но не точно онова, което ти се иска, когато усещаш прокрадващата се ръка на съдбата.

И така, в продължение на около два часа просто гледах през прозореца към залеза, видях как бонбоненорозовото небе стана сребристо и заваля първият сняг. Знаех, че е красиво, но да знаеш, че нещо е красиво, и това да те интересува, са две различни неща, а аз не давах и пет пари. Снегът започна да пада по-бързо и на по-големи парцали, закри изцяло гледката и накрая не остана нищо, освен белотата. Снегът се сипеше едновременно от всички посоки, надигаше се дори откъм земята. Докато гледах, ми се зави свят и дори леко ми прилоша.

По пътеката в коридора вървяха хора, понесли кутии с храна — пържени картофи, газирана вода и предварително завити в хартия сандвичи. Беше очевидно, че някъде във влака се продава храна. Докато бяхме на гарата, Сам бе пъхнал петдесет долара в ръката ми, но баба и дядо щяха да ги вземат всичките, щом отново задишаха свободно. Нямаше какво друго да правя, така че станах и тръгнах към вагона със закуските, където веднага ми казаха, че не е останало нищо, освен няколко приготвени на микровълнова фурна пици, две кифли, няколко захарни пръчици, пакетче ядки и няколко плода, които никак не изглеждаха добре. Исках да ги похваля за това, че са така добре подготвени за тълпите, пътуващи по празниците, но момчето, което продаваше закуските, изглеждаше наистина капнало от умора. Нямаше нужда от сарказма ми. Купих пица, две захарни пръчици, две кифли, ядките и горещ шоколад. Видя ми се разумно да се запася за останалата част от пътуването, щом нещата се развиваха толкова бързо. Оставих петдоларова банкнота в чашата му, то кимна и ми благодари.

Заех едно от свободните места до масите, закрепени за стената. Влакът се тресеше силно, макар че намали скорост. Вятърът ни блъскаше от всички страни. Оставих пицата недокосната и изгорих устните си с горещия шоколад. Все пак това беше максималното усилие, което можех да положа.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — запита един глас.

Вдигнах очи и открих, че над мен се извисява изключително красиво момче. Погледнах го отново… и после отново, но всъщност не давах и пукната пара. Обаче той ми направи по-голямо впечатление от снега. Косата му бе тъмна като моята, което ще рече, че беше черна. Но беше по-дълга. Моята е с дължина малко под брадичката. Неговата бе прибрана в конска опашка. С високите си скули приличаше на индианец. Тънкото дънково яке, което носеше, не беше достатъчна защита срещу лошото време. Имаше нещо в очите му, което предизвикваше съчувствие — изглеждаше измъчен и като че ли му беше трудно да ги държи отворени. Тъкмо си беше взел чашка кафе, която стискаше внимателно.

— Нямам — отвърнах.

Настани се, като държеше главата си наведена, но аз забелязах, че хвърляше погледи към храната в кутията. Нещо ми подсказа, че е много по-гладен от мен.

— Вземи си — казах. — Успях да купя някои неща, преди всичко да свърши. И дори не съм толкова гладна. Въобще не докоснах пицата.

Усетих съпротивление, но побутнах храната към него.

— Осъзнавам, че прилича на подметка — добавих. — Но само това имаше. Наистина. Вземи си.

Той се усмихна леко.

— Аз съм Джеб — каза.

— А аз съм Джули — отговорих. Не бях в настроение да премина през: „Джубили? Името ти е Джубили? Кажи ми, какво използваш обикновено — бебешко тоалетно мляко или някакъв вид масло? И някой избърсва ли пилона след всяка употреба?“. Обясних ви всичко в началото. Повечето хора ме наричат Джули. А Ноа ме нарича Ли.

— Закъде пътуваш? — попита той.

Не разполагах с измислена история за родителите си, нито пък за причината, поради която бях във влака. А истината щеше да дойде малко повече на непознат.

— Отивам да видя баба и дядо — казах. — Нещо като промяна в плана в последната минута.

— Къде живеят те? — попита той, загледан във вихрещия се сняг, сипещ се по прозорците на влака. Беше невъзможно да се каже къде свършва небето и къде започва земята. Снежният облак се бе спуснал над нас.

— Във Флорида — отвърнах.

— Дълъг път. Аз съм за Грейстаун, следващата спирка.

Кимнах. Бях чувала за Грейстаун, но нямах представа къде е. Някъде по тази дълга и заснежена пътека между мен и никъде. Отново му предложих кутията с храна, но той поклати глава.

— Всичко е наред — каза. — Но благодаря за пицата. Умирах от глад. Уцелили сме лош ден за пътуване. Но предполагам, че сме нямали голям избор. Понякога просто се налага да вършиш неща, за които не си сигурен…

— При кого отиваш? — попитах.

Той сведе поглед и нави картонената подложка на пицата.

— При приятелката си. Е, може и така да се каже. Опитвах се да й се обадя, но нямам обхват.

— Аз имам — казах и извадих телефона си. — Вземи моя. Няма да мога да използвам минутите си този месец.

Джеб пое телефона с широка усмивка. Стана и аз забелязах колко висок и широкоплещест бе. Ако не бях така истински предана на Ноа, щях да бъда силно поразена. Той прекоси няколкото метра и застана в другия край на вагона. Загледах го как набира номера, но после той затвори телефона, без дори да каже нещо.

— Не можах да се свържа с нея — отвърна, седна отново и ми върна телефона.

— И така — започнах аз с усмивка. — Може да се каже, че ти е приятелка? Все още ли не си сигурен дали излизате, или не.

Помнех добре първите си срещи с Ноа, когато не бях сигурна дали съм негова приятелка. И бях така възхитително нервна през цялото време.

— Тя ме измами — каза той простичко.

О, бях сгрешила. Сериозно. Заболя ме за него, болката бе свита в средата на гърдите ми. Наистина.

— Вината не е нейна — отговори той след малко. — Поне не изцяло. Аз…

Никога повече не разбрах какво бе станало, защото вратата на вагона се отвори и се чу остър и стържещ звук, който приличаше на звуците, издавани от Бийкър — ужасния, мазен папагал, който ни беше любимец в четвърти клас. Джереми Рич го беше научил да крещи думата „задник“. Бийкър обожаваше да пищи пронизително и да вика „задник“, справяше се наистина добре. Чуваше се в целия коридор и чак в момичешката тоалетна. Накрая преместиха Бийкър в учителската стая, където, предполагам, му е било разрешено да разперва мазните си криле и да крещи „задник“ колкото му се ще.

Но това не беше крещящият „задник“ Бийкър обаче. Бяха четиринайсет момичета в еднакви и прилепнали по тялото анцузи, а на дупетата на всички пишеше: МАЖОРЕТКИТЕ ОТ РИДЖ. (Форма на крещенето „задник“, предполагам.) На гърба на всяка беше изписано името й. Скупчиха се около бара със закуските и завикаха с пълно гърло. Истински се надявах и се молех да не изричат „О, боже!“ всички едновременно, но молитвите ми не бяха чути, може би защото бог беше зает да слуша тях.

— Няма протеини, от които да не се напълнява — долових да казва една от тях.

— Казах ти, Мадисън. Трябваше да вземеш сандвича с маруля, докато имаше възможност.

— Мислех, че имат поне пилешки гърди.

За мое нестихващо удивление, забелязах, че двете момичета, които водеха този разговор, се казват Мадисън. И по-лошо — три от другите се казваха Амбър. Чувствах се така, сякаш бях хваната в капана на объркал се социален експеримент — или може би на такъв, включващ репликанти.

Няколко момичета от групата се нахвърлиха върху нас. Искам да кажа, обърнаха се към нас. Обърнаха се към мен и Джеб. Е… всъщност само към Джеб.

— О, мили боже! — възкликна едно от момичетата на име Амбър. — Не е ли това най-лошото пътуване на света? Видяхте ли снега?

Умна беше тази Амбър. Какво ли щеше да бъде следващото, което щеше да забележи? Влакът? Луната? Ексцентричните приумици на човешкото съществуване? Собствената си глава?

Не казах нищо от това на глас, защото причинена от мажоретка смърт не е точно начинът, по който искам да си отида. А и Амбър не се обръщаше към мен. Амбър дори нямаше представа, че съм там. Погледът й бе прикован в Джеб. Човек почти можеше да види как автоматизираната сърцевина на роговиците й извършва всичките настройки по фокусирането и той целият попада в мерника й.

— Да, доста лошо — съгласи се той учтиво.

— Отиваме във Флорида?

Каза го ей така, като въпрос.

— Там трябва да е по-приятно — отвърна той.

— Да. Ако успеем да стигнем. Всички ние отиваме на регионалното първенство? Което е неприятно по празниците? Но всички сме празнували Коледа по-рано? Празнували сме вчера?

Тогава забелязах, че всичките им неща като че ли бяха нови. Лъскави телефони, биещи на очи гривни и колиета, с които си играеха, току-що направен маникюр, айподи, каквито не бях виждала дотогава.

Амбър номер едно седна до нас, като внимателно беше наклонила под ъгъл долепените си колене. Наперена поза на момиче, свикнало да бъде най-очарователното наоколо.

— Това е Джули — каза Джеб, любезно представяйки ме на новата ни приятелка. Амбър ми каза, че името й е Амбър, а после изреди поред всички Амбър и Мадисън. Имаше и други имена, но за мен те всички се казваха Амбър и Мадисън. Изглеждаше ми безопасно да мисля за това по този начин. Поне имах възможност да не сгреша.

Амбър заговори, започна да ни разказва за състезанието, живително — тя едновременно ме включваше и изключваше от разговора. Освен това мислено ми изпращаше съобщение — дълбоко подсъзнателно, — че иска да стана и да отстъпя мястото си на племето й. Те и бездруго изпълваха всяко свободно пространство във вагона. Една част от тях разговаряха по телефона, а другата половина стопяваше запасите от вода, кафе и диетична кола.

Реших, че не от това имах нужда, за да бъде животът ми пълен.

— Ще се върна на мястото си — казах.

Точно когато се изправих обаче, влакът намали драстично скорост и ни запрати всички напред, а студените и топлите напитки се разплискаха. Колелата протестно заскърцаха, докато се влачеха около минута по релсите, а после спряхме рязко. Чух как багажът из целия влак пада тежко на пода, а после и хората се строполиха на местата, на които стояха. Хората като мен. Приземих се върху едно от момичетата на име Мадисън и ударих брадичката и бузата си в нещо. Не съм сигурна какво беше, защото в същия момент лампите изгаснаха и вкупом се извисиха тревожни гласове. Нечии ръце ми помогнаха да се изправя и нямаше нужда да виждам, за да разбера, че това бе Джеб.

— Добре ли си? — попита той.

— Да. Мисля.

Лампите проблеснаха, после светнаха една по една. Няколко момичета на име Амбър се държаха здраво за бара със закуските, сякаш животът им зависеше от това. Подът бе покрит с храна. Джеб се наведе и вдигна онова, което някога беше телефонът му, а сега представляваше само отделни парчета. Взе го в шепата си така, сякаш бе малко птиче. Високоговорителят изпука, а гласът, който заговори от него, звучеше искрено разтърсен — не беше хладният високомерен тон, с който обявяваха спирките по пътя.

— Дами и господа — каза той, — моля, останете спокойни. В купето ви ще дойде кондуктор, за да види дали има пострадали.

Притиснах лице до студения прозорец, за да проверя какво става. Бяхме спрели до широко шосе с много платна, вероятно междущатско. От другата страна на пътя, високо над него, имаше проблясващ жълт знак. Беше трудно да се види през падащия сняг, но разпознах цвета и формата. Беше логото на „Уофъл Хаус“^[3]. Съвсем близо до влака един от кондукторите се препъваше в снега и надничаше под вагона с помощта на електрическо фенерче.

Вратата на вагона бе отворена от кондукторка, която започна да оглежда всички. Шапката й липсваше.

— Какво става? — попитах, когато ни наближи. — Изглежда, сме заседнали.

Тя се наведе и се вгледа през прозореца, после подсвирна тихо.

— Никъде няма да отидем, скъпа — каза тихо. — В покрайнините на Грейстаун сме. Оттук релсите се спускат надолу и са напълно покрити със сняг. Може би до сутринта ще изпратят аварийни превозни средства, които да ни вземат. Обаче не знам със сигурност. Не бих заложила на това. Както и да е, ранена ли си?

— Добре съм — уверих я.

Амбър номер едно държеше китката си.

— Амбър! — извика друга Амбър. — Какво стана?

— Изкълчих я — простена Амбър номер едно. — Лошо.

— Но това е поддържащата ти китка за подхвърлянето^[4]!

Шест мажоретки показаха (но не подсъзнателно), че искат да се отместя от пътя им, за да стигнат до пострадалата и да я сложат да седне. Джеб бе хванат в капана на тълпата. Светлината на лампите отслабна, радиаторите изпукаха силно, а високоговорителят отново се включи.

— Дами и господа — каза гласът, — ще намалим силата на захранването, за да пестим енергия. Ако имате одеяла или пуловери, може би в този момент ще пожелаете да ги използвате. Ако някой от вас се нуждае от допълнителна топлина, ще се опитаме да помогнем, по какъвто начин можем. Молим ви, ако имате допълнителни дрехи, да ги разделите с другите.

Погледнах отново жълтия знак, а после групата мажоретки. Имах две възможности — можех да остана в студения, тъмен, заседнал влак или да направя нещо. Можех да поема контрола над този ден, който ми се бе изплъзнал прекалено много пъти. Нямаше да е трудно да прекося шосето и да отида до „Уофъл Хаус“. Там вероятно бе топло, а храната бе в изобилие. Струваше си да опитам, а и чувствах, че Ноа ще одобри плана ми. За действие. Пробих си спокойно път през тълпата момичета на име Амбър, за да стигна до Джеб.

— Има „Уофъл Хаус“ от другата страна на шосето — казах му. — Ще отида да видя дали е отворено.

— „Уофъл Хаус“? — отговори Джеб. — Трябва да сме съвсем близо до града, до шосе І-40.

— Това е лудост — каза Амбър номер едно. — А ако влакът потегли?

— Няма — отвърнах аз. — Кондукторката току-що ми каза. Ще стоим тук цяла нощ. А там вероятно има топлина, храна и пространство, в което да се движим. Какво друго можем да направим?

— Ще можем да упражняваме обиколките си за повдигане на духа — осмели се да каже едва чуто едно от момичетата на име Мадисън.

— Сама ли ще отидеш? — попита Джеб. Виждах, че иска да дойде, но Амбър се бе облегнала на него така, сякаш животът й зависеше от това.

— Ще се оправя — казах. — От другата страна на пътя е. Дай ми телефонния си номер и…

Той вдигна счупения телефон като неопровержимо напомняне. Кимнах и взех раницата си.

— Няма да се бавя — казах. — Трябва да се върна, нали? Къде другаде ще отида?