Морийн Джонсън
Историята на Джубили (4)

Четвърта глава

Няма лоша ситуация, която четиринайсет прекалено жизнени и шумни мажоретки да не могат да влошат.

Бяха необходими около три минути за превръщането на скромния ресторант в новите офиси на адвокатската фирма „Амбър, Амбър, Амбър и Мадисън“. Те разположиха лагера си в няколкото сепарета в срещуположния ъгъл. Някои от тях ме удостоиха с „О, добре, още си жива!“ и ми кимнаха с глава, но повечето не се интересуваха от никого другиго.

Това обаче не означаваше, че никой не се интересуваше от тях.

Дон-Кун се преобрази. В мига, в който те пристигнаха, той изчезна за секунда. Чухме приглушени възторжени крясъци, долетели някъде отзад, от кухнята на „Уофъл Хаус“, сетне той отново се появи, а лицето му излъчваше сияние, свързвано обикновено с Богоявление. Докато го гледах, се усетих уморена. Зад него имаше още две момчета, приличащи на изпаднали в благоговение последователи, вървящи непосредствено след него.

— От какво имате нужда, дами? — извика щастливо Дон-Кун.

— Можем ли да упражняваме тук стойка на ръце? — запита Амбър номер едно. Предположих, че китката й е по-добре. Здрави бяха те, тези мажоретки. Здрави и луди. Кой излиза навън в подобна буря, за да упражнява стойка на ръце в „Уофъл Хаус“ Аз дойдох тук само за да избягам от тях.

— Дами — каза той, — можете да правите каквото пожелаете.

Отговорът се хареса на Амбър номер едно.

— Можеш ли… може би… да почистиш пода? Само това място ето тук? За да не полепнат разни неща по ръцете ни? И да стоиш наблизо, в случай че имаме нужда от помощ?

Той едва не си счупи глезените, докато се опитваше да стигне до килера, където беше парцалът за миене на пода.

Стюарт наблюдаваше безмълвно всичко това. Лицето му не сияеше като това на Дон-Кун и приятелите му, но мажоретките очевидно бяха привлекли вниманието му. Той наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да реши наистина трудна математическа задача.

— Нещата тук се отклониха от обичайното — каза.

— Да — отвърнах. — Така е. Има ли някое друго място? „Старбъкс“ или нещо подобно?

Той едва ли не се сепна, като споменах „Старбъкс“. Предположих, че е от хората, които не обичат големите вериги, което ми се стори странно, тъй като работеше в „Таргет“.

— Затворено е — каза той. — Всичко е затворено. „Херцогът и херцогинята“ може да е още отворен, но това е само магазин за хранителни стоки. Навечерието на Коледа е, а и при тази буря…

Стюарт трябва да бе усетил отчаянието ми от начина, по който леко удрях чело в масата.

— Ще се върна у дома — каза, плъзна ръка през масата и я подложи като възглавница под главата ми, за да не се нараня. — Защо не дойдеш с мен? Поне няма да си на снега. Майка ми никога няма да ми прости, ако не те поканя, след като имаш нужда да се подслониш някъде.

Замислих се над предложението му. Студеният мъртъв влак бе от другата страна на шосето. Бях в „Уофъл Хаус“ с четиринайсет мажоретки и облечен в станиол мъж. Родителите ми бяха в затвора на стотици километри оттук. И ни бе връхлетяла най-силната буря от петдесет години насам. Да, имах нужда от подслон.

Но ми бе трудно да не обръщам внимание на мисълта „Непознат! Опасност!“, която ми минаваше през главата… макар непознатият да бе този, който поемаше риска. Защото аз приличах на луда. Ако бях на негово място, нямаше да заведа непознатото момиче в дома си.

— Ето — каза той. — Малко доказателство за самоличност. Това е официалната ми служебна карта от „Таргет“. Не вземат всекиго на работа там. А ето и шофьорската ми книжка… Не обръщай внимание на подстрижката ми, моля те… Име, адрес, номер на социалната осигуровка, всичко е тук.

Извади документите от портмонето си, за да довърши шегата. Забелязах негова снимка с момиче, очевидно от бал в гимназията. Това ми даде кураж. Той бе нормално момче с приятелка. Дори имаше фамилия — Уайнтраб.

— Далеч ли е? — запитах.

— По-малко от километър в тази посока — отговори той и посочи към, както ми се стори, нищото — безформени бели буци, които можеха да бъдат къщи, дървета или Годзила в естествена големина.

— По-малко от километър?

— Е, толкова, но по прекия път. По заобиколния е по-малко от два километра. Можеше да продължа към къщи, но тук бе отворено и влязох да се постопля.

— Сигурен ли си, че семейството ти няма да има нищо против?

— Майка ми буквално ще ме пребие с маркуча, ако не предложа помощ на някого в навечерието на Коледа.

Дон-Кун прескочи бара с помощта на парцала с дългата дръжка, като едва не се наби на него. Започна да чисти пода около краката на Амбър номер едно. Отвън Джеб беше влязъл в телефонната будка. Беше дълбоко потънал в собствената си драма. Бях сама.

— Добре — казах. — Ще дойда.

Не мисля, че някой, освен Станиоловия човек забеляза, че станахме и тръгнахме. Той бе обърнал гръб на мажоретките в пълна незаинтересованост и ни отдаде чест, докато вървяхме към вратата.

— Ще имаш нужда от шапка — каза Стюарт, щом се озовахме в леденостудения вестибюл.

— Нямам шапка. Пътувах за Флорида.

— Аз също нямам шапка. Но имам това…

Вдигна найлоновите торбички, сложи една на главата си и я зави и подпъхна така, че тя заприлича на спретнат, но странен на вид и издут на върха тюрбан. Струваше ми се, че Амбър, Амбър и Амбър щяха да откажат да носят найлонова торбичка на главата си… и ми се прииска да отбележа, че аз не съм такава. Обвих я смело около главата си.

— Трябва да сложиш торбички и на ръцете си — каза той и ми подаде още няколко. — Но не знам какво да направим за краката ти. Трябва да са премръзнали.

Бяха, но по някаква причина не исках той да си помисли, че не мога да се справя с това.

— Не са — излъгах. — Чорапогащите са наистина дебели. А ботушите… са солидни. Но ще ги взема за ръцете си.

Той повдигна вежда.

— Сигурна ли си?

— Да. — Нямах представа защо го казвам. Просто ми се струваше, че ще призная някаква своя слабост, ако изрека истината.

Заради вятъра и насъбралия се сняг Стюарт трябваше да бутне здравата вратата, за да я отвори напълно. Не знаех, че снегът може да пада като порой. Бях виждала кратки превалявания и дори силен снеговалеж, след който оставаше между трийсет и шейсетсантиметрова снежна покривка, но сега снежинките бяха с размерите на монета от двайсет и пет цента, падаха нагъсто и тежки. Само за секунди бях намокрена до кости. Поколебах се в подножието на стъпалата и Стюарт се обърна назад, за да провери как съм.

— Сигурна ли си? — запита отново.

Знаех, че точно в този момент или трябва да се върна, или да измина целия път до дома му.

Хвърлих бърз поглед назад и видях трите момичета на име Мадисън да правят пирамида насред ресторанта.

— Да — казах. — Да вървим.