Морийн Джонсън
Историята на Джубили (10)

Десета глава

Пет минути по-късно бяхме в дневната, където блещукаше малкото село Флоби Санта. Седнахме на дивана, но не се сгушихме под едно одеяло, както може би се надяваше Деби.

Взехме две различни, а аз се сгуших със свити под тялото крака, така че коленете ми образуваха защитна бариера. Дочувах от горния етаж приглушените викове на Рейчъл, на която обличаха скиорското екипче.

Наблюдавах Стюарт внимателно. Все още беше привлекателен. Не по същия начин като Ноа. Ноа не беше без недостатъци. Нито една от чертите му не беше забележителна. Но вместо това той притежаваше смесица от приятни качества, които, прибавени едно към друго, образуваха привлекателно цяло, съвършено облечено в правилните дрехи. Не беше сноб по отношение на дрехите, но имаше странното качество да предсказва каква ще бъде следващата мода. Като например — започваше да носи ризата си запасана само от едната страна, докато другата висеше навън, и ето че получавахме каталози, в които всички момчета носеха ризите си така. Винаги беше на крачка пред другите.

Нямаше нищо стилно у Стюарт. Той вероятно не се интересуваше особено от дрехите си и както предполагах, нямаше абсолютно никаква представа, че ризите и дънките могат да се носят по различни начини. Той съблече пуловера си и под него се разкри обикновена червена тениска. Тя щеше да бъде прекалено обикновена за Ноа, но Стюарт не се вглеждаше така в себе, така че бе подходяща за него. И макар че бе широка, виждах, че е доста мускулест. Някои момчета те изненадват по този начин.

Ако въобще знаеше какви са плановете на майка му, не го показваше. Правеше забавни забележки за подаръците на Рейчъл, аз се усмихвах сковано и се преструвах, че го слушам.

— Стюарт! — извика Деби. — Можеш ли да дойдеш тук? Не мога да облека скиорския екип на Рейчъл, нещо заяде.

— Ще се върна веднага — каза той.

Той вземаше стъпалата по две наведнъж, а аз станах от дивана и отидох да разгледам частите Флоби. Може би, ако разговарях с Деби за потенциалната им стойност, щеше да престане да ми говори за Стюарт. Разбира се, беше възможно планът ми да даде и нежелан резултат и да я накара да ме харесва още повече.

Чувах ги да се съветват приглушено горе. Не бях сигурна какво е станало с Рейчъл и с детския скиорски екип, но ми изглеждаше доста сложно.

— Може би, ако я обърнем с главата надолу… — казваше Стюарт.

За мен съществуваше още и въпросът: Защо не ми беше споменал за тази Клоуи? Не че бяхме най-добри приятели или нещо такова, но изглеждаше, че се разбираме добре, а той се чувстваше достатъчно удобно, за да ме върти на шиш заради Ноа. Защо не бе казал нещо, когато бях споменала приятелката му, особено ако Деби бе права и той разказваше на всички за нея?

Не че давах пет пари, разбира се. Не беше моя работа. Стюарт просто искаше да запази болката за себе си — вероятно защото нямаше намерение да стига доникъде с мен. Бяхме приятели. Нови приятели, но приятели. Най-малко аз от всички останали можех да съдя хората, защото родителите им се държат странно и ги поставят в неловка ситуация. Точно аз, чиито родители бяха в затвора и бях излязла навън посред нощ в най-силната буря от петдесет години насам. Дори майка му да притежаваше отвратителния ген на сватосването, той не можеше да бъде обвиняван за това.

Когато тримата слязоха по стълбите (Стюарт носеше Рейчъл, защото тя, изглежда, не можеше да се движи в скиорското екипче), вече се чувствах много по-спокойна относно цялата ситуация. И двамата със Стюарт бяхме жертви на поведението на родителите си. В това отношение той ми беше като брат.

Докато Деби изведе завитата като мумия Рейчъл навън, вече се бях успокоила. Щях да прекарам страхотен час или там някъде със Стюарт, но само като приятели. Компанията му ми харесваше и нямаше за какво да се тревожа. Докато се подготвях за началото на въпросния страхотен и приятелски час, забелязах, че той седи с мрачно изражение на лицето. Изгледа ме предпазливо.

— Може ли да ти задам един въпрос? — запита.

— Ъм…

Той преплете нервно пръсти.

— Не знам как да го кажа. Трябва да попитам. Разговарях с майка си и…

Не. Не, не, не, не.

— Името ти е Джубили? — каза. — Наистина?

Хвърлих се на дивана, обзета от облекчение, с което го накарах леко да подскочи. Разговорът, от който обикновено се ужасявах… сега бе добре дошъл, беше най-прекрасното нещо на света. Джубили ликуваше.

— О… точно така. Да. Правилно е чула. Кръстена съм на Джубили Хол.

— Коя е Джубили Хол?

— Не коя. А какво. Залата за празненства е една от частите Флоби. Вие я нямате. Всичко е наред. Можеш да се смееш. Знам, че е глупаво.

— Аз съм кръстен на баща си — каза той. — Едно и също първо и второ име. Това е също толкова глупаво.

— Така ли? — попитах.

— Вие поне имате селото си — каза той весело. — Баща ми никога не беше наоколо.

Което бе добре казано, трябваше да призная. Не изглеждаше особено огорчен заради баща си. Изрече го така, сякаш отдавна бе станало част от миналото и вече нямаше отношение към живота му.

— Не познавам нито един Стюарт — казах. — С изключение на Стюарт Литъл. И теб.

— Точно така. Кой кръщава детето си Стюарт?

— А кой кръщава детето си Джубили? Това дори не е име. Дори не е нещо. Какво е това?

— Празненство, нали така? — каза той. — Ти си едно голямо пътуващо празненство.

— О, не го ли знам.

— Ето — продължи той, стана и протегна ръка към един от подаръците на Рейчъл. Беше настолна, която се наричаше „Капан за мишки“. — Хайде да играем.

— Играта е на малката ти сестра — казах.

— И? И бездруго ще трябва да играя с нея. Мога да я разуча. Изглежда, че има много елементи. Но също така прилича на добър начин за убиване на времето.

— Никога не си убивам времето — казах. — Чувствам, че винаги трябва да съм заета с нещо.

— Като какво например?

— Като…

Нямах представа. Винаги бях на път за някъде. Ноа не беше от хората, които си губят времето. За забавление обновявахме уебсайта на градския съвет.

— Осъзнавам — каза Стюарт, поемайки кутията с играта, за да я отвори, — че вероятно водиш страхотен живот в големия град. Откъдето и да си.

— Ричмънд.

— Страхотният Ричмънд. Но тук, в Грейстаун, да убиваш времето е форма на изкуството. Сега… кой цвят избираш?

 

 

Не знаех какво точно правят Деби и Рейчъл, но бяха навън на снега цели два часа или повече, а аз и Стюарт играхме на „Капан за мишки“ през цялото време. Първия път се опитахме да играем както трябва, но „Капан за мишки“ има всичките тези джаджи и топчета, които се въртят и хвърлят. Странно усложнена е за детска игра.

Втория път измислихме съвсем нови правила, които ни харесаха много повече. Стюарт наистина беше добра компания — толкова добра, та дори не забелязах (поне), че на Ноа му бе необходимо известно време, за да ми се обади. Когато телефонът звънна, подскочих.

Вдигна Стюарт, защото си беше у дома, и ми подаде слушалката със странно изражение, като че ли бе малко недоволен.

— Кой беше това? — запита Ноа, когато поех слушалката.

— Това е Стюарт. Отседнала съм в дома му.

— Мислех, че каза, че отиваш във Флорида?

На заден фон чувах много шум. Музика, разговори. В тяхната къща Коледата бе съвсем нормална.

— Влакът заседна — отвърнах. — Попаднахме в преспа. Слязох от влака и отидох в „Уофъл Хаус“ и…

— Защо слезе?

— Заради мажоретките — отговорих с въздишка.

— Мажоретки?

— Както и да е, срещнах Стюарт и съм отседнала при семейството му. По пътя паднахме в замръзнал поток. Добре съм, но…

— О! — възкликна Ноа. — Струва ми се наистина объркано.

Най-после. Започваше да разбира.

— Чуй — каза. — Каним се да навестим съседите. Нека ти се обадя след час и ще можеш да ми разкажеш цялата история.

Трябваше да отдалеча слушалката от ухото си, толкова бях шокирана.

— Ноа — продължих, след като отново я долепих до ухото си, — чу ли ме какво казах току-що?

— Да. Ще трябва да ми разкажеш всичко. Няма да се бавим чак толкова много. Може би час или два.

И затвори, отново.

— Това беше бързо — каза Стюарт, който влезе в кухнята и отиде до печката. Сложи чайникът да заври.

— Трябваше да отиде някъде — казах без голям ентусиазъм.

— И просто затвори? Това е малко глупаво.

— Защо да е глупаво?

— Казвам го просто така. Аз щях да бъда разтревожен. Аз съм човек, който непрекъснато се тревожи.

— Не приличаш на такъв — измърморих. — Изглеждаш наистина щастлив.

— Човек може да бъде щастлив и разтревожен. Аз определено се тревожа.

— За какво?

— Е, вземи бурята — каза той и посочи към прозореца. — Тревожа се колата ми да не бъде смачкана от снегорин.

— Приемаш нещата много трагично — казах.

— Какво се предполагаше, че трябва да кажа?

— Не се предполага да казваш каквото и да било — отговорих. — А какво ще кажеш, ако бурята е доказателство за промяна на климата? А как ти се струва това, че болните не могат да стигнат до болницата заради снега?

— Това ли щеше да каже Ноа?

Неочакваното споменаване на приятеля ми не беше добре дошло. Не че Стюарт грешеше. Точно тези бяха нещата, които Ноа щеше да спомене. Думите му бяха ужасяващо точни.

— Зададе ми въпрос — каза той — и ти отговорих. Мога ли да ти кажа нещо, което наистина не искаш да чуеш? — Попита.

— Не.

— Той ще скъса с теб.

Веднага щом думите излязоха от устата му, усетих физически удар в стомаха.

— Само се опитвам да помогна и съжалявам — продължи той, като наблюдаваше лицето ми. — Но той ще скъса с теб.

Още докато го казваше, част от мен знаеше, че е попаднал на нещо ужасно, на нещо… вероятно вярно. Ноа ме избягваше, сякаш бях досадно задължение, само дето Ноа не избягваше задълженията си. Той ги приветстваше. Бях единственото нещо, от което се държеше настрани. Красив, популярен, невероятен на всички нива, Ноа не ми обръщаше никакво внимание. Осъзнаването на този факт ме изгаряше. Мразех Стюарт за тези му думи и исках да го знае.

— Заради Клоуи ли казваш това? — запитах.

Постигнах резултат. Стюарт леко отметна глава назад. Помръдна челюст няколко пъти, а после се успокои.

— Нека позная — каза. — Майка ми ти е разказала всичко.

— Не всичко.

— Това няма нищо общо с Клоуи — каза.

— О, така ли?! — отговорих. Нямах представа какво се е случило между Стюарт и Клоуи, но бях предизвикала желаната от мен реакция.

Той се изправи и от мястото, на което се намирах, ми се видя много висок.

— Клоуи няма нищо общо с това — каза отново. — Искаш ли да знаеш откъде знам какво ще стане?

Не. Всъщност не исках. Но Стюарт и бездруго щеше да ми каже.

— Първо, той те избягва на Коледа. Искаш ли да знаеш кой постъпва така? Хората, които имат намерение да скъсат с някого. И знаеш ли защо? Защото важните дни ги карат да изпадат в паника. Празници, рождени дни, годишнини… чувстват се виновни и не могат да го споделят с теб.

— Просто е зает — казах едва чуто. — Има много работа.

— Да… Е, ако аз имах приятелка и родителите й бяха арестувани в навечерието на Коледа, а тя трябваше да предприеме дълго пътуване с влак в такава буря… щях да държа телефона си в ръка през цялата нощ. И щях да отговарям на обажданията. При първото позвъняване. Всеки път. И щях да й се обаждам, за да разбера как е.

Бях така изумена, че мълчах. Той беше прав. Точно така трябваше да постъпи Ноа.

— Освен това ти току-що му каза, че си паднала в замръзнал поток и че си като хваната в капан в непознат град. И той затвори? Аз щях да направя нещо. Щях да отида при нея и снегът нямаше да ми попречи. Може би изглежда глупаво, но щях да го направя. И ако искаш съвета ми… Ако той не се кани да скъса с теб, ти трябва да скъсаш с него.

Стюарт каза всичко това забързано, сякаш думите бяха изтикани навън от емоционална буря дълбоко в него. Но думите му имаха тежест и бяха… трогателни. Защото очевидно бе искрен. Изрече всичко, което бих искала да каже Ноа. Мисля, че се чувстваше неудобно, защото след това пристъпваше мълчаливо от крак на крак и чакаше да види какво ми е причинил. Минаха минута или две, преди да мога да проговоря.

— Имам нужда от минутка — казах накрая. — Има ли място… където мога да отида?

— В стаята ми — предложи той. — Втората вляво. Малко е разхвърляна, но…

Станах и се отдалечих от масата.