Морийн Джонсън
Историята на Джубили (6)

Шеста глава

Може би никога не сте падали в замръзнал поток.

Ето какво става.

1. Студено е. Толкова студено, че Отделът по определяне и регулиране на температурата в мозъка ви отчита данните и казва: „Не мога да се справя с това. Изчезвам оттук!“. Слага знака: НА ОБЯД СЪМ и предава цялата отговорност на…

2. Отдела на болката и произтичащите от нея процеси, който не разбира целия този бомбастичен жаргон на Отдела по температурата. „Това не е наша работа“, казва той. И просто започва да натиска напосоки разни бутони, а вие се изпълвате със странни и неприятни усещания, след което се обажда на…

3. Кабинета на объркването и паниката, където винаги има някого, който скача да сграбчи слушалката в мига, в който телефонът иззвъни. Този кабинет поне е готов да предприеме някакви действия. В Кабинета по объркването и паниката обожават да натискат бутони.

И така, за части от секундата двамата със Стюарт не можехме да направим нищо заради бюрократичния хаос, който цареше в главите ни. Когато се съвзехме малко, успях да разгледам критично положението, в което се намирахме. Добрата новина беше, че водата стигаше до гърдите ни. Е, поне при мен бе така. Водата стигаше точно до гърдите ми. А при Стюарт стигаше до средата на корема. Лошата новина беше, че бяхме в дупка в леда, а е трудно да излезеш от дупка, когато си парализиран от студа. И двамата се опитахме да се покатерим върху леда, но той се чупеше всеки път, когато окажехме натиск върху него.

Като несъзнателна реакция, всеки от нас сграбчи другия.

— Добре — каза Стюарт и потрепери неудържимо. — С-студено е. И положението никак не е добро.

— Да? Така ли? — изпищях. Само дето в дробовете ми нямаше достатъчно въздух, за да изпищя, така че думите прозвучаха като неспокойно тихо изсъскване.

— Т-трябва… д-да… го счупим.

Идеята бе хрумнала и на мен, но се почувствах окуражена, като я чух изречена на глас. И двамата започнахме да удряме леда с вкочанените си ръце, докато не стигнахме до дебелата кора. Водата бе малко по-плитка, но не достатъчно.

— Ще те повдигна — каза Стюарт. — Стъпи на ръцете ми.

Опитах се, но не можах да помръдна крак веднага. Крайниците ми бяха така премръзнали, че вече не ми се подчиняваха. Щом веднъж ги накарах да ми се подчиняват, ръцете на Стюарт се оказаха прекалено измръзнали, за да ми послужат за опора. Трябваше да опитаме няколко пъти, но накрая стъпих върху тях.

Разбира се, щом веднъж се изправих, направих важното откритие, че ледът е хлъзгав и следователно… е много трудно да се хванеш за него, особено когато ръцете ти са покрити с мокри найлонови торбички. Обърнах се назад и издърпах от водата Стюарт, който се просна на леда.

Бяхме вън от водата. А навън, странно защо, но бе по-зле, отколкото в нея.

— Не… е… толкова… далеч — каза той. Беше ми трудно да го разбера. Дробовете ми се чувстваха така, сякаш потръпваха. Той ме сграбчи за ръката и ме задърпа към една къща на върха на възвишението. Ако не ме дърпаше, никога не бих могла да се изкача по хълма.

Никога не съм била по-щастлива да видя къща. Цялата бе обвита от ореол, слаб зеленикав блясък, осеян с малки червени точици. Задната врата бе отключена и ние пристъпихме в рая. Тази не бе най-удивителната къща, в която бях влизала — беше просто къща, топла и приятно ухаеща на печена пуйка, сладки и коледно дърво.

Стюарт не спря да ме тегли, докато не стигнахме до врата, която, както се оказа, водеше към баня със стъклена душкабина.

— Ето — каза той и ме побутна напред. — Душ. Веднага. Топла вода.

Вратата се затвори и го чух да се отдалечава. Веднага се съблякох и се препънах, протягайки ръка към дръжката на душа. Дрехите ми бяха плашещо тежки, напоени с вода, сняг и кал.

Останах дълго под душа, подпряна на стената, а малката кабина се изпълни с пара. Водата промени температурата си веднъж или два пъти, вероятно защото Стюарт също вземаше душ някъде другаде в къщата.

Спрях водата само защото стана студена. Като излязох в гъстата пара, видях, че дрехите ми ги няма. Някой ги бе взел от банята, без да забележа. На тяхно място имаше две големи хавлии, клин, суитшърт, чорапи и пантофи. Дрехите, с изключение на чорапите и пантофите, бяха за момче. Чорапите бяха дебели и розови, а пантофите бели, пухкави, с формата на къси ботушки и много износени.

Грабнах най-близкото до мен, което се оказа суитшърта, и го притиснах към голото си тяло, макар че очевидно бях сама в банята. Някой беше влизал. Някой се бе прокраднал, беше взел дрехите ми и на тяхно място бе оставил нови и сухи. Стюарт ли бе идвал, докато вземах душ? Беше ли ме видял в естественото ми състояние? А давах ли и пет пари за това в този момент?

Облякох се бързо, като надянах всичко, което бе оставено за мен. Открехнах вратата и надникнах навън. Кухнята изглеждаше празна. Отворих вратата по-широко и изведнъж от нищото се появи жена. Беше на възрастта на мама, с къдрава руса коса, която изглеждаше изгорена от домашно боядисване. Беше облечена в суитшърт, на който имаше щампа на две прегърнати коали с шапки на Дядо Коледа. Единственото, което ме интересуваше обаче, бе фактът, че държеше димяща чаша.

— Бедното създание! — каза тя. Говореше наистина високо, като онези хора, които можеш да чуеш през цял паркинг. — Стюарт е горе. Аз съм майка му.

Приех чашата. Можеше да е чаша с гореща отрова и пак щях да я изпия.

— Бедното създание — изрече тя отново. — Не се тревожи. Ще те стоплим. Съжалявам, че не намерих нещо, което да ти е по мярка. Тези дрехи са на Стюарт и бяха единствените чисти, които успях да открия в пералното помещение. Сложих твоите в пералната машина, а обувките и палтото ти се сушат върху радиатора. Ако имаш нужда да се обадиш на някого, направи го. Не се тревожи дори обаждането да е до далечно място.

Това бе запознанството ми с майката на Стюарт („Наричай ме Деби“). Познавах я само от двайсет секунди, а тя вече бе видяла бельото ми и ми бе предложила дрехите на сина си. Веднага ме настани до кухненската маса и започна да вади от хладилника покрити с фолио чинии.

— Вечеряхме, докато Стюарт беше на работа, но приготвих много храна! Много! Хапни!

Имаше много храна: пуйка и картофено пюре, сос, пълнеж, дреболии. Тя извади всичко от хладилника и настоя да напълни чинията ми догоре, а отстрани остави чаша гореща пилешка супа топчета. Вече бях гладна — може би никога в живота си не съм била по-гладна.

Стюарт застана на прага. Подобно на мен, и той бе облечен с топли дрехи. Носеше долнище на фланелена пижама и поразтеглен плетен пуловер. Не знам… може би беше заради чувството за благодарност, заради щастието, че съм жива, заради отсъствието на найлонова торбичка на главата ми… но той ми се стори красив. И предишното ми раздразнение се стопи.

— Ще настаниш ли Джули за през нощта? — запита майка му. — Не забравяй да изключиш коледното дръвче, за да не я държи будна.

— Съжалявам… — казах. Едва тогава осъзнах, че съм нахлула в живота им по Коледа.

— Не се извинявай! Радвам се, че прояви здравия разум да дойдеш тук! Ще се погрижим за теб. Увери се, че тя има достатъчно одеяла, Стюарт.

— Ще има одеяла — потвърди той.

— Тя има нужда от едно още сега. Погледни. Премръзнала е. Ти също. Седни тук.

Майка му отиде забързано в дневната. Стюарт повдигна вежди така, сякаш искаше да каже: Това може да продължи известно време. Тя се върна с две меки вълнени одеяла. Аз бях завита с тъмносиньо. Тя ме уви в него подобно на бебе, и то толкова здраво, че ми бе трудно да помръдна ръцете си.

— Имаш нужда от още горещ шоколад — каза тя. — Или чай? Имаме всички видове.

— Разбрах, мамо — каза Стюарт.

— Още супа? Изяж си супата. Домашно приготвена е, а пилешката супа е като естествен пеницилин. След измръзването, на което и двамата сте…

— Разбрах, мамо.

Деби взе наполовина празната ми чаша със супа, напълни я догоре и я постави в микровълновата фурна.

— Погрижи се тя да узнае къде е всичко, Стюарт. Ако поискаш нещо през нощта, просто го вземи. Чувствай се като у дома си. Сега си една от нас, Джули.

Оцених отношението й, но си помислих, че това бе странен начин да го изразиш.