Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (68)

Британия Роуд №22

Пътуването с колата е дълго и протяжно и Аурек се примъква на кожената седалка отзад ту към единия, ту към другия прозорец. Полята отстъпват пред частни парцели и почернели железопътни линии. Аурек зяпа ръждата и метала на заводите за светилен газ, оставя погледа си да се рее над оплетени телени мрежи, обрасли с храсталаци жълтеникави терени и редици с къщи.

Върху него пада сянка на магнолии и до прозореца за момент се опира жив плет от тис, който скрива слънцето. Аурек сграбчва седалката, за да не изпусне гледката. Минават покрай военното гробище и Аурек зърва спретнатите искрящо бели редици от кръстове иззад тъмните тисови дървета. Преди си играеше там понякога, ловеше гущери и слепоци, пъхаше ги в буркани с малко трева, розов кварц и парченца натрошен гранит. Няма търпение да отиде пак там, да стои неподвижно и да чака гущерите да излязат да се пекат на слънце на гробовете.

Карат нататък по един гърбав мост, минават покрай прясно боядисаната стена на къщата на ъгъла, рекламираща млекарницата „Коулман“ с бледосиня боя и бутилка мляко, сгушена в буквата „О“ на „Коулман“. Очите на Аурек са отворени широко, поглъщат всичко. Той е като моряк, който влиза в пристанището и гледа скалите на родната си земя, очите му попиват града, необятното небе, малките облачета, мъглявата мръсота на накацалите по покривите гълъби.

На хълма към Британия Роуд ускоряват и колата се тресе по калдъръма. Минават над една неравност по пътя, Аурек полита напред и се забива в пространството между двете предни седалки.

— Аурек! — извиква майка му. Сграбчва го за рамото и той пролазва в скута й на предната седалка. Пристигат на Британия Роуд 22 и Аурек изхвърча от колата, изтичва до къщата и блъска по вратата, сякаш някой може да му отвори и да го пусне вътре.

— Искам да ви покажа нещо — казва Януш, щом отключва вратата.

Минават по коридора, през кухнята и излизат отвън.

Светлината в градината е оскъдна. Кората на дърветата обаче е още по-бледа, с цвета на нова луна и бебешки зъбчета. Листата образуват прелестна пърхаща зелена маса. Аурек вдишва аромата на топлия ден. Отива до дъба и сяда под своята къщичка. Майка му сяда от едната му страна, а баща му от другата. Начинът, по който го гледат, го кара да се чувства в безопасност; сякаш той е всичко, което някога са искали.

Това е и което баща му казва на майка му: „Ти и момчето сте всичко за мен“.

Аурек затваря очи и се заслушва в чуруликането на врабчетата в клоните. Някъде там, в някоя друга градина или в полята отвъд къщите и фабриките, той чува как лятото го зове. Кукувича песен, горски повик, който се повтаря отново и отново. Аурек не може да устои на отчаяния й зов. Отваря уста и запява.

Забравата идва полека с годините. С времето Аурек ще се научи да възприема Англия като свой дом. Но сега, вече като възрастен мъж, щом види майка си, загледана през прозореца, или баща си, смълчан в креслото, той се пита колко ли им е било трудно да напуснат Полша, за да му осигурят спокоен живот. И тогава сянка от спомен ще се промъкне в ума му, неусетно, като малко момче, което играе на криеница, тичащо босоного из стаите в къщата на Британия Роуд номер двайсет и две.

Вярва, че това е споделеният дух на тяхната бивша родина.