Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (28)

Януш

Януш и Бруно напуснаха Югославия с рибарска лодка и пристигнаха в Марсилия, седнали сред камари от мрежи и кошове с риба. Франция беше по-красива, отколкото Януш си беше представял. Пепеляви мимози хвърляха мека светлина по склоновете. Ниски палмови дървета и жилави сини агави блещукаха в ранната пролетна жега.

На тях и на останалите мъже им беше казано, че трябва да хванат влак за Лион, където щяха да им дадат униформи и да бъдат произведени в чин. Бруно не искаше. Планираше да отиде в Англия. Щом лодката стигна брега и те усетиха твърда почва под краката си, Бруно дръпна Януш настрани и двамата се измъкнаха в сенчестите, подобни на лабиринт улички на стария град.

Първото нещо, което направиха, беше да отидат да поплуват. Съблякоха мръсните си дрехи и се хвърлиха в морето. Докато Бруно се плискаше и надаваше викове, Януш се гмуркаше под вълните и плуваше колкото можеше по-навътре. После се остави да бъде носен от вълнението и се загледа назад към брега. Водата беше кристалночиста. Намираше се в страна, която беше виждал само в книгите.

От двама им само Януш можеше да върже малко френски, за да намери къде да преспят, така че накрая се озоваха в една порутена, мизерна постройка в бандитския квартал на Марсилия. Всеки ден отиваха до малък плаж в близост до пристанището и се печаха на слънце.

— Изглеждаш като някой омар от рибния пазар — ухили се Бруно въпреки дима от запалената цигара в устата му. — Никога не съм виждал някой да изгори толкова.

Януш не му обърна внимание.

— Не можем да продължаваме да стоим така по цял ден. Трябва да се присъединим към френския полк.

— Може би да, а може би не. В момента не бързам за никъде. Можем да си позволим да останем още поне седмица. Ако ни искат, могат да дойдат да ни потърсят. Можем да изкараме още няколко седмици, преди пак да рискуваме живота си.

Всеки ден ходеха до различни плажове. Всяка вечер се връщаха обратно и вечеряха в баровете с печени на грил октоподи и оранжеви морски таралежи. Януш ги побутваше с вилицата си.

— Не знам как можеш да го ядеш това. Не може ли просто да си поръчаме пържола?

— Това е евтино и добро — каза Бруно и кимна към сервитьорката. — Погледни натам. Хубавичка е. — Бруно дръпна стола си назад и стана от масата. — Не знам ти какво ще правиш утре, но мисля, че аз ще съм зает.

— С нея ли?

— Защо не?

Януш извърна глава.

— Прави каквото искаш.

И без това не мислеше, че момичето ще прояви интерес — та Бруно не знаеше и една дума на френски.

На следващия ден Бруно все още беше със сервитьорката и Януш излезе сам. Намери един плаж и извървя няколко километра, докато пясъкът не беше заменен от камъни и скали. Чайките се разкрякаха, когато Януш намери гнездата им и им взе яйцата — големи синьо-бели овали. Птиците кръжаха и се спускаха върху него, докато накрая той не се принуди да избяга, вдигнал пораженчески ръце над главата си.

Вървеше през придошлата вода с навити крачоли и вързана на кръста риза. Надигащата се от вълните омара го замайваше и главата му започна да бучи. Приседна на едни скали, направи възглавница от ризата си и затвори очи.

Когато се събуди, слънцето се беше преместило и напичаше най-силно. Беше жаден и му се виеше свят. Върна се в стаята си и изпи цяла кана с вода, а още една изля на главата и врата си. Легна си така, вир-вода, уви се в един чаршаф и се замисли за Силвана. Олюлявайки се, стана на крака и започна да рови наоколо, докато не намери лист хартия и писалка до леглото на Бруно. Само че не можеше да измисли какво да напише. Какво би могъл да й каже? „Аз съм във Франция на слънце и се надявам ти да си в безопасност при родителите ми.“ Дори не смееше да си помисли как е тя в Полша. Почувства се глупав и празноглав. Остави долу писалката и хартията и се строполи в леглото си.

През онази нощ в душната стая сънува, че изгорялото му тяло се разпуква като какавида. Че изпод кожата му се появява друг мъж, друг Януш, който бавно излиза в задушната нощ, освободен от черупката си и облекчен от леещата се от него пот. Че този друг мъж стои на лунната светлина и се затичва по улиците, докато стигне морето.

Средиземно море, което беше толкова чисто и живително през деня, бе станало копринено черно и той спря за миг до водата, преди да се потопи в нея и да остави вълните да отмият болезнената чувствителност на новото му тяло. Той беше някой друг. Беше се преродил от въздуха във водата. Беше се родил на обратно.

Събуди се от непоносима жажда. Опита се да помръдне, но го спря болка в гърба.

Чу шепота на Бруно:

— Ян? Мислиш ли да ставаш днес? Слушай, на хълмовете над града има лагер. Снощи се запознах с едни мъже. Германците са тръгнали на юг. Ще бъдат тук до няколко месеца, ако не и седмици. Мъжете, с които се видях, казват, че можем да се присъединим към един военен полк и да се качим на кораб за Англия. Трябва да се размърдаме. Какво мислиш? Божичко, я се погледни!

Той повдигна чаршафа.

— Господи, човече, изглеждаш ужасно. Чуваш ли ме? По-гледни се, целият си в мехури. Дявол да го вземе, целият си изгорял!

Бруно отвори прозорците и се закашля.

— Трябва ти въздух.

Януш отвори очи. Тапетите се завъртяха пред очите му. Опита се да проговори, но устните му се сцепиха и отново усети вкуса на кръв.

— Той не може да остане тук.

Хазяйката стоеше на вратата. Черно-сивата й коса беше вдигната високо на тила, носеше ярко розово червило, а черните й мигли бяха като паяжини.

— Глупаво момче. Ти си твърде бял за такова слънце. Виж се само. Изсъхнал си като осолена треска.

Януш чу Бруно да се моли на развалена смесица от френски и полски. Насили се да промълви с напуканите си устни:

— Съжалявам, госпожо. Ще си тръгна. Не е безопасно за вас да оставам тук.

Надигна се на леглото на лакът и направи знак към Бруно.

— Подай ми дрехите.

— Не, не, не — възкликна жената. — Ти говориш френски, това прави нещата по-лесни. Ще ти намеря къде да отидеш. Имам един приятел, който има ферма. Може да останеш да почиваш там.

Тя се взря в голото му тяло.

— Щом се оправиш, можеш да останеш да работиш за тях. Доста си як. Приличаш на селянин.

На следващия ден Януш тръгна. Дрехите лепнеха по него и му бяха неудобни, тялото му беше сковано и го болеше. Докато колата го отвеждаше все по-високо в хълмовете над Марсилия, въздухът стана по-сладникав. Миризмата на морето избледня и на нейно място се появи аромат на борова гора и тучна зеленина.