Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
22 Britannia Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Автор: Аманда Ходжкинсън

Заглавие: Британия роуд 22

Преводач: Деница Каракушева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Иво Рафаилов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-112-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2140

История

  1. — Добавяне

Полша, 1937 година

Силвана

Първия път, когато Силвана видя Януш, той плуваше. Беше в края на пролетта на 1937 година и навсякъде цареше усещане за безгрижие, сякаш внезапната поява на слънцето бе превърнала града в дете, чието единствено желание е по цял ден да играе по улиците. Силвана беше приключила следобедната си смяна в кино „Кине“, където работеше като разпоредителка. След тъмнината на киносалона дневната светлина винаги я сварваше неподготвена и тя застана на тротоара, за да усети полъха на лекия ветрец, заиграл се с края на полата й, и слънчевите лъчи, галещи бузата й. Беше на осемнайсет и знаеше само, че все още не иска да се прибира. Знаеше и че това да се разхожда на слънце, при все че нямаше къде да отиде, е за предпочитане пред гнетящото мълчание, което щеше да я заобиколи в момента, в който престъпи прага на малката къщурка на родителите си.

Тя се пошляя по главната улица с дървета от двете страни, мина покрай площада с фонтана и високите рушащи се къщи и пое по прашната пътека към сенките на църквата от червени тухли и дома на свещеника. Щом подмина тези внушителни сгради, сенките останаха зад гърба й и тя последва светлината, която водеше надолу по пътя извън града. На няколкостотин метра по-нататък се намираше едноетажната дървена къща на родителите й, която беше боядисана в същия син цвят като останалите къщи от покрайнините на града. Силвана се спря и навлезе в една овощна градина встрани от пътя. Някога беше тяхна, но баща й я беше продал. Сега той работеше на чуждите земи, събираше дърва, прибираше реколтата — според сезона. Дърветата бяха отрупани с бели цветчета, огромни облаци от цъфнали венчелистчета, а тревата под тях беше мека и девствено зелена. Картина на узряване и надежда. Тя стоеше в шарената светлина и вдишваше дълбоко, уверена, че каквото и да й се случи в живота, където й да се озове — а тя се надяваше да е далеч от този малък град, — винаги ще обича това място.

Силвана пое по една пътека, която водеше към реката, като от време на време хвърляше поглед назад към къщата. Майка й Олга сигурно седеше в кухнята и изпиваше водката, която вареше в кравешкия обор, бистра огнена напитка от захарно цвекло, хрян — или в по-бедна година от лук и бъз. Да, замисли се тя. Майка й сигурно беше пияна, заобиколена от злочестите животинки, които прибираше: по полите й се катереха котенца, малки кучета подскачаха в краката й и изгризваха краката на масата, наоколо се разполагаха в различни кътове слепи зайчета, безкрили пиленца и осиротели диви зайци, които тя хранеше на всеки час и обгрижваше така, както някога бе обгрижвала собствените си умиращи синове.

Съседите я смятаха за добра жена, на която хич не й е било леко да отгледа една толкова опърничава дъщеря. Силвана осъзнаваше, че в това има известна доза истина: тя бе трудно дете, а и все още беше упорита и непреклонна, но винаги беше смятала, че е не по-твърда, отколкото майка й бе към нея. Имаше го и проблема с братята й. Трите момчета, родени преди нея, които не бяха успели да пораснат. Малките принцове на майка й, които бяха останали заключени в своето детство и намигаха и хленчеха в нейното. Силвана беше слушала историите им до втръсване.

Баща й Йозеф започнал да дялка дървена дрънкалка, когато съпругата му забременяла за първи път. Използвал парче черешово дърво от овощната градина и по някакъв начин това дърво им донесло лош късмет. Във всеки случай той нямал особени заложби в дърворезбата. Докато бебето се родило, дрънкалката била готова едва наполовина. Когато три месеца по-късно детето починало, а горе-долу по същото време реколтата от картофи изгнила, Йозеф продължил да дялка играчката. Не забелязал как ножът потъва в палеца му и оставя дълбока рана, която си кървяла ли, кървяла. Когато беше мъничка, Силвана обичаше да хваща този пръст, да прокарва своето пръстче по грапавия ръб на белега му и да слуша разказа за начина, по който го е получил.

След смъртта на втория им син Олга започнала да пие от водката, която варяла, за да продава на други селяни. Йозеф все още не бил довършил дрънкалката. Дотогава вече бил продал земите им и работел само в овощната градина.

— Няма как да се случи за трети път — казал на Олга. — Пак ще пробваме.

След като и третото дете починало, Олга била сигурна, че дрънкалката е прокълната. Тя я заровила в градината, като я увила в кичур от косата си, за да отблъсква злото. В една безлунна нощ Йозеф я изровил и я скрил в неизползваната детска люлка. После отишъл при жена си и я уведомил, че отново ще се опитат да имат дете.

Охладняла като камък, Олга почти не погледнала дъщерята, която родила година по-късно. Силвана Олга Валерия Дабровски. Йозеф вярвал, че проклятието се е вдигнало. Довършил дрънкалката, лакирал я, завързал панделка на дръжката й и я подарил на здравата си, жизнена дъщеря.

Но Олга не можела да забрави малките си момчета. Държала дрехите им в заключен долап, увити в хартия. Сини нощнички с извезани овчици, плетени бели буйки, малки сини шапчици и три фино изплетени на една кука шалчета. Когато Силвана порасна достатъчно, й беше позволено да докосва шапчиците и да потрива малките якички между пръстчетата си.

— Внимавай — предупреждаваше Олга. — За мен те са по-ценни от злато.

Когато стана на десет, Силвана открадна бебешките дрешки. Не можеше да се въздържи. Изнесе ги в градината да си поиграе, но започна да вали и тя изтича вътре. Олга ги намери на следващия ден, оплескани с кал, разхвърляни и съдрани от малиновите клонки.

— Сгреших за теб — каза тя и заключи вратата на стаята на Силвана. — Ти си една малка лъжкиня. Кажи, че съжаляваш за стореното.

Силвана блъскаше по вратата и пищеше да я пуснат навън. Не искаше да се извини.

Олга рече през ключалката:

— Едно момче никога не би се държало така.

— Твоите момчета са мъртви! — изкрещя Силвана, обладана от собствените си бесове. — Аз съм твоето дете. Чуваш ли ме? Аз съм твоето дете!

— Ти си дяволско изчадие! — викна й на свой ред майка й. — Ти оживя, а момчетата ми не!

С годините Силвана се кали за всички тях — за лудата си майка, безполезния си баща и непримиримите призраци на мъртвите си братя, всички те приклещени между четирите стени на малката къща.

Тя прогони една оса от лицето си и се загледа в дома си, огрян от следобедното слънце. Изглеждаше твърде спокоен за толкова объркано място и тя се зачуди дали и останалите къщи успяват да се прикриват така, за да изглеждат устойчиви и почтени, докато вътре непрестанно се блъскат врати и се повишава тон. За миг погледът й се задържа върху излизащия от комина дим, после обърна гръб на къщата и бързо се отправи към реката и голямата дъскорезница.

Над проблясващите води на реката се надвесваха плачещи върби и зелени ивици, а жуженето на насекомите беше толкова силно, колкото и неспирното бучене на машините от дъскорезницата. Покрай брега беше разчистена пътека и тя пое по нея, събувайки обувките си. Тревата пружинираше под краката й. По-напред видя група млади мъже, които се смееха и скачаха в реката. Както беше с обувките в ръка и с нацапани от тревата чорапи, тя се засрами и понечи да се върне. Тогава вниманието й беше привлечено от един от мъжете. Беше рус, широкоплещест и мускулест. Не беше висок, но изглеждаше силен.

Тя се поспря, за да го види как се гмурва. Той затвори очи и изпъна тялото си. Вдигна ръце над главата си, приклекна леко в коленете, така че мускулите на прасците му да изпъкнат, оттласна се с пръстите на краката си и тялото му проряза водната повърхност, като остави след себе си само вълнички. Когато излезе над водата, той я погледна, изтръска водата от косата си и се усмихна. Слънчевите лъчи уловиха капчиците вода по кожата му, блеснали като мъниста, и ги превърнаха в мънички диаманти. Той изпълзя на брега, а тялото му искреше като ново-новеничко. Силвана се усмихна в отговор, заслепена.

Януш беше единственият син в семейство с пет дъщери и за Силвана той блестеше като злато, докато останалите сивееха. Всичките пет сестри бяха безлични, обикновени, а Януш — най-големият, имаше морскосини очи и бяло-руса коса. Бутилка водка в пълен с тъмна бира бар. Като единствен син, той беше този, който ще наследи бащиното име. Баща му му го набиваше в главата с надеждата, че синът му ще учи право в университета и ще се издигне в полското общество. Майка му искаше той да учи за свещеник.

Силвана виждаше колко добър син е Януш и колко много се старае да угоди на семейството си. Но също така знаеше, че той изобщо не се интересува от правото. Януш обичаше машинариите. Всичко, което имаше метални части, зъбци и гайки, които да разглоби и после отново да сглоби. Той наистина беше най-сръчният мъж, когото беше срещала.

Живееше в триетажна къща с гледка към градския парк. Баща му работеше в местната администрация и семейството се гордееше с добрите си обноски. Техните обноски бяха дотолкова добри, че почти успяха да скрият разочарованието си, когато, само няколко месеца след срещата на Силвана и Януш, той я заведе у дома си и обясни, че възнамерява да изпълни дълга си и да се ожени за своята любима.

По онова време Януш вярваше в Бог. Не пропускаше служба и напътстваше Силвана при всеки удобен случай за божието предопределение на всички тях. Тя обичаше да го слуша, въпреки че не възприемаше всичко. Беше твърде заета да бленува за американските кинозвезди. По време на неделните меси тя седеше с неговите скучни сестри, които се оплакваха от болки във врата, получили ги от взирането в прозорците, разположени високо в каменните стени, докато кафявите им филцови шапки сочеха с копнеж навън. Сестра му Ева твърдеше, че Януш обича Бога само защото не му се налага да говори с него лице в лице.

— Не си и помисляй, че Януш е срамежлив — беше казала на Силвана. — Много може да каже той. Просто е израснал между сестри, а и майка каквато е… Горкият Ян винаги е бил на мама момчето. Единствената му защита е мълчанието.

Ева беше средната дъщеря — заклещена между двете си по-големи сестри, чиито стремежи бяха насочени единствено към брак, и двете по-малки, които се държаха като близначки и ходеха навсякъде хванати за ръце. В резултат на това тя твърдеше, че никой не я забелязва и може да прави каквото си иска. А желанието на Ева беше музиката. Цигулката беше нейната страст и тя се упражняваше часове наред в стаята си, след което излизаше с разпусната по раменете кестенява коса и смръщено, съсредоточено луничаво като на Януш лице. Тя винаги е била най-близка с брат си и Силвана я харесваше най-много.

През онова първо лято, когато никой от тях не се вълнуваше от приказките за евентуална война с Германия, Силвана и Януш прекарваха свободното си време долу на реката или си правеха разходки с колелетата извън града, сред природата.

— Не искам да се сбогуваме — беше й казал веднъж Януш, докато лежаха на тревата под сянката на един кедър.

Тя се разсмя и хвана ръката му. Изглеждаше толкова сериозен.

— Та ние тъкмо дойдохме, Януш. Можем да прекараме целия ден заедно.

— Да, но после ще ме изоставиш.

— Няма да те изоставя. Ще се видим утре.

— Трябва ли да работиш довечера? Виждал съм всички онези мъже, които те заглеждат, когато им взимаш билетите. Ходят на кино само за да те видят.

— Не ставай смешен. Аз обичам филмите. Харесвам работата си. — Беше се подразнила и искаше да го уязви, така че продължи: — Освен това на мен ми харесва да ме гледат. Какво да направя, като съм красива? Може би трябва да внимаваш. Може да ми доскучае и да избягам с някой друг.

Той отскубна ръката си от нейната и я зашлеви през лицето, бързичко, както човек би пернал муха, която лази по бузата на някого. Силвана се отдръпна от него, сякаш я беше наранил силно, но осъзнаваше, че е точно обратното. Раната беше нанесла тя. Когато го погледна отново, лицето му пламтеше, а очите му бяха плувнали и аха, да избухне в плач. Тя изпита задоволство. Беше доволна, че е предизвикала реакция у него. Помисли си, че наистина я обича.

Престори се на сърдита. Стана и се отдалечи, а той скочи и изтича след нея. Щом престана да се съпротивлява в ръцете му, той я целуна пламенно и пъхна ръка под роклята й. Притисна ръката си към нея и прокара пръсти по извивките на гърдите й, после надолу по ребрата й, сякаш търсеше начин да проникне в нея, сякаш искаше да открие сърцето й и да си го присвои.

— Вече е твое — прошепна му тя.

Той престана да я целува и се взря в очите й. После я хвана за ръката и я поведе към гората.

Силвана осъзнаваше, че заедно са преминали някаква невидима граница и не биха могли да се върнат към времето преди плесницата. Продължиха навътре в гората, ставаше все по-тъмно, докато напредваха през гъсталака, а дърветата растяха все по-нагъсто.

— Можем да продължим да вървим — каза й Януш, отмествайки клонка от пътя. — Можем да си направим бивак. И тогава ще си само моя.

Силвана се изсмя:

— Значи това искаш, така ли?

Беше малко уплашена, но вирна брадичка към него да си предаде увереност.

— Ще ми се скъсат чорапите така. — Тя се почувства игрива и повдигна полата на роклята си. — Виж я тази бримка. — Показа му съдраното място на черните си памучни чорапи. — Ще трябва да ми купиш нови.

— Дай да видя.

— Не, не. Няма нищо. — Силвана отблъсна ръката му и се нацупи отново. — Сигурно пак ще ме удариш сега?

Той бавно поклати глава:

— Никога. Никога няма да те нараня. Ще те боготворя вечно.

Никой не й беше говорил така преди. Той коленичи пред нея и прокара ръка под полата й, а студенината на пръстите му по горещата й кожа я накара да се задъха. Той вече дишаше тежко, все едно е тичал. Когато се опита да вкара ръката си под пликчетата й, тя го отблъсна.

— Почакай малко, моля те — примоли се тя.

— Какво има? — Беше се изправил и говореше в ухото й. — Правила ли си го преди?

Тя поклати глава.

— Никога. Ами ти?

— Не. Но искам. А ти?

Тя пое дълбоко дъх и кимна.

— Да. Искам — прошепна.

Целуна я отново и те се свлякоха на колене в храстите.

Чувстваше се, сякаш тя е светът, целият огромен свят, и му позволяваше да я изследва. И така се сдоби със своето бебе: в онзи ден, когато Януш я заведе в гората. Споменът, че се чувстваше огромна в онзи ден, никога не я изостави, че беше гигантска жена, а твърдостта й се беше стопила в мекота, отнесена от внезапната щедрост на тялото й, а зачатието на сина й вече бе уловено в мрежите на жизнените й сокове.

— Обичам те — каза след това Януш. — Обичам те.

Лежаха един до друг и се държаха за ръце. Силвана затвори очи и се заслуша как ритъмът на сърцето й се успокоява. Вече се свиваше в себе си, полъхът по голите й крака я караше да настръхва, а съмненията относно онова, което бяха сторили, се трупаха в ума й.

— Наистина ли ме обичаш? Защо?

— Как така защо? Просто те обичам.

— Искам да разбера защо.

Искаше да й каже, че я обича, защото е красива и защото е онази, която бе търсил през целия си живот. (По онова време гледаше прекалено много филми и беше много податлива на влиянието на американските мюзикъли.)

— Защото така става — отговори той след кратък размисъл. — Хората се влюбват.

— Аха.

— А ти обичаш ли ме?

Силвана се загледа в сладкото му, сериозно лице, съзря копнежа в очите му, погледна разкопчаната му яка и падналите тиранти. Погали бузата му, а той изохка, хвана ръката й и я целуна.

— Да — каза тя. — Мисля, че да.

— Докажи го — въздъхна той. — Докажи ми го пак.

И тя му го доказа.