Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (13)

Януш

— Ела с нас — каза му Бруно, но Януш поклати глава.

Седяха на кухненската маса в колибата.

— Не можеш да останеш тук. Руснаците ще те приберат. Правителството иска всички полски войски да се противопоставят. А ние можем да стигнем до Франция. Аз имам пари. Ако успеем да стигнем до Будапеща, без да ни хванат, тамошният полски консул ще ни уреди преход до Марсилия и там можем да се присъединим към французите и британците. Хайде, ела с нас.

Малко по-рано Бруно беше извадил коша с картофите изпод перваза на прозореца и се беше самопровъзгласил за готвач на деня. Франек беше оскубал пилетата, а Януш беше извадил вода от кладенеца. Тъкмо се бяха наяли и сега допиваха остатъците от бутилка водка, която Бруно беше измъкнал от раницата си.

Двамата мъже бяха любопитни да разберат какво прави Януш сам в тази колиба. Задаваха му толкова много въпроси, че накрая се усети как им казва истината, само и само да млъкнат.

— Куче, а? — викна Франек. После се закашля, разхили се, заудря се по коляното и се изплю на пода. — Каза, че заравяш куче! Знаех си, че лъжеш. Бях сигурен. Ти си дезертьор.

Януш му хвърли гневен поглед.

— Ти не беше там.

— Постъпил си правилно — каза Бруно. — Ако беше останал във влака, сега щеше да си във военнопленнически лагер. Все още можеш да се биеш. Това и трябва да направим. Ние, поляците, винаги сме се борили за свободата си.

— Дали ще избягаш, или ще се биеш, все едно. Накрая ще умреш — заяви Франек. — Така стоят нещата сега. Може и на рамото ти да е спрял Ангел на смъртта. Изглеждаш ми като някой, който си има такъв. Съвсем скоро ще те призоват.

Януш не му обърна внимание. Бяха се изтегнали назад, след като се бяха нахранили, топлината от огъня сгряваше лицата им, а на масата гореше газена лампа.

— Мен не ме интересува — продължи Франек и се оригна звучно. — Няма нищо по-хубаво от това да се наядеш, напиеш и да си разхлабиш колана. Кой знае кога пак ще ни се отдаде възможност, нали така, Бруно?

Бруно чоплеше остатъците от пилето.

— Сега ще се бием за страната си, а когато се върнем, ще отидем в къщата ми в Торун. Бях управител на една фабрика за сапун и къщата ми е голяма. Ще пием полска водка, докато паднем мъртвопияни. После ще се събудим и ще го направим отново. Разбира се, при положение че крадците не са задигнали всичко. Това лято броят на кражбите е скочил до небето. Направо не мога да си представя какво ли е във Варшава…?

— Имаше разни истории по вестниците — отговори Януш. Главата му пулсираше и гърлото му беше пресъхнало. Очите му се затваряха за сън.

— Крадците обичат войните — каза Бруно. Той пресуши и последните капки водка в бутилката и я метна на пода. — Всички те — полските крадци, еврейските, литовските, руските, германските и словашките. Всички те си умират за войни. Не вярвай на вестниците, които разказват за нашите смелчаци, които работят против германците. Те не са нищо повече от шпиони и престъпници, които вече печелят от тази война.

— Никога не съм ходил във Франция — вметна Франек. Чистеше ноктите си с острието на джобното си ножче. — Преди да се запиша във войската, не съм излизал от село. Ами ти, Януш?

Януш се загледа в пламъка на огъня в огнището.

— Аз трябва да се върна във Варшава. Трябва да намеря съпругата си.

— Ами давай, кой те спира! — Франек помаха с ножа във въздуха. — Варшава е в онази посока. Просто следвай германските танкове и оръжия. Радвам се, че се запознахме, мъртвецо.

Бруно избърса ръце в панталоните си.

— Най-доброто, което можеш да направиш, е да избягаш от Полша. В момента цели камиони, пълни с хора, са се отправили към Румъния и Унгария. Ела с нас, докато още имаш възможност. Границите все още се минават сравнително лесно, но това няма да трае дълго.

Януш се изправи. Не искаше да води този разговор.

— Ще донеса малко цепеници. Тази вечер е студена.

Излезе отвън и усети как нощният въздух прояснява ума му. Затътри се през двора. Там навън, под беззвездното небе и сред влажния аромат на растителността, той можеше да си представи, че мъжете в колибата са плод на неговото въображение. Щяха да си тръгнат на следващия ден и все едно, че никога не ги е срещал. А после щеше да се прибере вкъщи. Започна да трупа дърва в ръцете си. Чу нечии стъпки в двора и се спря, взрян в тъмнината. Бруно пристъпи към него, миришеше на мазнината от пилето и на пушека от огнището.

— Реших да ти помогна. Онова, което казах преди малко вътре, сещаш се… Наистина го мисля. Не мога да стигна до Франция с Франек сам. Трябва ми някой, на когото умът му си е на мястото. А ти не можеш да останеш тук. Франек е прав, че ще те сметнат за дезертьор…

— Бях откъснат от отряда си.

— Но после си се скрил тук. Виждал съм какво правят с дезертьорите. Вече никой не знае какво, по дяволите, става. Хората са уплашени. Не знаят на кого да вярват. Видях една екзекуция само преди няколко дни. Беше на момче в цивилни дрехи, но с военни ботуши. Един лейтенант го хвана. Накара го да застане по средата на пътя, докато войските минаваха. Лейтенантът каза, че да дезертираш, е признак на малодушие. И после лудото копеле го застреля. Без военен съд, без нищо. Момчето просто имаше войнишки ботуши и това беше достатъчно. Войсковите части обикалят из цялата страна. Ако те намерят тук…

Януш взе още една цепеница и я нареди върху другите в ръцете си.

— Не съм дезертьор.

— Това те ще го решат. Ела с нас. Аз имам пари. Достатъчно, че да стигнем до Франция.

Януш не искаше да пита откъде Бруно има пари. Реши, че е по-добре да не знае. Щом се изправи, видя нещо да проблясва в тъмнината.

— Нещо свети! Ето там.

Между дърветата присветна мек жълт лъч. А в далечината проехтя шум на двигател.

— Това е мотор — каза Бруно. — Сигурно е на малко по-малко от километър от тук. Наблизо има войскови части.

— Полски ли?

— Руски, бих казал. Ето го пак. Виж, ако искаш, остани тук и чакай да те приберат. Но можеш и да дойдеш с нас.

— От твоите уста звучи така, сякаш нямам избор.

— Ами нямаш.

Франек отвори вратата на колибата и се показа навън с газената лампа.

— Какво правите вие двамата? Огънят почти угасна. Измръзвам тук вътре.

Светлината от лампата трепна в мрака. Януш пусна дървата и изтича към него.

— Загаси лампата!

— Взимай си ботушите, Франек — нареди Бруно, който дойде след него. — Тръгваме. Хайде, побързай!

Януш влезе вътре в колибата след Франек, а Бруно затвори вратата. Точно преди да угаси лампата, той зърна набързо двамата мъже, докато си нахлузваха ботушите и шинелите — един мъж с наднормено тегло, който със сигурност беше прекалено стар да се бие, и едно уплашено като заек момче. Бруно докосна рамото му.

— И така. С нас ли идваш? Ще дойдеш ли във Франция?

Януш кимна. Той прозря истинското положение. Ако го заловяха като дезертьор, можеше да го убият. Ако успееше да се добере до Варшава, щяха да го хвърлят в затвора.

— Кажи де! — настоя Бруно.

— Идвам.

Щеше да тръгне с тези мъже и да се бие за родината си. Навлече палтото си и излезе навън в нощта.