Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (39)

Полша

Силвана

Силвана остана в колибата шест месеца. С радост се впусна в спокойния селски живот. Беше се пренесла в муден и скрит свят и това й изнасяше. Никой не я питаше коя е или откъде тя и момчето са се появили. Беше млада жена, която не се страхуваше да работи. Това беше всичко, от което семейството се вълнуваше. А това я устройваше напълно. Готвеше, носеше вода от кладенеца, разчистваше нивите от камъни и засаждаше посевите през май.

Всеки петък Марися изчезваше някъде и я нямаше с часове. Връщаше се на сутринта на следващия ден със зачервени бузи и торба, пълна с хляб и месо. Веднъж донесе в кухнята волски език и майка й го взе без капка изненада. Силвана попита откъде е намерила такова месо, но Ела се престори, че не чува, а Марися само се изсмя грубо. После постави ръце на кръста си и врътна бедра към Силвана.

— Внимавай. Не викай дявола, че ще вземе да се появи.

Ела боледуваше често и Марися оставяше на Силвана да се грижи за нея. Един ден, докато лежеше превита на две от болка, Ела я помоли да й донесе последното шише с лекарство.

— Какво е това? — попита Силвана, загледана в гъстата мътна смес.

— Чага. Да, на вкус е също толкова отвратително, както и на вид. Но върши работа. Взимам го от един руски доктор, който го прави за мен.

Силвана вдигна бутилката към светлината.

— Руски доктор ли?

— Той се крие недалеч оттук. Много добър лекар е.

Само един човек можеше да й е приготвил лекарството. Григор. Значи тогава това е била и колибата, от която той беше взимал храната, когато бяха всички заедно в гората. Силвана подаде бутилката на Ела, без да каже нищо, но всеки път, щом погледнеше към полетата, тя се чудеше дали Елза е родила и дали Григор няма да намине към колибата някой ден.