Аманда Ходжкинсън
Британия Роуд 22 (23)

Ипсуич

Понесла препълнени пазарски торби, Силвана пресича улицата на трамвайната спирка, минава по една оживена улица, после по още една и накрая стига пред магазина за домашни любимци на Тони. Поколебава се. Какво да му каже? Тя дори не знае какво търси там, освен това, че той я е поканил, а тя се е съгласила. Отваря вратата и пристъпва в какофония от птича олелия. Мястото мирише на талашит и дезинфектант и Силвана се опитва да не се закашля, щом вдишва топлия въздух.

Това наистина е търговски център. На сламата в клетките спят малки кучета, котета, зайчета и дори патета и пилета. Мишки припкат в големи телени клетки, а една цяла стена е заета от птичарник, населен с кресливи папагали, канарчета, вълнисти папагалчета и зеброви сипки. По-навътре в магазина вижда тъмни аквариуми с рибки, отблясъци в цветовете на дъгата, в оранжево и златно се появяват и изчезват бързо в сенчестите води.

— Мога да ти намеря каквото животно си поискаш.

Чува гласа на Тони. Вдига поглед и го вижда, застанал зад дървения тезгях, да й се усмихва и радва, че е дошла. Лицето му излъчва задоволство и тя няма как да не се поласкае. Той изглежда искрено щастлив да я види.

— Какво би искала? — пита Тони и излиза иззад тезгяха. — Може би една чинчила? Или костенурка? Аз снабдявам зоологически градини и циркове. Един слон за сина ти, да язди до училище? Съфолкска овца или пък норфолкски овен?

— Просто минавах — казва Силвана, оставя долу торбите и сваля ръкавиците си — и си помислих, че бих искала да видя животните.

Тони й дава да подържи едно котенце, после една мишка, която се опитва да пропълзи нагоре по ръкава й. Накрая слага и малко черно зайче в дланта й.

— Можеш да го вземеш като подарък. Той те харесва.

— Прелестен е — отговаря Силвана. — Но искам да ти го платя.

— Ах, ами точно този не е за продан. Свободен е само като подарък.

Тя се намръщва, несигурна какво да каже. Дали не й се присмива?

Повежда я още по-навътре из магазина, покрай пътеки от кучешки бисквити, семена за птици и сандъци с кожени играчки за дъвкане за кучета.

Силвана поглежда надолу към голямата дървена щайга до нея. Пълна е с пожълтели кости. Опитва се да не гледа натам, но не може — костите привличат вниманието й. Излъсканите ябълки я омайват, загрубелите подбедреници и изпъкналите стави. Цели купища навсякъде около нея. Олюлява се на краката си.

— Изглеждат страховито, нали? — казва Тони жизнерадостно. — Основно са конски кости.

Вади една от щайгата и после я пуска при останалите, но успява да хване Силвана, щом тя залитва на една страна.

— О, боже, съжалявам. Добре ли си?

— Трябва ми малко чист въздух. Май е от жегата тук.

Тони я хваща под ръка и я повежда към една врата в задната част на магазина. Отваря я и бързо я извежда в малък двор.

— Ох, изглеждаш много зле. Толкова съжалявам.

Силвана вдишва дълбоко свежия въздух и се опитва да се успокои.

— Трябва да поддържам мястото топло заради животните. Да не ти прилоша от костите? Съжалявам. Толкова съм глупав. Трябваше да се сетя.

— Да се сетиш за какво? — пита Силвана, докато попива челото си с кърпичка.

— Как би могла да се почувстваш. Изплашиха ли те? Разбирам през какво си преминала. Какво се е случило в родината ти. Четох за лагерите. Съжалявам. Толкова много съжалявам.

Силвана се отдръпва от него.

— Трябва вече да тръгвам.

— Не, не трябва. Не още. Моля те, поне ми позволи да ти предложа чаша чай. Не си тръгвай още.

Очите му са тъмнокафяви и впити в нея. Ако падне, той ще я хване. И тя го знае. Именно затова е тук. Трябва да положи доверието си някъде сега, след като Януш я е наранил така жестоко.

Той я хваща за лакътя.

— Прости ми, че ще го кажа, но изглеждаш самотна, Силвана.

— Аз…

— Не ме разбирай погрешно. Радвам се, че дойде.

— Трябва да си вървя…

— Не и докато не ми споделиш какво те прави толкова тъжна. Имаш ли нужда от нещо? Мога да намеря всичко. Ще ми кажеш ли какво те мъчи?

Силвана се сеща за писмата.

— Говориш ли френски?

— Френски ли? Не. Защо?

— А можеш ли да четеш на френски? Той е като италианския, нали?

— Не мисля. Но имам един френско-английски речник някъде. Ще ти свърши ли работа?

— Да. Дали мога да го взема назаем?

— Вземи го.

— И… и, моля те, не казвай на съпруга ми.

Ръката на Тони е на кръста й и тя усеща горещината й през дрехите си.

— Няма да обеля и дума. Някой ден ще ми кажеш ли защо ти е речникът? Нали не планираш ваканция на Ривиерата?

Той я пуска, леко засмян, а тя се опитва да накара лицето си да изглежда спокойно.

— Не, не е заради ваканция.

— Добре. Не ми се иска да вярвам, че заминаваш. И така — казва той, отстъпвайки назад, а интимността между тях се изпарява, — мога ли да ти предложа сега онази чаша чай?

Когато й поднася сандвич в своя апартамент над магазина, тя осъзнава, че чувства глад от дни.

Кабинетът на управителя сякаш е пренаселен от двамата. Силвана стои от едната страна на дървено бюро, отрупано с неподредени, клатушкащи се камари от документи. Той стои от другата страна и дими с цигара, висяща от ъгъла на устата му, докато рови из документите. Зад него един прозорец гледа към пода на фабриката и Силвана копнее с цялото си сърце в момента да е на своята машина и да работи редом с другите жени.

— Много съжалявам, миличка — казва управителят, когато най-после изнамира един лист от купа документи. — Разбираш ме, нали? Освобождаваме те. Сега ще ти платим, но повече не можеш да се върнеш.

— Моля ви. Мога да шия по-бързо.

— Не се справяш с обема на работата. Не можем да плащаме на хора, които не се справят.

Тя обмисля дали да не умолява, дали да не падне на колене. Но знае, че ще е безполезно. Беше отчайваща работничка. Вместо това кима и се извинява.

Докато прекосява двора, се изненадва от усещането за облекчение, което я обзема. Слънцето огрява лицето й и тя се чувства освободена от прашната, мрачна фабрика.

Заварва къщата празна, щом пристига вкъщи. Януш сигурно е взел Аурек от училище и го е завел на разходка. Как щеше да му каже новината? Той ще го сметне за провал.

Снове из градината, когато чува гласа на Януш иззад оградата. Наднича и го вижда да седи на една маса за карти заедно с Гилбърт и Тони. Главите им са надвесени над нея, почти се докосват, а лактите им стърчат навън.

Излиза на улицата и влиза през отворената входна врата на Дорис.

— Здрасти, миличка — поздравява я Дорис. Тя стои в коридора и пуши. — Видяла си мъжете, а?

Посочва с палец зад нея.

— В градината са, играят карти. Тони се появи с пиячка и си организираха импровизирано събиране. Твоето момче е с мен в дневната. Хайде, влизай. Ама обича да си хапва, нали? Нямам представа къде го побира всичкото. Ядеше хляб и сладко като за последно.

Дневната представлява мрачна стая, пълна с повече мебели, отколкото тя и Януш имат в цялата си къща. Стените са облепени с тапети на бели и маслиненозелени райета. Над камината е окачено огледало, а от двете му страни седят две големи червено-бели порцеланови кучета. На всяка свободна повърхност са поставени някакви украшения.

Аурек си играе с трактор-играчка и го бута назад-напред по пода, провирайки го между краката на столовете.

— Цял следобед си играе, щастлив като бебе. Радвам се, че намина, защото имам нещо за теб. Ето. Боя за коса. Не ме разбирай погрешно, но си помислих, че не е зле да се отървеш от това сиво. Моята Джина я взима от фризьорския салон на Лесли. Той ги взе евтино от Улуъртс, след като ги бомбардираха. „Лешникова хармония“. На кутията изглежда прекрасно, нали? А сега седни и да се заемаме.

Силвана се поколебава и докосва забрадката си.

— Не съм сигурна. Може би трябва да попитам Януш?

— А, не, остави го да си играе на карти. Това са си женски работи. В тази страна не ти трябва позволението на съпруга ти да си боядисаш косата. Това не ти е Средновековието. Най-добре да не питаш мъжа си за нищо. Те не се терзаят за онова, което не знаят. Хайде, преди да се омъжа за Гилбърт, работих известно време във фризьорски салон. Знам какво правя. Да се отървем сега от тази забрадка и да те направим модерна жена.

Докато мият косата й и масажират скалпа й, Силвана се отпуска и й се доспива.

— Преди имах дълга коса — разказва на Дорис. — Дълга червена коса.

— Наистина ли? Е, сега си по-възрастна. Идва момент, в който е по-добре една жена да поддържа косата си къса.

Дорис увива косата на Силвана в хавлиена кърпа като тюрбан и двете пият чай, докато чакат боята да хване. Дочуват гласовете на мъжете от градината, боботенето и смехът. Силвана чува смеха на Тони, по-силен е от на другите двама.

— Отдавна ли познаваш господин Бенетони?

Дорис взима една торба с ролки за коса и започва да ги подрежда в скута си.

— Тони ли? От години. Спомням си майка му. Беше прекрасна жена. Умря, когато той беше още доста млад. А после клетият мъж загуби и жена си. Ужасна трагедия беше това. Тони замина по време на войната. Хората приказват, че е правил някакви далавери, но аз не вярвам. Гилбърт казва, че е по-вероятно да са го вкарали в някой затвор, когато се вдигна голям шум, че всички чужденци са шпиони. Преди няколко години той се върна и отвори магазин за домашни любимци. Хубаво е да го видим пак. Той е истински джентълмен.

— А познаваше ли съпругата му?

— Не особено. Беше изключително красиво младо момиче. Идваше от много добро семейство. Честно казано, доста висока класа за Тони, но тя се влюби в него искрено и безусловно. Той беше голям красавец. И сега си е де, няма как да не си забелязала, нали така? — Дорис се засмива гърлено. — Трябва да отбележа, че която го спечели, ще извади голям късмет. Доста добра партия е Тони. Жалко, че момчето му не е взело чара на баща си или красотата на майка си. Смешно хлапе е, нали? Обаче е съкровището на баба си. Обичат го безумно. Същински малък Били Бънтър^[1]. Твоето момче може да преживее с много малко от неговото състояние. А сега — нека надникнем да видим косата ти. Да. Изглежда както трябва. Нека да ти сложим малко ролки.

След като Дорис е накъдрила косата на Силвана и я е нагласила, отмества порцелановите кучета от полицата над камината, за да може тя да се огледа в огледалото.

— Харесва ли ти? По време на войната я наричахме „Прическа на победата“.

Силвана се обръща ту на едната, ту на другата страна. Косата й е с цвят на тъмен махагон, силно накъдрена отпред и по-свободна отзад. Не може да се познае.

— Изчакай секунда. — Дорис тършува из дамската си чанта и изважда малка златна гилза червило. — Вземи. Сложи си малко от това.

Силвана се засмива. Дорис е толкова развълнувана за нея. Жената пляска с ръце, все едно е художник, който току-що е показал последния си шедьовър. „Преобразената полякиня“. И защо пък не? Тя целува Дорис по напудрената буза, усеща допира на сипаничавата кожа под устните си и осъзнава, че животът е взел своето и от нея.

— Ти си добър човек — прошепва.

— Не ставай глупава.

— Напомняш ми за една моя стара приятелка — казва Силвана и протяга ръка да погали главата на Аурек. — Ханка. И тя беше много мила като теб.

— О, стига, моля ти се. Аз съм ти просто съседка. Да ти кажа честно, радвам се, че си тук. Откакто нашата Джина напусна дома, ми липсва женска компания. Харесваше ми дъщеря ми да си е вкъщи. Но растат толкова бързо. Гледай го твоето момче. Обича те, нали? Досега не съм виждала майка и син да са толкова близки като вас. Гилбърт ви нарича матрьошки, знаеш ли, като онези дървени кукли, които се пъхат една в друга. А и момчето е пълно твое копие.

— Наистина ли мислиш така?

— Напълно ти е одрал кожата. А сега нека да извикаме мъжете вътре. Искам да им покажа как в дневната ми стои Вивиан Лий.

— Не, не, недей. Аз ще се покажа на Януш по-късно.

— Глупости. Може и да са обърнали по няколко чашки този следобед, но въпреки това ще оценят творението ми.

И така, Дорис излиза от стаята, преди Силвана да успее да каже и дума.

Тримата мъже са вече в стаята — Дорис хваща Силвана за раменете и я завърта на едната и на другата страна.

— Е, какво мислите?

— Не те познах — казва Януш. Той леко се олюлява и си личи, че е препил.

Неопределеният му отговор я засрамва, както и начинът, по който унесено се усмихва на всички. Тя поглежда към Тони и осъзнава, че мнението му за косата й я интересува. Нетърпелива е да види реакцията му. Ами ако мисли, че изглежда нелепо? Задържа погледа си върху Януш, върху прегърбената му фигура, цигарата в ръката му и дима, който бавно се издига над китката му.

— Много си красива, Силвана — казва Тони, сякаш е прочел мислите й. Хваща Дорис през кръста и я завърта из стаята в стъпките на валса. — И ти също, госпожо Холборн.

— Хайде, стига. Пусни ме.

— Не я карай да танцува — обажда се Гилбърт. — Така ме хвана мен. Бях още младеж. Но тя ме прегърна и това беше. Улових се като риба на въдицата й.

— Ти наистина говориш безсмислици — смее се Дорис. — Нашата Джина обича да танцува. Трябва да й се обадиш, Тони. Сигурна съм, че все някоя вечер ще може да излезе с теб в града да потанцувате.

— С удоволствие — отговаря Тони. — Отдавна не съм танцувал.

Улавя погледа на Силвана и й намига.

— Аурек? — обръща се тя към сина си. — Виж. Виж мама. Какво мислиш, Аурек?

Аурек тръсва глава. Казва само „трактор“ и го засилва по килима, като го блъска в крака на стола, прекатурва една месингова кофа с въглища и запраща един ръжен към камината.

— Внимавай какво правиш, момченце — смъмря го Дорис.

— Е, добре. — Гилбърт потрива ръце. — Да тръгваме, а, господа? Какво ще кажете за още едно раздаване?

Тони спира да върти Дорис и й се покланя.

— Добра идея. Още една игра. Ще взема още напитки от колата. Имам подаръци и за дамите. Ще ме извините ли за момент?

— Добре — отговаря Гилбърт, — но ако се забавиш повече от пет минути, пращам след теб спасителен отряд.

Тони се връща с две кутии шоколадови бонбони и една захарна мишка.

— Ето, заповядайте. Бонбони „Милк Трей“ и нещичко за Аурек.

— Ах! — казва Дорис, щом той й поднася кутията, вързана с червена панделка. — От години не съм получавала бонбони от мъж.

— Само не я разглезвай — обажда се Гилбърт. — Един бог знае какво ще поиска после.

— Аз поне не завалям думите — връща си го Дорис. — Ще ви направя и на тримата по чаша чай. Ян, струва ми се, че имаш нужда. Елате в кухнята.

Дорис ги извежда от стаята. Тони и Силвана остават в дневната, а Аурек бута трактора между краката им.

— Отвори я — казва Тони и й подава кутията шоколадови бонбони.

Силвана маха панделката, а после и капака. Вътре няма бонбони. Вместо това там се гуши малка червена книжка. Речникът.

— Това искаше, нали?

Тя кимва, докато се опитва да измисли какво да каже.

— Шшшт — прекъсва мислите й той. — Не казвай нито дума.

Докосва бузата й с върха на пръстите си, усмихва й се накриво и излиза от стаята.

 

 

Тази нощ, след като Януш е заспал, Силвана седи на кухненската маса с отворения в скута й червен речник и английско — полския речник на Януш до нея на масата.

Тя бавно превежда първите няколко изречения в едно от писмата. Отнема й много време, докато прелиства книгите, записва думите на английски и после намира значението им на полски. Най-накрая успява да скалъпи нещо, от което да придобие представа.

„Скъпи мой,

Важно е да не се чувстваш зле. Ако нямаш новини от съпругата си, може би тя си е намерила някой друг? Помни, че човек никога не иска да се влюби. То просто се случва. Днес прочетох нещо. Където има любов, има и прошка. Вярвам в това.“

Силвана отива в килера и връща писмата обратно в кутията, загасва лампите и се качва по стълбите в тъмното да си легне. Знае колко стъпала има, познава кривата на площадката и усещането на парапета в ръката си. Тази къща се е превърнала в неин дом. Но това е дом, изпълнен с лъжи.

Дали Януш щеше да й прости, ако узнаеше тайната на Силвана? Тя няма обяснение за случилото се. Не, по-добре е да я пази, да я държи на тъмно, затворена като нещо деликатно и опасно, като буркан с нещо отдавна забравено, изтикан толкова навътре в килера, че дори тя да не може да си спомни какво плува вътре.

Прибира червения речник заедно със забрадката си в едно чекмедже в спалнята. Докато се мушва в леглото, си мисли за Дорис, за онова, което каза за Аурек. Че прилича на нея. Затваря очи. Понякога има усещането, че Дорис едновременно знае всичко и абсолютно нищичко.

Чува Януш да се размърдва в леглото до нея.

— Какво прави досега?

Силвана трепва от сънения му глас.

— Направих си чаша какао. Не исках да те будя.

Тя се увива в одеялата си и изключва ума си за писмата. Твърде болезнени са, за да може да мисли за тях.

— Януш? Отпратиха ме. Изгубих работата си.

Силвана светва лампата до леглото.

Примигвайки на светлината, Януш изглежда така, сякаш има махмурлук, очите му са замъглени, а косата му стърчи нагоре на рошави кичури. Моли я да загаси лампата.

— И без това никога не си харесвала тази работа — казва. — Ще говорим за това по-нататък. Сега трябва да се наспя.

Силвана слуша как дишането на Януш се успокоява. Мисли за Тони. Как я беше погледнал, когато й даде речника, допирът на пръстите му върху бузата й. Ръката й лежи на гърдите й. Тя пъхва ръка под нощницата си и обгръща с шепа гърдата си, пръстите й обикалят зърното й. Стигнала е толкова далеч. Целите до края на живота й са й ясни — брак, майчинство, тази къща. По една трета от остатъка на живота й е определена за тях. С тези мисли, завладели ума й, тя закопчава нощницата си, отпуска глава на възглавницата и се оставя на съня да я отведе в мрака на нейните сънища.