Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (7)

6

Когато шофьорът потегли, Дийн пъхна палци в задните си джобове и обиколи фургона с такъв вид, сякаш беше нова кола. Блу не го дочака, спусна сгъваемата стълбичка, изкачи стъпалата и отвори вратата.

Тъмночервеният интериор бе не по-малко живописен и екзотичен от екстериора. Всяка повърхност — от гредите, извиващи се по тавана, до дървените ребра по стените и панелите помежду им — бе изрисувана със същите танцуващи еднорози, виещи се лози и причудливи цветя. Копринената завеса с плетени ресни в дъното на фургона бе дръпната настрани и разкриваше легло, което напомни на Блу за корабна койка. Отляво се виждаше още едно легло, зад което бе поставен изрисуван бюфет с две врати. Останалите по-малки части от мебелировката бяха опаковани в кафява амбалажна хартия.

Във фургона имаше две малки прозорчета — едното в средата на страничната стена, над масата, а другото над задното легло. И пред двете, като в куклена къща, висяха бели дантелени завеси, прибрани с пурпурни ширити от двете страни.

До перваза върху едната стена бе изрисуван кафяв заек, дъвчещ крехко стъбло от детелина. Вътре беше толкова уютно, толкова съвършено като в приказка, че на Блу й се доплака. И щеше да се разплаче, ако не бе забравила как се прави.

Дийн приближи зад нея и се огледа.

— Невероятно.

— Това сигурно ти е струвало цяло състояние.

— Тя е сключила изгодна сделка.

Нямаше нужда да пита коя е тя.

Единствено в средата фургонът беше достатъчно висок, за да може Дийн да стои прав в цял ръст. Той започна да маха хартията, с която бе увита дървената маса.

— Има един тип в Нашвил, който се занимава с реставрирането на тези цигански шатри. Така ги наричат. Някакъв звукозаписен магнат го поръчал, но после се отказал.

Циганска шатра. Названието й харесваше. Звучеше екзотично.

— И как Ейприл те убеди да го купиш?

— Каза ми, че ще е подходящо убежище за пияни гости. А и приятелите ми имат деца и ще им е интересно да си играят тук.

— Освен това си решил, че ще е много шик да имаш нещо толкова ексцентрично. Единствената циганска шатра наоколо и прочее.

Той не го отрече.

Тя плъзна длан по стените.

— Повечето от рисунките са направени с шаблон, но някои са ръчно нарисувани. Добра работа.

Дийн започна да оглежда наоколо, надникна в бюфета, издърпа чекмеджетата и проучи внимателно свещника на стената във вид на морско конче, изработен от ковано желязо.

— Електрически е, така че ще трябва да се прекара ток. По-добре да говоря с електротехника.

На Блу не й се тръгваше, но той отвори вратата пред нея, така че не й оставаше нищо друго, освен да излезе на двора. Електротехникът бе клекнал пред разпределителната кутия. От радиото до него се разнасяше една от старите песни на „Файф фор Файтинг“. Ейприл стоеше на няколко крачки с бележник в ръка и оглеждаше бетонната плоча в задната част на къщата. Днес Дийн не бе споменал нищо за заминаването й. Песента на „Файф фор Файтинг“ свърши и прозвучаха встъпителните акорди на „Сбогом, до утре“, една от баладите на Джак Пейтриът. Дийн забави леко крачка и Блу едва ли щеше да забележи, ако Ейприл не реагира толкова странно. Вдигна рязко глава и захлопна бележника.

— Изключи го, Пийт.

Електротехникът я погледна, но не побърза да изпълни молбата й.

— Няма значение.

Ейприл пъхна бележника под мишница и се запъти към къщата. В същото време Дийн закрачи към предния двор, забравил за намерението си да говори с електротехника.

Блу реши да разгледа буренясалата градина. Вместо да измисли как да отиде до града и да си потърси работа, тя размишляваше над сцената, на която бе станала свидетел. „Сбогом, до утре“ свърши и започна „Бляскав живот“ на сестрите Мофат. След смъртта на Марли дори някои от местните радиостанции пускаха парчетата на дуета „Мофат“, обикновено редувайки ги с баладата „Сбогом, до утре“ на Джак Пейтриът. Блу го намираше за малко тъпо, след като те бяха разведени от години. С тези мисли в главата младата жена се насочи обратно към къщата.

В кухнята трима мъже, говорещи на непознат език, монтираха барплота от тъмносив стеатит. Ейприл седеше в къта за хранене и се мръщеше над разтворения бележник.

— Ти си художничка — рече тя, когато Блу влезе. — Можеш ли да ми помогнеш? Разбирам от дрехи, но не ме бива много да скицирам архитектурни детайли, особено когато не съм сигурна точно какво искам.

Блу се надяваше да забърше една поничка, но на дъното на кутията бяха останали само малко пудра захар и следи от желе.

— Това е остъклена веранда — обясни Ейприл.

Блу седна до нея и погледна рисунката. Докато мъжете разговаряха зад гърбовете им, Ейприл й обясни какво си представяше.

— Не искам да изглежда все едно е пришита към някаква полуразрушена рибарска хижа. Представям си големи прозорци над дървения парапет, така че да влиза много светлина, с корнизи, за да не изглеждат прекалено високи. Но не зная как да го нарисувам.

Блу се замисли и започна да скицира няколко варианта на обикновени корнизи.

— Този ми харесва — посочи Ейприл. — Можеш ли да нарисуваш и останалата част от стената? С прозорците?

Блу нахвърли по една скица за всяка стена, следвайки описанието на Ейприл. Сетне двете жени внесоха малко поправки и накрая се спряха на окончателния вариант.

— Много те бива — похвали я Ейприл, когато работниците излязоха навън, за да изпушат по цигара. — Ще можеш ли да ми направиш няколко скици и за интериора? Но може би прибързвам. Не зная точно колко ще останеш, нито какви са отношенията ти с Дийн.

— Двамата с Блу сме сгодени — оповести Дийн от прага.

Нито една от двете не го бе чула да приближава. Той остави празната чаша от кафе върху печката и отиде при тях, за да огледа скицата на Блу.

— Ще остане, докато и аз съм тук.

— Сгодени? — попита Ейприл.

— Точно така — отвърна Дийн, без да вдига поглед от скицата.

Блу едва се сдържа да не завърти очи към тавана. Явно беше, че иска да натрие носа на Ейприл. Държеше да подчертае колко малко означаваше майка му за него, да й покаже, че не е достойна да бъде осведомена за предстоящата му женитба. Пълна подлярщина към някого, който е на смъртно легло!

— Поздравления — промърмори Ейприл, като остави молива. — Откога се познавате?

— Достатъчно отдавна — увери я той.

Блу не можеше да се преструва, че това, на което Ейприл бе станала свидетел преди няколко часа, не се е случило.

— Миналата нощ беше изключение. Държа да знаеш, че бях напълно облечена в леглото.

Ейприл скептично повдигна вежди.

Блу се постара да си придаде скромно и смирено изражение.

— Когато бях на тринайсет, дадох обет за целомъдрие.

— Какво? — слиса се по-възрастната жена.

— Не е давала никакъв обет за целомъдрие — въздъхна Дийн.

Всъщност Блу беше направила точно това, при все че още на тринайсет се съмняваше, че ще го изпълни. Но тя отдавна щеше да се помири с Бог, ако не беше сестра Люк, която я забърка в цялата история.

— Дийн не е съгласен, но аз мисля, че първата брачна нощ трябва да е нещо специално. И заради това още днес ще се нанеса във фургона.

Дийн изсумтя.

Ейприл дълго се взира в младата жена, преди да отмести поглед към сина си.

— Тя е… възхитителна.

— Не си прави труда. — Той остави бележника. — Можеш спокойно да кажеш какво мислиш. Повярвай ми, аз съм бил доста по-откровен.

— Хей!

— За пръв път я видях на уличен карнавал — продължи Дийн, докато оглеждаше барплота. — Беше провряла лице през една от онези фигури, изрязани от дърво, така че, съвсем естествено привлече вниманието ми. Трябва да признаеш, че лицето й е необикновено. Когато имах възможност да видя и останалата част от нея, вече беше твърде късно.

— В случай че сте забравили, аз още съм тук — напомни им Блу.

— Не забелязах в нея нищо нередно — рече Ейприл неособено убедително.

— Тя притежава много други прекрасни качества — великодушно обяви Дийн, докато оглеждаше пантите на вратичките на шкафовете. — Така че се старая да си затварям очите пред недостатъците й.

Блу отлично разбираше в каква посока бе поел разговорът и затова прокара пръст по пудрата захар в дъното на кутията.

— Не всички са спецове по модата, Дийн. Това не е кой знае какъв грях. — Беше изречено от устата на жена, която още в този миг можеше да скочи от масата и да се понесе с танцова стъпка по някой моден подиум.

— Тя ми обеща, че след като се оженим, ще ми разреши аз да й купувам дрехите — осветли той майка си.

Погледът на Блу се насочи към хладилника.

— Дали случайно там няма да се намери някое и друго яйце? И малко сирене за един набързо спретнат омлет?

Ейприл тръсна глава и сребърните обици се заплетоха в панделката, придържаща косата й.

— Ще трябва да свикваш, Блу. Когато беше на три години, той изпадаше в истерия, ако гащичките и потничето му не са в тон. В трети клас шортите и банските му трябваше да бъдат само „Оушън Пасифик“, а в гимназията всичките му дрехи бяха само „Ралф Лорън“. Кълна се, че се научи да чете от етикетите на дрехите си.

Пътешествието на Ейприл в миналото се оказа грешка. Дийн стисна устни.

— Изненадан съм, че си спомняш толкова подробности от безпаметните си години. — Върна се при Блу и толкова собственически обви пръсти около рамото й, че тя се зачуди дали този измислен годеж не е безмълвно послание към нея, че тя несъмнено трябва да е на негова страна. Горкият, дори не подозираше, че в лицето на Блу се беше натъкнал на истински Бенедикт Арнолд^[1].

— В случай че Дийн още не го е споменал — заговори Ейприл, — аз бях наркоманка.

Блу не знаеше как да реагира на това потресаващо откровение.

— И групарка — додаде тя дръзко. — Дийн прекара детството си с бавачки или в интернати, за да мога аз да следвам мечтата си: да се надрусам и да преспя с колкото е възможно повече рок звезди.

Този път Блу наистина онемя. Дийн свали ръка от рамото й и се извърна.

— Ъ… откога си чиста? — попита накрая младата жена.

— Малко повече от десет години. През по-голямата част работех почтена работа. А през последните седем имам собствен бизнес.

— С какво се занимаваш?

— Аз съм моден стилист в Ел Ей.

— Стилист? Леле. И какво по-точно означава това?

— За бога, Блу… — Дийн грабна празната кафена чаша и я отнесе до мивката.

— Работя с актриси, холивудски съпруги — все жени с повече пари, отколкото вкус — отвърна Ейприл.

— Звучи страхотно.

— По-скоро е нещо като дипломация.

Блу кимна разбиращо.

— Да убедиш една петдесетгодишна звезда от сапунен сериал, че е време да се откаже от миниполите?

— Внимавай, Блу — обади се Дийн предупредително. — Започва да става лично и нагазваш в дълбоки води. Ейприл е на петдесет и две, но можеш да се обзаложиш, че гардеробът й е пълен с миниполи във всякакви разцветки.

Блу погледна завистливо дългите крака на майка му, които сякаш нямаха край.

— Обзалагам се, че всички й стоят страхотно.

Той се отдалечи от мивката.

— Да отидем до града. Трябва да купя някои неща.

— Отбий се пътьом и до супермаркета — рече Ейприл. — В малката къща имам храна, но тук няма почти нищо.

— Добре, ще напазаруваме — отвърна Дийн и се насочи към вратата, следван от покорната си годеница.

 

 

Когато колата излезе на магистралата, Блу наруши напрегнатата тишина.

— Няма да я лъжа. Когато ме попита какъв е цветът на роклите на шаферките, ще й кажа истината.

— Няма шаферки, така че няма и проблем — процеди язвително младият мъж. — Ще избягаме в Лас Вегас.

— Всеки, който ме познава, знае, че никога не бих избягала в Лас Вегас.

— Тя не те познава.

— Обаче се предполага, че ти ме познаваш. Да се ожениш в Лас Вегас, е все едно да признаеш пред света, че си твърде мързелив и неорганизиран, за да измислиш нещо по-добро. Аз съм твърде горда за подобна безвкусица.

Той пусна радиото на максимум, за да заглуши гласа й. Блу мразеше да греши за хората, особено за мъжете, затова не можеше да подмине безсърдечието му по отношение на смъртно болната му майка. Напук на него, намали отново звука.

— Винаги съм искала да отида на Хаваите, но досега не можех да си го позволя. Мисля, че ще е супер да се оженим там. На плажа на някой тузарски курорт по залез-слънце. Радвам се, че си намерих богат съпруг.

— Ние няма да се женим.

— Именно — тросна се тя. — И точно заради това не искам да лъжа майка ти.

— Ти на заплата ли си при мен, или не?

Младата жена се изправи.

— На заплата ли съм? Да го обсъдим.

— Не сега — озъби й се той. Изглеждаше толкова ядосан, че тя реши временно да замълчи.

Минаха покрай изоставена памучна фабрика, затънала в плевели, сетне покрай добре поддържан парк със сглобяеми къщи и игрище за голф и плакат, рекламиращ караоке в петък вечер. Тук-там върху стар плуг или колело от каруца се мъдреше по някоя пощенска кутия. На Блу й писна да мълчи и реши да предприеме подмолна атака срещу личния живот на самозвания си годеник.

— След като сме сгодени, не смяташ ли, че е време да ми разкажеш за баща си?

Пръстите му стиснаха по-силно волана.

— Не.

— Аз съм много добра в сглобяване на пъзели.

— Ами тогава ги разглоби.

— Трудна работа. След като ми бръмне някоя идея в главата…

Дийн й метна кръвнишки поглед.

— Не говоря за баща си. Нито с теб, нито с когото и да било.

Тя поспори малко със себе си, преди да продължи:

— Ако наистина искаш да запазиш в тайна самоличността му, най-добре е да престанеш да надяваш онази каменна маска всеки път, когато по радиото пуснат песен на Джак Пейтриът.

Той отпусна пръсти и забарабани малко прекалено нехайно по волана.

— Твърде много драматизираш. Известно време баща ми беше барабанист в състава на Пейтриът. Това е всичко.

— Антъни Уилис е единственият барабанист в състава. А тъй като е чернокож…

— Май не си запозната добре с историята на рока, бейби. Почти през цялото турне на „Юнивърсъл Оменс“ Уилис беше със счупена ръка и го заместваше друг.

Дийн може и да казваше истината, но на Блу някак си не й се вярваше. Ейприл не криеше рокендролското си минало, а освен това бе забелязала как и двамата застинаха, когато по радиото прозвуча „Сбогом, до утре“. От самата мисъл, че Дийн може да е син на Джак Пейтриът, й се зави свят. Още от десетгодишна си падаше по рок звездата. Където и да живееше, навсякъде влачеше със себе си албумите му и изрезките от вестници с негови снимки, прилежно залепени в една училищна тетрадка. Баладите му й помагаха да не се чувства толкова самотна.

Крайпътната табела оповестяваше, че наближават Гарисън. Втора табела под нея допълваше, че градът се продава и всеки заинтересуван купувач трябва да се свърже с Нита Гарисън. Блу се изви рязко на седалката, докато отминаваха.

— Видя ли това? Как е възможно някой да продава цял град?

— Преди време продадоха един в eBay — сви нехайно рамене Дийн.

— Да, прав си. А помниш ли, че Ким Бейсинджър купи онзи малък град в Джорджия? Все забравям, че това е Югът. Тук се случват най-различни идиотщини, които другаде са немислими.

— Запази сантименталностите за себе си — промърмори младият мъж.

Минаха покрай погребален дом в стил гръцки неокласицизъм и църква. Повечето от потъмнелите от времето сгради от кафяв пясъчник в центъра на градчето, състоящо се от три квартала, явно бяха построени в началото на двайсети век. От двете страни на широката главна улица имаше паркинг с коли, паркирани диагонално. Блу видя ресторант, аптека, магазин за дрехи и вещи втора употреба и пекарна. От рогата на препарирана еленска глава, близо до вратата на антикварния магазин „Таванът на леля Мъртъл“ висеше табелка с надпис „Отворено“. От другата страна на улицата се простираше парк със стари дървета, в който имаше квадратен часовник с циферблати от всяка страна и лампи с бели глобуси, кацнали върху черни чугунени стълбове.

Дийн спря пред аптеката.

Блу не вярваше особено на приказките му, че е на заплата при него, и се запита дали ще може да си намери работа в толкова малък град.

— Забеляза ли нещо странно? — попита, когато той угаси двигателя.

— Освен теб?

— Няма нито едно заведение за бързо хранене. — Огледа занемарената, но излъчваща особен старинен чар главна улица. — По магистралата също не видях нито един ресторант от някоя от веригите. Това място не е голямо, но все може да побере един магазин за авточасти или зала за електронни игри. Къде са се дянали всички те? Ако махнеш колите от улиците и пренебрегнеш дрехите, ще е доста трудно да разбереш коя година сме.

— Интересно, че спомена дрехите. — Той огледа черните й спортни панталони и камуфлажната тениска. — Предполагам, че не си прочела бележката с дрескода за новата ти работа.

— Онова листче с тъпни? Изхвърлих го.

Едно женско лице цъфна на прозореца на фризьорския салон „Модни прически и спа център“ в съседство с аптеката. В застрахователната агенция на отсрещната страна на улицата иззад плакат, съобщаващ за църковна благотворителна разпродажба, надничаше олисяващ мъж. Блу си представи как от всеки прозорец на отсрещната страна на улицата щръква по някоя човешка глава. В един толкова малък град новината за пристигането на прочутия им съсед се е разпространила за броени минути.

Блу влезе след Дийн в аптеката, като ситнеше на почтително разстояние зад него, което още повече го вбеси, при все че сам си го бе изпросил с поведението си. Той изчезна в задната част на магазина, а спътницата му отиде да поговори с касиерката. Както и очакваше, в града нямаше работа за нея. В аптеката нахлуха две жени — едната бяла, а другата чернокожа. След тях се появи и мъжът от застрахователната агенция, следван от по-възрастна жена с мокра коса. Процесията завършваше кльощав младеж с пластмасов бадж, идентифицирайки го като Стив.

— Ето го там — обяви застрахователят.

Всички проточиха вратове и се вторачиха в Дийн. В този миг в аптеката влетя една жена в розов делови костюм. Високите токчета на тъмносивите й обувки потракваха върху пода. На вид изглеждаше връстница на Блу — твърде млада, за да е с толкова лак по косата. Всъщност Блу беше последната, която би критикувала чуждите прически. Тя самата щеше да се подстриже, ако не й се беше наложило толкова внезапно да напусне Сиатъл. Тъкмо пристъпваше към щанда с козметика, когато жената възкликна, произнасяйки името на Дийн с благоговейно дихание:

— Дийн! Току-що чух, че си пристигнал във фермата. Бях тръгнала да те поздравя за добре дошъл, но по пътя разбрах, че си тук.

Блу вдигна глава точно навреме, за да види как равнодушното изражение на Дийн се смени с любезна усмивка. Явно бе познал новодошлата.

— Моника, радвам се да те видя. — Държеше в ръце ножици за маникюр, анкерпласт и пакет с нещо, което приличаше на силиконови стелки за стъпала. Никакви презервативи.

— Господи, градът прилича на пчелен кошер! — възкликна Моника. — Всички чакаха появата ти. А госпожа Сюзън О’Хара е направо невероятна, нали? Хареса ли ти какво е направила с къщата?

— Да, невероятна е.

Моника го изпиваше с очи, сякаш беше ледена чаша със сладък чай.

— Надявам се, че ще останеш за известно време.

— Не съм сигурен. Зависи от няколко неща.

— Но не можеш да си тръгнеш, преди да се запознаеш с най-влиятелните личности в Гарисън. С удоволствие ще организирам малък коктейл в твоя чест, за да те представя на всички — заяви Моника, като сключи собственически пръсти около ръката му. — Направо ще се влюбиш в нашия град.

Той беше свикнал с досадното любопитство на околните и не се отдръпна, а само наклони леко глава към щанда за козметика.

— Искам да те представя на някого. Блу, ела тук да те запозная с агентката ми по недвижими имоти.

Блу сподави инстинктивното си желание да залегне зад щанда с гримовете. Може би тази жена щеше да й помогне да си намери работа. Лепна на физиономията си най-дружелюбната си усмивка и се отправи към тях. Дийн най-сетне получи възможност да се измъкне от хищническата хватка на агентката и прегърна през рамо така наречената си годеница.

— Блу, това е Моника Дойл. Моника, да ти представя годеницата ми Блу Бейли. — Сега вече негодникът искрено се забавляваше. — Смятаме да се оженим на Хаваите — продължи лениво той. — На плажа, по залез-слънце. Блу искаше да отскочим до Вегас, но аз съм прекалено организиран човек за подобни щуротии.

Дийн беше напълно способен да отбива атаките на жените и без да прибягва до помощта на измислена годеница, но очевидно беше твърде ленив, за да отмахва всички гащички, сипещи се отгоре му. Блу трябваше да си признае, че беше доста изненадана.

Лицето на Моника мигом помръкна, но тя се постара да скрие разочарованието си, като примигна няколко пъти и междувременно огледа набързо Блу. Агентката явно остана изненадана от камуфлажната тениска, която Блу бе забърсала от пералното помещение в нейната сграда, след като един месец бе висяла на таблото за обяви.

— Вие сте истинска сладурана — измърка любезно жената.

— И Дийн смята така — съгласи се Блу скромно. — Още не мога да проумея как успя да ме накара да преодолея отвращението си към надути, застаряващи бивши колежанчета от разни братства.

Той я стисна предупредително, но не премери силата си и главата й се люшна напред, а носът й се завря под мишницата му, ухаеща възхитително на един от онези безумно скъпи мъжки дезодоранти, които се продават в стъклени шишенца във формата на фалос с логото на дизайнера. Блу остана така няколко мига по-дълго от позволеното, преди да измъкне глава.

— Преди да влезем в града, забелязах табела „Продава се“. Какво означава това?

Моника стисна намазаните си с гланц и очертани с молив устни.

— Нита Гарисън отново е дала воля на злобата си, това е всичко. Някои хора изобщо не заслужават да се споменават. Ние се стараем да не й обръщаме внимание.

— Вярно ли е? — настоя Блу. — Наистина ли градът се продава?

— Предполагам, че зависи от това, какво разбирате под определението „град“.

Блу отвори уста, за да попита какво разбират местните жители, но Моника вече призоваваше спотайващите се наоколо да се приближат, за да ги представи.

Десет минути по-късно „годениците“ най-сетне успяха да се измъкнат.

— Развалям този годеж — промърмори възмутено Блу, докато следваше Дийн към колата. — Ти си прекалено голямо главоболие.

— Стига, скъпа, надявам се, че нашата любов е достатъчно силна, за да издържи няколко незначителни труса по житейския път. — Дийн се спря пред автомата за вестници.

— Като ме представяш за своя годеница, ти ставаш обект на присмех, не аз — заяви Блу. — Онези хора не са слепи. Двамата изглеждаме странно заедно.

— Виждам, че имаш сериозни проблеми със самоуважението — поклати глава той и бръкна в джоба си за дребни.

— Аз ли? Я се осъзнай. Никой няма да повярва, че такава умница като Блу Бейли ще си падне по такъв празноглавец като теб. — Той не обърна внимание на хапливите й думи и издърпа един вестник. Тя застана пред него. — Преди да отидем в супермаркета, трябва да поразпитам за работа. Искаш ли да хапнеш нещо, докато аз обикалям наоколо?

Дийн пъхна вестника под мишница.

— Вече ти казах. Ти работиш за мен.

— И какво по-точно? — Тя го изгледа с присвити очи. — Колко ще ми плащаш?

— Не се безпокой за това.

През цялата сутрин той се заяждаше с нея и това не й харесваше. Не беше нейна вината, че майка му умираше. Е, добре де, вината беше нейна, защото тя измисли това, но той не го знаеше и не би трябвало да я наказва за нещастието, сполетяло Ейприл.

Когато приближиха супермаркета, тълпата отново ги обкръжи и всеки искаше да го приветства с добре дошъл в града. Дийн се държеше сърдечно и приятелски с всички, като се започне от пъпчивия продавач и се стигне до възрастния инвалид с бейзболна шапка с емблемата на „Ветераните от войните“. По-големите хлапета бяха на училище, но той галеше голи бебешки главички, стискаше олигавени ръчички и проведе занимателна беседа с един тригодишен сладур, на име Реджи, който отказваше да използва гърнето. Дийн представляваше невероятно съчетание от високо самочувствие и порядъчност, които тя не бе срещала у никого досега, при все че порядъчността му, изглежда, изчезваше, щом станеше дума за нея.

Докато той отдаваше дан на популярността си, тя отскочи да напазарува. Магазинът не предлагаше голям избор, но основните продукти ги имаше. Дийн се приближи, когато тя вече се бе наредила на опашката пред касата, и извади своята карта VISA. Блу мълчаливо преглътна унижението. Така повече не можеше да продължава. Трябваше да изкара някакви пари.

 

 

Дийн разтовари торбите с продуктите и остави Блу да реши къде да ги подреди, а той излезе навън, за да вкара колата в обора. Дори Анабел не знаеше кой е истинският му баща, а Блу го беше надушила само след четири дни, прекарани с него. Тя притежаваше невероятна интуиция, да не говорим за хитростта й. Явно се налагаше да играе по-умно играта.

След като разчисти място в обора за колата, той потърси в бараката за инструменти лопата и мотика и атакува плевелите, избуяли около основите на къщата. Докато вдъхваше уханието на орловите нокти, Дийн си спомни защо бе купил тази ферма вместо къща на плажа в Южна Калифорния, за каквато винаги си бе мечтал. Защото тук се чувстваше добре. Обикна тези стари сгради и хълмовете, заобикалящи фермата. Но най-вече му харесваше уединението. Не можеше да го намери на някой шумен и многолюден калифорнийски плаж, а ако му се приискаше да се изкъпе в океана, винаги можеше да отлети до там.

Младият мъж почти не знаеше що е уединение. Отначало пансиони и интернати, а после спортна кариера в колежа, която много бързо му донесе признание. Скоро след това премина в професионалната лига. И накрая благодарение на проклетите реклами „Енд Зоун“ го разпознаваха дори хора, които не се интересуваха от футбол. Застина, когато чу мелодичното подрънкване на гривни. В гърлото му се надигна горчилка. Тя се опитваше да разруши и спокойното му уединение, както всичко останало в живота му.

— Канех се да наема озеленители — рече майка му.

Дийн заби лопатата в туфата плевели.

— Аз ще се погрижа, когато ми остане време. — Не му пукаше откога тя не пие. Всеки път щом я погледнеше, си припомняше размазания от сълзите грим, заваления говор, тежестта на ръцете й, отпуснати на раменете му в изблик на пиянски, наркотични брътвежи, завършващи с молби за прошка.

— Ти винаги си обичал да си сред природата. — Тя приближи. — Не разбирам много от растения, но ми се струва, че се опитваш да изкопаеш храст с божури.

Имайки предвид живота, който бе водила, майка му би трябвало да прилича на развалина, но не беше така. Тялото й бе стройно и добре поддържано, а линията на брадичката — твърде гладка, за да е естествена. Дори дългата й коса го дразнеше. Та тя беше на петдесет и две, за бога! Крайно време беше да я подстриже. Като тийнейджър доста пъти му се налагаше да се бие, когато някой от съучениците му се впуснеше в прекалено подробно описание на задника на майка му или на друга част от тялото й, когато тя цъфваше в училище по време на някое от редките си посещения.

Ейприл изрови с върха на обувката си сплескана ламаринена кутия.

— Аз не умирам.

— Да, разбрах го още снощи. — Блу щеше да си плати за лъжата.

— Дори не съм болна. Така че май нямаш повод за празнуване.

— Е, може би догодина ще имам.

Тя дори не трепна.

— Блу има голямо сърце. Тя е интересна личност. Различна от това, което очаквах.

Очевидно майка му провеждаше разузнавателна операция, но нищо нямаше да открие.

— Тъкмо заради това я помолих да се омъжи за мен.

— Има прекрасни големи, невинни очи, но в същото време излъчва особена сексуалност — рече Ейприл.

Неприлични детски стихчета…

— Не е красавица — продължи тя, — но е… нещо много по-добро. Не зная как да го кажа. Във всеки случай тя самата не подозира какво притежава.

— По-скоро е ходеща напаст — изтърси Дийн, преди да си спомни, че трябваше да е сразен от прелестите на Блу. — Само защото съм влюбен, не означава, че съм сляп. Всъщност най-силно ме привличат нейната оригиналност и независим дух. Не й пука много за мнението на околните.

— Да, забелязах го.

Той грабна мотиката и посече яростно няколко плевела около розовия храст. Знаеше, че са рози, защото имаше няколко разцъфтели.

— Сигурно си чул за сестрите Мофат — заговори Ейприл.

Мотиката се удари в камък.

— Няма как да не чуя. Има го във всички новинарски емисии.

— Предполагам, че дъщеря й ще живее със сестрата на Марли. Бог знае, че Джак няма да си мръдне и пръста за нея, просто ще напише чек.

Дийн захвърли мотиката и отново хвана лопатата.

Тя се заигра с една от гривните си.

— Надявам се, че вече си разбрал, че не е много добра идея да ме изхвърлиш оттук, ако искаш да прекараш лятото поне в прилично удобство. След три или най-много четири седмици ще изчезна завинаги от живота ти.

— Същото каза и през ноември, когато се появи на мача с „Чарджърс“.

— Това повече няма да се повтори.

Дийн пак заби лопатата в земята, но бързо я измъкна. Днес Ейприл бе последната капка, която преля чашата. Трудно беше да свърже нейната ефективност с онази надрусана жена, която постоянно зарязваше детето си.

— Защо трябва да ти вярвам сега?

— Защото ми дойде до гуша да живея с вина. Ти никога няма да ми простиш, а аз повече няма да те моля. След като приключа с ремонта, ще се махна.

— Защо го правиш? Защо е това шибано шоу?

Ейприл сви рамене отегчено — последната жена в бара, след като е свършила веселбата.

— Мислех си, че ще е забавно, това е всичко.

— Хей, Сюзън! — Господин Надървеният електротехник надникна иззад ъгъла. — Може ли да дойдеш за минута?

Дийн изрови поредния камък, докато тя се отдалечаваше. Сега, след като се увери с колко много задачи се беше нагърбила майка му, разбра, че ще навреди повече на себе си, отколкото на нея, ако я накара да си тръгне. Винаги можеше да се прибере в Чикаго, но мисълта, че Ейприл ще го изгони от собствения му дом, засядаше като рибена кост на гърлото му. Никога от никого не беше бягал, особено от майка си. Но в същото време не понасяше дори мисълта да живее сам с нея, дори на няколкостотин акра земя. Затова оставането на Блу тук беше необходимост, а не просто мимолетна прищявка. Тя беше буферът между него и майка му.

Дийн си представи главата на Блу и с един ловък удар посече магарешкия бодил. Лъжата й за Ейприл прехвърли всички възможни граници. При все че бе срещал в живота си доста манипулативни жени, никога не бе попадал на толкова безочлива. Но преди да се разправи с нея, ще я остави да поври в собствения си сос.

Когато дърводелците свършиха с работата си за деня, Дийн почти беше разчистил плевелите от основата на къщата, при това, без да изкорени божурите, които най-сетне започна да разпознава. Рамото го болеше зверски, но твърде дълго беше безделничил, затова не му пукаше. Хубаво беше отново да се пораздвижи и да свърши нещо полезно.

Когато излезе от бараката за инструментите, от кухненския прозорец до ноздрите му достигна миризмата на нещо вкусно. Явно Блу бе решила да се развихри в кухнята, но Дийн нямаше намерение да участва в уютна вечеря, включваща майка му, тъй като нито за миг не се съмняваше, че Блу я е поканила.

На път за къщата внезапно си спомни за смъртта на Марли Мофат и единайсетгодишната й дъщеря, която оставаше сираче. Неговата природена сестра. Мисълта му се струваше нереална. Дийн много добре помнеше чувството да си сираче. И поне едно беше дяволски сигурно: по-добре горкото хлапе да се погрижи само за себе си, защото Джак Пейтриът нямаше да го стори.