Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (22)

21

Преди да тръгне, Блу още веднъж погледна завършения портрет. Нита изглеждаше величествено, облечена в светлосиня бална рокля от състезание по салонни танци през петдесетте и прическа тип „пчелен кошер“ от шейсетте, откриваща диамантените обици, които Маршъл й бе подарил като сватбен подарък през седемдесетте. Беше стройна и ослепителна, с безупречна кожа и ефектен грим. Блу я бе изобразила на измислено парадно стълбище, а Танго лежеше в краката й. Нита я бе накарала да разкраси престарелия лабрадор.

— Не е толкова зле, колкото очаквах — промърмори Нита, когато за първи път видя портрета, окачен във вестибюла на фона на златистите тапети.

Блу реши, че в превод това означава, че портретът й е харесал, и въпреки прекалените блясък и екстравагантност бе доволна, че е успяла да улови представата на Нита за себе си: лукавия чувствен блясък в очите, примамващата усмивка на розовите устни и идеалния платинен оттенък на бухналата коса. Неведнъж я бе заварвала във вестибюла да се взира в портрета с копнеж в очите.

Сега портмонето на Блу бе пълно с пари. Можеше във всеки един момент да си тръгне от Гарисън.

Нита се появи зад нея и двете потеглиха за неделния обяд във фермата. Дийн и Райли изпекоха бургери на скарата, а Блу приготви бобен сос за барбекю и плодова салата от диня с прясно набрани стръкчета мента и сок от лайм. Докато дъвчеше сандвича си, Дийн започна да се заяжда с нея, задето не иска да нарисува фреските, обвинявайки я в неблагодарност, творческо безсилие и коварно предателство. Младата жена спокойно щеше да подмине нападките, ако Ейприл не се беше намесила.

— Блу, зная колко много обичаш тази къща. Изненадана съм, че не искаш да оставиш своя отпечатък върху нея.

Кожата на ръцете на Блу настръхна и когато останалите се протягаха за допълнителна порция, тя вече знаеше, че трябва да изрисува стените — но не за да остави отпечатък върху къщата, както бе казала Ейприл, а в сърцето на Дийн. Фреските ще се запазят за години. Винаги, щом влезеше в тази стая, той щеше да е принуден да си спомни за нея. Може би щеше да забрави цвета на очите й, дори името й, но докато рисунките бяха върху стените, той никога нямаше да може напълно да я заличи от паметта си. Апетитът й изведнъж изчезна и тя разсеяно ровичкаше храната в чинията си.

— Добре, ще направя стенописите.

Резенчето диня падна от вилицата на Ейприл.

— Наистина ли? И няма да размислиш?

— Не, но не забравяйте, че съм ви предупредила. Моите пейзажи са…

— Лигав боклук — ухили се Дийн. — Знаем. Гордеем се с теб, Блубел.

Нита вдигна глава от бобения сос. Блу остана сащисана, когато тя не възрази.

— Докато ми сервираш закуската и се връщаш навреме, за да приготвиш вечерята, не ми пука какво правиш през останалото време.

— От сега нататък ще живее във фургона — вметна спокойно Дийн. — Така ще е по-удобно за нея.

— Искаш да кажеш по-удобно за теб — парира го Нита. — Блу е простодушна, но не е глупава.

Блу можеше да оспори това твърдение. Беше и простодушна, и глупава. Колкото по-дълго оставаше, толкова по-трудно щеше да й бъде да си тръгне. Знаеше го от своя горчив опит. При все това не се самозалъгваше. Когато си тръгне, Дийн щеше да й липсва отчаяно, но тя през целия си живот се бе сбогувала с хора, които не й бяха безразлични. Щеше да преживее и тази раздяла.

— Нямаш никаква причина да живееш в онзи мавзолей — убеждаваше я Дийн на следващата вечер по време на вечерята в „Барн Грил“, — още повече, когато всеки ден ще работиш във фермата. Зная колко много обичаш фургона. Дори ще сложа портативна химическа тоалетна.

Колко много искаше да живее във фургона! Искаше да заспива, заслушана в трополенето на летния дъжд по покрива, да потъва с босите си нозе в мократа трева, когато излезе навън рано сутрин, да прекарва цялата нощ, сгушена до Дийн. Копнееше за всичко това, което щеше да се превърне в мъчение, когато си замине.

Остави чашата с бира, без да отпие и капка.

— За нищо на света няма да се откажа от удоволствието да виждам Ромео всяка вечер да се катери на моя балкон, за да се порадва на сладостите ми.

— Някой път може да си строша врата, докато се опитвам да се добера до въпросните сладости.

Едва ли. Без знанието на Ромео, младата жена беше накарала Чонси Кроул, комуто се носеше славата на градския майстор, да укрепи перилото.

До масата им цъфна Сил, за да провери докъде е стигнала с изпълнението на възложената й мисия — убеждаването на Нита да се съгласи да подкрепи проекта за развитието и съживяването на града — която досега търпеше пълен провал. Блу за пореден път се опита да й обясни колко безнадеждна е цялата работа.

— Разберете, че ако аз й кажа „добро утро“, тя ще отговори „лека нощ“. Всеки път, когато се опитвам да завържа разговор на тази тема, става по-лошо.

Сил си сви едно пържено картофче от чинията на Блу и разкърши дупе, когато Трейси Аткинс поде „Хонкитонк Бадонка-донк“.

— Трябва да имаш позитивно отношение. Кажи й, Дийн. Кажи й, че никой не може да постигне нищо без положително мислене.

Дийн измери Блу с продължителен строг поглед.

— Вярно е, Сил. Позитивното отношение е ключът към успеха.

Блу се замисли за фреските. Да ги нарисува, беше все едно да съдере пласт от кожата си — но не да се обели леко, след като е изгоряла на слънце, а да я смъква жива и кървяща.

— Не можеш да се откажеш, Блу — не мирясваше Сил. — Не и когато целият град разчита на теб. Ти си последната ни надежда.

Докато Сил се отдалечаваше, Дийн прехвърли в чинията на Блу неизяденото си парче от печения на скара костур.

— Хубавото в цялата история е, че всички наоколо са толкова заети да ти досаждат, че престанаха да ми обръщат внимание — отбеляза той. — Най-после мога да се нахраня на спокойствие.

Малко след това Карън Ан отново приклещи Блу в тоалетната. В „Барн Грил“ повече не й сервираха алкохол, но това не се бе отразило благоприятно нито на характера, нито на настроението й.

— Господин Голяма надувка изчука целия град зад гърба ти, Блу. Надявам се, че ти е известно.

— И още как! Надявам се, че на теб ти е известно, че аз пък чукам Рони зад твоя.

— Мръсница!

— Я се осъзнай, Карън Ан! — Блу откъсна парче хартия от кухненската ролка. — Твоята сестра ти отмъкна Транс Ам, не аз. Аз съм тази, която ти срита задника. Помниш ли?

— Само защото бях пияна. — Карън Ан подпря предизвикателно ръка на мършавото си бедро. — А сега ми кажи, ще убедиш ли онази дърта вещица да помогне на града, или не? Двамата с Рони искаме да отворим риболовен магазин.

— Не мога да я убедя за нищо! Тя ме ненавижда!

— И какво от това? И аз те ненавиждам. Но това не означава, че човек не може да се издигне над дребнавостите, за да помогне на другите хора.

Блу тикна мокрото парче хартия в ръцете на Карън Ан и се върна на масата.

 

 

В последния ден на юни Блу натовари пособията си за рисуване в багажника на ванкуиша на Дийн, излезе на заден от гаража на Нита и подкара към фермата. Вместо да си плюе на петите и да остави скорострелно Гарисън зад гърба си, тя щеше да прави стенописи в дневната. Толкова беше изнервена, че нищо не хапна на закуска и стомахът й болезнено я присвиваше. Внесе вещите си вътре. Само като погледна голите стени, ръцете й се навлажниха.

Докато се настаняваше, всички, освен Дийн се изредиха да надникнат при нея. Появи се дори Джак. През изминалите няколко седмици тя го бе виждала десетки пъти, но това не й попречи да се препъне в сгъваемата стълба.

— Извинявай — рече той, — помислих, че си ме чула.

— Безнадеждно е — въздъхна тя. — Обречена съм да се излагам, щом ви видя.

Той се ухили и я прегърна.

— Жестоко — промърмори младата жена. — Никога повече няма да пера тази тениска, а тя е любимата ми.

Когато Джак си тръгна, тя закрепи рисунките по вратата и рамките на прозорците, за да ги гледа, докато работи. Със сивия си акварелен молив започна да скицира по стените: хълмовете и гората, езерото, част от окосеното пасище. Докато отбелязваше оградата, чу навън шума от мотора на кола и надникна в двора.

— Мили боже!

Забърза към верандата и видя Нита да се измъква от седалката на шофьора на червения си корвет. Ейприл навярно също бе чула колата, защото изникна зад гърба на Блу и тихо изруга.

— Какво означава това? — извика Блу. — Мислех, че не можете да шофирате?

— Разбира се, че мога да шофирам — скастри я Нита. — За какво ми е кола, ако не мога да я карам? — Потропа няколко пъти с бастуна по тухлената пътека. — Какво му е лошото на бетона? Някой ще си строши врата тук. Къде е Райли? Трябва да ми помогне.

— Ето ме, госпожо Гарисън. — Райли изприпка навън, като по чудо този път без китарата. — Блу не ми каза, че ще идвате.

— Блу не знае всичко. Само си въобразява, че знае.

— Аз съм прокълната — промърмори младата жена. — Какво съм сторила, за да заслужа това?

Райли помогна на Нита да влезе вътре и я поведе към кухненската маса, както й бе заповядано.

— Донесох си обяда. — Старата дама извади от чантата си сандвича, който Блу й бе направила по-рано. — Не исках да ви притеснявам.

— Не ни притеснявате — увери я Райли. — След като се нахраните, ще ви прочета хороскопа и ще ви посвиря на китара.

— Трябва да упражняваш балетните позиции.

— Ще се упражнявам, след като ви посвиря на китара.

— Пфу! — изсумтя Нита недоволно.

Блу скръцна със зъби.

— Какво правите тук?

— Райли, да ви се намира случайно „Миракъл Уип“^[1]? Само защото Блу не обича „Миракъл Уип“, не значи, че и другите не го харесват. Но Блу си е такава. — Райли извади бурканчето от хладилника. Нита поля щедро сандвича със соса и помоли Ейприл за чаша студен чай. — Но да не е от разтворимите. И сложи повечко захар. — Отчупи половината сандвич и го подаде на Райли.

— Не, благодаря. Аз също не обичам „Миракъл Уип“.

— Ставаш много претенциозна.

— Ейприл казва, че не бива да ядеш неща, които не ти харесват.

— Това си е нейна работа, а ти по-добре гледай себе си. Само защото си била дебела, не означава, че трябва да станеш анорексичка.

— Оставете я на мира, госпожо Гарисън — заяви Ейприл твърдо. — Тя няма да стане анорексичка. Райли просто внимава какво яде.

Нита отново изсумтя недоволно, но не посмя да се заяде с Ейприл.

Блу се върна в трапезарията с ясното усещане, че днес няма да е последният ден, в който Нита ще ги удостои с присъствието си.

 

 

По-късно същия следобед Дийн влезе вътре, мръсен и изпотен след усилената работа на верандата. Блу реши, че има огромна разлика между потен мъж, който не се къпе редовно, и потен, който сутринта е взел душ. Първият е отблъскващ, а вторият — не. И макар че не изгаряше от неустоимо желание да се сгуши до мократа гръд, всъщност нямаше и нищо против.

— Твоята сянка дреме в дневната — оповести младият мъж, без да подозира за въздействието на собствената си персона и влажната му тениска върху сетивата й. — Тая жена е по-нагла дори и от теб.

— Тъкмо заради това двете с нея се разбираме толкова добре.

Той огледа скиците, които бе закрепила по вратата и рамките на прозорците, сетне насочи вниманието си към дългата стена, върху която тя бе започнала да рисува небето.

— Доста амбициозен и мащабен проект. Как знаеш откъде да започнеш?

— От горе надолу, от светло към тъмно, от фон към преден план, от извивките към ъглите — обясни тя, докато слизаше по стълбата. — Фактът, че съм запозната с техниката, не означава, че няма да съжаляваш, задето ме накара да се заема с това. Моите пейзажи са…

— … сладникав боклук. Зная. Ще ми се да престанеш да се тревожиш толкова много. — Подаде й ролката книжно тиксо, което бе изпуснала, и огледа кутиите, подредени върху металната количка. — Тук има и обикновена латексна боя.

— Работя също и с емайл, маслени бои на алкидна основа, защото съхнат по-бързо и се изстискват директно от тубата, когато ми е нужен по-наситен цвят.

— А онази торба със сместа за котешка тоалетна, която донесох от колата…

— Това е най-лесният начин да се отърва от терпентина, с който почиствам четките. Става на буци и тогава мога да…

Райли нахлу в стаята с китарата.

— Госпожа Гарисън ми каза, че след две седмици има рожден ден! И никога през живота си не е празнувала рождените си дни. Маршъл само й подарявал бижута. Не може ли да й организираме купон изненада, Дийн? Моля те, Блу, може да опечеш торта, ще направим хотдог и други подобни.

— Не!

— Не!

Райли смръщи осъдително чело.

— Не мислите ли, че и двамата сте ужасно злобни и дребнави?

— Да, така е — призна Дийн, — но не ми пука. Няма да устройвам купон.

— Тогава ти ще го направиш, Блу — замоли се Райли, — в нейната къща.

— Тя няма да го оцени. „Благодарност“ е чужда дума за нея. — Блу взе пластмасовата кофичка с излятата вътре боя и се качи по стълбата.

— Може би ако всички не се отнасят зле към нея през цялото време, тя също няма да е толкова лоша! — изстреля Райли и изхвърча от стаята.

Блу се загледа след нея.

— Нашето малко момиче започва да се държи като нормално, своенравно хлапе.

— Зная. Не е ли страхотно?

Наистина беше страхотно.

Дийн най-после си тръгна, за да огледа конете, които възнамеряваше да купи. Блу потопи четката си в бялата боя, а Райли се появи на вратата, все още с китарата в ръце.

— Обзалагам се, че никой не й изпраща картичка за рождения ден.

— Аз ще й изпратя. Дори ще й направя торта. Ние ще й устроим празненство.

— По-добре ще е да дойдат повече хора.

Райли се върна при Нита, а на Блу внезапно й хрумна интересна и съвсем навременна идея. Щеше да я разсее от тревогите за това, което се появяваше или не се появяваше на стените. Помисли още малко и накрая се обади на Сил в магазина й за стоки втора употреба.

— Предлагаш градът да устрои на Нита парти изненада за рождения й ден? — удиви се Сил, след като Блу й обясни. — И всичко трябва да се организира за две седмици?

— Организацията е най-малкият ни проблем. Да накараме всички да дойдат — ето това е истинското предизвикателство.

— Мислиш, че едно празненство ще я размекне достатъчно, за да се съгласи с нашия план за обновяването на града?

— Вероятно не — въздъхна Блу. — Но никой не е измислил нещо по-добро, а чудеса се случват, така че нищо не ни струва да опитаме.

— Не зная. Нека да поговоря с Пени и Моника.

След половин час Сил се обади.

— Ще го направим — рече тя без капка ентусиазъм. — Твоята задача е да я доведеш. Типично за нея ще е да надуши за подготвеното празненство и да откаже да присъства.

— Ще бъде там, дори ако се наложи първо да я застрелям, а после да довлека трупа й.

След още десетина прекъсвания — няколко от Нита — Блу закри двойната врата към трапезарията със завеса от плътен син найлон, оставен от строителите, и закачи табелка с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ОПАСНО ЗА ЖИВОТА. Беше достатъчно нервна и без постоянно да надничат зад гърба й, докато работи.

В края на деня Блу накара всички в къщата да се закълнат в айпадовете, китарите, Танго, Пъфи и чифт ботуши от „Долче и Габана“, че няма да припарват до трапезарията, докато стенописите не бъдат завършени.

Вечерта влезе в спалнята на Нита тъкмо когато старата дама сваляше перуката си, под която се откри рядка сива коса.

— Днес имах интересен телефонен разговор — поде Блу, докато присядаше на ръба на кревата. — Нямаше да ви кажа нищо, но съм сигурна, че все някак ще разберете и ще започнете да ми натяквате, че съм го скрила от вас.

Нита доближи четката до почти плешивата си глава. Не беше пристегнала кимоното, под което се виждаше любимата й червена сатенена нощница.

— Какъв телефонен разговор?

Блу вдигна ръце.

— Банда идиоти планират да ви устроят парти изненада за рождения ден. Но не се тревожете. Аз сложих край на замисъла им. — Взе последния брой на „Стар“ от другия край на леглото и се престори, че го разлиства. — Предполагам, че някои от по-младите жители на града са чули старите истории и са решили, че никак не ви е било леко, когато сте пристигнали в града. Сигурно искат да поправят стореното — като че ли това е възможно — с едно празненство в парка, голяма торта, балони и няколко тъпи речи, произнесени от хора, които мразите. Дадох им да разберат съвсем ясно: никакво празненство.

За пръв път в живота си Нита като че ли изгуби дар слово. Блу продължи да отгръща страниците с невинна физиономия. Нита остави настрани четката и пристегна пояса на кимоното.

— Може да е… интересно.

Блу прикри усмивката си.

— Ще бъде отвратително и вие няма да отидете. — Захвърли списанието. — Само защото най-после са разбрали, че са се отнасяли гнусно с вас, не означава, че сега трябва да се разцелувате с тях. Според мен е най-добре да не им обръщате внимание.

— Мислех, че си на тяхна страна — тросна се Нита. — Постоянно ми дуднеш, че наранявам и обиждам хората. Че трябва да им позволя да открият магазини, в които никой няма да пазарува. Да отворят хотел, в който никой няма да отседне.

— Всичко това е доходен бизнес, но вие очевидно сте твърде стара, за да разбирате от модерна икономика.

Нита всмукна шумно през зъби и се нахвърли върху Блу.

— Веднага им се обади да организират голямото си тържество — колкото по-голямо, толкова по-добре! Заслужавам го и е крайно време да го осъзнаят.

— Не мога да го направя. Предполага се, че ще бъде изненада.

— Да не мислиш, че не мога да се престоря на изненадана?

Блу продължи да упорства още известно време, но колкото повече се опитваше да я разубеди, толкова повече Нита се опъваше и настояваше за празненството. Младата жена можеше да се поздрави с добре свършената работа.

Което не можеше да се каже за фреските. С всеки изминал ден тя се отклоняваше от първоначалните си скици, докато накрая ги изхвърли на боклука.

 

 

Дийн предложи двамата да отпразнуват Четвърти юли с излет с велосипеди до Димящите планини. С дългите си крака и безкрайната си издръжливост, той беше принуден едва ли не да се влачи бавно зад Блу, но нито веднъж не я подкани да побърза. Дори заяви, че предпочита по-бавния ход, защото така се поти по-малко и намазаната му с гел коса не се навлажнява. Блу не виждаше никаква следа от гел по чистата му вълниста коса, но той се държеше толкова мило с нея, че сърце не й даваше да го уличи в лъжа. Мразеше, когато е мил, затова, когато спряха за обяд, тя се опита да го въвлече в спор, но той не се поддаде. Завлече я в едно сенчесто кътче близо до водопада и я целува, докато не й се зави свят и изгуби способността си да мисли. След което грубо се възползва от слабостта й.

— Ти — изръмжа дрезгаво Дийн, — до дървото.

Посребрените стъкла на поредните му очила за един милион долара й пречеха да види очите му, но възхитително зловещата усмивка, изкривила устните му, я накара да потръпне.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ти ме подлуди, лейди. Време е да поиграем на извратената игра „бягство от затвора“.

Тя облиза устни.

— Ъ, звучи страшно.

— О, точно такова е. Поне за теб. И лошо ти се пише, ако се опиташ да избягаш. А сега се обърни с лице към дървото.

Блу се изкуши да побегне само за да изпита търпението му, но идеята с дървото беше твърде съблазнителна. Още от самото начало двамата разиграваха сценки на господство и подчинение. Това правеше отношенията им лековати и несериозни, а младата жена искаше точно това.

— До кое дърво?

— Пленницата избира. Това е последният ти избор, преди да взема нещата в свои ръце.

Тя се прехласваше прекалено дълго по издутите мускули под тениската му. Господарят й скръсти ръце пред гърдите.

— Не ме карай да повтарям.

— Искам да се обадя на адвоката си.

— Тук аз съм законът.

Все още успяваше да я изненада. Блу беше сама в гората с осемдесет и два килограмов супермъж и никога досега не се бе чувствала в по-голяма безопасност, нито толкова възбудена.

— Само не ми причинявай болка!

Той свали очилата и бавно сгъна дръжките.

— Това зависи доколко умееш да изпълняваш заповеди.

С омекнали от възбуда колене, Блу се запрепъва към високия голям клен, извисяващ се сред килим от мъх. Дори капките, пръскащи от близкия водопад, не можеха да я охладят. Когато всичко свърши, тя щеше да му се отплати със същата монета, но сега просто щеше да се наслаждава на мига.

Дийн захвърли очилата и я побутна, за да застане с лице към дървото.

— Сложи ръце върху ствола и не ги отпускай, докато не ти кажа.

Тя вдигна бавно ръце над главата. Грапавата кора одраска дланите й, засилвайки усещането за чувствена опасност.

— Ъ… за какво е всичко това, сър?

— Заради скорошно бягство от женския затвор от другата страна на хребета.

— О, това ли? — Как е възможно една спортна звезда да има толкова голямо въображение? — Но аз съм само една невинна туристка.

— В такъв случай няма да възразиш, ако те обискирам.

— Ами… само за да докажа невинността си.

— Разумно решение. А сега разтвори крака.

Невинната туристка послушно разтвори леко голите си крака. Той коленичи зад нея и ги раздалечи още повече. Наболата му брада одраска вътрешната страна на бедрото й, докато сваляше надолу чорапите. Стисна с ръце глезените й като в скоби. Потри палец във вдлъбнатината под кокалчето, възпламенявайки ерогенна зона, за чието съществуване младата жена дори не подозираше. Без да бърза, Дийн прокара ръце нагоре по голите й крака и бедра и кожата й мигом настръхна. Тя зачака да подхване края на шортите, но за нейно разочарование, той подмина удобно разтворените й крака и повдигна отзад тениската.

— Затворническа татуировка — изръмжа дрезгаво. — Точно както очаквах.

— На един неделен училищен пикник се напих и когато се събудих…

Пръстите му застинаха върху гладката извивка на гърба й, точно под колана на шортите.

— Не си прави труда да ми обясняваш. Знаеш какво означава това, нали?

— Повече никакви неделни училищни пикници?

— Претърсване на голо.

— О, моля те, само това не.

— Не се противи, иначе ще се наложи да стана груб.

Дийн пъхна ръце под тениската, вдигна нагоре сутиена и прокара палци по зърната. Блу простена и отпусна безволно ръце.

Той пощипна зърната й.

— Не ти ли казах да не мърдаш?

— С-съжалявам.

Всеки миг щеше да умре от чувствен екстаз. Някак си успя да върне отмалелите си ръце върху ствола на дървото. Дийн свали ципа и събу шортите и гащичките. Остави ги увити около глезените й. Хладният въздух погали голата й кожа. Блу притисна буза о грубата кора на дървото, докато той си играеше с дупето й: мачкаше го, милваше го, докосваше леко с палец цепката между двете заоблени полукълба, проверявайки колко далеч ще му позволи тя да стигне в тази безсрамна игра.

Както се оказа, доста далеч…

Накрая, когато Блу беше толкова обезумяла от желание, че едва се държеше на крака, тя чу тих звук от свалянето на ципа му.

— Остана да проверя още само едно място — рече той прегракнало.

Обърна я с лице към себе си и изрита гащичките и шортите й. Полупритворените му очи бяха замъглени от желание. Вдигна Блу, сякаш беше лека като перце, и опря гърба й върху могъщия ствол на дървото. Разтвори краката й и застана между тях. Тя обви прасци около бедрата му, а ръцете — около мускулестата силна шия. Дийн я разтвори с пръсти, провери възбудата й и най-сетне завладя това, което в този миг безпрекословно му принадлежеше.

Дийн беше толкова силен, че дори когато проникна дълбоко в нея, се постара грубата дървесна кора да не я одраска. Младата жена зарови лице на рамото му, вдъхна упойващия му мирис и почти мигновено достигна върха. Той очакваше повече от нея и след като я остави малко да отдъхне, започна да се движи, изпълвайки я докрай, мамейки я на изкусително сладостно приключение, заповядвайки й да се присъедини към него.

Редом шуртеше водопадът. Кристалният ромон на планинската струя се смесваше с накъсаното й дишане, с дрезгавите му заповеди и хрипкавите гальовни слова. Устните им се сляха, поглъщайки думите. Пръстите му се впиха в дупето й. Тласък… гореща струя… и двамата се понесоха, пометени от мощния прилив.

След като всичко свърши, дълго останаха смълчани. Когато най-сетне поеха обратно по пътеката, Дийн крачеше напред, а за свой потрес, Блу се разплака. Онзи стар копнеж да принадлежи някому докрай, отново бе пуснал корени в душата й.

Дийн вървеше бързо, увеличавайки разстоянието помежду им. Тя го разбираше прекалено добре. Той завързваше нова връзка и я прекъсваше, така както другите хора си сменяха дрехите. Приятели, любовници… Всичко беше толкова лесно. Когато приключеше една авантюра, вече го чакаше дълга редица от хора, нямащи търпение да запълнят празнотата.

Обърна се и й извика — нещо за изразходвана енергия и вълчи апетит. Блу се разсмя фалшиво, но удоволствието от срещата им бе изчезнало. Това, което бе започнало като глупава сексуална игра, я бе оставило уязвима и беззащитна, както някога в детството.

 

 

Писмото от Вирджиния, препратено от Сиатъл, пристигна на следващия ден. Когато Блу го отвори, отвътре изпадна една снимка. Шест ученички с мръсни дрехи и сълзливи усмивки позираха пред обикновена дървена постройка в джунглата. Майка й стоеше по средата с изтощен, но тържествуващ вид. На гърба на фотографията Вирджиния бе написала кратко послание: Те са в безопасност. Благодаря. Блу дълго се взира в снимката. Докато разглеждаше лицето на всяко едно от момичетата, спасени с парите й, цялото й негодувание и обида се изпариха.

В четвъртък следобед, четири дни след екскурзията с велосипеди до Димящите планини и два дни преди празненството на Нита, Блу добави последните щрихи по стените. Фреските имаха само смътно сходство с първоначалните скици, нито пък приличаха на сладникавите пейзажи от годините й в колежа. Бяха нещо съвсем различно — изцяло погрешни и неуместни — но тя не можеше да се застави да ги преработи.

Всички уважиха искането й да стоят по-далеч от трапезарията и тя бе определила тържественото откриване за следващото утро. Младата жена изтри потта от челото си. Климатикът във фермата се бе развалил сутринта и въпреки подвижните вентилатори и отворените прозорци на стаята тя умираше от жега, повдигаше й се и паниката я завладяваше все повече. Ами ако… Но тя нямаше да мисли за това преди партито на Нита. Отлепи влажната тениска от гърдите си и отстъпи назад, за да огледа жалкото си бездарно творение. Най-любимото от всичко, което бе рисувала досега.

Довърши последното ъгълче от стенописа — като използва тензухено парцалче, за да смекчи очертанията на сенките — и започна да разчиства всичко наоколо, когато чу шум от приближаващи автомобили. Надзърна през отворения прозорец и видя две дълги бели лимузини. Вратите им се отвориха и от тях се изсипа бляскава компания. Мъжете бяха огромни, с яки вратове, издути бицепси и масивни торсове. Жените, въпреки разликите в цвета на кожите и прическите, сякаш бяха излезли от лаборатория, в която клонираха млади и пищни красавици. На главите им бяха кацнали скъпи слънчеви очила, от китките им висяха маркови чанти, а оскъдните дрешки едва прикриваха гъвкавите им стройни тела. Реалният живот на Дийн Робилард току-що бе нахлул в кроткия свят на фермата.

Дийн отново бе заминал за съседната конеферма, Ейприл и Райли бяха излезли на покупки, Джак се бе затворил в малката къща и работеше върху нова песен, а Нита за разнообразие си бе останала у дома. Блу измъкна и последните кичури от конската си опашка, прокара пръсти през влажните си от потта коси и отново ги прибра в някакво подобие на прическа. Отметна найлоновата завеса и излезе в преддверието. През мрежестата врата до нея достигнаха женски гласове.

— Не мислех, че ще е толкова… селско.

— Има обор и всичко останало.

— Внимавай къде вървиш, скъпа. Не виждам никакви крави, но това не означава, че не се мотаят някъде наблизо.

— Бу знае как да живее — обади се един от мъжете. — Не е зле и аз да си купя подобно местенце.

Блу пристъпи на верандата и жените тутакси се вторачиха в нея, оглеждайки мърлявата тениска, протритите шорти и изцапаните с боя работни ботуши. Един мъж с врат, дебел като ствол на дърво, и рамене, широки поне километър и половина, се приближи към нея.

— Дийн вкъщи ли е?

— Той излезе да поязди, но ще се прибере след около час. — Младата жена избърса мръсните си длани в шортите. — Боя се, че климатикът не работи, но можете да седнете на задната веранда и да го почакате.

Те я последваха през цялата къща. Верандата с новия под от сиви плочи, прясно боядисаните бели стени и високия таван изглеждаше прохладна и просторна в сравнение със задушната трапезария. Трите елегантни прозореца в паладински стил, вградени в стената над мрежестата врата, хвърляха пъстра сянка върху шезлонгите от плетена ракита и масата от черно ковано желязо, пристигнали преди няколко дни. Игриво разпръснатите възглавнички в меки зелени и черни тонове придаваха елегантност на това уютно кътче.

На Блу й направи впечатление, че компанията се състои от четирима мъже и пет жени. Никой от тях не благоволи да се представи, но тя научи имената им, докато си говореха: Лари, Тайръл, Тамика… и Кортни — висока, ослепителна брюнетка, която явно беше без кавалер. Не беше нужно да си детектив, за да разбереш защо.

— Веднага щом тренировъчният лагер свърши, ще накарам Дийн да ме заведе в Сан Франциско за уикенда — обяви Кортни, като отметна блестящата си коса. — Прекарахме страхотно там на миналия Свети Валентин и аз заслужавам малко почивка, преди да се изправя пред нов клас от четвъртокласници.

Супер. На всичкото отгоре Кортни не беше и безмозъчна лентяйка.

Жените започнаха да се оплакват от горещината въпреки леката прохлада, осигурявана от вентилаторите, наскоро монтирани на тавана. Гостите предположиха, че Блу е домашна помощничка, и започнаха да й нареждат да им донесе бира, студен чай, диетична кола и бутилки със студена вода. Не след дълго Блу вече правеше хотдог, режеше кашкавал, подреждаше върху плата резени шунка, студени меса и всякакви други мезета, които намери в хладилника. Един от мъжете поиска програмата на телевизията, а друг помоли за тиленол. Блу съобщи на една великолепна червенокоса съблазнителка потресаващата новина, че в Гарисън все още няма тайландски ресторант.

Ейприл се обади, докато Блу ровеше в килера, опитвайки се да открие картофен чипс.

— Видях, че Дийн има гости, и затова отидох направо в малката къща. Райли е с мен. Ще останем тук, докато теренът не се изчисти.

— Не е редно да се криете — възрази Блу.

— Какво да се прави, такава е реалността. Освен това Джак иска да чуя новата му песен.

На Блу също й се искаше да е в малката къща и да слуша новата песен на Джак Пейтриът, вместо да слугува на приятелите на Дийн.

Когато Дийн най-сетне се появи, всички на верандата скочиха да го поздравят. При все че миришеше на кон и пот, Кортни, която допреди минута се оплакваше от леката миризма на тор, се хвърли на шията му.

— Дийн, сладурче! Изненада! Вече започнахме да се опасяваме, че никога няма да се върнеш.

— Хей, Бу. Хубава колибка си спретнал.

Дийн дори не погледна към Блу. Тя се оттегли в кухнята, където започна да прибира нетрайните продукти в хладилника. Не след дълго той надникна в кухнята.

— Хей, благодаря за помощта. Ще взема набързо един душ и се връщам.

Господарят на къщата изчезна, а тя се запита дали думите му означаваха, че трябва да продължи да прислужва на приятелите му, или очакваше да се присъедини към компанията. Затръшна вратата на хладилника. Майната й на тази дандания. Ще се заеме отново с работата си.

Но преди да успее да излезе, Рошан провря глава през вратата и поиска сладолед. Блу донесе още чисти чинии и прибра мръсните. Докато зареждаше миялната машина, покрай нея мина свежо изкъпаният Дийн.

— Още веднъж ти благодаря, Блу. Ти си върховна — подхвърли мимоходом и след секунда тя го чу да се смее на верандата с приятелите си.

Младата жена остана сама, оглеждайки кухнята, която толкова много обичаше. Значи, това беше. Или не беше? Трябваше да разбере със сигурност. С треперещи ръце подреди върху един поднос две кутии топла диетична сода, добави последната студена бира от хладилника и отнесе подноса на верандата.

Кортни стоеше до Дийн, ръката й бе преметната през кръста му, а кичур от лъскавата й коса се бе закачил за ръкава на сивата му риза. Покачена на високите платформи, на ръст тя беше почти колкото него.

— Но, Бу, трябва да се върнеш навреме за купона на Анди и Шерилин. Обещах им, че ще отидем.

„Той е мой!“, искаше да изкрещи Блу. Но всъщност не беше. Никой не й принадлежеше и никога не й бе принадлежал. Тя пристъпи до него с подноса. Погледите им се срещнаха — познатите сини очи, които толкова често се вглеждаха със смях в нейните. Понечи да каже, че е запазила последната студена бира за него, но преди да отвори уста, той се извърна, сякаш тя бе невидима.

Гигантска буца заседна на гърлото й. Блу остави внимателно подноса на масата, излезе навън и слепешком се върна в трапезарията.

Откъм верандата до нея достигна взрив от смях. Тя грабна четките и започна да ги почиства. Работеше механично, завинтваше капачките на кутиите с бои, подреждаше инструментите, сгъваше найлоновите постелки за пода, решена да прибере всичко, за да не се връща повече тук. Найлоновата завеса на вратата прошумоля и Кортни надникна в трапезарията. Независимо от твърденията, че е учителка, явно не можеше да прочете табелата НЕ ВЛИЗАЙ.

— Спешно имам нужда от малко помощ — заяви тя, без дори да погледне фреските. — Нашите шофьори отидоха да обядват, а на мен ми излезе една пъпка. За нещастие, съм забравила коректора си. Ще можеш ли да отскочиш до града и да ми купиш „Ирейс“ или нещо подобно? И да вземеш и няколко бутилки минерална вода? — Кортни се извърна. — Чакай да питам и другите дали и те не искат нещо.

Блу избута настрани количката с боите и си заповяда да му даде още един шанс. Но вместо Дийн след малко се върна Кортни, стиснала между пръстите си стодоларова банкнота.

— Коректор, минерална вода и три пакета царевични пръчици „Читос“ със сирене. Задръж рестото. — Пъхна парите в ръката на Блу. — Благодаря, скъпа.

Поне десетина сценария се мярнаха в ума на Блу. Избра този, който й позволяваше да запази достойнството си.

Един час по-късно тя се върна в празната къща и стовари върху кухненския плот коректора, минералната вода, пакетите „Читос“ и рестото. Сърцето й тежеше, сякаш някой бе стоварил върху него грамада от камъни. Измете пода на трапезарията, подреди столовете по местата, натовари вещите си в багажника на колата на Нита и смъкна найлоновата завеса от вратата. Нямаше по-подходящ момент от настоящия, за да сложи край на нещо, което изобщо не би трябвало да започва.

Когато свърши, хвърли един последен поглед на стенописите и този път ги видя такива, каквито бяха. Сантиментален боклук.