Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (10)

9

Малката овехтяла къща на арендаторите се намираше зад ограда от разклатени дървени колове. Борови иглички покриваха ламаринения покрив, а паянтовата веранда се поддържаше от четири тънки извити колони. Бялата някога боя беше посивяла, а зелените дървени капаци на прозорците — избелели.

— Сама ли живееш тук? — полюбопитства Райли.

— Само през последните два месеца — обясни Ейприл. — Имам мезонет в Ел Ей.

Блу забеляза сребристия сааб с калифорнийски номер, паркиран в сянката на къщата, и реши, че модните стилисти печелят добри пари.

— А не те ли е страх нощем? — продължи Райли. — Ами ако някой маниак или сериен убиец се опита да те нападне?

Ейприл ги поведе към дървената веранда със скърцащ под.

— В живота има достатъчно реални поводи за тревоги. Шансовете точно тук да се домъкне сериен убиец са почти нищожни.

Мрежата на вратата беше откъсната в единия ъгъл. Ейприл не бе заключила и те влязоха във всекидневната с гол дървен под и два прозореца, закрити с износени дантелени завеси. Светлите правоъгълници върху тапетите с шарки на сини и бели рози издаваха местата, където някога са висели картини. Мебелировката в стаята беше крайно оскъдна: мек диван с небрежно метната покривка, изрисуван скрин с три чекмеджета и една маса, върху която имаше стара месингова лампа, празна бутилка от вода, книга и купчина модни списания.

— Арендаторите са живели тук допреди половин година. Аз се преместих веднага след като беше почистено — обясни Ейприл. Отиде в кухнята, която едва се забелязваше в дъното на всекидневната. — Докато си намеря бележника, може да поразгледате всичко наоколо.

Нямаше много за гледане, но Блу и Райли все пак надникнаха в двете спални. В по-голямата имаше очарователно легло с извита желязна табла, боядисана с бяла боя, която се лющеше. Две старомодни будоарни лампи с абажури от розово стъкло бяха поставени върху масички в различен стил. Ейприл беше разпръснала възглавнички по леглото, застлано с лилава кувертюра, в тон с китките по избелелите синьо-зелени тапети. Ако имаше килим и малко повече мебели, спалнята можеше да послужи за фотография върху корицата на списание, рекламиращо евтин шик.

Банята с вана и кранове в зеленикава тоналност не беше очарователна, нито кухнята с остарелите плотове и линолеум, имитиращ червеникави тухли. При все това плетената кошничка с круши и керамичната ваза с цветя върху старовремската маса с масивен плот внасяха малко домашен уют.

Ейприл влезе след тях в кухнята.

— Никъде не открих бележника си. Сигурно съм го забравила в голямата къща. Райли, в дрешника в спалнята има едно одеяло. Ще го донесеш ли? Можем да поседим край езерото, преди да се върнем в голямата къща. Ще налея студен чай.

Райли послушно донесе одеялото, а Ейприл наля чая в три сини чаши. Излязоха отзад с чашите в ръце. Зад къщата езерото блестеше, огряно от слънчевите лъчи, а върбите покрай брега къпеха във водата листата на най-ниските си клони. Водни кончета пърхаха сред папура. Новородени пухкави патета шляпаха на плиткото край един плаващ дънер, служещ като естествен пристан. Ейприл ги поведе към двата метални шезлонга, боядисани в червено.

Райли изгледа тревожно езерото.

— Има ли змии?

— Видях две да се приличат върху онова дърво, паднало във водата. Изглеждаха много доволни. Знаеш ли, че змиите са меки?

— Ти си ги докосвала?

— Не точно тези змии.

— Никога не бих докоснала змия — призна Райли и пусна раницата и одеялото на тревата до шезлонгите. — Аз обичам кучета. Когато порасна, ще имам ферма за кутрета. Ще развъждам кученца.

— Звучи страхотно — усмихна се Ейприл.

На Блу също й се стори страхотно. Представи си синьо небе, пухкави бели облачета и зелена поляна, пълна с боричкащи се кутрета.

Райли започна да разстила одеялото.

— Ти май си майката на Дийн, нали? — попита, без да вдига поглед към Ейприл.

Ейприл застина с чашата чай в ръка.

— Откъде разбра?

— Зная, че майка му се казва Ейприл. А Блу те нарече точно така.

Ейприл отпи бавно една глътка, преди да й отговори.

— Да, аз съм майка му. — Не се опита да лъже Райли, а простичко й обясни, че отношенията със сина й са доста сложни. Разказа накратко и защо е тук под фалшивото име Сюзън О’Хара. Райли отлично разбираше колко държат знаменитите личности на личната си свобода и остана удовлетворена от обяснението.

Винаги има тайни, помисли си Блу и подръпна тениската си „Боди Бай Биър“.

— Още не съм успяла да си взема душ. Макар че и след душа няма да видите нещо ново по мен. Не се интересувам от дрехи.

— Интересуваш се по свой начин — възрази Ейприл.

— Какво искаш да кажеш?

— Дрехите са идеална маскировка.

— За мен не са толкова маскировка, колкото удобство. — Не беше съвсем вярно, но не беше склонна към повече откровения.

Мобилният на Ейприл звънна. Тя погледна дисплея и се извини, преди да се отдалечи. Райли лежеше на одеялото, отпуснала глава върху раницата си. Блу съзерцаваше две патета, гмурнали се във водата с дупетата нагоре, за да търсят храна.

— Жалко, че не си донесох скицника — въздъхна Блу, когато Ейприл се върна. — Тук е толкова красиво.

— Учила ли си рисуване?

— И да, и не. — Блу описа накратко академичната си кариера и немного успешните си опити да успее в художествения факултет на колежа. Двете жени чуха тихо похъркване. Райли спеше кротко върху одеялото.

— Разговарях с мениджъра на баща й — прошепна Ейприл. — Той ми обеща, че до края на деня ще изпрати някой да я вземе.

Блу не можеше да повярва, че седи до личност, която знаеше телефона на мениджъра на Джак Пейтриът. Ейприл побутна едно глухарче с върха на плетения си сандал.

— С Дийн определихте ли датата на сватбата?

Блу нямаше намерение да поддържа лъжата на Дийн, но в същото време не искаше да сърба попарата, която той бе надробил.

— Още не сме стигнали до това.

— Доколкото ми е известно, ти си единствената жена, която някога е молил да се омъжи за него.

— Привлечен е от мен, защото съм различна. Веднага щом се насити на тази новост, ще измисли начин как да се отърве от мен.

— Вярваш ли в това?

— Всъщност не зная почти нищо за него — призна младата жена честно. — До днес дори не знаех със сигурност кой е баща му.

— Той мрази да говори за детството си, или поне за тази част, която включва мен и Джак. Не го обвинявам. Аз живеех съвсем безотговорно.

Райли въздъхна в съня си. Блу наклони глава.

— Наистина ли е било толкова ужасно?

— Да, беше. Никога не съм се смятала за групарка, защото не спях с всички подред. Но все пак съм имала твърде много мъже. Един рокаджия се сменя с друг и не се усещаш кога преминаваш границата.

Блу с удоволствие би я попитала кои са били тези рок легенди. За щастие, успя да се сдържи. Ала двойният стандарт, долавящ се в думите на Ейприл, я притесняваше.

— Как така никой не сочи с пръст рокаджиите, които сменят жените групарки като носни кърпи? Защо все жените са грешни?

— Защото така е устроен светът. Някои жени се гордеят с миналото си на групарки. Памела Дес Барес дори написа няколко книги на тази тема. Но за мен това е гадно. Позволих им да се възползват от тялото ми като кошче за отпадъци. Аз сама им го позволих. Никой не ме е насилвал. Не уважавах себе си и точно от това ме е срам. — Изви лице към слънцето. — Обожавах онзи начин на живот. Музиката, мъжете, наркотиците. Танцувах до зори в нощните клубове, а на следващия ден зарязвах ангажиментите си на модел, за да скоча в първия частен самолет и да прелетя цялата страна, удобно забравяйки обещанието си да посетя сина си в училище. — Погледна към Блу. — Трябваше да видиш лицето на Дийн, когато наистина спазих едно от обещанията си. Влачеше ме от приятел на приятел, показваше ме на всички, бъбрейки толкова припряно, че лицето му пламтеше. Като че ли искаше да докаже на приятелите си, че наистина съществувам. Но всичко престана, когато навърши тринайсет. Едно малко момче може да прости на майка си всичко, но когато порасне, губиш шансовете за изкупление.

Блу се замисли за майка си.

— Но ти си променила напълно живота си. Трябва да се гордееш с това.

— Беше дълго пътуване.

— Мисля, че ще е добре за Дийн да ти прости.

— Не си струва да се говори за това, Блу. Не можеш да си представиш какво е преживял заради мен.

Всъщност Блу можеше да си представи. Може би не точно по начина, който Ейприл имаше предвид, но тя знаеше какво означава да не можеш да разчиташ на родителя си.

— Все пак… той, рано или късно, трябва да разбере, че вече не си същата. Трябва поне да ти даде шанс.

— Не се намесвай в това. Зная, че намеренията ти са добри, но Дийн има всички причини да ме мрази. Ако не бе намерил начин да се защити, никога нямаше да се превърне в мъжа, който е днес. — Погледна часовника и стана от стола. — Трябва да поговоря с бояджиите.

Блу погледна Райли, която още спеше под одеялото, свита на кълбо.

— Нека поспи още малко. Аз ще остана при нея.

— Не възразяваш ли?

— Бих могла да скицирам нещо, ако имаш някаква хартия.

— Разбира се. Сега ще ти донеса.

— И още нещо. Може ли да използвам банята ти, ако нямаш нищо против?

— В аптечката ще намериш всичко необходимо. Дезодорант, паста за зъби. — След кратка пауза Ейприл добави: — И козметика.

Блу се усмихна. В отговор Ейприл също й се усмихна.

— Ще извадя някои дрехи, ако искаш да се преоблечеш.

Блу не можеше да си представи как някоя от дрехите, създадени за стройното гъвкаво тяло на Ейприл, ще й стане, но оцени предложението.

— Ключовете от колата ми са върху плота — продължи Ейприл. — В чекмеджето на нощното шкафче има двайсет долара. Когато Райли се събуди, ще я заведеш ли в града да обядвате?

— Няма да взема парите ти.

— Ще ги пиша на сметката на Дийн. Моля те, Блу. Искам да я държа по-далеч от Дийн, докато хората на Джак дойдат да я вземат.

Блу не беше сигурна, че да се държи единайсетгодишното момиче по-надалече, е най-доброто за Райли или Дийн, но вече я бяха упрекнали, задето си пъха носа в чуждите работи, затова неохотно кимна.

— Добре.

 

 

Ейприл бе разстлала върху леглото изящна розова блузка и след кратък размисъл бе избрала розова минипола с воланчета. С двустранно тиксо набързо бе пригодила дрехите, за да ги направи по-къси и тесни. Блу знаеше, че ще изглежда очарователно в тази премяна. Прекалено очарователно. Пухкава топчица, върху която все едно се мъдри поканата: „Чукай ме до припадък!“. Това беше проблемът, с който младата жена се сблъскваше всеки път, когато решеше да се нагласи. Ето защо бе изгубила интерес към хубавите и секси дрехи.

Вместо дрехите на леглото, Блу взе назаем една тъмносиня тениска. Е, тъмнопурпурният клин за йога не стана по-красив, но дори тя нямаше смелост да се появи на публично място с оранжевата тениска „Боди Бай Биър“, с която спеше. Суетността надигна грозната си глава и тя удостои с внимание гримовете на Ейприл — мацна малко светлорозов руж на бузите, освежи устните си с дискретен слой червило и си сложи достатъчно спирала, за да подчертае дългите си мигли. Искаше Дийн поне веднъж в живота си да види, че и тя може да изглежда напълно прилично. Просто не й пукаше и беше над подобни дребнавости.

— Изглеждаш супер с грим — заяви Райли от седалката до шофьора в сааба на Ейприл, когато двете с Блу потеглиха към града. — Много по-свежа.

— Явно си прекарала твърде много време в компанията на онази кошмарна Тринити.

— Ти си единствената, която я мисли за кошмарна. Всички останали я обичат.

— Сигурна съм, че не е вярно. Е, добре де, с изключение на майка й. Останалите само се преструват.

Райли се подсмихна виновно.

— Харесва ми, като говориш лошо за Тринити.

Блу се засмя.

Тъй като в Гарисън нямаше „Пица Хът“, те се задоволиха с ресторанта „При Джоузи“ на отсрещната страна на улицата. Мястото не беше особено приветливо, а храната — скапана, а и нямаха нужда от допълнителен персонал — Блу първо попита за работа — но на Райли й хареса.

— Никога не съм яла в такъв ресторант. Тук е различно.

— Определено има свой стил.

Блу се спря на сандвич с бекон, маруля и домати. Оказа се, че готвачът е наблегнал на марулята, за сметка на бекона и доматите.

Райли вдигна прозрачен резен домат от сандвича си.

— Какво означава това?

— Че на този ресторант не му пука нито как изглежда, нито за клиентите.

Момичето се замисли.

— Също като теб.

— Благодаря. И като теб.

Райли пъхна едно пържено картофче в устата си.

— Аз бих предпочела да съм хубава.

Тя бе съблякла тениската „Фокси“ и бе сменила бледолилавите панталони от рипсено кадифе с твърде тесни джинсови шорти, които стискаха корема й. Двете се бяха настанили в едно сепаре, с напукани пластмасови прегради, от което се разкриваше отлична гледка към зле подбрана колекция от пейзажи от Запада, окачени върху стените, боядисани в отвратително пастелносиньо, допълващо се от прашни статуетки на балерини в остъклени кутии. Два светлокафяви вентилатора на тавана, имитация на дърво, разнасяха миризмата на пържена храна.

Вратата се отвори и равномерното жужене на обедните разговори стихна, когато в помещението влезе, накуцвайки, една страховита на вид старица. Достопочтената госпожа се подпираше на бастун. Беше доста пълна, наплескана с пудра и накипрена в крещящо розови панталони и туника в същата тоналност. В дълбокото триъгълно деколте проблясваха безброй златни верижки, а камъните на обеците, висящи от ушите й, приличаха на истински диаманти. Навярно някога е била красива, но явно не си позволяваше да остарее с достойнство. Бухналата й, щедро напръскана с лак платиненоруса коса, представляваща уникална смесица от букли и къдри, поклащащи се величествено, приличаше на перука. Изрисуваните със светлокафяв молив вежди контрастираха с натежалите от туш мигли и клепачите с бронзови сини сенки. Малка бенка, която някога навярно е изглеждала съблазнително, висеше в ъгълчето на яркорозовите й устни. Високите жълто-кафяви ортопедични боти, обхващащи подутите глезени, бяха единственото отстъпление пред възрастта.

Явно нито един от обедната клиентела не се зарадва на появата й, но Блу я зяпаше с неприкрит интерес. Жената огледа претъпкания ресторант, плъзна презрителен поглед по обичайните посетители и го спря върху Блу и Райли. Секундите се нижеха, докато тя открито ги изучаваше. Накрая старицата се отправи, накуцвайки, към тях. Розовата й туника обгръщаше плътно огромния величествен бюст, повдигнат от скъп сутиен.

— Кои сте вие? — попита тя безцеремонно, когато стигна до масата им.

— Аз съм Блу Бейли. А това е приятелката ми Райли.

— Какво правите тук? — В гласа й се долавяше лек бруклински акцент.

— Наслаждаваме се на скромен обяд. Ами вие?

— В случай че не сте забелязали, имам болно бедро. Няма ли да ме поканите да седна?

Царственият й маниер забавляваше Блу.

— Разбира се — рече тя вежливо.

Съдейки по паническото изражение на Райли, Блу предположи, че момичето не желае тази страховита особа в близост до себе си, затова се премести по-навътре, за да освободи място на пейката откъм своята страна. Но жената побутна Райли с пръсти.

— Отмести се.

Остави голямата си сламена чанта върху масата и бавно се отпусна на пейката. Райли се сви и се притисна към раницата, като се плъзна колкото е възможно по-далеч от жената.

Мигом се появи сервитьорка със сребърни прибори и чаша със студен чай.

— Обичайната ви поръчка пристига ей сега.

Старицата не й обърна внимание и се обърна към Блу.

— Когато попитах какво правите тук, имах предвид града.

— На гости сме — отвърна младата жена.

— И откъде сте?

— Ами за мен може да се каже, че съм жител на света. Райли е от Нашвил. — Тя наклони глава. — Ние ви се представихме, но вие все още не сте ни удостоили с подобна чест.

— Всички знаят коя съм — отвърна особата раздразнено.

— Ние не сме сред тях — заяви Блу, при все че вече я глождеше силно подозрение относно самоличността на неканената им сътрапезничка.

— Аз съм Нита Гарисън, естествено. Този град е моя собственост.

— Това е невероятно! Тъкмо исках да попитам някого за това.

Сервитьорката се появи с чиния с извара и разрязана на четири круша от компот върху накъсани листа от салата айсберг.

— Заповядайте, госпожо Гарисън. — Медно сладникавият й глас противоречеше на неприязънта в погледа. — Ще желаете ли още нещо?

— Тяло на двайсетгодишно момиче — сряза я възрастната владетелка на града.

— Да, госпожо — кимна сервитьорката и побърза да се отдалечи.

Госпожа Гарисън огледа внимателно вилицата си, сетне я забучи в едно парче круша с такава погнусена физиономия, сякаш очакваше да намери червей, спотайващ се отдолу.

— Как е възможно някой да притежава град? — попита Блу.

— Наследих го от съпруга ми. Изглеждаш доста странно.

— Ще го приема като комплимент.

— Танцуваш ли?

— Винаги когато имам възможност.

— Някога бях прекрасна танцьорка. През петдесетте учих в студиото на Артър Мъри в Манхатън. Веднъж се срещнах със самия Мъри. Той водеше телевизионно шоу, но ти, разбира се, няма как да помниш — заключи надменно с такъв вид, сякаш подобно невежество се дължеше повече на глупостта на Блу, отколкото на възрастта й.

— Не, госпожо — отвърна Блу миролюбиво. — И така… целия ли град сте наследили от съпруга ви?

— Най-главните части — кимна тя и бучна вилицата в изварата. — Ти си на гости на онзи глупав футболист, нали? Който купи фермата на Калауей.

— Той не е глупав! — възкликна Райли. — Той е най-добрият куотърбек в цяла Америка!

— Не говорех на теб — скастри я госпожа Гарисън. — Много си невъзпитана.

Райли тутакси наведе засрамено глава, но властното поведение на госпожа Гарисън вече не се струваше забавно на Блу.

— Райли е отлично възпитана. И тя е права. Дийн може и да има недостатъци, но глупостта не е сред тях.

Смаяното изражение на новата й малка приятелка й подсказа, че досега никой в живота й не се бе застъпвал за нея, което натъжи Блу. Забеляза, че останалите посетители най-безсрамно ги подслушват.

Вместо да свие байрак, Нита Гарисън се наежи като раздразнена котка.

— Ти си една от онези, които позволяват на децата да ти се качат на главата, нали? Оставят ги да дрънкат каквото им хрумне. Е, по този начин не й правиш услуга. Само я погледни. Тя е дебела, а ти й позволяваш да се тъпче с пържени картофи.

Лицето на Райли стана огненочервено. Засрамена и унижена, тя сведе още по-ниско глава и се втренчи в масата. Блу не издържа, беше чула предостатъчно.

— Райли е прекрасно момиче, госпожо Гарисън — рече тихо. — Маниерите й са много по-добри от вашите. А сега, ще ви бъда благодарна, ако си намерите друга маса. Бихме желали да довършим обяда си насаме.

— Никъде няма да ходя. Този ресторант е мой.

Въпреки че не бяха свършили с храната, Блу беше принудена да стане.

— Много добре. Хайде, Райли.

За съжаление, Райли беше затисната в ъгъла на сепарето, а госпожа Гарисън не помръдваше. Тя се ухили презрително, разкривайки изцапаните си с червило зъби.

— И ти си също толкова невъзпитана, колкото и момичето.

Сега вече Блу се тресеше от гняв. Посочи с пръст към пода.

— Излизай, Райли. Веднага.

Райли разбра посланието и се промуши под масата с раницата.

Нита Гарисън присви злобно очи.

— Никой не смее да си тръгва, преди да съм го освободила. Ще съжаляваш.

— Леле, колко съм уплашена. Не ми пука на колко години сте, госпожо Гарисън, нито колко сте богата. Вие сте просто една злобна старица.

— Ще съжаляваш за това.

— Едва ли. — Блу хвърли двайсетачката на Ейприл, макар че сърцето й се късаше от подобна разточителност, тъй като обядът струваше дванайсет и петдесет. Прегърна Райли през раменете и я поведе към изхода през притихналия ресторант.

— Може ли вече да се върнем във фермата? — попита момичето, когато излязоха на улицата.

Блу смяташе да попита на още няколко места за работа, но това можеше да почака. Прегърна Райли.

— Разбира се. Не се тормози заради онази зла старица. Тя се храни от чуждите страдания. Вижда се по очите й.

— Предполагам.

Блу продължи да я утешава, докато влязоха в сааба и потеглиха по главната улица. Райли сякаш се беше успокоила и й отговаряше, както подобава, но Блу знаеше колко боли от злобни и обидни думи.

Почти бяха стигнали до края на града, когато отзад се разнесе вой на сирена. Младата жена погледна в огледалото за обратно виждане и видя патрулна полицейска кола да се носи заплашително към тях. Не беше превишила скоростта, не беше минала на червено и в първия миг не съобрази, че полицаите преследват нея.

Час по-късно беше в затвора.