Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (4)

3

Презрението на Бобри към модата си личеше и по нощното й облекло. Сега беше с кафява мъжка тениска и избелял черен клин, надиплен като акордеон около тънките й глезени. Нямаше нищо секси в дрехите й, ако не се смятаха тайните, които криеше под тях. Дийн отстъпи назад, за да й направи път да влезе. От нея се разнасяше ароматът на сапун, а не на цяла парфюмерийна фабрика.

Домакинът се насочи към минибара.

— Нека първо ти налея нещо за пиене.

— Боже! — хлъцна тя. — Наистина ли ползваш това?

Дийн неволно сведе поглед към чатала си.

Гостенката му обаче се взираше в минибара. Пусна скицника на пода, стрелна се пред него и грабна ценоразписа.

— Я погледни! Два долара и половина за малка бутилка с вода. Три долара за сникърс. Само за един сникърс!

— Плаща се не само за сладкиша — изтъкна той. — Плаща се за удобството да го имаш подръка, когато ти се прияде.

Но тя бе зърнала кутията с фъстъци върху леглото и изобщо не го слушаше.

— Седем долара. Седем долара! Как можа?

— Имаш ли нужда от хартиена кесия, за да дишаш?

— Би трябвало просто да им дадеш портфейла си.

— По принцип не бих го споменал — рече той, — но аз съм богат. — И ако не се сринеше цялата икономика на САЩ, винаги щеше да бъде. В детството му парите идваха от родителската издръжка. Когато порасна, парите заприиждаха от много по-добър източник. От собствения му упорит труд.

— Не ми пука колко си богат. Седем долара за кутия фъстъци е чист грабеж.

Дийн осъзна, че Бобри имаше сериозни финансови проблеми, но той нямаше намерение да задълбава в тях.

— Вино или бира, избирай. Или аз да избера вместо теб, защото, така или иначе, ще отворя една бутилка.

Тя все още бе заровила нос в ценоразписа.

— Може ли да ми дадеш шест кинта, а аз ще се престоря, че пия бира?

Той я хвана за раменете и я отмести настрани, за да стигне до минибара.

— Не гледай, ако е твърде болезнено за теб.

Блу грабна скицника и се оттегли към креслото в другия край на стаята.

— По света има толкова много гладуващи хора.

— Не хленчи като вкисната неудачница.

Тя неохотно пое бирата. За щастие, в стаята имаше само едно кресло, което му осигуряваше прекрасно извинение да се изтегне върху леглото.

— Кажи ми каква поза да заема — подкани я Дийн.

Надяваше се художничката да предложи голата, ала тя не го стори.

— Каквато ти е удобно. — Блу остави бирата на килима, кръстоса глезен върху коляно като истински корав пич, преди да нагласи скицника в скута си. Ала въпреки агресивната поза изглеждаше нервна.

Дийн се подпря небрежно на лакът и доразкопча ризата си. Достатъчно често бе позирал за „Енд Зоун“, за да знае какво харесват жените, но все още не можеше напълно да проумее как могат да предпочитат подобни лигавщини, вместо снимките, направени по време на мач, на които тялото му е извито в безупречна дъга, преди да забие топката във вратата. Какво да се прави, жени!

Кичур от мастиленочерната коса на Бобри се бе измъкнал от вечно рошавата й конска опашка и падна върху острата й скула, когато се наведе над скицника. Дийн остави ризата да се разтвори достатъчно, за да разкрие мускулите му, оформяни в продължение на повече от едно десетилетие упорити тренировки, но не и пресните белези на рамото, останали след операцията.

— Аз всъщност… — промърмори той — не съм гей.

— О, скъпи, няма защо да се преструваш пред мен.

— Истината е, че… — Младият мъж пъхна палец под колана на джинсите и ги смъкна малко по-надолу. — Понякога бремето на славата става твърде непоносимо, затова прибягвам до извънредни мерки, за да крия самоличността си. Макар че, откровено казано, никога не жертвам достойнството си. Например никога не бих стигнал толкова далеч, че да се появя на публично място в животински костюм. Впрочем, светлината достатъчна ли ти е?

Моливът й продължаваше да се плъзга уверено по листа.

— Обзалагам се, че когато намериш подходящия мъж, ще се справиш с всичките си комплекси. Истинската любов е могъща и прави чудеса.

Явно тя искаше да продължават с игричките. Развеселен, Дийн временно промени тактиката си.

— Това ли си смятала, че е имало между теб и добрия стар Монти?

— Истинска любов? Не. Липсва ми хромозома за това. Но истинско приятелство — да. Може ли да се обърнеш на другата страна?

С лице към стената? За нищо на света.

— Прощавай, но ме боли бедрото — почти простена той, като сгъна коляното си. — И всичките онези приказки на Монти за доверието и ожесточението заради разминали се пътища и проблеми със самотата са били само празни дрънканици, така ли?

— Виж какво, господин психиатър, опитвам се да се съсредоточа върху работата си.

— Значи, не са били само празни дрънканици. — Тя не го удостои дори с един поглед. — Лично аз съм се влюбвал поне пет-шест пъти. Е, вярно е, че това беше преди да навърша шестнайсет. Но все пак…

— Е, не се съмнявам, че оттогава все някой е успял да плени сърцето ти.

— Тук вече ме хвана натясно. — Анабел се вбесяваше от факта, че той никога не се бе влюбвал. Тя твърдеше, че дори мъжът й, Хийт, също откачалка, се бил влюбил веднъж, преди да я срещне.

Ръката на Бобри зашари по листа.

— Защо да се обвързваш, когато целият свят е твоето игрище, нали така?

— Краката ми се схванаха — оплака се той. — Ще възразиш ли, ако се протегна?

И без да дочака отговора й, Дийн спусна крака от леглото, стана, без да бърза, протегна се малко, като присви коремните си мускули навътре, така че джинсите се свлякоха до ръба на сивите стреч боксерки от „Енд Зоун“.

Бобри не отлепяше поглед от скицника.

Може би беше направил тактическа грешка споменавайки Монти, но не можеше да си представи, че жена с толкова силен характер като Бобри ще си падне по такъв кретен.

Дийн опря ръце на бедрата и отметна ризата си така, че максимално изкусително да покаже мускулите си. Започваше да се чувства като стриптийзьор, но тя най-сетне вдигна очи. Джинсите му се смъкнаха с още два сантиметра и скицникът й се плъзна на пода. Наведе се, за да го вдигне, и цапардоса брадичката си в страничната облегалка на креслото. Явно й бе необходимо малко време, за да свикне с идеята да му позволи да изследва онези части от тялото й, които до неотдавна оставаха скрити под бобърския костюм.

— Ще си взема набързо един душ — рече той. — За да измия прахта от пътуването.

Тя нагласи отново скицника върху скута си с едната ръка, а с другата му махна пренебрежително.

 

 

Вратата на банята се затвори. Блу простена и отпусна крака върху килима. Трябваше да се престори, че има мигрена… или проказа — каквото и да е, само да не идва тази вечер в стаята му. Защо някоя безобидна двойка пенсионери не спряха колата си да я вземат, докато крачеше край шосето? Или един от онези сладури с мила и артистична душа, с които се чувстваше толкова удобно?

Водата от душа продължаваше да се лее. Тя си представи как капките се стичат по изваяното му тяло. Той го използваше като оръжие и тъй като в момента наоколо нямаше никой друг, бе насочил чара си към нея. Но на мъже като него трябва да се възхищаваш само от безопасно разстояние.

Отпи щедра глътка от бутилката с бира. Напомни си, че Блу Бейли не бяга от опасностите. Никога. Изглеждаше крехка, сякаш най-лекият полъх на вятъра можеше да я отнесе, но имаше закален характер и силна воля. Именно така бе оцеляла през скитническото си детство.

Какво означава щастието на едно малко момиче, дори и да е любимо, в сравнение с живота на хиляди малки момичета, заплашвани от бомби, войници и пехотни мини? Изминалият ден беше адски скапан и старите спомени отново оживяха в нея.

Блу, двамата с Том искаме да поговорим с теб.

Блу все още си спомняше продънения диван с карирана дамаска в тесния апартамент на Оливия и Том в Сан Франциско и как Оливия потупа по възглавницата, канейки я да седне до нея. За своите осем години Блу беше дребничка, но не чак толкова, че да седне в скута на Оливия, затова само се сгуши до нея. Том се настани от другата й страна и я погали по коляното. Момичето ги обичаше повече от всички други на този свят, включително и от майка си, която не бе виждало почти цяла година. От седемгодишна Блу живееше с Оливия и Том и вярваше, че винаги ще бъде с тях. Те й го бяха обещали.

Днес Оливия бе сплела светлокестенявите си коси на плитка. Миришеше на къри на прах и пачули. Тя винаги позволяваше на Блу да си играе с глината, когато майстореше своите гърнета и кани. Буйната гъста коса на Том беше с прическа стил „афро“ и той пишеше статии за един вестник от ъндърграунда. Водеше Блу в парка „Голдън Гейт“ и я качваше на раменете си, когато пресичаха улиците. Ако се събудеше, изплашена от някакъв кошмарен сън, тя тутакси изтичваше до тяхното легло и заспиваше, притиснала буза о топлото рамо на Том и заровила пръсти в дългите коси на Оливия.

— Помниш ли, Тиквичке — подхвана Оливия, — когато ти казахме, че в корема ми расте бебе?

Блу помнеше. Дори й бяха показали снимки в една книга.

— Бебето скоро ще се роди — продължи Оливия. — Това означава, че много неща ще се променят.

Блу не искаше нищо да се променя. Искаше всичко да си остане същото.

— Бебето в моята стая ли ще спи?

Блу наскоро се беше сдобила със самостоятелна стая и не искаше да я дели с никого.

Том и Оливия се спогледаха.

— Не, Тиквичке — рече Оливия. — Имам страхотна новина. Помниш ли Норис, дамата, която ни посети миналия месец? Тъкачката, която организира движението „Художници за мир“? Която ти разказа за къщата си в Албъкърки и за малкото си момченце Кайл? Ние ти показахме на картата къде се намира Ню Мексико. Помниш ли колко много ти хареса Норис?

Блу кимна, все още в блажено неведение.

— Е, познай какво ще стане? — додаде Оливия. — Майка ти, Том и аз уредихме от сега нататък ти да живееш с Норис.

Блу не разбра. Само се взираше в широките им фалшиви усмивки. Том се почеса по гърдите през тениската си и примигна с очи, все едно малко оставаше да се разплаче.

— На двамата с Оливия ще ни е много мъчно за теб, но ще имаш двор, където да си играеш.

И тогава го проумя.

— Не! — промълви задъхано. — Не! Не искам двор. Искам да остана тук! Вие ми обещахте. Казахте ми, че винаги ще живея с вас!

Повдигна й се.

Оливия побърза да я отведе в банята и й държа главата, докато Блу повръщаше. Том се сви на ръба на старата нащърбена вана.

— Искахме да останеш, но… това беше, преди да узнаем за бебето. Нещата се усложняват заради парите и всичко останало. А в къщата на Норис ще има още едно дете, с което да си играеш. Няма ли да е забавно?

— Като се роди бебето, и тук ще има дете, с което да си играя — разхлипа се Блу. — Не ме пропъждайте. Моля ви! Ще бъда много послушна. Ще бъда толкова тиха, че дори няма да ме забелязвате.

Тогава и те се разплакаха, но накрая Оливия и Том я отведоха до Албъкърки с ръждясалия си син пикап и се измъкнаха тихомълком, без дори да се сбогуват.

Норис беше страшно дебела и научи Блу да тъче. Деветгодишният Кайл й показа най-различни игри на карти и играеше с нея на „Звездни войни“. Месеците се нижеха неусетно. Постепенно Блу престана да мисли за Том и Оливия и се привърза към Норис и сина й. Кайл беше нейният таен брат, а Норис — тайната й майка, и тя щеше да остане завинаги при тях.

Но от Централна Америка пристигна истинската й майка, Вирджиния Бейли, и я отведе. Заминаха за Тексас с група монахини, активистки в протестни движения, и двете станаха неразделни. Четяха книги, занимаваха се с художествени проекти, упражняваше испанския си и говореха надълго и нашироко за какво ли не. Блу все по-рядко си спомняше за Норис и Кайл, отново обикна милата си майка и остана неутешима, когато Вирджиния пак замина.

Норис се бе омъжила отново, така че Блу вече не можеше да се върне в Албъкърки. Монахините я приютиха до края на учебната година и Блу пренасочи любовта си към сестра Каролин. Сестра Каролин отведе Блу в Орегон, където Вирджиния бе уредила да остане в дома на една жена фермер, на име Блосъм. Според Вирджиния тази ферма била много добра, защото използвали само органични торове. На раздяла Блу така отчаяно се вкопчи в сестра Каролин, че се наложи да я откъснат насила.

И всичко се завъртя отново, само че този път Блу не отдаде душата и сърцето си на Блосъм и когато дойде време да си тръгне, откри, че този път раздялата не беше толкова болезнена. Оттогава тя стана много по-предпазлива. С всяко следващо преместване все повече се дистанцираше от хората, при които живееше, докато накрая спря да страда при разделите.

Блу погледна предпазливо към хотелското легло. Дийн Робилард беше възбуден и очакваше тя да легне с него, ала той не знаеше колко силно ненавиждаше тя секса за една нощ. В колежа Блу неведнъж бе виждала как приятелките й, окрилени от сериала „Сексът и градът“, спяха с когото им попадне. Но вместо да се възторгнат от поредната победа, повечето все повече затъваха в депресия. През детството си Блу толкова бе страдала от честите раздели с хора, към които се бе привързала, че не желаеше да добавя нови имена към този печален списък. Ако не се смяташе Монти, когото тя не броеше, досега беше имала само двама любовници, и двамата артистични, самовлюбени творци, които й оставяха пълна свобода на действие. Така за всички беше по-добре.

Дръжката на банята се завъртя. Трябваше да внимава как се държи с Дийн, за да не я зареже утре сутринта тук и да замине. За съжаление, тактичността не беше най-силното й качество.

Той излезе от банята, препасал една кърпа около кръста. Приличаше на римски бог, решил да отдъхне след пищна оргия, докато очакваше да му изпратят поредната девственица от храма. Но щом светлината падна върху него, пръстите й стиснаха конвулсивно скицника. Не, това не беше съвършена, изсечена от мрамор божествена красота. Този мъж имаше тяло на воин — могъщо и непобедимо, готово за битка.

Той забеляза, че погледът й се спря върху трите тънки белега на рамото му.

— Спомен от разгневен съпруг.

— Възмездие за греха — подхвърли младата жена, без да му повярва нито за миг.

— Между другото, като заговорихме за грях… — Ленивата му усмивка излъчваше съблазън. — Мислех си… Късна нощ… двама самотни странници… мека постеля… Не мога да измисля по-добър начин да се развлекат един друг, освен да се възползват от очакващото ги легло.

 

Беше му писнало само да дриблира около голлинията и сега се втурна към целта. Какво пък, прекрасното лице и спортната слава съвсем основателно му създаваха усещането за покорител на жените. На всички жени, ала не и на нея. Той пристъпи по-близо. Блу долови уханието на сапун и секс. Замисли се дали отново да подхване гейската тема, но на този етап имаше ли смисъл да си прави труда? Можеше да се оправдае с главоболие и да избяга от стаята… или да постъпи както винаги досега и да приеме открито предизвикателството. Надигна се от креслото.

— Ето как стоят нещата, Бу. Нали не възразяваш да те наричам Бу?

— Всъщност…

— Ти си прекрасен, секси и неотразим. Притежаваш повече чар, отколкото се полага на който и да е мъж. Имаш страхотен вкус за музика, богат си — едва ли има какво повече да се желае. Освен това си много умен. Не си мисли, че не съм го забелязала. Но работа е там, че не ме възбуждаш.

Веждите му стремително се сключиха в една линия.

— Не те възбуждам?

Тя се постара да си придаде извинителен вид.

— Причината не е в теб, а в мен.

Дийн примигна, окончателно сащисан. Не можеше да го вини. Несъмнено този чаровник по рождение поне хиляда пъти бе използвал същото извинение. Сигурно беше шашващо, когато ти го сервира отсрещната страна.

— Шегуваш се, нали?

— Голата и неподправена истина е, че се чувствам много по-удобно със загубеняци като Монти, не че възнамерявам да повторя тази грешка. Ако си легна с теб — а аз мислих дълго и усилено за това…

— Та ние се срещнахме едва преди осем часа.

— Почти нямам цици и дори не съм хубавичка. Ще зная, че ме използваш само защото съм подръка, което ще ме накара да се почувствам като пълен боклук. От тук до поредния пристъп на депресия има само половин крачка, а откровено казано, вече прекарах достатъчно време в психарски клиники.

Дийн се усмихна многозначително.

— Нещо друго?

Тя взе скицника заедно с бирата.

— Като теглим чертата: ти си от мъжете, привикнали да ги обожават, а аз не владея това изкуство.

— Кой ти е казал, че не си „хубавичка“?

— О, това не ме притеснява. Имам толкова силен характер, че ще е прекалено да се добави и красота. Честно казано, до тази вечер това не беше проблем. Е, ако не се брои Джейсън Станхоуп, но тогава бях в седми клас.

— Разбирам. — Той продължаваше да я гледа развеселено.

Блу си придаде възможно най-небрежния вид, отиде до междинната врата и я отвори.

— Би трябвало да се чувстваш като късметлия, избегнал смъртоносен куршум.

— Това, което чувствам, е сексуална възбуда.

— Тъкмо затова хотелските стаи предлагат порноканали — осветли го тя, затвори бързо вратата и пое дълбоко дъх.

Номерът беше да е винаги на половин крачка пред Дийн Робилард. За целта трябваше постоянно да го изненадва и обърква. Но дали ще успее да удържи фронта до Канзас Сити? Беше не по-малко проблематично от това, какво ще прави, когато пристигне там.

 

 

Бобри вероятно не бе спала цяла нощ, защото на сутринта рисунката беше готова. Тя изчака, докато колата спря на централния паркинг за камиони на щата Канзас, преди да му покаже творението си. Дийн се втренчи в завършената рисунка. Нищо чудно, че нямаше и стотинка.

Бобри потисна прозявката си.

— Ако разполагах с повече време, щях да те нарисувам с пастели.

Имайки предвид какви ужасии бе сътворила с молив, това навярно беше истинска благословия. Да, беше нарисувала лицето му, но чертите му бяха сериозно изопачени: очите бяха прекалено сближени, линията на косата беше дръпната от челото на цели пет сантиметра, а заради допълнителните килограми имаше и гуша. Но явно това не й бе стигнало, защото толкова бе намалила големината на носа му, че изглеждаше сплескан върху лицето му. Дийн рядко губеше дар слово, но този полет на художественото й въображение го накара да онемее.

Тя отхапа малко от поничката си с шоколадова глазура.

— Невероятно, нали, колко лесно може да се обезобрази дори най-красивото лице?

Чак сега Дийн проумя, че го е направила нарочно. Но тя изглеждаше по-скоро замислена, отколкото самодоволна.

— Рядко ми се удава случай да експериментирам — обясни новаторката в портретното изкуство. — Ти беше идеален модел.

— Радвам се, че съм ти бил полезен — сухо отвърна той.

— Естествено, направих още една рисунка. — Измъкна втората си творба от папката, която бе донесла, и я метна небрежно на масата, където тя се приземи до недоизядения мъфин. Върху листа бе изобразен Дийн, излегнат на леглото, сгънал коляно, с разкопчана риза, разкриваща мускулестите гърди — точно както се бе накиприл да позира пред нея. — Несъмнено великолепен — изсумтя Блу, — но малко скучен, не смяташ ли?

Не само скучен, но и някак евтин и сладникав. Позата му беше прекалено изкуствена, а изражението — твърде самонадеяно. Сякаш го бе видяла като през стъкло, а това никак не му харесваше. Той още не можеше да повярва, че снощи го бе зарязала най-безцеремонно. Нима бе изгубил усета си? Или може би никога не го е притежавал? Тъй като жените сами се хвърляха на шията му, не му се бе налагало да играе ролята на сексуален агресор. Трябваше час по-скоро да коригира този пропуск.

Дийн отново се вгледа в първата рисунка и докато изучаваше изопаченото си лице, неволно се запита какъв щеше да бъде животът му, ако се беше родил с физиономията от портрета на Бобри. Със сигурност нямаше да има изгодни договори за „Енд Зоун“. Дори в детството си неведнъж се беше облагодетелствал от необикновено красивата си външност. Теоретически той винаги го бе разбирал, но рисунката й поставяше всичко на мястото му.

Лицето на Бобри помръкна.

— Струва ти се отвратително, нали? Трябваше да се сетя, че няма да ти се понрави, но си помислих… Няма значение. — Тя протегна ръка към рисунката, но Дийн дръпна листа, преди тя да го докосне.

— Рисунка ти просто ме изненада, това е всичко. Едва ли ще я окача над камината, но не смятам, че е отвратителна. По-скоро… те кара да се замислиш. Всъщност ми харесва. При това много.

Тя се втренчи изпитателно в него, опитвайки се да разбере дали е искрен. Странно, колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече се разгаряше любопитството му.

— Не си ми разказала много за себе си — отбеляза младият мъж. — Къде си отраснала?

Блу си отчупи малко от поничката.

— Тук и там — промърмори.

— Стига, Бобри. Скоро ще се разделим и никога повече няма да се срещнем. Сподели тайните си.

— Името ми е Блу. Ако искаш да узнаеш тайните ми, първо ти трябва да ми разкриеш своите.

— Ще ти ги кажа кратко и ясно. Твърде много пари. Твърде много слава. Твърде много красота. С една дума — животът е гаден.

Искаше да я накара да се усмихне, но вместо това тя го загледа така втренчено, че той се почувства неудобно.

— Сега е твой ред — смотолеви припряно.

Но тя продължи да дъвче мълчаливо поничката. Навярно се опитваше да реши кои точно факти от живота си да му разкрие.

— Майка ми се казва Вирджиния Бейли — започна тя накрая. — Предполагам, че никога не си чувал за нея, но тя е известна личност в кръговете на борците за мир.

— Искаш да кажеш в кръговете на пикаещите?

— На борците за мир^[1]. Тя е активистка.

— Едва ли ще пожелаеш да узнаеш какво си представих при тези думи.

— Тя е предвождала демонстрации из целия свят. Арестували са я безброй пъти. Два пъти е лежала във федерален затвор със строг режим за нарушаване на границите на ядрени бази.

— Леле.

— И това далеч не е всичко. През осемдесетте едва не умря, когато обяви гладна стачка в знак на протест срещу политиката на САЩ в Никарагуа. По-късно наруши санкциите на САЩ и достави лекарства в Ирак. — Бобри разсеяно разтри парченцето глазура, полепнало по пръстите й. — През 2003-та, когато американските войски навлязоха в Багдад, тя ги посрещнала начело на международна група от миротворци. В едната си ръка държала плакат против намесата на Америка в делата на други страни. А с другата раздавала на войниците бутилки с минерална вода. През целия си живот нарочно е поддържала доходите си под три хиляди и сто долара, за да не плаща данъци.

— Както се казва: да извадиш очи, вместо да изпишеш вежди. Така вреди най-вече на себе си.

— Тя не понася мисълта, че парите й се харчат за оръжия. За много неща не съм съгласна с нея, но и аз мисля, че правителството е длъжно да уведомява данъкоплатците за какво отиват парите им. Ти например не би ли искал милионите, които плащаш на Чичо Сам, да се дават за болници и училища, а не за ядрени бойни глави?

Честно казано, тя беше права. Лично той би предпочел детски площадки за игри и спортуване, програми за предучилищно обучение на малчуганите, както и задължителна лазерна хирургия на зрението на съдиите от НФЛ.

Дийн остави чашата с кафето.

— Явно е необикновена жена.

— Искаш да кажеш куку.

Дийн беше твърде добре възпитан, за да се съгласи.

— Макар че всъщност е съвсем нормална. За добро или лошо, мама е искрена и последователна в убежденията и принципите си. Два пъти е номинирана за Нобелова награда за мир.

— О, сега вече съм наистина впечатлен — подсвирна той и се облегна назад. — Ами баща ти?

Блу натопи края на салфетката в чашата с вода и изтри лепкавите си пръсти.

— Той е умрял един месец преди да се родя. Кладенецът, който копаел в Салвадор, се срутил. Не са били женени.

Още едно нещо, по което двамата с Бобри си приличаха. Досега тя му бе съобщила множество факти, но без да разкрие нещо лично. Дийн протегна крака.

— А кой се е грижил за теб, докато майка ти е спасявала света?

— На този свят има немалко добри хора.

— Не виждам в това нищо добро.

— Но и нямаше нищо ужасно. Повечето от тях бяха хипита — художници, един колежански преподавател, няколко социални работници. Никой не ме е бил или унижавал. Когато бях на тринайсет, живях в Хюстън с една жена, която пласираше наркотици, но в защита на мама, трябва да призная, че тя не знаеше, че Луиза продължава да се занимава с това. И ако не се брояха случайните улични престрелки и посещенията на полицаите, на мен ми харесваше да съм с нея.

Дийн от сърце се надяваше, че Блу се шегува.

— Прекарах шест месеца в Минесота при един лютерански свещеник, но тъй като мама беше ревностна католичка, съм била много повече с различни монахини активистки.

Тя бе имала много по-несигурно детство от неговото. Направо му беше трудно да повярва.

— За щастие, приятелите на мама бяха добри и великодушни. Освен това благодарение на тях усвоих много умения, за които повечето хора нямат представа.

— Какви например?

— Ами… мога да чета на латински, малко на гръцки. Мога да иззидам стена, да засадя и отгледам разкошна градина само с естествени торове, да си служа с електрически инструменти и освен това съм страхотна готвачка. Обзалагам се, че не можеш да се сравняваш с мен.

Той говореше отлично испански и обичаше да използва електрически инструменти, но не си струваше да й разваля настроението.

— Аз пък направих четири подавания, завършили с тъчдаун, в мача срещу отбора на щата Охайо на „Роуз Боул“.

— И покори сърцата на всички розови принцеси.

Бобри много обичаше да се заяжда с него, но го вършеше с такова неприкрито наслаждение, че ни най-малко не изглеждаше гадна. Странно. Той допи кафето си.

— При толкова много скитане, сигурно не ти е било много лесно в училище.

— Когато непрекъснато си новата ученичка в класа, неволно се научаваш да разбираш хората и как да се държиш с тях.

— Не се и съмнявам. — Дийн вече започваше да проумява защо вечно бе настръхнала и готова за атака. — Учила ли си в колеж?

— Записах се в една малка либерална школа по изкуствата. Спечелих пълна стипендия, но я напуснах в началото на втори курс. Това бе най-дългият ми престой на едно място.

— Защо си напуснала?

— Неутолена жажда за приключения. Родена съм да странствам по света, бейби.

Той доста се съмняваше в това. Бобри не беше скитница по рождение. И ако бе отраснала в друга обстановка, досега сигурно щеше да е омъжена, може би щеше да е детска учителка и да е родила поне две деца.

Той хвърли на масата двайсетачка, без да чака рестото, и съвсем естествено, тутакси си навлече гнева на Бобри.

— За две чашки кафе, една поничка и половин мъфин!

— Не се впрягай толкова.

Тя грабна от масата недоядения му мъфин. Докато вървяха към паркинга, Дийн изучаваше рисунките й и осъзна, че всъщност бе сключил много изгодна сделка. Само за две хранения и една нощувка се беше сдобил с достатъчно храна за размисъл за тази вечер, а това не му се случваше често.

 

 

С напредването на деня Дийн забеляза, че Бобри ставаше все по-неспокойна, сякаш място не можеше да си намери. Когато спря на една бензиностанция, тя отиде до тоалетната, като остави на седалката грозната си черна платнена чанта. Той завинти капачката на резервоара, подвоуми се за миг и се впусна в изследователска мисия. Подмина мобилния й телефон и двата скицника и извади портмонето й. Вътре имаше шофьорска книжка, издадена в щата Аризона — тя наистина беше на трийсет години, карти за библиотеки в Сиатъл и Сан Франциско, карта за банкомат, осемнайсет долара в брой и снимка на нежна, слаба жена на средна възраст, изправена пред горяща сграда, заобиколена от няколко хлапета. Макар косата на жената да беше светла, двете с Бобри си приличаха по фините остри черти на лицето. Това сигурно беше Вирджиния Бейли. Зарови още по-надълбоко в портмонето и измъкна една чекова и една спестовна книжка от банка в Далас. В чековата книжка имаше хиляда и четиристотин долара и доста повече в спестовната. Младият мъж се намръщи. Щом Бобри имаше спестени пари за черни дни, защо се държеше, сякаш бе напълно разорена?

Видя, че тя се е върнала при колата. Той сложи обратно всичко в чантата, затвори я и й я подаде.

— Търсех ментови дражета.

— В портмонето ми?

— А защо не?

— Ти си се ровил в моята чанта! — Изражението й недвусмислено подсказваше, че по принцип подобни волности не я притесняваха, а само когато са в неин ущърб. Открито напомняне, че той не биваше да се разделя с портфейла си.

— „Прада“ произвежда чанти — заговори той, като потегли от бензиностанцията и се насочи отново към магистралата. — „Гучи“ също. А твоята все едно върви с комплект отвертки и календар с голи жени.

Тя настръхна от негодувание.

— Не мога да повярвам, че си завирал носа си в чантата ми!

— А аз не мога да повярвам, че снощи нощува за моя сметка. Струва ми се, че не си чак толкова закъсала за пари.

Вместо отговор последва мълчание. Тя се извърна към прозореца. Дребната й фигурка, тесните рамене, острите лакти, подаващи се изпод ръкавите на абсурдно голямата черна тениска — цялата тази крехкост би трябвало да събуди закрилническите му инстинкти, но не стана така.

— Преди три дни някой е източил всичките ми сметки — пророни тя безизразно. — Затова временно съм банкрутирала.

— Нека да отгатна. Онази змия Монти.

Тя подръпна разсеяно крайчеца на ухото си.

— Да, точно така. Онази змия Монти.

Лъжеше. Не беше обелила нито дума за банковите сметки, когато вчера се нахвърли срещу Монти. Но унилото й изражение я издаваше, че някой я бе ограбил. Следователно Бобри се нуждаеше не само от безплатно пътуване. Нуждаеше се от пари.

Дийн винаги се бе гордял с щедростта си. Смяташе се за най-великодушния мъж на земята. С жените, които излизаше, се държеше като с кралици, а на раздяла им изпращаше разкошни подаръци. Никога не изневеряваше на поредната си любовница и всячески се стараеше да й угажда в леглото. Но упорството, с което Блу го отблъскваше, възпираше вродената му склонност да развърже кесията си. Огледа рошавата й коса и жалките дрехи. Далеч не беше бляскава красавица и при обичайни обстоятелства никога не би я забелязал. Но снощи тя дръзко издигна пред него голям червен знак стоп и с това играта започна.

— И така, какво смяташ да правиш? — поинтересува се той.

— Ами… — Тя задъвка долната си устна. — Всъщност не познавам никого в Канзас Сити, но в Нашвил живее една моя стара приятелка от колежа. И тъй като ти и без това ще минеш оттам…

— Искаш да те закарам до Нашвил? — Прозвуча, сякаш ставаше дума за пътуване до Луната.

— Ако не възразяваш.

Ни най-малко не възразяваше.

— Не зная. Има още много път до Нашвил, а освен това трябва да плащам всичките ти разноски за храна, плюс още една хотелска стая. Освен ако…

— Няма да спя с теб!

Той я удостои с една ленива усмивка.

— Само за секс ли мислиш? Не искам да нараня чувствата ти, но откровено казано, изглеждаш малко отчаяна.

Това беше простичка уловка и тя не захапа въдицата. Вместо това надяна на носа си евтини слънчеви очила модел „Авиатор“, с които изцяло заприлича на Бо Пийп, готова да поеме управлението на изтребител F-18.

— От теб се иска само да шофираш и да пръскаш щедро вродения си чар на неотразим красавец — подхвърли тя. — Не е нужно да обременяваш ума си с разговори.

Малката негодница притежаваше повече дързост от всички жени, които бе познавал.

— Работата е там, Блу, че аз не съм само един красавец. Освен това съм бизнесмен и следователно очаквам инвестициите ми да се възвърнат, при това с печалба. — Навярно не биваше да говори толкова мазно, но се забавляваше твърде много.

— Твоят портрет е оригинален Блу Бейли — изтъкна тя. — В добавка с охрана на колата ти и личен бодигард, който да те брани от феновете ти. Честно, би трябвало да ти поискам справедливо заплащане. И точно това ще направя. Двеста долара за пътуването от тук до Нашвил.

Но преди да й каже какво мисли за идеята й, се включи „Сейф Нет“.

— Здрасти, Бу, Стеф се обажда.

Блу се наведе към микрофона.

— Бу, дявол такъв, къде си ми дянал гащичките?

Последва дълго мълчание. Дийн я изгледа кръвнишки.

— Стеф, сега не мога да говоря. Слушам една аудиокнига и в момента положението е много напечено — един от героите ще бъде смъртно ранен.

След което прекъсна връзката.

Бобри смъкна очилата на върха на носа си и го изгледа над рамката им.

— Извинявай, но умирах от скука.

Дийн повдигна въпросително вежди. Тя изцяло зависеше от благоволението му, но при все това не отстъпваше нито на сантиметър. Интересно.

Дийн включи радиото и затрополи в такт по волана, акомпанирайки на барабаниста от „Гин Блосъм“. Блу обаче остана потънала в своя свят. Дори не каза нищо, когато той тутакси смени станцията, щом от радиото пак се разнесе „Защо не се усмихнеш“ на Джак Пейтриът.

Блу почти не чуваше музиката в колата. Беше толкова далеч от Дийн Робилард, все едно той е същество от друга вселена. Номерът беше да не му позволи да се досети, че тя го осъзнава. Зачуди се дали бе повярвал на лъжата й за Монти и банковите сметки. Трудно бе да се каже, защото той беше много прикрит, но за нищо на света не искаше Дийн да разбере, че злодеят, отмъкнал парите й, беше собствената й майка. Нямаше да го понесе.

Вирджиния беше единствената роднина на Блу и като такава имаше достъп до всички сметки на дъщеря си. Майка й беше последният човек, който би ограбил някого. Тя с радост си купуваше дрехи от благотворителните магазини на Армията на спасението и като се връщаше в Щатите, нощуваше на диваните на приятелите си. Само хуманитарна криза с гигантски размери би могла да я принуди да посегне на парите на Блу.

Блу откри кражбата в петък, преди три дни, когато се опита да изтегли пари от банкомата. Вирджиния й бе оставила гласово съобщение на мобилния телефон.

Разполагам само с няколко минути, скъпа. Днес изтеглих парите от сметките ти. Веднага щом мога, ще ти пиша, за да ти обясня всичко. Майка й рядко губеше самообладание. Но този път мекият глас на Вирджиния звучеше накъсано: Прости ми, скъпа моя. Намирам се в Колумбия. Групата момичета, с които работех, вчера бяха отвлечени от една от въоръжените банди. Ще ги изнасилят… ще ги заставят да се превърнат в убийци. Аз… Аз не мога да допусна това да се случи. Мога да откупя свободата им с твоите пари. Разбирам, мила, че ще възприемеш това като непростимо предателство на доверието ти, но ти си силна, за разлика от тези нещастници. Моля те да ми простиш и… и помни колко много те обичам.

Блу се взираше невиждащо в ширналите се равни земи на Канзас. Не се бе чувствала така безпомощна, откакто беше малко хлапе. Спестяванията й за черни дни, единствената й сигурност, се бяха превърнали в откуп. Как да започне отначало само с осемнайсет долара в джоба? С тях не можеше да плати дори рекламните флаери. Разбира се, малко щеше да й поолекне, ако позвънеше на Вирджиния и й се разкрещи, но майка й нямаше дори мобилен телефон. Когато й потрябваше, просто вземаше нечий телефон назаем.

Ти си силна, а другите не са. Блу се беше наслушала на тези думи от ранно детство. Не ти се е налагало да живееш в страх. Можеш сама да си избираш пътя. И никога няма да ти се наложи да тръпнеш от страх, че през нощта в дома ти ще нахлуят войници, за да те завлекат в затвора.

На Блу също не й се бе налагало да тръпне от страх, че войниците могат да й сторят нещо още по-лошо.

Опита се да не мисли какво е трябвало да изтърпи майка й в един затвор в Централна Америка. Нейната мила, добра майка е била жертва на нещо неописуемо и все пак не се бе озлобила. Всяка нощ се молила за душите на мъжете, които са я изнасилили.

Извърна се към Дийн Робилард, човека, който приемаше всичко, подарено му от съдбата, като нещо естествено. В момента се нуждаеше твърде много от него. И може би фактът, че не се бе хвърлила в краката му, й осигуряваше някакво оръжие, макар че беше — признаваше го — доста ненадеждно. Трябваше само да поддържа интереса му, докато стигнат до Нашвил, при това, без да съблича дрехите си.

 

 

Рано привечер спряха в зоната за отдих западно от Сейнт Луис. Дийн наблюдаваше Блу, застанала до масата за пикник с мобилния в ръка. Тя му каза, че ще позвъни на старата си приятелка в Нашвил, за да си уговорят среща за утре, но сега само изрита сърдито грила с дървени въглища и ядосано натика телефона в чантата. Настроението на Дийн тутакси се повдигна. Значи, играта още не беше свършила.

Преди няколко часа направи грешката да отговори на обаждането на своя бивш съотборник Рон Фрейзър, който се беше оттеглил и живееше спокойно в Сейнт Луис. Рон настоя да прекара вечерта с него и с двама техни приятели футболисти. И тъй като Рон пазеше задника на Дийн през последните пет сезона, Дийн не можеше да му откаже, макар че това прецакваше плановете му да прекара нощта с Блу. Но съдейки по вкиснатата й физиономия, явно нещата при нея не се развиваха както искаше.

— Проблеми? — попита той, когато тя се дотътри унило при него.

— Не. Няма проблеми. — Пресегна се към дръжката на вратата на колата, сетне отпусна ръка. — Е, може би има един, съвсем малък. Не е нещо, с което не мога да се справя.

— Както се справяше досега?

— Можеше да проявиш поне малко съчувствие. — Тя отвори рязко вратата и го прониза с негодуващ поглед над покрива на колата. — Телефонът на приятелката ми е изключен. Очевидно се е преместила, без да си направи труда да ми го съобщи.

Все едно че животът току-що поднесе изпотена халба с леденостудена бира към зажаднялата му уста. Невероятно какво огромно удоволствие му доставяше това, че жена като Блу Бейли зависеше от неговата милост.

— Съжалявам да го чуя — въздъхна той с цялата искреност, на която беше способен. — Какво ще правиш сега?

— Все ще измисля нещо.

Когато излезе отново на магистралата, Дийн реши, че е непростимо, задето госпожа О’Хара не си вдига телефона. Жалко, защото иначе щеше да я предупреди, че пътува към фермата… и води първия си гост, който по всяка вероятност ще остане няколко дни.

— Размишлявах върху настоящите ти затруднения, Блу — подхвана той, докато задминаваше една червена спортна кола. — Ето какво смятам да ти предложа…