Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (12)

11

Два сува с тъмни прозорци спряха пред входа на голямата къща. Задната врата на предния сув се отвори и от нея слезе мъж, целият в черно. Разрошената му тъмна коса беше прошарена със сиви кичури, загорялото лице бе осеяно с малки бръчици — неизбежната цена за многобройните дълги нощи, докато препускаше по пътя на славата. Докато се отдалечаваше от колата, ръцете му висяха свободно от двете страни на тялото като на наемен убиец, готови да извадят — не шестзаряден револвер — а блестящата китара „Фендър Къстъм Телекастър“, с която бе покорил света. Слава богу, че Блу седеше, иначе коленете й щяха да се подкосят. Но гърлото й мигом се стегна така жестоко, че не можеше да пропусне и глътчица въздух в белите дробове.

Джак Пейтриът.

Зад него започнаха да се отварят вратите на сувовете и навън се изсипаха мъже с тъмни очила. Последна излезе дългокоса жена с дизайнерска чанта и бутилка вода. Всички останаха до колите, само токовете на Джак затрополиха по алеята, настлана с червени тухли. Блу тутакси се превърна в една от безбройните ревящи фенки, впили изранени пръсти в отцепващата желязна верига, опитващи се да пробият полицейския кордон, търчащи като пощурели след лимузината или застанали като верни стражи пред някой петзвезден хотел, отправяйки горещи молби към Всевишния да успеят да зърнат своя идол. Само че, вместо да крещи в захлас, тя окончателно онемя.

Той се спря на по-малко от два метра. В ушите му проблясваха малки сребърни обици във формата на череп. Под маншета на черната риза, разкопчана около врата, Блу зърна широка кожена гривна, със сребърен кант по краищата. Той кимна.

— Търся Райли.

О, боже! Джак Пейтриът стоеше пред нея. Джак Пейтриът й говореше! Плетейки крака, младата жена едва съумя да се изправи. Опита се да поеме въздух, от гърлото й излязоха няколко хрипа, задави се и започна да кашля. Той чакаше търпеливо. На залязващите лъчи сребърните черепи добиха ръждив оттенък. Очите й се насълзиха. Блу притисна пръсти към гърлото си, опитвайки се да си поеме дъх.

Рок легендите се отнасяха с разбиране към вълненията на прекалено емоционалните жени и погледът на Джак се насочи към къщата, докато чакаше. Тя сви ръка в юмрук и се удари в гърдите. Божеството отново заговори с познатия дрезгав баритон, в който все още звучеше отглас от родната Северна Дакота.

— Бихте ли повикали Райли?

Докато Блу отчаяно се опитваше да се съвземе, входната врата се отвори и Райли излезе.

— Здравей — промърмори тя.

— Какво означава всичко това? — Само устните му се движеха.

Райли се взираше в мълчаливата свита, скупчена до единия сув.

— Не зная.

Той подръпна ухото си и сребърният череп изчезна между пръстите му.

— Имаш ли представа колко се разтревожихме?

Момичето вдигна леко глава.

— Кои?

— Всички. Аз.

Тя се зае да изучава внимателно върховете на маратонките си. Съдейки по изражението й, явно не вярваше на баща си.

— Кой друг е тук? — попита той, оглеждайки къщата.

— Няма никого. Дийн замина с колата, а Ейприл се прибра в малката къща.

— Ейприл… — Джак произнесе името, сякаш възкресяваше неособено приятен спомен. — Събери си нещата. Веднага тръгваме.

— Аз не искам да тръгна.

— Много жалко — отвърна безстрастно той.

— Оставих си якето в малката къща.

— Тогава иди да го вземеш.

— Не мога. Много е тъмно. Страх ме е.

Той се поколеба, сетне потърка брадичката си.

— Къде е тази къща?

Райли му разказа за пътеката през гората. Той се извърна към Блу.

— Може ли да отида дотам с колата?

Да, определено. Обърнете колата и подкарайте към магистралата, но преди да излезете на нея, ще видите вляво черен път. По-скоро е пътека и лесно можете да я пропуснете, затова дръжте очите си отворени на четири. Но от устата й не излезе нито звук и той отново погледна към Райли, която сви рамене.

— Не зная. Предполагам.

Блу трябваше да каже нещо. Каквото и да е. Но за нищо на света не можеше да преодолее шока си — пред нея стоеше мъжът, в когото бе влюбена още от десетгодишна. По-късно щеше да се замисли над факта, че той не целуна и не прегърна дъщеря си, но в момента цялото й внимание бе съсредоточено върху устата й, която отказваше да се отвори.

Закъсня. Той заповяда с жест на Райли и свитата да останат по местата си и закрачи към пътеката, която му бе посочила дъщеря му. Блу изчака, докато се скри от погледите им, после се свлече на горното стъпало.

— Аз съм идиотка.

Райли се отпусна до нея.

— Не се тревожи. Той е свикнал с това.

 

 

Когато се смрачи, Ейприл приключи с последния разговор, пъхна мобилния в обшития с мъниста джоб на джинсите си и се отправи към брега на езерото. Обичаше да седи тук привечер, заслушана в успокояващия плисък на водата и гърленото басово крякане на жабите, съпровождано от хора на щурците. Езерото ухаеше различно през нощта — на нещо мускусно и диво, като голям хищник.

— Здравей, Ейприл.

Тя се обърна.

Пред нея стоеше мъжът, който бе разбил света й на малки парченца.

Бяха минали трийсет години, откакто за последен път го бе видяла, но дори в сумрака на нощта всяка черта от изсеченото, прорязано от бръчки лице й беше познато като нейното собствено: дългият орлов нос; хлътналите очи с черни пръстени и златистокафяви ириси; мургавата кожа и острата брадичка. Сребърни нишки проблясваха в тъмните коси, някога развяващи се като среднощен буреносен облак около главата. Само че сега бяха по-къси — малко над якичката — и по-твърди, но гъсти като преди. Ейприл не беше изненадана, че той не си бе дал труд да прикрие сивите нишки. Суетността не беше характерна за Джак. Падините под острите скули бяха по-дълбоки, отколкото ги помнеше, а бръчките в краищата на очите — по-отчетливи. Изглеждаше точно на своите петдесет и четири години.

— Хей, малката, майка ти у дома ли е?

Гласът му, продран от уискито и цигарите, прозвуча хрипливо. За миг дъхът й секна, както някога. В миналото този мъж беше целият й живот. Достатъчно бе да й позвъни и тя прелиташе океана, за да бъде с него. Лондон, Токио, Западен Берлин. Нямаше значение коя точка на света. Нощ след нощ, когато той се прибираше зад кулисите, тя сваляше от тялото му тесния, пропит от пот костюм, приглаждаше с пръсти дългата мокра коса, разтваряше устни, разтваряше бедра, за да го накара да се почувства като бог.

Но накрая, както винаги, победи рокендролът.

Последният им разговор беше в деня, когато му каза, че е бременна. Оттогава общуваха само чрез посредници, включително и за кръвния тест, след като Дийн се роди. Колко горчиво ненавиждаше Джак заради това.

Ейприл успя да се овладее и да надмогне спомените.

— Тук сме само аз и жабите. Ти как си?

— Напоследък не дочувам и не мога да го вдигам. Иначе…

Тя повярва само на първото.

— Зарежи пиячката, цигарите и младите момичета. Сам ще се изненадаш колко по-добре ще се почувстваш. — Не беше нужно да споменава наркотиците. Джак ги бе оставил много преди нея.

Поръбената със сребърен кант кожена гривна се плъзна по китката му, докато пристъпваше бавно към нея.

— Няма никакви млади момичета, Ейприл. Нито цигари. От две години не съм пушил. Преживях адски мъки. Колкото до пиячката… — Джак сви рамене.

— Предполагам, че на един застаряващ рокаджия се полага поне един порок.

— Имам не само един. А при теб как е?

— Преди няколко месеца ме глобиха за превишена скорост, докато бързах за църковната сбирка, където изучаваме Библията, но това е всичко.

— Глупости. Променила си се, но не чак толкова.

Той невинаги умееше да я разгадава толкова лесно, но сега бе остарял и навярно помъдрял. Отметна косата от лицето си.

— Пороците повече не ме интересуват. Работата изпълва цялото ми време. Трябва да си изкарвам хляба.

— Изглеждаш страхотно, Ейприл. Наистина.

По-добре от него. През последните десет години тя доста се бе потрудила да заличи вредите, които сама си бе причинила. Изкарваше отровите от тялото си с безброй чаши зелен чай и часове по йога. Разбира се, и с малко помощ от пластичната хирургия.

Той подръпна сребърната си обица.

— Помниш ли как се смеехме само при мисълта, че един рокаджия може да прехвърли четирийсетте?

— Смеехме се на самата идея, че някой някога може да доживее до четирийсет.

Той пъхна ръка в джоба си.

— Американската асоциация на пенсионерите ми предложи да позирам за корицата на шибаното им списание.

— Проклети да са черните им сърца!

Кривата му усмивка не се бе променила, но Ейприл не възнамеряваше да се впуска в разходка с него по пътеката на спомените.

— Видя ли Райли?

— Преди няколко минути.

— Тя е мило хлапе. Двете с Блу направо се влюбихме в нея.

— Блу?

— Годеницата на Дийн.

Джак извади ръката от джоба си.

— Райли е дошла тук, за да се види с него, нали?

Ейприл кимна.

— Дийн се опита да стои настрани, но тя е много настоятелна.

— Аз не съм казал на Марли за него. Миналата година тя имаше кратка връзка с бившия ми мениджър и измъкнала информацията от него. Преди да получа съобщението ти, изобщо не знаех, че Райли е разбрала за Дийн.

— В момента й е много тежко.

— Зная. Но трябваше да се погрижа за доста неща. Смятах, че сестрата на Марли ще я наглежда. — Погледна към малката къща. — Райли каза, че е оставила якето си при теб.

— Не. Когато дойде тук, не носеше яке.

— Значи е печелила време. — Той пъхна ръка в джоба си, сякаш търсеше цигарената кутия. — Бих пийнал една бира.

— Боя се, че нямаш късмет. Отдавна съм пълна въздържателка.

— Шегуваш се.

— Изгубих желанието си да умра.

— Предполагам, че това не е толкова лошо. — Той имаше навика да гледа хората, като че ли наистина имаха значение за него, и сега насочи цялата сила на чара си към нея. — Чух, че добре се справяш.

— Не се оплаквам. — Тя бе изградила кариерата си с много труд и упорство. Нямаше на кого да разчита, освен на себе си, и се гордееше с постигнатото. — А какво ще кажеш за Лудия Джак? Сега, след като спечели всички рок войни, какво правиш, за да поддържаш тонус?

— Рок войните не може да бъдат спечелени. Знаеш го. Винаги има друг албум, друг хит на върха на класацията. Ако това не се случи — неизбежният кавър, така че винаги трябва да си във форма. — Той се приближи до брега на езерото, взе един камък и го метна във водата. Чу се тих плисък. — Преди да тръгна, бих искал да видя Дийн.

— За да си припомните добрите стари времена? Нямаш шанс. Той те мрази почти толкова, колкото и мен.

— Тогава ти какво правиш тук?

— Дълга история. — Още едно нещо, което не възнамеряваше да обсъжда с него.

Той отново се извърна към нея.

— Какво голямо щастливо семейство сме, нали?

Преди Ейприл да отвърне, един ярък лъч ги освети и Блу изскочи от пътеката.

— Райли е избягала!

 

 

За да не онемее отново, Блу се престори, че Джак не е тук, и се съсредоточи само върху Ейприл.

— Претърсих къщата, фургона, обора с мишките. — Сви рамене. — Не може да е отишла много далеч.

— Откога я няма? — попита Ейприл.

— От около половин час. Каза, че преди да си тръгне, иска да довърши рисунката си. Излязох, за да изгоря боклука, както ми показа, но като се върнах, нея я нямаше. Раздадох фенерчета на хората, които дойдоха с… — Но как да продължи? Господин Пейтриът звучеше превзето. С Джак? Прекалено фамилиарно. — … с бащата на Райли, и сега те я търсят наоколо.

— Как е могла да го направи? — не проумяваше Джак. — Тя винаги е била толкова кротка. Никога не е създавала проблеми.

— Изплашена е — обясни му Ейприл. — Вземи моята кола и провери по пътя. Може да я настигнеш.

Джак се съгласи. След като потегли, Блу и Ейприл претърсиха малката къща, сетне се отправиха към голямата къща, където завариха мъжете от свитата на Джак да се щурат безцелно наоколо, а жената седеше на задните стъпала, пушеше цигара и говореше по мобилния си телефон.

— Има стотици места, където Райли би могла да се скрие — отбеляза Ейприл. — Разбира се, при условие че все още е във фермата.

— Къде другаде би могла да отиде?

Ейприл отново претърси къщата, докато Блу проверяваше фургона и бараката за инструменти. Срещнаха се на предната веранда.

— Никъде я няма.

— Взела си е раницата — додаде Ейприл.

Джак спря пред къщата и излезе от сааба. Блу се смота в сенките, за да не се изложи отново пред него. Дийн трябваше да разреши този проблем, не тя.

— Няма и следа от Райли — оповести рок звездата, като приближи верандата.

— Обзалагам се, че тя наблюдава къщата — рече Ейприл тихо. — Чака да си заминеш и тогава ще се покаже.

Той прокара объркано ръка през твърдата си коса, сетне насочи поглед към телохранителите, които излизаха от обора.

— Ще потеглим. А после аз ще се върна пеша.

Чак след като ревът на двигателите заглъхна, Блу се измъкна от сенчестото си укритие.

— Където и да е тя в момента, сигурна съм, че е изплашена.

Ейприл потри слепоочията си.

— Смяташ ли, че трябва да се обадим в полицията… на шерифа или на някого от властите?

— Не зная. Райли се крие, не е отвлечена и ако види полицейска кола…

— Тъкмо това ме притеснява.

Блу се втренчи в мрака.

— Да й дадем време да помисли и да се окопити.

 

 

Дийн намали скоростта, когато видя на светлината на фаровете един мъж да върви бавно отстрани на пътя, водещ към фермерската къща. Включи дългите светлини. Мъжът се обърна и засенчи очите си. Дийн се вгледа по-внимателно. Лудия Джак Пейтриът…

Не можеше да повярва, че Джак е дошъл лично да вземе Райли, но ето го тук, от плът и кръв. Дийн не бе говорил с него от няколко години и точно сега нямаше ни най-малко желание за разговори. Потисна първоначалния импулс да даде газ и да профучи покрай него. Преди години си бе изработил стратегия за общуване с баща си и не виждаше причина да я променя. Спря, свали прозореца на колата и опря лакът на рамката.

— Джак — изрече с безстрастно изражение.

Кучият син кимна.

— Дийн. Отдавна не сме се виждали.

Дийн кимна на свой ред. Никакви любезности. Никакви саркастични забележки или подигравателни намеци. Пълно безразличие.

Джак подпря длан върху покрива на колата.

— Дойдох, за да взема Райли, но тя избяга, след като ме видя.

— Нима?

Това не обясняваше защо се разхожда по този път в тъмното, но Дийн нямаше намерение да го пита.

— Предполагам, че не си я видял.

— Не съм.

Двамата се умълчаха. Ако Дийн не му предложеше да го закара до къщата, щеше да покаже на кучия син колко силно го ненавижда. При все това младият мъж се насили да попита:

— Искаш ли да те закарам?

Джак отстъпи от колата.

— Не искам тя да ме види. Ще повървя пеша.

— Както искаш. — Прозорецът се вдигна и колата бавно потегли. Без свистене на спирачки, скърцане на гуми и облак от чакъл. Нищо, което да покаже дълбочината на гнева му.

Когато спря пред къщата, веднага влезе вътре. Днес електротехникът беше монтирал повечето лампи и най-после имаха прилично осветление. Над главата му се чуха стъпки.

— Блу?

— Горе съм.

Само като чу гласа й, му стана по-леко. Тя щеше да го разсее от тревогите му за Райли, да намали напрежението му заради присъствието на Джак. Ще го накара да се усмихне, ще го вбеси, ще го възбуди. Трябваше да я задържи тук.

Откри я във втората по големина спалня. Стените бяха прясно боядисани със светла жълто-кафява боя, а мебелировката се състоеше от ново легло и скрин. Нямаше нищо друго — нито килими или завеси, макар че Блу бе изнамерила отнякъде една опръскана с боя офис лампа и я бе поставила върху скрина. Приглаждаше одеялото върху чаршафите, които току-що бе постлала на леглото. Когато се наведе напред, широката й тениска провисна, а няколко непокорни кичура се измъкнаха от опашката и се спуснаха по шията й като струйки разлято мастило.

Младата жена вдигна глава. Веждите й бяха тревожно смръщени.

— Райли избяга.

— Чух. Срещнах Джак на пътя.

— И как мина срещата?

— Прекрасно. Не е нещо кой знае какво. Той не означава нищо за мен.

— Хубаво. — Тя не му повярва, но не го и опроверга.

— Не мислиш ли, че някой трябва да я потърси? — попита той.

— Търсихме я навсякъде. Ще се върне, когато се успокои.

— Сигурна ли си?

— Умерено оптимистична. План Б включва обаждане на шерифа, а това още повече ще я изплаши.

Дийн се насили да изрече на глас това, за което дори се страхуваше да помисли.

— Ами ако излезе на магистралата и се качи на автостоп?

— Райли не е глупава. Благодарение на многото филми, които не е трябвало да гледа, изпитва ужас към непознати. Освен това двете с Ейприл смятаме, че още не се е отказала от идеята да се сближи с теб.

Той отиде до прозореца в опит да прикрие угризенията на съвестта си. Навън беше прекалено тъмно, за да броди само едно единайсетгодишно момиче.

— Искаш ли още веднъж да огледаш двора? В кухнята има фенерче. Може да излезе, ако те види. — Блу огледа недоволно стаята. — Поне да имаше килим. Той не е свикнал на такава спартанска обстановка.

— Той? — Дийн извърна рязко глава. — Забрави! Джак няма да спи тук! — изфуча той и изхвърча в коридора.

Блу го последва.

— И какво предлагаш? Вече е късно, а телохранителите му си тръгнаха. В Гарисън няма хотели, а той няма да си замине, докато не открие момичето.

— Не бъди толкова сигурна. — Дийн искаше всичко да свърши час по-скоро. Сега горчиво съжаляваше, че не си бе тръгнал още тази сутрин.

Мобилният на Блу иззвъня. Тя го измъкна припряно от джоба на джинсите. Дийн зачака.

— Намери ли я? — попита младата жена. — Къде е тя?

Дийн пое дълбоко дъх и се облегна на рамката на вратата.

— Но ние търсихме там. — Блу се върна в стаята и приседна на леглото. — Да. Добре. Да, ще го направя. — Затвори телефона и го погледна. — Орлето е кацнало. Ейприл я открила заспала в дрешника си. Ние погледнахме там, така че сигурно ни е изчакала да излезем, за да влезе вътре.

Входната врата на долния етаж се отвори. В преддверието прозвучаха отмерени тежки стъпки. Блу се сепна. Скочи на крака и заговори припряно:

— Ейприл помоли да кажем на бащата на Райли, че тази вечер момичето ще остане в малката къща при нея, а той може да преспи тук. Добави също, че е по-добре да почака до сутринта и тогава да говори с дъщеря си.

— Ти му кажи.

— Не мисля… Работата е там…

Отдолу отново се чуха стъпки.

— Има ли някой тук? — извика Джак.

— Не мога — изсъска младата жена.

— И защо не?

— Ами просто… не мога.

— Ейприл? — разнесе се гласът на Джак откъм стълбите.

— Мамка му!

Ръцете на Блу се стрелнаха към страните й и тя изскочи от стаята. Но вместо да слезе долу, хукна към господарската спалня. Само след секунди — твърде кратко време, за да се съблече — се чу шуртенето на душ. Чак тогава Дийн осъзна, че безстрашната Бобри се бе скрила. И то не заради него.

Блу остана в банята колкото можа по-дълго — изми си зъбите и лицето, после се прокрадна в спалнята, за да грабне клина и тениската „Боди Бай Биър“. Накрая успя да се измъкне навън, без да я забележат. До утре сутринта, ако Джак все още беше тук, целият този идиотизъм ще свърши и тя ще се държи като зряла жена. Поне появата на Джак Пейтриът за кратко я отвлече от собствените й проблеми. Влезе във фургона и се закова на място. Истинският й проблем й бе дошъл на гости.

Нацупеният цигански принц се бе изтегнал върху леглото в дъното на фургона. Газената лампа върху масата хвърляше отгоре му златисти отблясъци. Беше опрял рамене върху стената на фургона, единият му крак бе свит в коляното, а другият се полюшваше нехайно от ръба на леглото. Когато поднесе към устните си бутилката с бира, тениската му се вдигна, разкривайки стегнатите мускули над колана на джинсите с ниска талия.

— Да не повярва човек — точно ти! — изпухтя той подигравателно.

Нямаше смисъл да се преструва, че не го разбира. Как бе възможно някой, който я познава само от няколко дни, да я чете като отворена книга? Блу вирна надменно брадичка.

— Нужно ми е малко време, за да свикна, това е всичко.

— Кълна се в Бога, че ако го помолиш за автограф…

— За това трябва поне да говоря с него. А засега не ми се удава.

Дийн изсумтя и отпи щедра глътка от бирата си.

— До утре ще се съвзема. — Тя бутна обратно стола под изрисуваната маса. — Много бързо си дошъл тук. Говори ли изобщо с него?

— Казах му за Райли, посочих му къде е спалнята и след това се извиних учтиво, като му обясних, че трябва да отида да потърся годеницата си.

Блу тутакси настръхна.

— Няма да спиш тук.

— Нито пък ти. Проклет да съм, ако му доставя удоволствието да ме изгони от собствения ми дом!

— Да, ама си тук.

— Дойдох да те взема. В случай че си забравила, онези спални нямат врати и за нищо на света няма да му позволя да види, че моята възлюбена не спи с мен.

— В случай че ти си забравил, аз не съм твоята възлюбена.

— Засега си.

— Започвам да се притеснявам за теб. Изглежда, си забравил и обета ми за целомъдрие.

— Майната му на обета ти за целомъдрие. Ти за мен ли работиш, или не?

— Аз съм твоя готвачка. И не се преструвай, че не ядеш. Видях как си опустошил миналата нощ остатъците от вечерята.

— Добре, признавам, но аз нямам нужда от готвачка. Нуждая се от някого, който тази вечер да спи в леглото ми. — Изгледа я над ръба на бутилката. — Ще ти платя.

Блу примигна слисано.

— Ще ми платиш, за да спя с теб?

— Досега никой не ме е обвинявал в скъперничество.

Тя притисна ръка към гърдите си.

— Я почакай. Това е толкова паметен миг, че искам изцяло да му се насладя.

— Какъв ти е проблемът? — попита Дийн с най-невинен вид.

— Мъжът, когото доскоро уважавах, ми предлага пари, за да спя с него. Можем да започнем с това.

— Да спиш, Бобри. Забрави за мръсното си подсъзнание.

— Добре. Както двамата спахме миналия път?

— Не разбирам за какво говориш.

— Здравата ме беше награбил — заяви тя.

— Ще ти се.

— Напъха ръка в джинсите ми.

— Развихрено въображение на загоряла за секс девственица.

Но тя нямаше да му позволи да я манипулира.

— Ще спиш сам!

Нахалникът остави бутилката на пода, изви бедро и извади портфейла си. Без да каже дума, измъкна две банкноти и ги завъртя небрежно между пръстите си.

Две петдесетачки.