Сюзън Елизабет Филипс
Чаровник по рождение (18)

17

— Къде се скиташ, по дяволите?

Дийн беше със светлобежова каубойска шапка и модерни, хайтек слънчеви очила с жълти стъкла. Преди няколко часа беше неин любовник и това го превръщаше в крачещо и говорещо пътно препятствие, блокиращо магистралата на живота й. От самото начало Блу му даваше малки частици от себе си, но последната нощ му бе поднесла огромен къшей и сега възнамеряваше да си го вземе обратно.

Той хлопна вратата на пикапа.

— Ако сутринта си искала да покараш колело, просто трябваше да ме събудиш. Аз и без това възнамерявах да си устроим една велоразходка.

— Пикапът твой ли е?

— Не можеш да поддържаш ферма без пикап. — Хората започнаха да надничат през прозорците на магазина и Дийн я хвана за ръката и я дръпна настрани до пикапа.

— Какво правиш тук, Блу? Дори бележка не си оставила. Притесних се.

Тя се повдигна на пръсти и лепна бърза целувка отстрани на упорито вирнатата му брадичка.

— Трябваше някак си да стигна до града, за да започна новата работа. Нямах много възможности за транспорт и затова взех назаем велосипеда ти. Ще ти го върна.

Дийн свали със замах очилата.

— Каква нова работа? — Присви застрашително очи. — Не ми казвай, разбрах.

Тя посочи с кафената чаша към корвета роудстър, спрян на отсрещната страна на улицата.

— Не е чак толкова зле. Тя има страхотна кола.

— Ти няма да рисуваш кучето на онази старица.

— Текущите ми финанси не стигат дори за един от бакшишите, които оставяш в „Макдоналдс“.

— Никога не съм срещал човек, толкова обсебен от парите — процеди Дийн и намести отново очилата на носа си. — Я се стегни и се осъзнай, Блу. Придаваш твърде голямо значение на парите.

— Да бе. Ами, когато стана мултимилионерка, тутакси ще се стегна и осъзная.

Той извади портфейла си, отдели пачка банкноти и ги пъхна в страничните джобове на джинсите й.

— Текущите ти финанси току-що се подобриха значително. И така, къде е колелото? Чака ни доста работа.

Младата жена извади парите. Само петдесетачки. Ядно изкривеното й жълтеникаво лице се звереше насреща й, отразено в жълтите стъкла на очилата му.

— И за какво по-точно е това?

— Как така за какво? Плащам ти.

— Разбрах, но с какво съм ги заслужила?

Той отлично знаеше за какво намеква тя, но тъй като го биваше много в лъжливите пасове, и този път не пропусна.

— Прекара целия уикенд в Ноксвил, за да ми избираш мебели.

— Само помогнах на Ейприл да ти избере мебели. И бях повече от щедро възнаградена за времето и усилията си със страхотен обяд, нощувка в първокласен хотел и масаж. Между другото, благодаря за това. Почувствах се великолепно.

— Ти си моя готвачка.

— Досега си изял три палачинки и малко остатъци.

— И боядиса кухнята ми.

— Боядисах част от кухнята ти и тавана на трапезарията.

— Ето, видя ли!

— За което ти цяла седмица ме храни, подслони ме и ме разкарва навсякъде с колата си — парира Блу. — Така че сме почти квит.

— Да не би да си водиш счетоводство? А какво ще кажеш за фреската, която ще изрисуваш в трапезарията? По-точно фреските. Искам четири — по една на всяка стена. Още днес ще кажа на Хийт да изготви договора.

Младата жена пъхна парите в джоба на ризата му.

— Престани да ме манипулираш. И пет пари не даваш за някакви си фрески. Идеята беше на Ейприл.

— Давам, и още как. Идеята ми хареса още от самото начало, а сега ми се струва дори още по-привлекателна. А и е идеално разрешение на проблема, който ти сама създаде. Но поради неизвестна на мен причина ти все още се колебаеш да го разрешиш. Обясни ми. Кажи ми защо си толкова разстроена от мисълта да нарисуваш фрески за човек, на когото си задължена.

— Защото не желая.

— Предлагам ти почтена работа. Това е за предпочитане, отколкото да работиш за онзи откачен стар прилеп.

— Спести си приказките, става ли? Така че, като теглим чертата, единствената истинска работа, която съм свършила за теб досега, беше миналата нощ в леглото ти, а дори един безмозъчен хубавец като теб би трябвало да разбере, че след случилото се не мога да взема парите ти.

Негодникът имаше наглостта да се подсмихне презрително.

— Двамата в едно и също легло ли бяхме? Защото, доколкото си спомням, единственият, който се труди, бях аз. Искаш да сведеш всичко до търговия и пари? Чудесно. В такъв случай ти трябва да ми платиш. И смятам да ти изпратя сметката. За хиляда долара! Точно така. Дължиш ми хилядарка. За свършената работа.

— Хиляда долара? Как ли пък не. Трябваше да си фантазирам за старите си гаджета, за да се възбудя.

Не се оказа финалният затапващ удар, с който възнамеряваше да сложи край на спора, защото той се засмя. Не със злобен смях, който би повдигнал настроението й, а весело и безгрижно.

— Момиче!

Блу трепна. Нита избра точно този момент да изплува от фризьорския салон. Току-що лакираните й яркочервени нокти обвиваха дръжката на бастуна.

— Момиче! Ела да ми помогнеш да пресека улицата.

Дийн възнагради стария бухал с отвратително жизнерадостна усмивка.

— Добро утро, госпожо Гарисън.

— Добро утро, Дийк^[1].

— Казвам се Дийн, госпожо.

— Не мисля така — изсумтя старицата и тикна чантата си в ръцете на Блу. — Вземи това, момиче. Тежко е. И внимавай за ноктите ми. Дано да не си изразходила бензина ми, докато съм била вътре.

Дийн пъхна палец в джоба на джинсите си.

— Сега, след като видях колко добре се разбирате вие двете, се чувствам много по-спокоен.

Блу сграбчи Нита за лакътя и я поведе през улицата.

— Колата ви е паркирана ето там.

— Още не съм ослепяла.

— Ще намина към къщата ви, за да си взема велосипеда — подвикна Дийн след тях. — Засега ви пожелавам приятен ден.

Блу се престори, че не го чува.

— Откарай ме у дома — нареди Нита, докато се настаняваше на предната седалка.

— Нали щяхме да ходим в банката?

— Уморена съм. Ще ти напиша чек.

Само три дни, каза си Блу, докато хвърляше крадешком поглед към пикапа.

Дийн още стоеше на отсрещния тротоар, подпрял единия си крак върху противопожарния кран. Върху ръката му се бе увесила една от местните красавици.

Когато се прибраха у дома, Нита настоя Блу да изведе Танго на разходка, за да се опознаят по-добре. Тъй като Танго беше куц и на хиляда години, Блу го остави да дреме под хортензията, а самата тя приседна на бордюра, но така, че да не се вижда от къщата, и се постара да не мисли за бъдещето.

Нита с хитрост я подмами да приготви обяда, но първо се наложи Блу да изчисти кухнята. Докато подсушаваше последния тиган, сребристият пикап спря на уличката зад къщата. Тя видя как Дийн слезе и взе велосипеда, който бе оставила до задната врата. Метна го в каросерията на пикапа, после се извърна към прозореца, до който тя стоеше, и докосна почтително периферията на каубойската си шапка.

 

 

Джак първо чу музиката, а след това видя Ейприл. Беше тъмно, минаваше десет, а тя седеше на порутената предна веранда на къщата, под изкривената метална стойка на лампата, и лакираше ноктите на краката си. Изминалите години сякаш се стопиха. В прилепналото черно горнище и розови шорти тя толкова удивително приличаше на онова двайсет и две годишно момиче, че той забрави да гледа къде стъпва и се спъна в някакъв корен на дърво зад счупената дървена ограда.

Ейприл вдигна глава, видя го и тутакси отново я сведе. Миналата нощ той се бе държал отвратително с нея и тя не му бе простила.

През целия ден Джак бе наблюдавал как тя се труди неуморно — даваше разпореждания на бояджиите, които най-после се бяха появили, спореше с водопроводчика и надзираваше разтоварването на мебелите, като през цялото време съзнателно го избягваше. Всичко това бе ново за него, познати му бяха единствено погледите, с които я съпровождаха мъжете.

Той спря в подножието на дървената стълба и наклони глава в посока на шумната музика. Тя се бе настанила в стар градински стол, опряла крак на ръба на седалката.

— Какво слушаш? — попита той.

— „Скалхед Джули“ — отвърна тя, без да откъсва поглед от пръстите на крака си.

— Кои са тези?

— Алтернативна група от Лос Анджелис.

Дългата й коса, подстригана на етажи, падна върху лицето й, когато се наведе да намали звука. Повечето жени на нейната възраст подстригваха късо косите си, но тя никога не се подчиняваше на господстващата мода. Когато всички жени подражаваха на Фара Фосет, Ейприл си бе избрала строга прическа на черта, която подчертаваше изумителните й сини очи и я правеше център на всеобщото внимание.

— Ти винаги си умеела да откриваш нови таланти — отбеляза Джак.

— О, вече не съм в тон с новото.

— Съмнявам се.

Тя духна лакирания пръст — още един предлог да се отърве от него.

— Ако си дошъл да вземеш Райли, си закъснял с час. Тя се измори и заспа във втората спалня.

Днес Джак почти не бе виждал дъщеря си. Цялата сутрин тя ходи по петите на Ейприл, а следобед излезе с Дийн, яхнала пурпурен велосипед, който той свали от каросерията на новия си пикап. Когато се върнаха, тя беше зачервена и потна, но лицето й грееше от щастие. Бащата трябваше да купи велосипед на дъщеря си, ала не се бе сетил за това.

Ейприл пъхна четчицата в шишенцето.

— Изненадана съм, че ти отне толкова дълго време, за да дойдеш тук. Можеше да сложа дрога в млякото й или да размътя главата й с истории за съмнителното ти минало.

— Сега се държиш като капризно дете. — Мъжът подпря крак на долното стъпало. — Миналата вечер бях отвратителен. Дойдох, за да се извиня.

— Давай.

— Струва ми се, че вече го направих.

— Само така ти се струва.

Той напълно си заслужаваше това отношение, че дори и нещо още по-лошо, ала не можа да сдържи усмивката си. Изкачи стъпалата до верандата.

— Искаш да раболепнича и да пълзя в краката ти?

— За начало.

— Бих го направил, но не зная как. Твърде много години всички ми целуваха задника.

— Опитай.

— Какво ще кажеш, ако за начало призная, че беше права? — попита Джак. — Понятие си нямам как да се държа с нея. Това ме кара да се чувствам глупав и виновен и тъй като не зная как да се справя нито с едното, нито с другото, си изкарах яда на теб.

— Обещаващо начало. А сега кажи и останалото.

— Дай ми поне някакъв жокер.

— Изплашен си до смърт и се нуждаеш от помощта ми през тази седмица.

— Да, и това също. — Въпреки войнственото й държане, той знаеше, че я е наранил. Изглежда, напоследък го правеше с много хора. Зарея поглед към гората, където в мрака започнаха да проблясват светулки. Излющената боя на една от колоните на верандата издраска лакътя му, когато се облегна на нея. — В момента бих дал всичко за една цигара.

Тя свали крака си и вдигна другия.

— На мен цигарите не ми липсват толкова много. Нито пък наркотиците. Най-много ми липсва алкохолът. Става ми страшно, като си помисля, че ще изживея остатъка от живота си без чаша вино или една „Маргарита“.

— Може би сега ще съумееш да пиеш с мярка.

— Аз съм алкохоличка — заяви Ейприл с откровеност, която го смая. — Никога повече не бива да изпия дори капка алкохол.

Някъде в къщата иззвъня мобилният й телефон. Тя бързо завъртя капачката на шишенцето с лак и се втурна вътре, за да отговори. Когато мрежестата врата хлопна зад гърба й, Джак пъхна ръце в джобовете. Днес се бе натъкнал на руло с чертежи за остъклена веранда. Баща му беше дърводелец и той бе отраснал сред чертежи и инструменти, но не помнеше кога за последен път бе държал чук в ръцете си.

Загледа се през мрежата в празната дневна и чу приглушения глас на Ейприл. Майната му на всичко. Джак влезе вътре. Тя стоеше с гръб към него, притиснала чело към ръката, опряна на един от кухненските шкафове.

— Знаеш, че не ми е безразлично и колко много ме интересува — изрече го толкова тихо, че той едва различи думите. — Обади ми се утре сутринта, става ли?

Бяха изминали твърде много десетилетия от онези времена, за да усеща тези стари пробождания на ревност, затова се съсредоточи върху брошурата, оставена на плота. Ейприл затвори телефона тъкмо когато той я взе. Тя посочи с телефона към листа.

— Това е групата, с която работя на доброволни начала.

— „Харт Гелъри“? Никога не съм чувал за нея.

— Състои се от професионални фотографи, които правят безплатно невероятни портрети на деца сираци от приютите. Излагаме ги в местните галерии. Те са много по-въздействащи от безличните снимки, които правят социалните служби. И много от децата си намират семейства благодарение на тези изложби.

— Отдавна ли се занимаваш с това?

— Около пет години. — Тя затопурка с босите си крака към верандата. — Отначало подготвях децата за снимките, които правеше един фотограф, когото познавам. Подбирах за тях дрехи, които да отговарят на характера им, помагах им да се отпуснат. Сега вече сама снимам някои от портретите. Или поне снимах, преди да дойда тук. Няма да повярваш колко много ми харесва тази работа.

Той пъхна брошурата в джоба си и излезе след нея на верандата. Искаше да я попита с кого бе разговаряла по телефона, но не го стори.

— Изненадан съм, че така и не си се омъжила.

Ейприл взе шишенцето с лак за нокти и се настани отново на дървения стол.

— Когато бях достатъчно трезва, за да мисля за брак, вече бях изгубила интерес.

— Не мога да си те представя без мъж.

— Престани да душиш.

— Не душа. Просто се опитвам да разбера каква си станала.

— Искаш да разбереш каква съм сега, като разпитваш за мъжете в живота ми — заключи тя безцеремонно.

— Предполагам.

— Искаш да знаеш дали все още съм онова лошо момиче, виновно за падението на безброй добри момчета, твърде слаби, за да държат панталоните си закопчани.

— Казано така…

Тя духна палеца си.

— Интересно коя беше онази брюнетка, която миналата седмица дойде със свитата ти. Твоя камериерка?

— Много опитна помощничка, която никога не съм виждал гола. И така, в момента отнасяш ли се сериозно към някого?

— Отнасям се много сериозно. Към себе си.

— Това е добре.

Тя изтри лака от кожичката около нокътя.

— Разкажи ми за теб и Марли. Колко дълго бяхте женени? Пет минути?

— Година и половина. Стара история. Аз бях на четирийсет и две и смятах, че е време да се кротна и задомя. Тя беше млада, красива и мила — поне аз така мислех тогава. Харесваше ми гласа й. И сега ми харесва. Демоните надигнаха глава чак след като се оженихме. Тогава открихме, че ненавиждаме всичко един в друг. Трябва да ти призная, че тази жена не понасяше сарказма. Но не всичко беше толкова лошо. Сдобих се с Райли.

След раздялата с Марли Джак беше имал две продължителни връзки, отразени надълго и нашироко в пресата. При все че имаше чувства и към двете жени, в отношенията им отсъстваше нещо много важно, а и след като вече имаше зад гърба си един провален брак, той не бързаше да се обвърже с друг.

Ейприл довърши лакирането на ноктите, завъртя капачката на шишенцето и опъна безкрайно дългите си крака.

— Не отпращай Райли, Джак. Нито в летен лагер, нито при сестрата на Марли, и особено в пансион през есента. Остави я да живее при теб.

— Не мога. Предстои ми турне. Какво ще правя с нея? Ще я заключвам в хотелската стая?

— Ще измислиш нещо.

— Имаш прекалено голяма вяра в мен. — Загледа се в жалкото подобие на ограда. — Райли каза ли ти за изминалата нощ? За Дийн?

Ейприл вдигна рязко глава, като лъвица, надушила опасност, грозяща малкото й.

— Какво за него?

Той седна на горното стъпало и й разказа за случилото се.

— Не се опитвам да се оправдая — рече накрая, — но Райли крещеше, а Дийн я преследваше.

Тя стана поривисто от стола.

— Той никога не би я наранил. Не мога да повярвам, че си го нападнал. Имаш късмет, че не ти е прекършил глупавия врат.

Тя беше права. Макар че Джак се поддържаше във форма, за да издържа на дивите концерти, негова запазена марка, едва ли можеше да бъде равностоен съперник на един трийсет и една годишен професионален спортист.

— Това не е всичко — додаде той и стана. — След това двамата с Дийн си поговорихме или поне аз говорих. Признах си всички грехове. Абсолютно честно. Не е нужно да казвам, че той беше потресен.

— Остави го на мира, Джак — въздъхна уморено Ейприл. — Достатъчно си изпати и от двама ни.

— Да. — Той погледна към вратата. — Май е по-добре да не будя Райли. Може ли да остане да спи тук тази нощ?

— Разбира се.

Тя се обърна, за да влезе вътре, а той почти бе слязъл по стъпалата. Почти, но не съвсем.

— Не си ли поне малко любопитна? — попита Джак, като се извърна към нея. — Не искаш ли да знаеш какво би се получило сега между нас?

Ръката й застина върху дръжката на мрежестата врата. Няколко секунди остана мълчалива, а когато накрая заговори, гласът й звънна като стомана:

— Ни най-малко.

 

 

Райли не можеше да чуе за какво си говореха Ейприл и баща й, но гласовете им я събудиха. Беше толкова приятно да лежи, сгушена в удобното легло, и да знае, че двамата си приказват. Двамата бяха създали Дийн, така че някога сигурно са се обичали.

Момичето почеса с палец прасеца на единия си крак. Днес толкова много се забавлява, че напълно забрави за страданията си. Ейприл й възложи много яки задачи: да набере цветя за един хубав букет и да занесе разхладителни напитки на бояджиите. А следобед двамата с Дийн излязоха на разходка с колелата. Никак не беше лесно да се кара по чакълената пътека, но той нито веднъж не я нарече туткава или нещо подобно и дори я помоли утре да му хвърля топката, за да тренира. Само като си помислеше за това и изтръпваше от притеснение, но също и от вълнение. Блу й липсваше, но когато попита Дийн за нея, той заговори за друго. Райли се надяваше, че двамата не са скъсали. Майка й постоянно късаше с гаджетата си.

Чу стъпките на Ейприл, придърпа завивките до брадичката си и застина неподвижно, в случай че тя реши да надникне в спалнята. Райли беше забелязала, че Ейприл се тревожи за нея и често я наглежда.

 

 

През следващите няколко дни Блу си казваше, че е по-добре, задето Дийн като че ли бе забравил за нея и изобщо не се вясваше, тъй като се нуждаеше от цялата си воля и здрав разум, за да се справи с Нита. Но той ужасно й липсваше. Искаше й се да вярва, че тя също му липсва не по-малко, но едва ли. Той беше получил каквото искаше.

Познатата до болка самота отново изпълваше дните й. Работодателката й реши, че и тя трябва да бъде на портрета с Танго, но пожела Блу да нарисува не сегашната, а някогашната Нита. За целта се наложи младата жена да се рови с часове в купчина албуми със снимки и изрезки от вестници и списания. Нита седеше до нея и показалецът й с яркочервен нокът се забождаше в една или друга страница, докато коментираше недостатъците на тези, с които беше на снимките — колежка от школата по танци, разпасана съквартирантка, дългата поредица от мъже, от които не бе видяла нищо добро.

— Вие изобщо харесвахте ли някого? — попита объркано Блу в една съботна сутрин, когато двете седяха върху белия велурен диван в дневната сред разпръснатите фотоалбуми.

Нита прелисти страницата с костеливия си пръст.

— Навремето харесвах всички. Бях наивна и не разбирах човешката природа.

Въпреки досадното забавяне, Блу, която така и не можеше да започне портрета, откриваше някакво странно очарование да проследява живота на Нита от тийнейджърските й години, преминали в Бруклин по време на войната, до често споменаваните петдесетте и началото на шестдесетте, когато е преподавала салонни танци. Беше имала кратък брак с актьор, когото Нита наричаше Пияницата, след което беше продавала козметика, беше работила като модел на търговски изложения и като гардеробиерка в елитни нюйоркски ресторанти.

В началото на седемдесетте се бе запознала с Маршъл Гарисън и се бе омъжила за него. На сватбената снимка се виждаше пищна платинена блондинка с прическа в стил „пчелен кошер“, с тежък грим и светло червило на устните, която се взираше с обожание в представителен по-възрастен мъж в бял костюм. Бедрата й бяха стройни, краката — дълги, а кожата гладка и без нито една бръчка — точно от типа, по който лудеят мъжете.

— Той мислеше, че съм на трийсет и две — продължи Нита. — Маршъл беше на петдесет, а на мен ми призляваше само при мисълта какво ще стане, когато разбере, че всъщност съм на четирийсет. Но той беше луд по мен и не го бе грижа за възрастта ми.

— Тук изглеждате щастлива. Какво се е случило?

— Дойдох в Гарисън.

Докато разлистваше страниците, Блу забеляза как откритата усмивка на Нита постепенно помръква и се изпълва с горчивина.

— Кога е правена тази?

— На едно коледно парти на втората година от сватбата ни. Точно тогава се простих с илюзията, че всички ще ме харесат и обикнат.

Неприязнените физиономии на присъстващите дами съвсем откровено изразяваха отношението им към наглата бруклинска натрапница с големи безвкусни обеци и прекалено къса пола, която бе отмъкнала най-богатия и влиятелен мъж в града. На друга страница Блу се вгледа внимателно във фотографията на Нита, застанала встрани на поредната сбирка в нечий заден двор. Лицето й бе сковано в напрегната усмивка. Блу прелисти още няколко страници и се спря на една снимка на Маршъл.

— Съпругът ви е бил много красив.

— И той отлично го осъзнаваше.

— Нима не сте харесвали дори него?

— Когато се омъжих за него, мислех, че има характер и силна воля.

— Сигурно сте ги изсмукали ведно с кръвта му.

Нита изкриви долната си устна и всмукна шумно през предните зъби — любимият й начин да изрази неодобрението си. Блу толкова пъти бе чувала неприятния звук, че вече се бе отказала да ги брои.

— Донеси ми лупата — нареди Нита. — Искам да видя дали на снимката се вижда бенката на Бърти Джонсън. Най-грозната жена, която някога съм срещала, но имаше наглостта да критикува облеклото ми. Разправяше на всички, че съм била вулгарна и лишена от вкус. Получи си заслуженото.

— Нож или пистолет?

Отново онова противно всмукване.

— Когато мъжът й си загуби работата, я наех да ми чисти къщата. На госпожа Вирнат нос никак не й се нравеше, още повече че винаги я карах да чисти два пъти тоалетната.

Младата жена лесно можеше да си представи как Нита командва нещастната Бърти Джонсън. Точно това правеше тя със самата нея през последните четири дни. Искаше домашни курабийки, нареждаше й да почиства след Танго и дори й възложи да избере нова чистачка — доста тежка задача, тъй като никой не желаеше да работи за господарката на града. Блу затвори албума.

— Видях повече от достатъчно, за да започна работа. Приключих със скиците и ако следобед ме оставите на спокойствие, ще мога да свърша нещо.

Нита не само заяви, че иска да бъде увековечена на портрета, но и реши да бъде в цял ръст, за да го окачи във вестибюла. Наложи се Блу да поръча специално платно и съответно увеличи хонорара си. Щеше да има достатъчно пари, за да започне на чисто в някой град… ако успееше да се измъкне от Гарисън, въпреки старанията на Нита да предотврати заминаването й.

— Как смяташ да нарисуваш нещо прилично, ако постоянно въздишаш по онзи футболист?

— Не въздишам.

Блу не бе виждала Дийн от вторник, когато се срещнаха случайно на улицата. Когато отиде във фермата, за да си прибере нещата, него го нямаше.

Старицата се протегна към бастуна си.

— Признай си, госпожице Остър език — твоят така наречен годеж е развален. Мъж като него търси в една жена много повече от това, което ти притежаваш.

— Не спирате да ми го напомняте.

Инквизиторката я изгледа самодоволно.

— Не е нужно. Достатъчно е само да се погледнеш в огледалото.

— Дали някога ще умрете?

Последва познатият ритуал: старата драка изкриви долната си устна и всмукна шумно през предните зъби.

— Той разби сърцето ти, а ти не желаеш да го признаеш.

— Не ми е разбил сърцето. За ваше сведение, аз използвам мъжете, а не те мен.

— О, да бе, което е вярно, си е вярно — ти си истинска Мата Хари.

Блу грабна два от албумите.

— Отивам в стаята си, за да поработя на спокойствие. Не ме прекъсвайте.

— Никъде няма да ходиш, докато не ми приготвиш обяда. Искам сандвич с печено сирене. И да е „Велвита“, а не онзи боклук, който си купила.

— Нарича се чедър.

— Не ми харесва.

Младата жена въздъхна и се запъти към кухнята. Тъкмо отвори вратата на хладилника, когато на задната врата се почука. Сърцето й запрепуска лудешки. Изтича да отвори и видя Ейприл и Райли. При все че се зарадва да ги види, в душата й се прокрадна леко разочарование.

— Влизайте. Домъчня ми за вас.

— Ние също се затъжихме за теб. — Ейприл я потупа по бузата. — Особено за готвенето ти. Щяхме да дойдем още вчера, но ме задържаха работниците.

Блу прегърна Райли.

— Изглеждаш страхотно!

Блу не я бе виждала от пет дни. Дългите безформени къдрици на момичето бяха изчезнали, заменени от къса стилна прическа, която подчертаваше овала на лицето й. Вместо с тесните крещящи дрехи беше облечена с шорти, цвят каки, които й бяха по мярка и й стояха добре, а зелената блуза отиваше на мургавата й кожа, загубила нездравия си вид.

— Кой е там? — Старицата се материализира на кухненския праг и изгледа пренебрежително Ейприл. — Ти коя си?

Блу се намръщи.

— Само аз ли чувам врящия казан?

— Аз съм икономката на Дийн Робилард — усмихна се Ейприл.

— Блу още въздиша по шефа ти — обяви Нита безцеремонно. — Той не е идвал да я види нито веднъж, но тя отказва да признае, че всичко е приключило.

— Не въздишам. Аз…

— Тази наивница живее в света на приказките и още си въобразява, че прекрасният принц ще я спаси от жалкото й съществуване. — Нита подръпна една от трите си огърлици и насочи вниманието си към единайсетгодишното момиче. — Как ти беше името? Нещо странно.

— Райли.

— Прилича на момчешко име.

— Може би — отвърна Райли, преди Блу да успее да сложи Нита на мястото й. — Но е по-хубаво от Тринити.

— Ти така си мислиш. Ако имах дъщеря, щях да я нарека Дженифър. — Посочи с бастуна към вратата. — Ела в дневната с мен. Нужни са ми млади очи, за да ми прочетат хороскопа. Някои хора не си дават труда да помогнат. — Метна кръвнишки поглед към Блу.

— Райли е дошла да види мен — намеси се Блу — и няма да ходи никъде.

— Пак я лигавиш. — Огледа неодобрително момичето. — Държи се с теб, сякаш си бебе.

Райли сведе очи към сандалите си.

— Не е точно така.

— Е? — попита Нита надменно. — Идваш ли с мен, или не?

Райли замислено прехапа устни.

— Предполагам, че да.

— Почакай. — Блу я прегърна през раменете. — Оставаш тук с мен.

За неин потрес, Райли се поколеба само за секунда и се отдръпна внимателно.

— Не ме е страх от нея.

Нита изду възмутено ноздри.

— И защо да се страхува от мен? Аз обичам деца.

— За вечеря — уточни Блу троснато.

Нита всмукна шумно през зъби и се извърна към Райли.

— Не стой като препарирана — скастри я.

— Не мърдай — заповяда й Блу, когато момичето понечи да тръгне след Нита. — Ти си моя гостенка, Райли, не нейна.

— Зная, но предполагам, че ще трябва да отида с госпожата — въздъхна примирено Райли.

Блу се спогледа с Ейприл, която й кимна едва забележимо. Блу сложи войнствено ръка на кръста и посочи към Нита.

— Кълна се, че ако й кажете дори една злобна дума, ще подпаля леглото ви, след като заспите довечера. Говоря сериозно. Райли, после ще ми кажеш какво ти е говорила.

Райли потри нервно ръката си.

— Ъ… Добре.

Нита стисна устни и се обърна към Ейприл.

— Чу ли я как ми говори? Ти си свидетелка. Ако с мен се случи нещо, обади се в полицията. — Втренчи се в Райли. — Надявам се, че не плюеш, когато четеш. Това не го понасям.

— Не, госпожо.

— Не мънкай, а говори високо и ясно. И изправи тези рамене. Трябва да се научиш как да вървиш.

Блу очакваше, че Райли ще се свие и ще клюмне глава, но единайсетгодишното момиче пое дълбоко дъх, изпъна рамене и пое с бойка крачка към дневната.

— Не обръщай внимание на приказките й! — подвикна Блу след нея. — Тя е проклета и в червата.

Отвратителното всмукване най-сетне затихна.

Блу погледна изумено към Ейприл.

— Защо отиде с нея?

— Предполагам, че се подлага на изпитание. Снощи изведе Пъфи на разходка, след като се стъмни, при това, без да е необходимо, а тази сутрин, когато видя змия край езерото, отиде до брега, за да я разгледа по-отблизо, макар да беше пребледняла като платно. — Тя седна на стола, който й предложи Блу. — Всичко това е доста объркващо. Райли е имала смелостта да избяга от Нашвил — тази история може да накара косите ти да настръхнат — и се опълчи на баща си, но при все това смята, че се страхува от всичко.

— Тя е невероятно хлапе. — Блу надникна в дневната, за да се увери, че Райли все още е жива, после извади от шкафа тенекиената кутия с курабийките и я занесе до кухненската маса.

— Как можеш да живееш с тази жена? — попита Ейприл и взе една от домашно приготвените курабийки, поръсени със захар.

— Лесно се приспособявам. — Блу грабна една курабийка и се настани на позлатения стол срещу Ейприл. — Райли е фантастично дете.

— Подозирам, че Дийн е причината да се подлага на тези изпитания. Чух го да й говори за силата на психиката.

— Господи, това е чудо на чудесата! Да не би най-сетне да я е признал за своя сестра?

Ейприл кимна и разказа на Блу какво се бе случило във вторник вечерта. Същата нощ, когато Дийн нахлу във фургона и двамата се любиха. Тогава Блу мигом усети, че той страда, а сега разбра причината.

— Как върви ремонтът? — попита, сменяйки темата, като отчупи крайчеца на курабийката.

Ейприл се протегна с котешка грация.

— Бояджиите приключиха и мебелите започнаха да пристигат. Но работниците, които трябваше да остъклят верандата, по време на бойкота на Нита са се хванали на друга работа и могат да дойдат чак след две седмици. Вярваш или не, но Джак се зае с тази задача. В сряда започна с дограмата.

— Джак?

— Когато му е нужна допълнителна работна ръка, най-безцеремонно вика Дийн да му помага. Днес целия следобед двамата работиха заедно, без да си разменят нито дума. — Тя се пресегна за втора курабийка и изпъшка. — Господи, колко са вкусни. Не зная защо двамата с Дийн сте се скарали, но ми се ще по-скоро да се сдобрите, за да се върнеш и пак да ни готвиш. На двете с Райли ни писна от овесена каша и сандвичи.

Де да беше толкова просто.

— След като свърша портрета, ще замина от Гарисън.

Ейприл изглеждаше разочарована и на Блу й стана приятно.

— Значи годежът е официално разтрогнат?

— Никога не сме били сгодени. Дийн ме качи на стоп преди две седмици на магистралата недалече от Денвър. — Блу й разказа за Монти и бобърския костюм.

Ейприл не се изненада особено.

— Няма що, доста интересен живот водиш.

 

 

В дневната Райли дочиташе хороскопа на госпожа Гарисън. В него се предсказваше любовна авантюра, което толкова смути момичето, че й се щеше да измисли нещо друго вместо това, но нищо не й хрумна. Искаше й се да е в кухнята с Ейприл и Блу, но Дийн й бе казал, че е крайно време да престане да показва страховете си пред хората. Беше добавил още, че трябва да взема пример от Блу как да се грижи за себе си, но да не удря никого, освен в краен случай.

Госпожа Гарисън грабна вестника толкова бързо, като че ли се боеше Райли да не го открадне.

— Онази жена в кухнята. Мислех, че се казва Сюзън. Поне така чух в града.

Никой, освен Блу, не знаеше, че Ейприл е майката на Дийн.

— Мисля, че Ейприл е второто й име.

— Вие двете роднини ли сте? Ти какво правиш във фермата?

Райли се зае да човърка нещо по облегалката на дивана. Страшно й се искаше да каже на госпожа Гарисън, че Дийн е неин брат, но не биваше.

— Ейприл е семейна приятелка. Тя ми е нещо като… мащеха.

— Хмм. — Госпожа Гарисън я изгледа недоверчиво. — Днес изглеждаш по-добре, отколкото миналата седмица.

Имаше предвид косата на Райли. Ейприл я беше завела да я подстрижат и й бе купила нови дрехи. И макар да бе минала само една седмица, коремът на Райли вече не стърчеше толкова, може би защото почти не й оставаше време да скучае и да се тъпче. Ходеше пеша до малката къща, а и се грижеше за Пъфи. Да се кара велосипед нагоре по хълмовете, не беше много лесно, а и Дийн я караше да му подхвърля топката. Понякога й се искаше двамата просто да поседнат и да поговорят, ала той не се спираше и постоянно правеше нещо. Започна да си мисли, че може би той страда от СДВХ^[2], също като Бени Фейлър, или просто всичко се дължеше на това, че беше мъж и футболист.

— Подстригах си косата — рече Райли. — Освен това наоколо няма откъде да си купиш вредна и калорична храна, а и напоследък много карам колело.

Госпожа Гарисън нацупи устни и Райли забеляза, че розовото й червило се бе напукало.

— Онзи ден в ресторанта на Джоузи Блу се държа отвратително само защото казах, че си дебела.

Райли закърши нервно ръце в скута, но си спомни, че Дийн й бе казал, че трябва да държи на себе си и да не позволява да я мачкат.

— Аз знам, че съм дебела. Но от вашите думи ме заболя.

— Тогава недей да бъдеш толкова чувствителна, ако някой ти е казал нещо неприятно само защото му е било криво. Освен това сега не изглеждаш толкова дебела. Хубаво е, че си решила да направиш нещо за теглото си.

— Не е нарочно.

— Няма значение. Не е зле да се научиш да танцуваш, за да се движиш по-грациозно. Някога преподавах салонни танци.

— Известно време ходих на балет, но не ме биваше, затова спрях.

— Не е трябвало да се отказваш толкова бързо. Балетът помага да имаш по-високо самочувствие.

— Учителката каза на моята au pair, че съм безнадеждна.

— И ти й позволи да й се размине? Къде ти е гордостта?

— Не мисля, че имам твърде много гордост.

— В такъв случай е време да я придобиеш. Вземи онази книга, сложи я на главата си и ходи.

На Райли не й се искаше да се разхожда с книга на главата, но отиде до позлатената масичка с подпора, извита като лебедова шия, взе книгата и я сложи на главата си. Тя мигом се плъзна и падна. Момичето я вдигна и отново опита, този път с по-голям успех.

— Завърти палците си, така че да сочат право напред — нареди й госпожа Гарисън. — Това ще разшири гръдния ти кош и ще изпъне раменете ти назад.

Райли се опита и реши, че се чувства по-висока, по-зряла.

— Ето че се получи. Най-после приличаш на човек, който се уважава. От сега нататък искам винаги да ходиш така, ясно ли е?

— Да, госпожо.

Ейприл надникна в стаята.

— Време е да тръгваме, Райли.

Книгата отново се плъзна от главата на Райли и тя се наведе, за да я вдигне. Очите на госпожа Гарисън се свиха до тесни цепки, а на устните й сякаш напираше злостна забележка за дебелите и тромави момичета, но си премълча.

— Искаш ли работа, момиче?

— Работа ли?

— Извади си тампоните от ушите. Ела следващата седмица, за да изведеш Танго на разходка. Блу не става за това. Твърди, че го разхожда, но всъщност двамата завиват зад ъгъла, където го оставя да дреме.

— Защото той е прекалено стар, за да се разхожда — извика Блу от кухнята.

Между веждите на госпожа Гарисън се надиплиха ситни бръчици, като че ли си мислеше, че и тя е твърде стара за разходки. Райли изведнъж осъзна, че се страхува по-малко от нея. Дори й харесаха думите на госпожа Гарисън за нея: че Райли вече прилича на човек, който се уважава повече. Ейприл, Дийн и баща й й говореха мили неща, но те просто се опитваха да повдигнат самочувствието й и тя не им вярваше. На госпожа Гарисън не й пукаше за такива неща като самочувствие, но ако кажеше нещо хубаво, то навярно беше истина. Райли реши, когато се прибере във фермата, да се упражнява още с някоя книга.

— Блу, донеси ми чантата!

— Вътре има ли пистолет? — озъби се Блу.

Райли не можеше да повярва, че Блу си позволява да говори така на госпожа Гарисън. Изглежда, старата дама наистина много се нуждаеше от нея. В противен случай, щеше да изгони Блу. Зачуди се дали Блу го е разбрала.

Госпожа Гарисън зарови в чантата, която Блу й донесе, извади петдоларова банкнота и я подаде на Райли.

— Но не си купувай бонбони или нещо, от което се дебелее.

Баща й винаги й даваше двайсетачка и тя не се нуждаеше от пари, но щеше да бъде грубо да откаже.

— Благодаря ви, госпожо Гарисън.

— Помни какво ти казах за стойката. — Старицата щракна закопчалката на чантата. — Следващата седмица Блу ще дойде във фермата с колата, за да те вземе.

— Не съм сигурна, че дотогава ще съм още тук — промърмори Райли. Баща й не й беше казал кога ще си тръгнат, а тя се боеше да го попита, защото най-много от всичко искаше да остане във фермата до края на живота си.

 

 

На път за къщи Ейприл се пресегна и потупа момичето по крака. Не каза нищо, само я потупа. Тя често я прегръщаше, милваше я по главата и я караше да танцува с нея. Понякога Ейприл се държеше също като майка й, само дето не говореше винаги за калории и гаджета. Освен това майката на Райли не ругаеше толкова цветисто. Но на Райли най-много й харесваше как ухаеше Ейприл — на дърво, цветя и на бележника с метална спирала. Райли никога нямаше да го признае на глас, но понякога й беше много по-хубаво с Ейприл, отколкото с Дийн, защото не се налагаше през цялото време да търчи след футболната топка.

Върху устните на момичето бавно разцъфтя усмивка, при все че имаше да се тревожи за безброй много неща. Нямаше търпение да каже на Дийн, че е останала насаме с госпожа Гарисън, при това, без изобщо да се страхува.