Джон Гришам
Сянката на чинара (38)

38

Осем години поред съдия Атли и госпожа Атли не бяха пропускали неделната служба в Първа презвитерианска църква. Петдесет и две поредни недели в продължение на осем години. Грипен вирус прекъсна поредицата. Жена му почина, съдията изгуби почва под краката си и дори пропускаше едно–две посещения годишно. Но не често. Беше такава ключова личност в паството, че отсъствието му винаги се забелязваше. Не се появи на църква в неделята преди процеса и когато Джейк осъзна това, мислите му започнаха да блуждаят по време на проповедта. Дали старецът не беше болен? Да не вземат да отложат процеса? Как ще се отрази на стратегията му? Десетки въпроси без отговор.

След църква Джейк и момичетата му се върнаха в Хокът Хаус, където Уили приготвяше брънч на задната веранда. Настоя да бъде домакин на новите собственици, твърдеше, че иска да се запознае с Хана и да я разведе из къщата. Строго секретно, разбира се. Джейк и Карла предпочитаха засега да не замесват дъщеря си, но трудно потискаха вълнението си. Хана обеща да пази тази доста важна тайна. След обиколката, по време на която тя колебливо избра новата си стая, се настаниха в края на масата от дебели дъски на верандата. Поднесоха им пържени филийки и бъркани яйца.

Уили отмести разговора от къщата и го насочи към процеса. С лекота отново се превърна в журналист, подхвана отдалече и внимателно почна да задава въпроси по деликатната тема. Карла на два пъти стрелна Джейк с предупредителен поглед и той усети какво става. Когато Уили попита дали да очакват нови доказателства за интимна връзка между Сет Хъбард и Лети Ланг, Джейк учтиво заяви, че не може да отговори. Получи се малко неловко, защото Джейк се умълча, а домакинът им продължаваше да бърбори за слухове, които се опитваше да провери. Вярно ли било, че са предложили на Лети да си поделят парите и да сключат споразумение? Джейк отговори категорично, че не може да коментира. Имаше толкова много клюки. Когато Уили отново постави въпрос относно евентуална интимна връзка, Карла се намеси:

— Моля те, Уили, присъства седемгодишно дете.

— Да, извинете.

Хана попиваше всяка дума.

След един час Джейк погледна часовника си и каза, че трябва да отива в кантората. Очертаваха се дълъг следобед и дълга нощ. Уили наля още кафе, докато двамата му благодаряха и оставяха салфетките си върху масата. Учтивото сбогуване им отне петнайсет минути. Докато се отдалечаваха с колата, Хана заяви:

— Новата къща ми харесва. Кога ще се нанесем?

— Скоро, миличка — отговори Карла.

— А къде ще живее господин Уили?

— О, той има още няколко къщи — отговори Джейк. — Не се тревожи за него.

— Много мил човек.

— Да, такъв е — рече Карла.

 

 

Лушън влезе след полицая в стаята, където Лони седеше в очакване, а до него като страж стърчеше набита медицинска сестра. Жената не се усмихваше и, изглежда, нахълтването я дразнеше. Един от лекарите неохотно беше отстъпил пред молбата да зададат на болния няколко въпроса. Състоянието на Лони се беше пооправило през нощта и той се чувстваше по-добре, но лекарите и сестрите продължаваха да го пазят. И бездруго не обичаха адвокати.

— За този човек ти говорих, Лони — каза полицаят, без дори да понечи да представи новодошлия.

Облечен с черния си костюм, Лушън седна до краката на Лони и се усмихна престорено.

— Господин Кларк, казвам се Лушън Уилбанкс и работя за адвокат в Клантън, щата Мисисипи — съобщи той.

Лони беше виждал това лице преди, нали така? То му се явяваше и изчезваше посред нощ като привидение.

— Приятно ми е да се запознаем — отговори Лони, сякаш още не беше на себе си, но всъщност съзнанието му беше учудващо бистро.

— Участваме в съдебно дело, което налага да открием човек на име Ансил Хъбард. Роден е в окръг Форд, щата Мисисипи, на първи август хиляда деветстотин двайсет и втора година. Баща му е Клион Хъбард, а майка му е Сара Бел Хъбард, има един брат на име Сет, с пет години по-голям. Издирваме господин Ансил Хъбард под дърво и камък и до нас стигнаха сведения, че бихте могли да го познавате или пътищата ви да са се кръстосвали през последните години.

— И идвате чак от Мисисипи? — попита Лони.

— Да, но не е бог знае какво. И на юг имаме самолети. Кръстосахме целия континент да търсим Ансил.

— Какво съдебно дело? — попита Лони с пренебрежението, с което повечето хора се отнасят към тази неприятна тема.

— Доста е сложно. Сет Хъбард почина внезапно преди около шест месеца и остави след себе си голяма бъркотия. Много делови интереси, но почти никакво сериозно планиране по отношение на наследството. Работата ни като адвокати е най-напред да се опитаме да съберем родствениците, а това е доста сложна задача по отношение на семейство Хъбард. Имаме основания да смятаме, че вие може да знаете нещо за Ансил Хъбард. Така ли е?

Лони затвори очи и в главата му плисна вълна от болка. Отново отвори очи, впери ги в тавана и отговори тихо:

— Името нищо не ми говори, съжалявам.

Лушън сякаш или очакваше това, или не го чу и продължи:

— Сещате ли се за някой в миналото си, който може да познава Ансил Хъбард или да е споменавал това име? Помогнете ми, господин Кларк. Припомнете си. Изглежда, често сте се местили, познавате много хора на много места. Знам, че в момента главата ви е наранена, но не бързайте, просто помислете сериозно.

— Името не ми говори нищо — повтори той.

Медицинската сестра изгледа ядосано Лушън и като че ли всеки момент щеше да му се нахвърли. Той пренебрегна присъствието й. Внимателно остави очуканото си куфарче на пода до леглото, където Лони не го виждаше. Вероятно вътре имаше нещо важно.

— Били ли сте в Мисисипи, господин Кларк?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Естествено, че съм сигурен.

— Ама че изненада! А ние мислехме, че сте роден там. Платихме доста на голяма детективска агенция, която издирва Ансил Хъбард. Когато изникна вашето име, те се заеха и откриха няколко човека на име Лони Кларк. Единият е роден в Мисисипи преди шейсет и шест години. Вие сте на шейсет и шест години, господин Кларк, нали?

Лони го погледна изумено и несигурно.

— Да, така е — бавно отвърна той.

— Тогава каква е връзката ви е Ансил Хъбард?

— Каза ви, че не го познава — намеси се сестрата.

— Не говоря с вас — сряза я Лушън. — Това е важен правен проблем, голямо дело, в което участват десетки адвокати, няколко съдилища и една камара пари, затова, ако поискам да си врете носа, ще ви осведомя. А дотогава ви моля да стоите настрана.

Бузите й пламнаха и тя ахна смаяно.

Лони презираше точно тази медицинска сестра. И й се озъби:

— Не говорете от мое име, ясно? Мога да се грижа за себе си.

Обсипана с укори, жената се отдръпна от леглото. Лушън и Лони, вече съюзени от презрението си към медицинската сестра, се взряха внимателно един в друг.

— Напоследък паметта ми ту е ясна, ту се замъглява, а и през повечето време ме държат упоен, нали разбирате? — каза Лони.

— Нямам нищо против да изчакам — успокои го Лушън. — Много е важно да открием Ансил Хъбард. — Извади визитка от джоба си и я подаде на Лони. — Това е шефът ми Джейк Бриганс. Обадете му се и проверете кой съм. Той е водещият адвокат по делото.

— И вие ли сте адвокат? — попита Лони.

— Да, просто визитките ми свършиха. Отседнал съм в „Глейшър Ин“ на Трета улица.

 

 

Късно следобед Хършъл Хъбард отключи вратата на бащината си къща и влезе. Беше празна вече колко време? Спря и пресметна мислено. Баща му се беше самоубил на втори октомври, неделя. Днес беше втори април, неделя. Доколкото му беше известно, къщата не беше почиствана след уволнението на Лети в деня след погребението. Върху телевизора и рафтовете с книги имаше дебел слой прах.

Миришеше на застояло и на стар тютюнев дим. Щракна ключа и лампите светнаха. Научил беше, че Куинс Лънди, управителят на наследството, се грижи за плащането на сметките. Кухненските плотове бяха безукорно чисти, хладилникът беше празен. От едното кранче капеше вода върху кафявото петно на порцелановата мивка. Той отиде в задната част на къщата, влезе в някогашната си стая, тупна с ръка кувертюрата, за да я изтупа от прахта, протегна се на леглото и впери поглед в тавана.

За шестте месеца няколко пъти беше превъртал богатството, харчеше го, както си поиска, но освен това го удвояваше и утрояваше с проницателни инвестиции. Понякога се чувстваше като милионер, друг път усещаше ужасна празнота, като си представяше как парите му се изплъзват и не му остава нищичко. Защо го беше направил старецът? Хършъл беше готов да признае и да поеме много по-голяма част от полагащата му се вина за напрегнатите им взаимоотношения, но не проумяваше как така се е оказал напълно изключен. Би могъл да обича Сет повече, но пък и Сет не даряваше бог знае колко обич. Би могъл да прекарва повече време тук, в къщата, но Сет не желаеше присъствието му. Къде бяха сбъркали? На колко години беше Хършъл, когато разбра, че баща му е студен и дистанциран? Едно дете не може да припка подир баща, който няма време за него.

Хършъл никога не се беше опълчвал на баща си, никога не го беше злепоставял с публичен бунт или с нещо още по-лошо — наркомании, арести, престъпен живот. Раздели се със Сет осемнайсетгодишен и напусна дома, за да стане мъж. Не беше общувал с баща си на зряла възраст, защото Сет пък го беше пренебрегвал като малък. Детето не се ражда със склонност да пренебрегва, а я придобива. Хършъл се беше научил на това от истински майстор.

Дали парите щяха да променят нещо? Ако Хършъл бе знаел на колко възлиза богатството на баща му, какво би направил по-различно? Адски много неща, осъзнаваше той напоследък. Първоначално бе възприел надменно отношение и бе казал, поне пред майка си, че не би променил нищо. Нищичко. След като Сет не желаеше да има нищо общо с единствения си син, тогава синът му щеше да остави нещата така. С течение на времето обаче и след като собственият му свят беше притъмнял, Хършъл съзнаваше, че е трябвало да е тук, в къщата, за да се погрижи за скъпия си стар баща. Да демонстрира въодушевена проява на интерес към дървения материал и мебелите. Да помоли Сет да го въведе в бизнеса и евентуално да го подготви като свой заместник. Трябваше да преглътне гордостта си, да се върне в окръг Форд и да си наеме къща някъде наблизо. И със сигурност трябваше да държи Лети Ланг под око.

Беше страшно унизително, че не получаваше нищичко от това огромно състояние. Приятелите шушукаха зад гърба му. Враговете се наслаждаваха на нещастието му. Бившата му съпруга го ненавиждаше почти толкова, колкото той презираше Сет, и злорадо разпространяваше ужасната, но вярна клюка в Мемфис. Макар че и собствените й деца бяха пострадали, тя не можеше да се въздържи и стоварваше всичко върху главата на клетия Хършъл. Вече шест месеца той с мъка успяваше да върти бизнеса и да се съсредоточава над делата си. Сметките и дълговете се трупаха, а майка му му съчувстваше и помагаше все по-малко. Два пъти го помоли да се изнесе от дома й и да си намери квартира. Той искаше, обаче не можеше да си го позволи.

Съдбата му сега се намираше в ръцете на ловък адвокат на име Уейд Лание, на раздразнителния стар съдия Рубън Атли и на случаен състав от съдебни заседатели от дълбоката провинция на Мисисипи. На моменти се чувстваше сигурен. Справедливостта щеше да възтържествува, доброто щеше да победи злото и така нататък. Просто не беше редно една прислужница, независимо от цвета на кожата й, да се появи през последните години на един дълъг живот и да манипулира събитията толкова умело. Почтеността беше на тяхна страна. Друг път обаче той продължаваше да усеща неописуемата болка, че всичко му се изплъзва. След като бе възможно да се случи веднъж, значи можеше да се случи отново.

Стените сякаш се приближиха още повече и застоялият въздух стана по-плътен. Безрадостен дом, с двама родители, които се презираха взаимно. Известно време Хършъл руга наум и двамата, после насочи мислите си към Сет. Защо създаваш деца, ако не ги искаш? От години търсеше отговор на този въпрос, но отговор нямаше. По-добре да се откаже.

Стига толкова. Той заключи къщата и потегли към Клантън, където го очакваха в шест следобед. Иън и Рамона вече бяха там, в голямата заседателна зала на втория етаж във фирмата на Съливан. Когато Хършъл пристигна, първокласният консултант по избор на съдебни заседатели Майрън Панки представяше подробните си проучвания. Последваха бегли поздрави и запознанства. Панки водеше две свои служителки, две привлекателни млади дами, които старателно си водеха бележки.

Уейд Лание и Лестър Чилкот седяха в средата, а от двете им страни имаше стажанти. Говореше Панки:

— От телефонното проучване научихме също, че когато узнаят допълнителните факти, а именно, че завещанието е написано от заможен мъж на седемдесет години, а прислужницата е много по-млада привлекателна жена, повече от половината участници в проучването питат дали става дума и за секс. Ние никога не споменаваме за секс, но често това е инстинктивната реакция. Какво е ставало всъщност? Не повдигаме въпроса за расата, но почти осемдесет процента от чернокожите анкетирани подозират, че е имало секс. И петдесет и пет процента от белите.

— Значи проблемът е налице, макар и да не е изказан — отбеляза Лание.

Нима не го знаехме и преди шест месеца, запита се Хършъл, драскайки в един бележник. Вече бяха платили на Панки две трети от хонорара му, възлизащ на седемдесет и пет хиляди долара. Парите засега даваше фирмата на Уейд Лание, която плащаше всички разноски по делото. Иън беше дал двайсет хиляди, Хършъл — нищо. Ако получеха наследството, щяха да водят война и за него.

Панки раздаде дебели папки — все приятни четива, — макар че адвокатите вече с часове бяха проучвали материалите. Вътре имаше страница-две биография на всеки кандидат за съдебен заседател, като се започнеше от Амброуз и се стигнеше до Янг. Имаше снимки на къщите и на автомобилите им, както и снимки на самите съдебни заседатели. Бяха взети от регистрите на църкви и клубове, от училищни годишници, а някои им бяха дадени тайничко от приятели.

— Идеалният съдебен заседател за нас е бял, над петдесет години — продължи Панки. — По-младите са посещавали интегрирани училища и са по-толерантни в расово отношение, а е очевидно, че ние не търсим толерантност. За жалост, колко по-расистки е настроен човекът, толкова по-добре. Белите жени са малко по-предпочитани от белите мъже, защото те са склонни да проявяват по-силна завист към друга жена, съумяла да манипулира едно завещание. Мъж може да прости на друг, че се е позабавлявал с прислужницата, жена обаче няма да прояви такова разбиране.

Седемдесет и пет хиляди за това? Хършъл продължаваше да си драска. Нима не бе очевидно? Стрелна с отегчен поглед сестра си, която изглеждаше изморена и стара. Нещата с Иън не вървяха добре, затова през последните три месеца братът и сестрата Хъбард разговаряха по телефона по-често, отколкото през последните десет години. Сделките на Иън не носеха печалба и нещастният им брак продължаваше да се пропуква. Иън прекарваше повечето време на Източното крайбрежие, където негови партньори ремонтираха един търговски център. Нея това я устройваше, не го искаше у дома. Рамона говореше открито за развод, поне пред Хършъл. Ако обаче изгубеха делото, тя нямаше да има ход. Ще спечелим, уверяваше я Хършъл.

Занимаваха се измъчено с проучването до седем и половина, когато Уейд Лание заяви, че стига толкова. Отидоха в рибно ресторантче с изглед към езерото Чатула и си направиха приятна дълга вечеря, само адвокатите и клиентите им. След няколко питиета нервите се отпуснаха и всички се поуспокоиха. Подобно на повечето адвокати, Уейд Лание беше увлекателен разказвач и ги отрупа с весели разкази за битките си в залата.

— Ще спечелим, хора, имайте ми доверие — повтори той неведнъж.

 

 

Лушън беше в хотелската си стая с чаша уиски с много лед върху нощното си шкафче, забол нос в поредния неразгадаем роман на Фокнър, когато звънна телефонът. Слаб глас отсреща прошепна:

— Господин Уилбанкс, моля.

— Аз съм — отговори Лушън, затвори внимателно книгата и свали крака на пода.

— Обажда се Лони Кларк, господин Уилбанкс.

— Моля, казвайте ми Лушън, а аз ще ви наричам Лони, съгласен ли сте?

— Добре.

— Как се чувствате днес, Лони?

— По-добре, много по-добре. Вие бяхте в стаята ми снощи, Лушън, нали така? Сигурен съм. Мислех, че сънувам, когато в стаята ми се появи непознат и ми каза нещо, но днес ви познах и си спомних гласа ви.

— Боя се, че наистина сте сънували, Лони.

— Не, не съм. Защото идвахте и преди. В петък и в събота през нощта бяхте вие. Сигурен съм.

— Никой не може да влезе в стаята ви, Лони. Доколкото разбрах, пред вратата ви има денонощна охрана.

Лони замълча, като че ли не знаеше това или ако го знаеше, се чудеше как тогава в стаята му е влязъл непознат. Накрая заговори:

— Непознатият ми каза нещо за Силвестър Риндс. Вие познавате ли Силвестър Риндс, Лушън?

— Той откъде е? — попита Лушън и безгрижно отпи глътка.

— Вас питам, Лушън, познавате ли Силвестър Риндс?

— Прекарал съм целия си живот в окръг Форд, Лони. Познавам всички — и бели, и черни. Обаче нещо ми подсказва, че Силвестър Риндс е роден, преди да се родя. Вие познавахте ли го?

— Не знам. Всичко ми е мътно. Беше толкова отдавна… — Гласът му заглъхна, сякаш беше изпуснал слушалката.

Накарай го да продължи да говори, нареди си Лушън.

— Повече ме интересува Ансил Хъбард — каза той. — Това име да ви напомня нещо?

— Може би — немощно отговори Лони. — Можете ли да се отбиете утре?

— Разбира се. По кое време?

— Елате рано. Сутрин не съм изморен.

— Кога приключва визитацията?

— Не знам. Към девет.

— Ще дойда в девет и половина, Лони.