Джон Гришам
Сянката на чинара (14)

14

Компанията за дървен материал „Беринг“ се помещаваше в няколко разнородни метални постройки в двор с телена ограда, висока два метра и половина, и тежка порта, съвсем леко открехната, сякаш като знак, че посетителите всъщност не са добре дошли. Беше скрита в края на дълъг асфалтов път, който не се виждаше от шосе 21, и се намираше на по-малко от миля от границата на окръг Тайлър. Ако човек минеше през входа и влезеше вътре, от лявата му страна се оказваха административните постройки, а от дясната — огромна площ, заета от суров дървен материал. Точно отпред имаше поредица от промишлени сгради, където почистваха, оразмеряваха, режеха и обработваха чамовата и твърдата дървесина, преди да я преместят в складовете. Паркингът отдясно беше пълен с очукани пикапи — явно бизнесът процъфтяваше и хората имаха работа, която иначе трудно се намираше в тази част на окръга.

Сет Хъбард изгуби склада за дървен материал при втория си развод, но си го върна няколко години по-късно. Хари Рекс организира принудителната продажба за двеста хиляди долара и измъкна парите — за клиентката си, разбира се. Както обикновено, Сет се притаи търпеливо, докато не настъпи рязък спад в бизнеса, после притисна отчаяния собственик да го продаде. Никой не знаеше откъде идва името „Беринг“. Джейк постепенно научаваше, че Сет бе кръщавал фирмите си с избрани напосоки имена. Отначало фирмата се бе казвала „Палмира“. Втория път, за да обърка всеки евентуален наблюдател, той бе избрал „Беринг“.

В „Беринг“ се намираше кабинетът му, макар да имаше и други офиси на различни места. След като разпродаде компаниите си и след като му поставиха диагноза рак на белия дроб, той обедини документацията и прекарваше повече време в „Беринг“. В деня след смъртта му шериф Ози Уолс се отби и проведе приятелски разговор със служителите от администрацията. Намекна им доста категорично да не пипат нищо. Скоро щяха да дойдат адвокатите и след това нещата можеха само да се усложнят.

Джейк два пъти беше разговарял по телефона с Арлин Тротър, секретарката на Сет. Тя се държа приятно, но не изгаряше от желание да му помогне. В петък, почти две седмици след самоубийството, Джейк влезе през главния вход в приемната. Зад бюрото в средата седеше млада жена със силен грим, буйна черна коса, тесен пуловер и нахакана външност. На месинговата табелка пишеше само малкото й име — Камила. Второто впечатление на Джейк беше, че екзотичното име отива на собственичката му. Тя му се усмихна мило и Джейк тутакси се замисли над забележката „Сет трудно си държи ципа затворен“.

Представи се. Жената не се изправи и го удостои само с кратко ръкостискане.

— Арлин ви очаква — изгука тя, натискайки копчето за нечий кабинет.

— Искрено съжалявам за шефа ви — каза Джейк.

Не помнеше да е видял Камила на погребението, а беше сигурен, че би запомнил лицето и фигурата й.

— Много е тъжно — отговори тя.

— Откога работите тук?

— От две години. Сет беше свестен човек и добър началник.

— Нямах удоволствието да го познавам.

Арлин Тротър се показа от някакъв коридор и протегна ръка. Беше към петдесетгодишна, изцяло побеляла и малко понатежала, но се бореше с килограмите. Костюмът й с панталон беше излязъл от мода преди поне десет години. Разговаряха, докато навлизаха в дебрите на сградата.

— Това е неговият кабинет — посочи тя една затворена врата. Бюрото й беше точно до нея, сякаш я пазеше. — Документите му са ето там — добави тя и посочи към друга врата. — Нищо не съм пипала. Ръсел Амбърг ми се обади в нощта на смъртта и ми каза да заключа всичко. Шерифът се отби на следващия ден и повтори същото. През последните дни тук е доста тихо. — Гласът й пресекна.

— Съжалявам.

— Сигурно ще намерите документацията в идеален вид. Сет водеше прилежен архив, а откакто се разболя, започна да отделя още повече време да подреди старателно документите си.

— Кога го видяхте за последен път?

— В петък, преди да умре. Не се чувстваше добре и си тръгна към три следобед. Каза, че се прибира да си почине. Чух, че там е написал завещанието си. Вярно ли е?

— Изглежда, е вярно. Знаете ли нещо по въпроса?

Тя замълча за момент, сякаш не можеше или не искаше да отговори.

— Може ли да ви попитам нещо, господин Бриганс?

— Разбира се.

— Вие на чия страна сте? Да ви имаме ли доверие, или да си търсим свои адвокати?

— Според мен не е добра идея да се намесват още адвокати. Аз съм адвокатът по наследството, избран от господин Хъбард и инструктиран от него да се постарая завещанието му, собственоръчно написаното му завещание, да бъде признато и изпълнено.

— Завещанието, в което оставя всичко на прислужницата си, нали?

— В основни линии, да.

— Добре, а каква е нашата роля в това?

— Вие нямате роля за изпълнение на завещанието. Може да бъдете призована за свидетел, ако то бъде оспорено от семейството му.

— На процес, в съдебна зала? — Тя направи крачка назад, видимо уплашена.

— Възможно е, но е твърде рано да се притесняваме за това. Колко души работеха ежедневно със Сет?

Арлин закърши пръсти и се замисли. Облегна се назад и се намести в стола си.

— Аз, Камила и Дуейн. Има още няколко канцеларии отсреща, но хората там не се виждаха често със Сет. Честно казано, и ние не го виждахме често, поне преди последната година, когато се разболя. Сет предпочиташе да пътува, да проверява обектите, дървения си материал. Следеше сделките, пътуваше до Мексико, за да открие поредния мебелен завод. Наистина не обичаше да се задържа у дома.

— Кой го държеше в течение?

— Това беше моята работа. Всеки ден говорехме по телефона. Аз организирах някои от пътуванията му, но обикновено предпочиташе да го прави сам. Не си падаше по възлагането на задачи. Плащаше всичките си лични сметки сам, пишеше всеки чек, правеше баланса, следеше всеки цент. Счетоводител му е един мъж от Тюпълоу.

— Вече разговарях с него.

— Счетоводните книги са там.

— Бих искал да разговарям с вас, Камила и Дуейн по-късно, ако е възможно.

— Разбира се. Тук сме.

Стаята нямаше прозорци и беше слабо осветена. Старо бюро и стол показваха, че някога може и да е била използвана като кабинет. Доста отдавна. Всичко беше покрито с дебел слой прах. Едната стена заемаха високи черни метални шкафове. На другата имаше единствено календар на „Кенуърт Трък“ за 1987 г., закачен на пирон. Върху бюрото се мъдреха четири внушителни кашона и Джейк започна точно от тях. Прегледа папките в първия, като внимаваше да не разбърква нищо, и видя какво съдържат, без да се задълбочава в цифрите. Това щеше да направи по-късно.

На кашона пишеше „Недвижима собственост“ и беше пълен с нотариални актове, отменени ипотеки, оценки, данъчни сметки, данъчни разписки, платени фактури на предприемачи, копия на чекове, написани от Сет, и заключителни становища на адвокати. Имаше документи за къщата на Симпсън Роуд, за къща, близо до Буун, Северна Каролина, за апартамент в скъп комплекс, близо до Дестин, Флорида, и за няколко парцела, които на пръв поглед изглеждаха необработваеми земи. Вторият кашон беше надписан „Договори за дървесина“. Третият — „Банки — брокери“ и интересът на Джейк се поизостри. Портфейл с акции на „Мерил Линч“ в Атланта възлизаше на почти 7 милиона долара. Облигационен фонд в Ю Би Ес в Цюрих беше оценен на над 3 милиона долара. В сметка в канадската Ройъл Банк на Големия Кайманов остров имаше 6,5 милиона долара. Но и трите доста екзотични и вълнуващи сметки бяха закрити в края на септември. Джейк разрови по-надълбоко, вървейки по следата, оставена от Сет, и скоро намери парите в банка в Бърмингам, носещи 6 процента годишна лихва в очакване на легализирането на завещанието: 21,2 милиона долара в брой.

Свят му се зави от тези цифри. За адвокат от малък град, който живееше под наем и караше кола на почти 200 000 мили, преживяването беше сюрреалистично: той, Джейк, рови из кашоните в прашен и зле осветен склад на канцелария в сглобяема постройка насред затънтените гори в провинциален Мисисипи и небрежно прелиства документи за пари, далеч надхвърлящи общите приходи на всички адвокати, които в момента работят в окръг Форд. До края на живота им. Той се засмя.

Парите наистина ги имаше! Поклати смаяно глава и изпита огромно възхищение към господин Сет Хъбард.

Някой почука на вратата и Джейк се стресна. Затвори кашона, отвори вратата и излезе в приемната.

— Господин Бриганс, това е Дуейн Скуайър — каза Арлин. — Официално се води вицепрезидент, но всъщност прави само каквото му кажа — засмя се тя за пръв път.

Джейк и Дуейн се ръкуваха напрегнато пред погледа на хубавата Камила. Явно тримата служители искаха да обсъдят с него нещо важно. Дуейн беше жилав неспокоен мъж и пушеше като комин цигари „Кулс“, без да го е грижа особено къде отива димът.

— Може ли да поговорим с вас? — попита Арлин, безспорният лидер.

Дуейн запали нова цигара с треперещи ръце. Явно предстоеше сериозен разговор.

— Разбира се — отговори Джейк. — Какво има?

Арлин му подаде визитна картичка и попита:

— Познавате ли този човек?

Джейк погледна визитката. Рийд Макси, адвокат, Джаксън, Мисисипи.

— Не — отговори той. — Не съм чувал за него. Защо?

— Ами той се отби миналата събота, каза, че работи по наследството на господин Хъбард и че съдът е притеснен от собственоръчно написаното завещание, което сте подали, или както там се казва. Каза, че вероятно е незаконно, защото Сет очевидно е бил упоен с лекарства и е бил невменяем, докато е планирал да се самоубие. И същевременно е съставил това завещание. Обясни ни, че ние тримата сме основни свидетели, защото сме видели Сет в петъка преди самоубийството, и че трябва да свидетелстваме до каква степен е бил упоен. Добави, че истинското завещание, изготвено от истински адвокати, предвижда суми и за нас като приятели и служители. Затова било в наш интерес да кажем истината, да обясним, че Сет не притежавал… какъв е терминът…

— Завещателна дееспособност — заяви важно Дуейн.

— Точно така. Завещателна дееспособност. Представи нещата така, все едно Сет е бил луд.

Изумен, Джейк все пак успя да запази сериозното си изражение и да не се издаде. Първата му реакция беше гняв — от къде на къде друг адвокат се осмеляваше да се намесва в случая му, да дрънка лъжи и да обработва свидетелите! Нарушенията на етиката бяха толкова много, че Джейк дори не можеше да ги назове всичките. Следващата му реакция обаче беше по-въздържана — Рийд Макси беше някакъв измамник. Никой професионалист не би постъпил така.

Той запази хладнокръвие.

— Е, ще поговоря с този адвокат и ще му кажа да се оттегли.

— Какво пише в другото, истинското завещание? — попита Дуейн.

— Не съм го виждал. Изготвено е от адвокати в Тюпълоу, а още не им е разпоредено да го покажат.

— Мислите ли, че фигурираме в него? — попита Камила, без изобщо да се постарае да подходи по-деликатно.

— Не знам.

— Можем ли да разберем? — попита тя.

— Съмнявам се.

На Джейк му се искаше да попита дали тази информация би повлияла на показанията им, но реши да говори колкото се може по-малко.

— Той зададе много въпроси за Сет — продължи Арлин — и за поведението му онзи петък. Искаше да знае как се е чувствал и подробно разпита за лекарствата му.

— Вие какво му казахте?

— Не много. Честно казано, не беше човек, с когото ми се искаше да разговарям. Очите му шареха и…

— Говореше много бързо — додаде Дуейн. — Страшно бързо. Понякога не го разбирах и си повтарях: „И този тип е адвокат?“. Не искам да си го представям в съда, пред съдебните заседатели.

— Освен това се държа доста агресивно — обади се Камила, — направо настояваше да разказваме историите си по определен начин. Наистина искаше да кажем, че Сет е бил неуравновесен заради лекарствата.

Дуейн, от чиито ноздри излизаше дим, допълни:

— По едно време той остави куфарчето си върху бюрото на Арлин право, в странно положение, но не се опита да го отвори. Помислих си, че сигурно записва разговора и че вътре има касетофон.

— Не, не изглеждаше прекалено обигран — каза Арлин. — Отначало му повярвахме. Влиза някой с хубав тъмен костюм, казва, че е адвокат, подава си визитната картичка и се държи, сякаш знае много за Сет Хъбард и за бизнеса му. Настоява да говори с нас тримата и ние не успяваме да откажем. Затова разговаряме, или по-точно той говори. Ние през повечето време слушахме.

— Можете ли да го опишете? — попита Джейк. — Възраст, ръст, тегло, такива неща.

Тримата се спогледаха неохотно, сигурни, че описанията им няма да съвпаднат.

— На колко години беше? — попита Арлин останалите. — Бих казала, на четирийсет.

Дуейн кимна, а Камила каза:

— Да, може би на четирийсет и пет. Висок метър и осемдесет, набит, според мен към сто килограма.

— Най-малко сто — поправи я Дуейн. — С тъмна коса, много тъмна, гъста, някак рошава…

— Нуждаеше се от подстригване — каза Арлин. — Дебели мустаци и бакенбарди. Не носеше очила.

— Пушеше цигари „Кемъл“ — допълни Дуейн. — С филтър.

— Ще го намеря и ще разбера какво е намислил — каза Джейк, но вече беше почти сигурен, че няма адвокат на име Рийд Макси. И най-глупавите адвокати знаят, че такова посещение ще предизвика проблеми и разследване за нарушена етика. Нещо не се връзваше.

— Да се посъветваме ли с адвокат? — попита Камила. — Това е ново за мен. За нас. Малко е плашещо.

— Още не — отговори Джейк. Смяташе да се види с всеки от тях на четири очи и да чуе какво ще му каже. Груповият разговор би могъл да им повлияе. — Може би по-късно, не сега.

— Какво ще стане с това място? — попита Дуейн и шумно напълни дробовете си с въздух.

Джейк прекоси откритото пространство и рязко отвори един прозорец.

— Не може ли да пушиш навън? — изсъска Камила на вицепрезидента.

Явно проблемът с пушенето тлееше от известно време. Шефът им бе хванал рак, а в офиса му миришеше на изгорели въглени.

Разбира се, пушенето беше разрешено.

Джейк се върна и застана пред тях.

— В завещанието си господин Хъбард нарежда на изпълнителя да продаде цялото му имущество на справедлива пазарна стойност и да превърне всичко в пари в брой. Предприятието ще продължи да работи, докато някой не го купи.

— Кога ще стане това? — попита Арлин.

— Когато се появи подходяща оферта. Сега или след две години. Дори ако завещанието бъде оспорено и нещата се проточат, собствеността на господин Хъбард ще бъде защитена от съда. Вече несъмнено се е разчуло, че това предприятие ще бъде обявено за продажба. Може скоро да получим оферта. А дотогава нищо не се променя. Разбира се, ако служителите тук са в състояние да продължат да движат нещата.

— Дуейн ги управлява вече пет години — любезно отбеляза Арлин.

— Ще продължим — потвърди и Дуейн.

— Добре. А сега, ако няма друго, искам отново да се заема с документите.

Тримата му благодариха и си тръгнаха.

Трийсет минути по-късно Джейк влезе при Арлин и заяви:

— Бих искал да видя кабинета му.

— Отключено е — махна с ръка тя. После стана и отвори вратата.

Беше дълга и тясна стая с бюро и столове в единия край и евтина заседателна маса в другия. Нищо чудно, че имаше много дървения: подът и стените бяха от чам, лакирани до блясък, по стените имаше по-тъмни дъбови лавици, много от които бяха празни. Нямаше стена, запълнена от егото на собственика — никакви дипломи, защото Сет не притежаваше такива; никакви административни награди, никакви снимки с политици. Всъщност в кабинета нямаше нито една снимка. Бюрото изглеждаше правено по поръчка, с чекмеджета. На него нямаше почти нищо. Само купчина листове и три празни пепелника.

От една страна, това можеше да се очаква от момче от провинцията, съумяло да забогатее през последните години от живота си. От друга страна, трудно можеше да се повярва, че човек с богатство за двайсет милиона долара няма по-хубав кабинет.

— Всичко е спретнато и подредено — отбеляза Джейк почти на себе си.

— Сет обичаше да има ред — каза Арлин.

Стигнаха до другия край на помещението, Джейк дръпна един от столовете край заседателната маса и попита:

— Имате ли минутка?

Арлин седна, сякаш беше предполагала, че предстои разговор, и го бе очаквала с нетърпение.

Джейк придърпа един телефон.

— Хайде да се обадим на този Рийд Макси, а?

— Добре, както кажете. Вие сте адвокатът.

Джейк набра номера от визитката и за негова изненада се свърза със служителка на рецепция, която съобщи името на голяма и известна правна кантора в Джаксън. Джейк попита за господин Рийд Макси, който явно работеше там, защото тя каза:

— Един момент, моля.

Друг женски глас пропя:

— Кабинетът на господин Макси.

Джейк се представи и помоли да разговаря с адвоката.

— Господин Макси е извън града и ще се върне чак в понеделник — отговори служителката.

Джейк пусна в ход чара си, обясни в основни линии с какво се занимава и с известна загриженост призна опасението си, че някой вероятно се представя за господин Рийд Макси.

— Той бил ли е в окръг Форд във вторник? — попита Джейк.

— О, не. От понеделник е в Далас по работа.

Джейк каза, че разполага с физическо описание на шефа й, и се зае да обрисува натрапника. По едно време секретарката се засмя.

— Не, не, има някаква грешка. Господин Рийд Макси, за когото работя аз, е на шейсет и две години, плешив и по-нисък от мен, а аз съм висока един и седемдесет и пет.

— Познавате ли друг адвокат в Джаксън, който да се казва Рийд Макси? — попита Джейк.

— Не, съжалявам.

Джейк й благодари и обеща да звънне на шефа й следващата седмица, за да обсъдят проблема по-подробно. Затвори и каза:

— Точно както подозирах. Онзи тип е излъгал. Не е бил адвокат. Сигурно работи за някой адвокат, но самият той не е.

Клетата Арлин само се взираше в него, неспособна да продума.

— Нямам представа кой е бил — продължи Джейк — и едва ли ще го видим повече. Ще се опитам да разбера, но може би няма да узнаем. Подозирам, че е изпратен от човек, свързан със случая.

— Но защо? — попита тя.

— За да ви смути, да ви обърка, да ви уплаши. Най-вероятно вие тримата, а сигурно и други служители тук ще бъдете повикани да свидетелствате за поведението на Сет в дните преди смъртта му: дали е бил с всичкия си, дали се е държал странно, дали е бил под въздействието на силни лекарства. Ако е така, дали лекарствата са повлияли на преценката му? Предстои да бъдат повдигнати важни въпроси.

Тя определено взе да размишлява над тях. Джейк чакаше. След дълга пауза той се обади:

— Е, Арлин, да потърсим някои отговори. Сет е написал завещанието тук, в кабинета си, в събота сутринта. Трябвало е да го пусне по пощата преди обед, за да го получа в понеделник. Вие сте го видели в петък, нали?

— Да.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

Тя извади кърпичка и докосна очите си.

— Извинете.

Жената се разплака. Джейк реши, че явно разговорът ще отнеме доста време. Накрая Арлин се овладя, изправи се и се усмихна.

— Знаете ли, господин Бриганс, не съм сигурна на кого да имам доверие в тази ситуация, но честно казано, на вас вярвам.

— Благодаря ви.

— Разбирате ли, брат ми беше съдебен заседател на онзи процес.

— Кой процес?

— На Карл Лий Хейли.

Всичките дванайсет имена бяха неизличимо запечатани в паметта на Джейк. Той се усмихна и попита:

— Кой?

— Бари Ейкър. Най-малкият ми брат.

— Никога няма да го забравя.

— Той много ви уважава заради процеса и така нататък.

— И аз също го уважавам. Тези хора проявиха огромна смелост и произнесоха справедлива присъда.

— Когато чух, че вие сте адвокатът, който ще отговаря за имуществото на Сет, се почувствах по-добре. Но после, когато научихме за последното завещание… ами доста е объркващо.

— Разбирам. Нека просто да си имаме взаимно доверие. Оставете това „господине“, наричайте ме Джейк и ми кажете истината. Съгласна ли сте?

Арлин остави кърпичката върху масата и се отпусна на стола.

— Добре, но не искам да ходя в съда.

— Ще се притесняваме за това по-късно. Засега просто ми опишете положението.

— Добре. — Тя преглътна мъчително, мобилизира се и думите се отприщиха. — Последните дни на Сет не бяха приятни. Близо месец състоянието му ту се влошаваше, ту се подобряваше. Проведоха му два курса на химио- и лъчетерапия, косата му опада и той отслабна. Беше толкова немощен и болен, че не беше в състояние да се надигне от леглото. Коравият старец не искаше да се предава. Но имаше рак и когато туморите отново се появиха, той осъзна, че краят му е близо. Престана да пътува и прекарваше повече време тук. Болеше го, вземаше много демерол. Идваше на работа рано, пийваше малко кафе и за няколко часа му беше добре, после пак отпадаше. Не съм го виждала да взема болкоуспокояващи, но ми е казвал за тях. Понякога беше сънлив и замаян, дори му се гадеше. Настояваше да шофира и нас това много ни тревожеше.

— Кои вас?

— Нас тримата. Ние се грижехме за Сет. Той не допускаше никого близо до себе си. Казахте, че не сте се срещали с него, и аз не съм изненадана, защото Сет избягваше хората. Мразеше празните приказки. Не беше общителен човек. Беше самотник и не желаеше никой да се бърка в делата му или да му върши работа. Сам си купуваше кафе. Ако аз му го поднасях, дори не благодареше. Имаше доверие на Дуейн да движи деловите му въпроси, но двамата не прекарваха много време заедно. Камила е тук от няколко години и Сет наистина обичаше да флиртува с нея. Тя е простовата, но е мила и добра и той я харесваше. Но толкова. Само ние тримата.

— През последните му дни забелязахте ли да е правил нещо необикновено?

— Всъщност не. Чувстваше се зле. Придремваше често. В петък изглеждаше весел. Тримата си говорехме, че не е необичайно хора, които са решили да се самоубият, да се почувстват спокойни и дори с нетърпение да очакват края. Мисля, че в онзи петък Сет знаеше какво се кани да направи. Беше се изтощил от всичко. И бездруго умираше.

— Някога да е обсъждал завещанието си?

Това й се стори забавно и тя се засмя.

— Сет не обсъждаше личните си неща. Никога. Работя тук от шест години и не съм го чула да каже нито дума за децата, внуците, роднините, приятелите или враговете си.

— А за Лети Ланг?

— Нито думичка. Не съм ходила в къщата му, не съм се виждала с тази жена, не знам нищо за нея. За пръв път видях лицето й на снимката във вестника тази седмица.

— Говори се, че Сет си е падал малко женкар.

— Чувала съм тези слухове, но той никога не ме е докосвал, не ме е свалял. Дори да е имал пет приятелки, никой нямаше да разбере.

— Знаехте ли какво правеше той с предприятията си?

— В повечето случаи. Много документи минават през бюрото ми. Той често ме е предупреждавал за поверителността им. Но никога не ми е била известна цялата картинка, не съм сигурна, че изобщо е била известна някому. Когато разпродаде фабриките си миналата година, ми даде петдесет хиляди долара. Дуейн и Камила също получиха бонуси, но нямам представа колко. Той ни плащаше добре. Сет беше справедлив човек, очакваше от служителите си да се трудят усърдно и нямаше нищо против да им плаща подобаващо. Трябва да знаете и още нещо. Сет не беше тесногръд като повечето бели хора тук. В склада работят осемдесет души — половината са бели, половината са чернокожи и получават еднакво заплащане. Чувала съм, че всичките му заводи за мебели и дъскорезници работят на същия принцип. Не се интересуваше много от политика, но презираше отношението към чернокожите в южните щати. Беше справедлив човек. Много го уважавах.

Гласът й пресекна и тя отново посегна към кърпичката.

Джейк погледна часовника си и с учудване видя, че е почти обед. Беше тук вече два часа и половина. Каза, че трябва да тръгва, но ще дойде отново в началото на следващата седмица заедно с господин Куинс Лънди, новия изпълнител на завещанието, назначен от съда. На излизане поговори с Дуейн и се сбогува любезно с Камила.

Докато шофираше обратно към Клантън, в главата му се въртяха възможните сценарии с участието на измамник, който се представя за адвокат от голяма кантора в Джаксън и се опитва да сплаши евентуалните свидетели, при това броени дни след самоубийството и преди първото изслушване в съда. Който и да беше, повече нямаше да го видят. Най-вероятно работеше за някой от адвокатите на Хършъл, на Рамона или на децата им. Уейд Лание беше главният заподозрян на Джейк. Той ръководеше фирма с дузина опитни адвокати, прочута с агресивната си и изобретателна тактика. Джейк беше разговарял със свой състудент, който често си имаше вземане-даване с тях. Данните от разузнавателната му мисия бяха впечатляващи, но и обезкуражаващи. Фирмата беше известна с нарушаването на професионалната етика, а после адвокатите й тичаха при съдията и сочеха с пръст отсрещната страна. „Пази си гърба“, предупреди го приятелят му.

От три години Джейк носеше пистолет, за да се защитава от членовете на Клана и от други откачалки. Вече започваше да се пита дали не му е нужна закрила от акулите, които кръжаха около богатството на Хъбард.