Джон Гришам
Сянката на чинара (25)

25

За хората, които оспорваха собственоръчно написаното завещание на Сет Хъбард, Коледа закъсня. За да сме точни, настъпи на шестнайсети януари.

Детективът, който работеше за Уейд Лание, се натъкна на златна жила. Човекът се казваше Рандъл Клап и най-накрая беше открил потенциален свидетел, Фриц Пикъринг, който живееше близо до Шривпорт, щата Луизиана. Клап имаше остър нюх за изнамирането на информация.

Пикъринг нямаше представа какво цели Клап. Обаче беше любопитен, затова се уговориха да се срещнат в едно заведение за бързо хранене, където Клап го покани на обяд.

Клап беше разговарял с предишните работодатели на Лети Ланг и почти всички се оказаха доста заможни бели собственици, свикнали да имат чернокожа прислуга. Докато даваше показания под клетва, Лети беше изредила имената, които си спомняше, или поне така твърдеше. Ясно заяви, че може да е имало още един-двама други през последните трийсет години, не си водела записки. Повечето прислужници не го правеха. Не беше споменала, че е работила за Айрин Пикъринг. Името изникна, докато Клап разговаряше с друг неин предишен работодател.

Лети никога не беше работила за някого повече от шест години. Причините бяха различни, но некомпетентността не беше сред тях. Всъщност почти всичките й бивши работодатели й даваха висока оценка. Не и Пикъринг обаче. На супа и салата той разказа своята история.

Преди около десет години, или през 1978-а, или през 1979 г., майка му, вдовица на име Айрин Пикъринг, наела Лети да чисти и да готви. Госпожа Пикъринг живеела извън градчето Лейк Вилидж, в стара къща, собственост на семейството от цяла вечност. По онова време Фриц Пикъринг живеел в Тюпълоу и работел за застрахователна компания, която после го прехвърлила в Шривпорт. Виждал се с майка си най-малко веднъж месечно и доста добре опознал Лети. Всички били доволни от тези взаимоотношения, особено госпожа Пикъринг. През 1980 г. здравето й рязко се влошило и станало очевидно, че краят й наближава. Лети работела извънредно и проявявала искрено състрадание към умиращата жена, но Фриц и сестра му, единствените деца, започнали да стават подозрителни, що се отнася до обичайните финансови дела на майка си. Постепенно Лети започнала да събира сметките и да пише чековете, макар да изглеждало, че винаги ги подписва госпожа Пикъринг. Лети следяла банковите извлечения, застрахователните полици, сметките и други документи.

Един ден Фриц получил спешно обаждане от сестра си, която намерила документ със смайващо съдържание. Било собственоръчно написано от майка им завещание, с което тя завещавала петдесет хиляди долара в брой на Лети Ланг. Фриц си тръгнал от работа, отпрашил за Лейк Вилидж, срещнал се със сестра си след работа и прегледал завещанието. Датата била отпреди два месеца, документът бил подписан от Айрин Пикъринг. Почеркът със сигурност бил нейният, макар да изглеждал доста по-немощен вариант на познатия им. Сестра му намерила завещанието в най-обикновен плик, пъхнат в стара семейна Библия на полицата до готварските книги. Попитали направо майка си, но тя казала, че няма сили да обсъжда въпроса.

По онова време госпожа Пикъринг имала 110 000 долара на влог и 18 000 долара в разплащателна сметка. Лети имала достъп до банковите извлечения и по двете сметки.

На следващата сутрин Фриц и сестра му разпитали Лети, когато пристигнала на работа. По време на грозното спречкване те я обвинили, че е убедила и дори принудила майка им да направи това завещание. Тя отричала, че знае за него и изглеждала искрено изненадана, дори оскърбена. Уволнили я начаса и я накарали да напусне къщата незабавно. Натоварили майка си в колата и я откарали в правна кантора в Оксфорд, където живеела сестра му. Изчакали адвокатът да подготви завещание от две страници, в което Лети Ланг не фигурирала, а Фриц и сестра му наследявали всичко поравно, точно както били обсъждали многократно с майка си. Тя подписала на място, починала един месец по-късно, а легализирането на завещанието преминало безпрепятствено. Фриц и сестра му продали къщата и си поделили поравно приходите, без да разменят и една дума накриво.

Преди Айрин да почине, те няколко пъти я разпитвали за собственоръчно написаното завещание, но тя неизменно се разстройвала и не искала да говори за него. Разпитвали я и за Лети Ланг, но и тогава се разплаквала. Накрая прекратили тези разговори. Всъщност, когато подписала завещанието в адвокатската кантора, умът й не бил бистър, а състоянието й не се подобрило, преди да издъхне.

Докато пиеха кафе, Клап продължаваше да слуша с растящо вълнение. С позволението на Фриц той записваше разговора и нямаше търпение да го пусне на Уейд Лание.

— Запазихте ли копие от собственоръчно написаното завещание?

Фриц поклати глава и отговори:

— Не помня да сме го запазили, а дори да сме, отдавна вече го няма. Изобщо не знам къде може да е.

— Адвокатът в Оксфорд дали го е запазил?

— Така мисля. Когато заведохме мама при него, той поиска предишното завещание, изготвено от адвокат в Лейк Вилидж, плюс собственоръчно написаното завещание, затова съм сигурен, че ги е запазил и двете. Каза, че било важно да унищожи предишните завещания, защото понякога излизали на бял свят и предизвиквали проблеми.

— Помните ли името на адвоката от Оксфорд?

— Хал Фрийман, пенсионер. Сестра ми почина преди пет години и аз бях изпълнител на нейното завещание. Фрийман вече беше пенсионер, но синът му пое легализацията.

— Някога разговаряли ли сте със сина му за собственоръчно написаното завещание?

— Съмнявам се. Всъщност не съм имал почти никакъв контакт с него. Старая се да избягвам адвокатите, господин Клап. Имал съм наистина неприятни преживявания с тях.

Клап беше достатъчно схватлив да разбере, че е открил буре с динамит, и достатъчно опитен, за да усети, че е време да се отдръпне. Щеше да кара внимателно, да сподели откритието си с Уейд Лание и да остави адвоката да вземе решение. Пикъринг започна да разпитва защо Клап разследва Лети, но се натъкна на стена от смътни отговори. Приключиха с обяда и се сбогуваха.

* * *

Уейд Лание изслуша записа с обичайното си сериозно изражение и стиснати устни. Колегата му Лестър Чилкот обаче едва сдържа въодушевлението си.

След като Клап напусна кабинета на Лание, Чилкот потри ръце и каза:

— Край на играта!

Уейд едва-едва се усмихна.

Първа стъпка: повече никакви контакти с Пикъринг. Майка му и сестра му бяха мъртви, затова само той и Хал Фрийман можеха да свидетелстват относно собственоръчно написаното завещание. Два бързи телефонни разговора с Оксфорд потвърдиха, че Фрийман е пенсионер, че все още е жив и че кантората му в момента движат двамата му синове Тод и Ханк.

Засега дотук с Пикъринг. Никакви контакти между кантората на Лание и Пикъринг, защото беше важно на по-късен етап Пикъринг да свидетелства, че никога не е разговарял с адвокатите.

Втора стъпка: на всяка цена да намерят собственоръчно написаното завещание. Ако то съществува, да го вземат. Но по възможност да го сторят, без това да стига до ушите на Хал Фрийман. Да го намерят преди Джейк или някой друг.

Трета стъпка: да покрият тази следа засега и да я запазят за по-късно. Най-ефективната и най-драматична употреба на собственоръчно написаното завещание на Айрин Пикъринг щеше да бъде на процеса, докато Лети Ланг е на свидетелското място и отрича да знае за завещанието. Тогава щяха да го извадят. Да я изобличат като лъжкиня. И да докажат пред съдебните заседатели, че вмъкването в завещанията на възрастните и уязвими хора, за които работи, е неин непочтен модел на поведение.

Тази стратегия беше изпълнена с рискове. Първият и най-очевиден бяха основните правила за събиране на доказателства. Джейк беше подал официално искане противниците му да разкриват самоличността на всички евентуални свидетели. Лание и другите адвокати бяха направили същото — стандартна процедура във времената на явното събиране на доказателства, когато всичко би трябвало да бъде прозрачно. Укриването на свидетел като Фриц Пикъринг беше не само неетично, но и опасно. Често опитите за изненадващо разкритие по време на процеса се оказваха безполезни. Лание и Чилкот се нуждаеха от време, за да заобиколят това правило. Имаше и изключения, но не бяха много.

Не по-малко тревоги будеше планът да намерят собственоръчно написаното завещание на Айрин. Не беше изключено то да е унищожено заедно с хиляди други безполезни стари папки от архивите на Фрийман. Но адвокатите обикновено пазеха старите си документи повече от десет години, така че имаше голяма вероятност все пак да е запазено.

Проблем беше и да пренебрегват Фриц. Ами ако друг адвокат го откриеше и му зададеше същите въпроси? Ако въпросният друг адвокат се окажеше Джейк, губеха елемента на изненада. Джейк щеше да разполага с предостатъчно време да подготви Лети да свидетелства така, че да убеди съдебните заседатели. Със сигурност щеше да извърти историята. Щеше да критикува нарушението на правилата за събиране на доказателства и съдия Атли нямаше да погледне на това с добро око.

Лание и Чилкот обсъдиха дали да не се свържат направо с Фрийман. Ако завещанието беше прибрано някъде и събираше прах, Фрийман несъмнено щеше да го извади, без да се налага някой да го краде. А самият той щеше да бъде уважаван свидетел на процеса. Ако разговаряха с него обаче, щяха да провалят голямата си тайна. Името му щеше да стане известно в качеството му на потенциален свидетел. И пак губеха момента на изненада. Можеше да се наложи по-късно да се свържат с него, но засега Уейд Лание и Лестър Чилкот щяха да се задоволят да изплетат мрежа от мълчание и лъжи. Измамата обикновено се прикрива трудно и изисква прецизно планиране, но те имаха опит.

Два дни по-късно Рандъл Клап влезе в приемната на „Фрийман“ и осведоми секретарката, че има уговорена среща за четири часа. Кантората се намираше в ремонтирана постройка на една пряка от градския площад на Оксфорд, до някаква финансова къща и съвсем близо до сградата на федералния съд.

Докато чакаше в приемната, Клап разлистваше списание и оглеждаше обстановката. Нямаше видеокамери и датчици на охранителна система, входната врата беше със секретна брава, но без верига, нямаше почти нищо, което да попречи дори на малоумен крадец да се вмъкне посред нощ. А и защо да има? Освен обичайната планина от документи в сградата нямаше нищо истински ценно.

Беше типична за малкия град кантора като стотици други, които Клап беше посещавал. Вече се беше промъкнал откъм задната уличка и беше проучил задната врата. Секретна ключалка, но нищо специално. Неговият човек Ърби можеше да влезе през която от двете врати си поиска по-бързо, отколкото би го сторил служител с ключ.

Клап се срещна с Тод Фрийман и обсъди някакъв парцел, който възнамеряваше да купи, западно от града, близо до главното шосе. Използва истинското си име, истинската си работа и истинската си визитна картичка, но излъга, че двамата с брат му възнамеряват да построят денонощно крайпътно заведение. Правната работа щеше да бъде рутинна, а Тод изглеждаше доста заинтригуван. Клап попита къде е тоалетната и го упътиха надолу по тесен коридор. Сгъваема стълба, поне още две стаи, натъпкани до тавана с папки, кухничка със счупен прозорец, без ключалка. Никъде нямаше датчици на охранителна система. Фасулска работа.

Ърби влезе в сградата малко след полунощ. Клап се беше притаил в колата от отсрещната страна на улицата и стоеше на пост. Беше 18 януари, студена сряда, и студентите не бяха излезли по купони. На площада нямаше жива душа, затова Клап се опасяваше най-вече да не го забележи някой отегчен полицай. Ърби проникна вътре и се обади по радиостанцията. Всичко беше спокойно и тихо. С вярното си сгъваемо ножче за броени секунди беше отключил задната врата. Обикаляше кабинетите с фенерче с инфрачервени лъчи — нито една от вътрешните врати не беше заключена. Стълбата скърцаше и беше доста паянтова, но той успя да я отвори, без да вдига много шум. Стоеше до предния прозорец и разговаряше с Клап, който не го виждаше.

С ръкавици и без да размества нищо, Ърби се захвана с едно от складовите помещения. Щеше да му отнеме часове, но той не бързаше. Отваряше чекмеджета, разглеждаше папки, имена, дати и така нататък, без да докосва документите, които не бяха пипани със седмици, месеци и дори с години. Клап премести колата си на паркинг от другата страна на площада и тръгна да се разхожда. В един през нощта Ърби отвори задната врата и Клап влезе в кантората.

— Във всяка стая има шкафове, пълни с папки — обясни Ърби. — Явно актуалните дела са в кабинетите на адвокатите, някои са при секретарките.

— А тези две стаи? — попита Клап.

— Папките тук са отпреди пет години. Някои не са актуални, други са. Продължавам да търся. Не съм приключил с втората стая. Има и мазе със стари мебели, пишещи машини, правна литература и още папки, все стари.

И във втората стая не откриха нищо интересно. Папките съдържаха обичайните приключени дела, каквито можеш да откриеш във всяка кантора. В два и половина Ърби предпазливо се качи по сгъваемата стълба на тавана. Клап затвори след него и слезе в мазето. Таванското помещение нямаше прозорци, вътре беше тъмно като в рог. Кашоните бяха подредени на четири реда. Тъй като нямаше как някой да го види отвън, Ърби увеличи силата на фенерчето си и ги огледа. Всеки кашон беше надписан ръкописно с черен маркер: „Недвижими имоти, 1/1/76-8/1/77“, „Наказателни дела 3/1/81-7/1/81“ и така нататък. С облекчение откри тук документи отпреди дванайсет години, но се отчая от липсата на каквото и да било, свързано със завещания.

Тези неща бяха в мазето. След като рови почти половин час, Клап попадна на купчина еднакви кашони с надпис „Легализации, 1979-1980“. Издърпа един от купчината, внимателно го отвори и се зае да разлиства десетките папки. Тази с името на Айрин Пикъринг беше от август 1980 г. Беше дебела около четири сантиметра и съдържаше правните документи от деня, в който Хал Фрийман беше изготвил двете страници на завещанието, подписано на място от Айрин, до последната заповед, с която Фриц Пикъринг беше освободен от задължението си като изпълнител на волята й. Първият документ беше старо завещание, изготвено от адвокат от Лейк Вилидж. Второто беше собственоръчното завещание. Клап го прочете бавно на глас, защото на места почеркът се разчиташе трудно. В четвъртия абзац се споменаваха петдесетте хиляди долара, завещани на Лети Ланг.

— Бинго!

Той остави папката на една маса, затвори кашона, внимателно го върна на мястото му и предпазливо излезе от мазето. Прибра папката в куфарчето си, излезе на тъмната улица и след няколко минути се обади на Ърби по радиостанцията. Ърби се измъкна през задната врата, като спря за секунди само колкото да заключи секретната ключалка. Смятаха, че не са разместили нищо и не са оставили следи. Кантората се нуждаеше от основно почистване, така че малко пръст или прахоляк от нечия обувка нямаше да направи впечатление.

Пътуваха два часа и половина до Джаксън и се срещнаха с Уейд Лание в кантората му в шест сутринта. Лание се бореше в съдебна зала трийсет години, но не помнеше по-хубав пример за така нареченото „димящо дуло“. Все пак оставаше въпросът кога е най-уместно да го използват.

* * *

„При Бени Дебелия“ се намираше в края на павираната част на един междуселски път, от там нататък имаше само чакъл. Порша беше отраснала в Бокс Хил, мрачно и уединено място, скрито зад блато и хребет и с малцина бели наблизо. Бокс Хил беше същински Таймс Скуеър в сравнение с противното затънтено селище Преъритаун в окръг Ноксби, на десетина мили от границата с Алабама. Ако беше бяла, никога не би спряла тук. Отпред имаше две бензинови колонки, а на чакъла бяха паркирани няколко мръсни автомобила. Мрежестата врата се затръшна зад нея. Порша кимна за поздрав на момчето на касата. Продаваха малко бакалски стоки, имаше хладилници за безалкохолни и за бира, а в дъното десетина чисти маси, покрити с карирани червено-бели покривки. Във въздуха беше надвиснал тежък мирис на мазнина, а на скарата цвърчаха меса за хамбургери. Едър мъж с огромен корем държеше шпатула като оръжие и разговаряше с двама посетители, седнали на столчета. Нямаше почти никакво съмнение кой е Бени Дебелия.

Една табела оповестяваше: „Поръчвайте тук“.

— Какво мога да направя за вас? — попита готвачът дружелюбно.

Порша отвърна с най-лъчезарната си усмивка и каза тихо:

— Бих искала един хотдог и кока-кола. Търся Бени Дебелия.

— Аз съм — отговори той. — А вие сте?

— Казвам се Порша Ланг и съм от Клантън, но има вероятност да съм Риндс. Не съм сигурна, търся информация.

Той кимна към една маса. Десет минути по-късно й поднесе хотдога и кока-колата и се настани срещу нея.

— Изготвям родословното си дърво — обясни Порша — и се натъквам на доста червиви ябълки.

Бени се засмя.

— Трябваше да дойдете да ме попитате, преди да се заловите с това.

Без да докосва хотдога, тя му разказа за майка си и за нейната майка. Не беше чувал за тях. Роднините му бяха от окръзите Ноксби и Лодърдейл — на юг, не на север. Бени не познаваше Риндс от окръг Форд, нито един. Докато той говореше, Порша бързо се нахрани и стана веднага щом разбра, че това е поредната задънена улица. Благодари му и си тръгна.

На връщане се отби във всяко градче и прегледа телефонните указатели. В тази част на света имаше съвсем малко хора на име Риндс. Около двайсетина в окръг Клей. Десетина в окръг Октибеха, близо до университета. Порша беше говорила по телефона с десетина души от окръг Лий и край Тюпълоу.

Двамата с Лушън бяха открили двайсет и трима членове на семейство Риндс, живели в окръг Форд преди 1930 г. След това всички бяха изчезнали. Все някога щяха да открият потомък, стар роднина, който да знае нещо и да е склонен да говори.