Джон Гришам
Сянката на чинара (11)

11

Любопитен стажант, който душеше из старите архиви в дъното на коридора, чу клюката, която пълзеше откъм автомата за вода, и отиде да направи копия на най-новото завещание, което щеше да бъде легализирано в окръг Форд. Когато се върна в кантората, го показа на шефовете си, направи още копия и започна да изпраща факсове. Шефовете му също изпращаха факсове и по обед в сряда двете страници на завещанието на Сет се появиха на най-различни места в щата. Любима фраза на всички стана „да издъхнат в страдание“, но не след дълго догадките за размера на имуществото на покойния се превърнаха в основна тема на разговорите.

Щом напусна дома на баща си, Хършъл се обади на адвоката си в Мемфис, за да предаде чудесната новина, че скоро ще наследи „няколко“ милиона долара. Занимаваше го най-вече мисълта за бившата му съпруга — още страдаше от развода — и го интересуваше дали тя може да предявява претенции. Адвокатът го увери, че не може. После се обади на свой приятел, също адвокат в Тюпълоу, за да разпространи слуха, и успя да вметне, че състоянието на Сет Хъбард възлиза на „повече от 20 милиона долара“.

Веднага щом излезе на Начис Трейс Паркуей и се отправи на юг, Иън Дафо нагласи автопилота на петдесет мили в час и се настрои за приятно пътуване. Движението беше слабо, слънцето беше високо на небето, листата започваха да жълтеят и някои вече капеха, щом задухаше. Жена му, както винаги, му усложняваше живота, но той имаше причина да се усмихва. Беше успял да отклони приказките за развод, поне засега. Тя имаше махмурлук, току-що беше погребала баща си и нервите й бяха обтегнати, а Рамона не се справяше добре със злополучията дори в хубавите си дни. Иън можеше да я успокои, да я убеди, да целува задника й достатъчно дълго, за да замаже проблемите им и да се заемат да управляват новопридобитото си богатство. Заедно. Сигурен беше, че ще успее да се справи.

Рамона се беше излегнала на задната седалка и бе закрила очите си с ръка. Беше престанала да говори и дишаше тежко. Иън често се обръщаше назад, докато не се увери, че тя вече спи дълбоко, после внимателно посегна към новия си телефон в колата и звънна в офиса си. Възможно най-тихо запозна партньора си Родни само с най-основното.

— Старецът си отиде… състоянието е някъде над двайсет милиона… мебели и дървесина… направо смайващо… нямах представа… само видях завещанието… четирийсет процента, след данъците… не е зле… за около година… не се шегувам… повече по-късно.

Иън продължи да шофира. Усмихваше се доволно и мечтаеше за по-добър живот. Дори ако се разведеше, щеше да получи част от нейното наследство, нали? Зачуди се дали да не се обади на адвоката си, но разумно реши да изчака. Телефонът внезапно звънна, стресна го и събуди Рамона.

— Ало? — вдигна слушалката Иън.

Отсреща прозвуча мъжки глас:

— Обажда се Стилман Ръш, дано не ви безпокоя. Пътуваме обратно за Тюпълоу.

— Ни най-малко. Ние сме на „Трейс“ и имаме още няколко часа път. Няма какво друго да правим, освен да говорим.

— Вижте, възникнаха дребни усложнения, така че минавам направо на въпроса.

Гласът звучеше леко напрегнато и Иън веднага разбра, че нещо не е наред. Рамона се надигна на задната седалка и разтърка подутите си очи.

Стилман продължи:

— Нямахме възможност да отворим процедурата по наследството на господин Хъбард днес сутринта, защото вече беше представено друго завещание. Оказа се, че адвокат от Клантън е отишъл в съда късно вчера и е подал уж собственоръчно написано завещание от миналата събота, деня преди смъртта на господин Хъбард. Собственоръчно написаните завещания все още са законни, ако отговарят на някои критерии. Неговото е направо ужасно. Не оставя нищо за семейството — Рамона и Хършъл категорично са изключени — и вместо това дава деветдесет процента от наследството на Лети Ланг, прислужницата.

— На Лети! — ахна Иън и кривна в средната лента. Овладя се и завъртя волана.

— Какво има? — изръмжа Рамона от задната седалка.

— Това е нелепо! — рязко изтърси глас Иън, вперил обезумял поглед в огледалото за обратно виждане. — Деветдесет процента? Деветдесет процента ли казахте?

— Да, толкова. Имам копие от завещанието и там ясно пише деветдесет процента.

— Собственоръчно написано? Да не е фалшификат?

— На този етап не знаем. Имаме само предварителни сведения.

— Е, ясно е, че то няма да издържи в съда, нали?

— Ще поискаме от съдията да го отхвърли и да легализира законното, което прегледахме сутринта. Ако откаже, отиваме на съд и се борим кое от двете завещания да остане.

— Кога отиваме на съд? — попита Иън войнствено, но в тона му се долавяше и голяма доза отчаяние. Усещаше как състоянието започва да му се изплъзва.

— В момента не сме сигурни, но ще ви звънна след няколко дни. Ще се справим, Иън.

— Ще се справите и още как, иначе ще доведа фирмата на Лание от Джаксън, големите играчи, които ме представляват от доста време. Те си знаят работата. Всъщност сигурно ще звънна на Уейд Лание още щом затворим.

— Не се налага, Иън, все още не. Последното, от което имаме нужда, са още адвокати. Ще ви звънна след няколко дни.

— Постарай се.

Иън затвори телефона и изгледа вбесено жена си, която попита:

— Какво става, Иън?

— Няма да повярваш — въздъхна той.

 

 

Хършъл беше зад волана на малкия си датсун и слушаше края на песента на Спрингстийн, когато получи обаждането. Датсунът беше спрял близо до главния вход на автосалон в Източен Мемфис. В редици край улицата бяха паркирани десетки лъскави нови беемвета. Хършъл беше направил тази нелепа отбивка след кратка вътрешна борба. Бе взел компромисното решение само да си поговори с някой продавач, но без да прави пробно кръгче. Още не. Тъкмо се пресягаше да изключи радиото, когато телефонът му звънна.

Беше Стилман Ръш. Първите му напрегнати думи бяха:

— Хършъл, възникна нов проблем.

 

 

Лети дойде сама. Джейк я пусна пред себе си нагоре по стълбите към големия кабинет, затвори вратата и я насочи към къта за посетители с канапе и кресла. Свали вратовръзката си, наля кафе и се постара да успокои опасенията й. Тя му обясни, че Симиън отново е заминал. Не му казала нищо за завещанието на Сет и това го ядосало. Поспречкали се, всяка дума отеквала в пренаселената къща, после той си тръгнал.

Джейк й подаде копие от завещанието на Сет. Тя го прочете и се разплака. Той остави кутия с хартиени кърпички до креслото й. Лети препрочете завещанието и когато приключи, го остави на ниската масичка пред себе си. Дълго седя, заровила лице в дланите си. Когато сълзите й секнаха, тя изтри бузи и изпъна гръб — изглежда, шокът беше преминал и тя беше готова да се заемат с деловата част.

— Защо е постъпил така, Лети? — попита твърдо Джейк.

— Не знам, кълна се, не знам — отговори тя тихо и дрезгаво.

— Обсъждал ли го е с теб?

— Не.

— Виждала ли си този документ преди?

— Не, не — поклати глава тя.

— Споменавал ли ти е за завещанието си?

Настъпи тишина. Тя се опитваше да подреди мислите си.

— Може би два пъти през последните месеци спомена, че ще ми остави нещичко, но така и не каза какво. Разбира се, надявах се да го направи, но никога не съм повдигала въпроса. Никога не съм имала завещание. И майка ми не си е направила. Ние не мислим за такива неща, господин Бриганс.

— Моля те, казвай ми Джейк.

— Ще се опитам.

— Него как го наричаше: господин Хъбард, господин Сет или просто Сет?

Тя отговори бавно и обмислено:

— Когато бяхме само двамата, му казвах Сет, защото той искаше така. Ако имаше още някой, винаги го наричах господин Сет или господин Хъбард.

— А той как те наричаше?

— Лети. Винаги.

Джейк я разпита за последните дни на Сет, за болестта му, лечението, лекарите, медицинските сестри, апетита, всекидневния му режим и нейните задължения. Тя не знаеше почти нищо за работата му и каза, че държал документите си под ключ в къщата, а през последните месеци преместил повечето от тях в кабинета си. Никога не обсъждал бизнеса си с нея или в нейно присъствие. Преди да се разболее, а и след това, когато се чувствал по-добре, той пътувал много и предпочитал да бъде извън града. Домът му бил тих и самотен, не бил щастливо място. Лети често отивала към осем сутринта и нямала никаква работа през следващите осем часа, особено ако Сет бил извън града. Когато бил там, готвела и чистела. След като се разболял и вече бил на смъртно легло, останала до него. Хранела го и, да, къпела го и го миела, когато се наложело. Имали трудни периоди, особено след химиотерапията и радиацията, когато той бил прикован на легло и бил твърде изнемощял, за да се храни.

Джейк подробно й обясни термина „злоупотреба с влияние“. Правното основание да бъде атакувано собственоръчно написаното завещание щеше да бъде атака срещу самата Лети с обвинения, че е била твърде близка със Сет, че е имала прекалено силно влияние върху него и го е манипулирала да я включи в завещанието. За да може Лети да спечели, беше важно да докаже, че те грешат. Докато разговаряха, тя се поотпусна и Джейк си представи предстоящото снемане на показания от нея в стая, пълна с агресивни адвокати, които се боричкат да се докопат до микрофона и до шанса да я въртят на шиш, за да научат какво са правели и не са правели тя и господин Хъбард. И вече изпитваше жал към нея.

Когато Лети се успокои и се овладя, Джейк каза:

— Трябва да ти обясня взаимоотношенията ни, Лети. Аз не съм твой адвокат, а адвокатът по наследството на господин Хъбард и като такъв работата ми е да защитя завещанието му и да спазя условията в него. Трябва да работя съвместно с изпълнителя на завещанието, вероятно това ще е господин Амбърг, за да се съобразим с някои законови изисквания. Например да осведомим потенциални кредитори, да защитим собствеността му, да подготвим опис на цялото му имущество и така нататък. Ако завещанието бъде оспорено, а аз съм сигурен, че ще бъде, тогава работата ми е да се явя в съда и да се боря за него. Не съм твой адвокат, защото ти си наследник по завещанието — както и брат му Ансил Хъбард, и църквата, която е посещавал Сет. Обаче с теб сме на една страна, защото и двамата искаме завещанието да бъде признато. Разбираш ли?

— Да, струва ми се. Трябва ли ми адвокат?

— Не, поне на този етап. Не си наемай адвокат, преди да се наложи.

Ястребите скоро щяха да започнат да дебнат и съдебната зала щеше да се напълни с хора. Сложи двайсет милиона на масата и гледай какво става.

— Ще ми кажете ли, ако се наложи да си наема? — невинно попита Лети.

— Да, ще ти кажа — отвърна Джейк.

Нямаше представа как ще даде такъв съвет. Наля още кафе и забеляза, че нейната чаша е непокътната. Погледна часовника си. Бяха заедно от трийсет минути, а тя още не беше попитала колко голямо е наследството. Бял човек нямаше да издържи и пет минути, преди да зададе този въпрос. Понякога Лети като че ли попиваше всяка дума, друг път отклоняваше чутото от себе си, сякаш не можеше да поема повече. Тя отново се разплака, после изтри бързо сълзите си.

— Любопитна ли си за колко пари става дума? — попита Джейк.

— Реших, че рано или късно ще ми кажете.

— Не съм виждал никакви финансови документи. Не съм влизал в кабинета му, но скоро би трябвало да го направя. Според господин Амбърг обаче Сет Хъбард неотдавна е продал компанията си и е получил около двайсет милиона долара. Господин Амбърг предполага, че парите са в някоя банка. В брой. Освен това има и други активи, вероятно един-два недвижими имота. Моя задача е да открия всичко и да изготвя опис за пред съда и бенефициентите.

— Аз съм такава… бенефициент, така ли?

— О, да, в голяма степен. Деветдесет процента.

— Деветдесет процента от двайсет милиона?

— Да, приблизително.

— О, божичко, Джейк! — Лети се пресегна към хартиените кърпички и отново се разплака.

 

 

През следващия един час успяха да постигнат някакъв напредък. Въпреки емоционалните сривове на Лети Джейк успя да я запознае в основни линии с административните процедури: времето, участващите лица, явяванията в съда, данъците и накрая — прехвърлянето на активите. Колкото повече говореше, толкова повече тя се объркваше и той подозираше, че не след дълго ще трябва да повтори много от казаното. Премълча проблемите, свързани с оспорването на едно завещание, и предпазливо предрече какво може да се случи. Джейк познаваше съдия Атли и знаеше, че той мрази делата да се влачат и адвокатите да се мотаят, затова смяташе, че процесът, ако изобщо се стигне до процес, ще се проведе през следващите дванайсет месеца. Вероятно и по-рано. И понеже на карта бе заложено страшно много, изгубилата страна сигурно щеше да обжалва, така че щяха да минат още две години преди окончателния резултат. Когато Лети започна да осъзнава какво изпитание й предстои и колко дълго може да продължи, решимостта й укрепна и тя овладя емоциите си.

Два пъти попита дали има начин всичко да мине мирно и тихо. Не, отговори й Джейк търпеливо, това би било невъзможно. Тя се боеше от Симиън и престъпното му семейство и се чудеше дали да не се премести другаде. Джейк не можеше да я посъветва по този въпрос, но вече си представяше предстоящия хаос в живота й, след като отвсякъде заприиждат роднини и близки приятели.

Два часа по-късно Лети неохотно си тръгна. Джейк я изпрати до входната врата. Тя надникна през стъклото и огледа тротоара и улицата, сякаш предпочиташе да остане вътре, където бе в безопасност. Завещанието я беше разтърсило. Тя се почувства смазана от тежката правна машина и в този момент можеше да има доверие само на Джейк. Когато най-накрая излезе на улицата, очите й отново се насълзиха.

— Това сълзи на радост ли са, или е уплашена до смърт? — попита Рокси, след като Джейк затвори вратата.

— И двете, бих казал.

Секретарката размаха розово листче с оставено по телефона съобщение.

— Обади се Лий Глупака. Надушил е следата.

— О, я стига.

— Не се шегувам. Можел да се отбие днес следобед и да поразрови из мръсното бельо на Сет Хъбард.

— И какво му е мръсното? — попита Джейк, поемайки бележката.

— Според Глупака всичко е мръсно.

Дюма Лий пишеше за „Форд Каунти Таймс“ и се славеше с факта, че изопачава фактите и се разминава на косъм със съдебни дела за клевета. Небрежни и напълно преодолими, грешките му обикновено бяха дребни и безобидни и никога не стигаха до явна клевета. Той объркваше дати, имена и места, но никога не беше злепоставял сериозно никого. Чуваше гласа на улицата, имаше страхотен нюх, усещаше събитията почти незабавно след или по време на развитието им и макар да беше прекалено мързелив, за да рови продължително, на него можеше да се разчита да раздвижи нещата. Предпочиташе да отразява събитията в съда, най-вече защото сградата се намираше точно срещу редакцията на вестника и голяма част от архива му беше публично достояние.

Дюма Лий влезе в кантората на Джейк Бриганс късно в сряда следобед, настани се на стол до бюрото на Рокси и настоя за среща с адвоката.

— Знам, че е тук — заяви той с ослепителна усмивка, на която Рокси не обърна внимание.

Дюма обичаше жените и живееше с постоянната илюзия, че всяка дама го заглежда.

— Зает е — заяви Рокси.

— Аз също.

Той разгърна списание и тихо започна да си подсвирква. Десет минути по-късно Рокси оповести:

— Ще ви приеме.

Джейк и Дюма се познаваха от години и никога не бяха имали проблем. Джейк беше един от малцината адвокати край площада, който не го беше заплашвал със съд, и Дюма оценяваше този факт.

— Разкажи ми за Сет Хъбард — подкани го той, извади бележника си и свали капачето на писалката.

— Допускам, че си видял завещанието — отговори Джейк.

— Имам копие. Пълно е с тях. Колко притежава?

— Нищо не притежава. Мъртъв е.

— Много смешно. Питам за наследството му.

— Още не мога да кажа колко, Дюма. Засега не знам много.

— Добре, да говорим неофициално.

При Дюма нищо не беше неофициално и всеки адвокат, съдия и чиновник го знаеше.

— Не мога да действам неофициално, аз съм официален представител. Няма да говоря, Дюма. Съвсем просто е. Може би по-късно.

— Кога влизате в съда?

— Погребението беше вчера, нали така? Не бързам.

— Нима? Не бързаш! Защо тогава си подал молбата си двайсет минути след погребението?

Джейк млъкна — изобличен, поставен на място от страхотния въпрос.

— Добре де, може да съм имал причина да избързам с молбата.

— Познатата надпревара за съда, а? — попита Дюма с глупашка самодоволна усмивка и надраска нещо в бележника си.

— Без коментар.

— Не мога да намеря Лети Ланг. Да имаш представа къде е?

— Без коментар. Пък и тя няма да разговаря нито с теб, нито с друг репортер.

— Ще видим. Издирих един тип в Атланта, който пише за бизнес списание, и той ми каза, че със заемни средства голяма финансова къща е купила холдингова компания, собственост на господин Сет Хъбард, за сумата от петдесет и пет милиона долара. Станало миналата година. Да ти говори нещо?

— Без коментар, Дюма — отговори Джейк, впечатлен, че прочутият с мързела си репортер е развъртял телефоните.

— Не ме бива много по деловите въпроси, но старецът сигурно е имал дългове, нали така? Без коментар, а?

Джейк кимна — да, без коментар.

— Но не откривам банките му. Колкото повече ровя, толкова по-малко научавам за клиента ти.

— Аз не го познавам — каза Джейк и веднага съжали.

Дюма си записа думите му.

— Знаеш ли дали е имал дългове? Господин Амбърг млъкна и после ми затвори.

— Без коментар.

— Значи, ако напиша, че господин Хъбард е продал нещо за петдесет и пет милиона, без да споменавам дълговете му, защото нямам източници, читателите ми ще останат с впечатлението, че наследството възлиза на много повече, отколкото е в действителност, нали?

Джейк кимна. Дюма го изгледа, почака и накрая си записа. Смени посоката на разговора и попита:

— Големият въпрос, Джейк, е защо човек с имущество за милиони променя завещанието си в деня, преди да се самоубие, прецаква семейството си с новото завещание и оставя всичко на прислужницата си.

Браво на теб, Дюма. Точно това е големият въпрос. Джейк продължи да кима мълчаливо.

— А следващият вероятно е: на какво са станали свидетели Сет и по-малкият му брат, което дотолкова ги е потресло, че Сет го споменава десетилетия по-късно? Прав ли съм?

— Този въпрос несъмнено е важен, но не съм сигурен, че е на второ място.

— Имаш право. Някаква представа къде се подвизава Ансил Хъбард напоследък?

— Ни най-малка.

— Открих техен братовчед в Тюпълоу, който ме осведоми, че семейството от десетилетия го смята за мъртъв.

— Не съм имал време да потърся Ансил.

— Но ще го направиш?

— Да, той е наследник по силата на завещанието. Работата ми изисква да го намеря или да разбера какво се е случило с него.

— И как ще подходиш?

— Нямам представа. Още не съм го обмислил.

— Кога е първото дело?

— Не е насрочено.

— Ще помолиш ли секретарката си да се свърже с мен, когато определят датата?

— Да, освен ако изслушването не е при закрити врати.

— Съгласен.

 

 

Последният посетител на Джейк следобед беше хазяинът му. Лушън седеше в заседателната зала на първия етаж, където държаха правната литература. Беше пръснал книги върху цялата маса и бе потънал в дебрите на собствения си свят. Джейк влезе, поздрави го, видя десетките разгърнати книги и си пое дълбоко въздух, защото стомахът му се сви от ужас. Не помнеше кога за последен път Лушън беше ровил в юридическите сборници.

— Някое леко четиво ли? — попита Джейк и се отпусна на кожения стол.

— Само преглеждам материалите по наследствените дела. Не съм се занимавал с много такива случаи. Доста скучна работа, с някои изключения, разбира се. Не мога да реша дали е по-добре да имаш съдебни заседатели или не.

— Аз клоня към заседатели, но още е твърде рано.

— Разбира се. — Лушън затвори един том и го бутна настрани. — Каза, че днес следобед ще се срещнеш с Лети Ланг. Как мина?

— Добре, Лушън, но знаеш не по-зле от мен, че не мога да обсъждам поверителни разговори.

— А, разбира се. Допадна ли ти Лети?

Джейк замълча за секунда и си напомни да прояви търпение.

— Да, тя е приятен човек, който лесно се смущава. Което е най-малкото притеснително.

— А биха ли я харесали съдебните заседатели?

— Бели съдебни заседатели ли имаш предвид?

— Не знам. Разбирам чернокожите много по-добре от повечето бели. Не съм расист, Джейк. Аз съм един от десетината бели в окръга, които не са заслепени от расизма. Бях първият и единствен бял член на Националната асоциация за защита на чернокожите. По едно време почти всичките ми клиенти бяха чернокожи. Познавам тези хора и знам, че участието им в това жури може да създаде проблеми.

— Лушън, погребението беше вчера. Не прибързваш ли?

— Може би, но този разговор рано или късно ще се проведе. Късметлия си да имаш човек като мен на своя страна, Джейк. Достави ми удоволствие. Говори с мен. Мнозина чернокожи ще завидят на Лети Ланг, защото сега е една от тях, но ако получи парите, ще стане най-богатият човек в окръг Форд. Тук няма богати черни. Нечувано е. И тя вече няма да е черна. Ще стане надута и богата и ще се държи високомерно с всички, особено със своите. Следиш ли мисълта ми?

— До известна степен, да, но въпреки това предпочитам в журито да има чернокожи. Ще бъдат по-благоразположени от бедни бели южняци, които едва смогват да си плащат ипотеката.

— И бели южняци не трябва да има.

Джейк се засмя и каза:

— Е, ако елиминираш чернокожите и бедните бели, кой точно ще влезе в предпочитаното от теб жури?

— Още го обмислям. Случаят ми харесва, Джейк. От обед не мисля за нищо друго. Спомних си защо някога обичах правото. — Лушън се приведе напред на лакти и погледна Джейк, като че ли той щеше да се задави от следващите му думи. — Искам да присъствам в съдебната зала.

— Изпреварваш събитията. Ако изобщо има процес, той ще е след месеци.

— Знам го, разбира се. Но ще ти трябва помощ, много помощ. Отегчен съм, Джейк, омръзна ми да седя на верандата и да пия. Трябва да престана да се наливам. Пиенето ме притеснява, признавам си честно.

И с основание.

— Иска ми се да идвам в кантората. Няма да се пречкам. Знам, че повечето хора странят от мен, и разбирам защо. По дяволите, и аз самият бих се избягвал, ако можех. Така ще си имам занимание, което няма да ми позволява да припарвам до бутилката поне денем. Бездруго познавам законите по-добре от теб. Искам да присъствам и в съдебната зала.

За втори път го споменаваше, а Джейк знаеше, че желанието му няма да се изпари току-така. Съдебната зала беше голяма и внушителна, имаше различни части и много седящи места. Дали Лушън искаше да седне сред зрителите и да наблюдава представлението? Или смяташе да бъде на масата сред другите адвокати, с което страшно щеше да усложни живота на Джейк? Ако отново искаше да бъде приет в адвокатската колегия, трябваше за втори път да изтърпи мъчението и да се яви на изпита. Ако успееше, щеше да възстанови адвокатските си права, което, разбира се, щеше да го върне в професионалния живот на Джейк.

Ужаси се, като си представи как Лушън седи на адвокатската маса на няма и пет метра от ложата на съдебните заседатели. За повечето бели хора той беше фигура от миналото, откачен стар пияница, издънка от горд в миналото род, който сега спеше с прислужницата си.

— Ще видим — отговори Джейк предпазливо.