Джон Гришам
Сянката на чинара (27)

27

Чарли Пардю пристигна в подходящ момент. Симиън отново беше заминал. Ако беше в къщата в онази късна съботна сутрин, двамата с Чарли щяха веднага да кръстосат рога и сблъсъкът щеше да е грозен.

За щастие, когато Чарли почука на вратата на стария дом на Сапингтън, завари къща, пълна с жени и деца. Децата ядяха корнфлейкс направо от кутиите и гледаха телевизия, а жените се мотаеха в мръсната кухня, пиеха кафе и разговаряха по халати и пижами. Федра отвори вратата и успя да го настани в дневната, после изприпка в кухнята и възторжено оповести:

— Мамо, един човек е дошъл да те види. Мнооого е хубав.

— Кой?

— Чарли Пардю. Твърди, че ти е братовчед.

— Не съм чувала за никакъв Чарли Пардю — заяви Лети и веднага зае отбранителна поза.

— Е, тук е и е страшно сладък.

— Струва ли си да говоря с него?

— О, да.

Жените изтичаха горе и набързо се преоблякоха. Федра се измъкна през задната врата и отиде отпред. Жълт кадилак последен модел, безупречен, с регистрационни номера от Илиной. Самият Чарли изглеждаше също толкова представително. Тъмен костюм, бяла риза, копринена вратовръзка с диамантена игла и поне още два малки и изискани диаманта по пръстите. Нямаше брачна халка. Златна верижка на дясната китка и солиден часовник на другата. Беше изтупан като типичен жител на голям град и Федра веднага позна, че идва от Чикаго. Тя настоя да седне до майка си. Порша и Кларис се присъединиха към тях по-късно. Сайпръс остана в кухнята.

Най-напред Чарли подхвърли няколко имена, но нито едно не им беше познато. Каза, че бил от Чикаго, където работел като предприемач, каквото и да означаваше това. Имаше широка непринудена усмивка и свободно поведение, а очите му искряха, когато се смееше. Жените се поотпуснаха. През последните месеци много хора бяха идвали при Лети. Доста от тях твърдяха, че са й кръвни роднини, както твърдеше сега и Чарли. Предвид скромното й родословно дърво, не беше трудно човек да бъде скептичен и да отхвърли доста кандидати. Истината беше, че Лети бе неофициално осиновена от Клайд и Сайпръс Тайбър, след като преди това многократно бе изоставяна. Нямаше представа кои са баба й и дядо й. Порша часове наред беше тършувала из оскъдната история на предците им, но усилията й не бяха пожънали голям успех. Чарли ги разтърси, когато каза:

— Баба ми по майчина линия е Риндс, а мисля, че ти също си от семейство Риндс, Лети.

Той извади някакви документи и всички се преместиха на масата в трапезарията. Чарли разгърна карта, която отдалече приличаше по-скоро на разкривена домакинска четка, отколкото на добре направено родословно дърво. Във всички посоки се извиваха криви линии, а полетата бяха натъпкани с бележки. Каквото и да беше това, някой часове наред се беше мъчил да го разгадае.

— Майка ми ми помогна — обясни Чарли. — Нейната майка е била Риндс.

— А откъде е името Пардю? — попита Порша.

— От страната на баща ми. Те са от Канзас Сити, но отдавна са се установили в Чикаго. Родителите ми се запознали там. — Той посочи картата с химикалка. — Следите водят до мъж на име Джеремая Риндс, роб, роден към хиляда осемстотин четирийсет и първа година близо до Холи Спрингс. Имал пет или шест деца, едно от които бил Соломон Риндс, а Соломон имал поне шест деца, едно от които, Мерибел Риндс, е баба ми. Тя родила майка ми Ефи Риндс през хиляда деветстотин и двайсета година в този окръг. През хиляда деветстотин и трийсета Мерибел Риндс, съпругът й и още няколко души от семейство Риндс тръгнали за Чикаго и повече не се върнали тук.

— Това е годината, в която имотът на Силвестър Риндс е прехвърлен на семейство Хъбард — отбеляза Порша.

Останалите чуха думите й, но те не им говореха почти нищо. Порша дори не беше сигурна каква е връзката, твърде много подробности липсваха.

— Не знам дали е така — каза Чарли. — Но майка ми си спомня братовчедка, която според нея била единственото дете на Силвестър Риндс. Доколкото знаем, тази братовчедка е родена някъде към хиляда деветстотин двайсет и пета година. Изгубили са връзка след хиляда деветстотин и трийсета, когато семейството се пръснало. През годините се носели обичайните семейни клюки. Предполага се, че още като съвсем младо момичето родило, бащата се качил на влака и семейството така и не узнало какво е станало с бебето. Майка ми си спомня, че братовчедка й се казвала Лоуис.

— Чувала съм, че моята майка се е казвала Лоуис — предпазливо се обади Лети.

— Е, да видим акта ти за раждане — предложи Чарли, като че ли най-сетне беше стигнал до критичен момент.

— Никога не съм имала — каза Лети. — Знам, че съм родена в окръг Мънро през хиляда деветстотин четирийсет и първа година, но нямам официален акт за раждане.

— Няма данни за нито един от родителите — добави Порша. — Установихме го наскоро в окръг Мънро. Майката е записана като Л. Риндс, на шестнайсет години. А бащата е Х. Джонсън, но само толкова пише за него.

Ентусиазмът на Чарли мигновено угасна. Беше се постарал доста и беше дошъл чак до тук, за да докаже роднинската си връзка с тази новооткрита братовчедка, но се бе оказал в задънена улица. Как може човек да живее без акт за раждане?

— Майка ми е един вид осиновена от Сайпръс и съпруга й и е узнала истината чак трийсетгодишна — продължи Порша. — Тогава вече някои от роднините й са били мъртви или са се били пръснали по света, така че всъщност нямало значение.

— Когато узнах, бях омъжена и имах три деца — каза Лети. — Не можех да замина, за да търся някакви починали роднини. Освен това не давах и пет пари и още е така. Бях Тайбър. Клайд и Сайпръс бяха моите родители. Имах шест братя и сестри. — Звучеше леко оправдателно и това я подразни. Не дължеше обяснение на този непознат, дори наистина да й беше братовчед.

— Значи според вашата теория е възможно майка ми да е от семейство Риндс от окръг Форд — каза Порша. — Обаче няма как да го докажем.

— О, според мен тя определено е Риндс — настоя Чарли. Потупа документите, които носеше, сякаш те съдържаха безспорната истина. — Сигурно сме седми или осми братовчеди.

— Като всички останали чернокожи в северната част на Мисисипи — отбеляза Лети едва чуто.

Жените се отдръпнаха от масата. Шърли, сестра на Лети и една от дъщерите на Сайпръс, се появи с кафеварката и доля на всички.

Чарли остана непоклатим и продължи тирадата си, въпреки че разговорът се отмести от кръвното родство и несигурната семейна история. Беше дошъл, алчен за пари, и си беше научил домашното. Разследването му беше приближило Лети до нейните кръвни предци повече от всеки друг опит досега, но просто нямаше достатъчно категорични сведения за запълване на липсващото. Все още зееха много празноти, имаше твърде много въпроси без отговор.

Порша се отдръпна назад и само слушаше. До гуша й беше дошло от диамантите и от мазното му поведение, но проучването му я впечатли. Тя и Лушън, а сега вече и Лети лееха пот над недоказаната теория, че Лети е родствено свързана със семейство Риндс, някога собственици на земите, придобити от семейство Хъбард към 1930 г. Ако това се докажеше, може би щеше да обясни постъпката на Сет. Или пък не. Можеше също да повдигне стотици други въпроси, някои от които пагубни. Дали нещо от това бе допустимо в съда? Сигурно не, поне според Лушън, обаче си струваше да направят решителен опит.

— Къде е най-хубавото място, на което може да обядва човек? — дръзко попита Чарли. — Дами, каня ви на обяд. Аз черпя!

Колко чикагско! Чернокожите в Клантън рядко се хранеха навън, а да го направят в събота на обяд с толкова очарователен млад мъж, който щеше да плати сметката, беше направо неустоимо. Бързо решиха да отидат при Клод, заведението с чернокож собственик на площада. Джейк се хранеше в него всеки петък и дори беше завел там Порша. В събота Клод печеше свински пържоли и винаги беше претъпкано.

За последен път Лети се беше качвала на кадилак последен модел сутринта, когато бе откарала Сет до кабинета в деня преди самоубийството му. Той я бе накарал да шофира и тя се бе побъркала от притеснение. Припомни си всичко ясно, докато седеше на предната седалка до Чарли. Трите й дъщери потънаха в меката кожа на задната седалка и се възхищаваха на вътрешността на колата, докато пътуваха към площада. Чарли не млъкваше и караше бавно, та всички местни да се възхитят на колата. За нула време сподели с тях идеята си да купи едно адски печелившо погребално бюро в Саут Сайд в Чикаго. Порша стрелна с поглед Федра, която пък стрелна Кларис. Чарли забеляза всичко в огледалото за обратно виждане, но продължи да дрънка.

Според майка му, която в момента била на шейсет и осем и се радвала на добро здраве и на добра памет, нейният клон на семейство Риндс живеели близо до останалите и по едно време представлявали доста многолюдна общност. След време обаче се присъединили към силната миграционна вълна и се отправили на север да си търсят работа и по-добър живот. След като напуснали Мисисипи, нямали желание да се връщат повече. Хората от Чикаго помагали с пари на онези, които останали, но след време се оказало, че всички Риндс или са измрели, или са избягали някъде.

Погребалното бюро щяло да бъде златна мина.

Малкият ресторант беше почти пълен. Завързал безупречна бяла престилка, Клод работеше отпред, а сестра му — в кухнята. Не им трябваше меню. Специалитетите за деня понякога бяха написани на черната дъска, но в повечето случаи се ядеше каквото бе сготвила сестрата. Клод поднасяше храната, насочваше клиентите, работеше на касата, пускаше повече клюки, отколкото прецеждаше, и като цяло управляваше мястото с желязна ръка. Докато Чарли и сестрите се настанят и си поръчат студен чай, Клод вече беше научил, че те са роднини. Завъртя с досада очи при тази новина — напоследък май всеки се представяше за роднина на Лети.

Петнайсет минути по-късно вътре небрежно влязоха Джейк и Лушън, като че ли просто минаваха оттук. Не беше така. Половин час преди това Порша беше звъннала на Лушън да го предупреди. Имаше голяма вероятност Чарли да се окаже връзка с миналото им, със загадъчното семейство Риндс, и тя допусна, че Лушън ще иска да се срещне с него. Запознаха се, после Клод настани двамата бели мъже сами близо до кухнята.

Докато се занимаваха с пържолите и картофеното пюре, Чарли продължи да възхвалява шеметните печалби от погребалния бизнес „в град с население от пет милиона“, но жените вече губеха интерес. Беше женен и разведен, имаше две деца, които живееха с майка си, беше учил в колеж.

Жените бавно измъкнаха всички подробности, извличайки максимално удоволствие от обяда. Когато им поднесоха пая с кокосов крем, те вече не обръщаха никакво внимание на Чарли и се заеха да одумват един църковен настоятел, избягал с чужда съпруга.

Късно следобед Порша пристигна в къщата на Лушън за пръв път. Времето внезапно се беше влошило и беше излязъл вятър, затова и дума не можеше да става да седнат на верандата. Тя с удоволствие се запозна със Сали, жената, която рядко се мяркаше из града, но въпреки това беше известна. Животът й биваше посрещан с укори и от черни, и от бели, което явно не трогваше нито нея, нито Лушън. Порша бързо научи, че Лушън не се трогва от почти нищо, поне от нищо, свързано с мислите и мнението на другите хора. Говореше непрестанно за несправедливостта, историята или световните проблеми, но поддържаше блажено неведение относно мнението на околните.

Сали беше с десетина години по-голяма от Порша. Не беше отраснала в Клантън и никой не беше съвсем сигурен откъде са близките й. Порша я прецени като учтива, мила и съвсем не притеснена от присъствието на друга чернокожа жена в къщата. Лушън беше запалил камината в кабинета си и Сали им поднесе там топло какао. Лушън капна в своето малко коняк, но Порша отказа. Мисълта да добави коняк към такава успокоителна напитка й се струваше адски странна, но Порша отдавна беше разбрала, че според вкуса на Лушън няма напитка, която няколко капки алкохол да не могат да подобрят.

Сали остана в стаята и от време на време се обаждаше с по някой коментар, докато в продължение на един час актуализираха данните, свързани с родословието на семейството. Порша си беше записала нещата, които бе казал Чарли: важните като имена и дати и маловажните като смъртта и изчезването на хора, които не бяха свързани с тях. Имаше няколко клона на рода Риндс в района на Чикаго и още един клон в Геъри. Чарли спомена далечен братовчед на име Боаз, който живеел близо до Бърмингам, но не знаеше как да се свържат с него. Освен това спомена за братовчед, който се беше преместил в Тексас. И така нататък.

Докато седеше край камината в красивата стара къща, пълна с история, пиеше топло какао, приготвено от някой друг, и разговаряше със скандално прочута персона като Лушън Уилбанкс, Порша на моменти не можеше да повярва, че това се случва на нея. Беше сред равни. Налагаше се непрекъснато да си го напомня, но беше вярно, защото Лушън точно така се държеше с нея. Имаше огромна вероятност да си пилеят времето, преследвайки миналото, но пък беше толкова интересно. Лушън беше обсебен от загадката. Беше убеден, че съществува причина Сет Хъбард да постъпи по този начин.

И тя не беше секс или приятелство. Порша беше подходила внимателно към майка си и беше задала големия въпрос с цялото си уважение, доверие и обич. Не, никога, бе отговорила Лети. И през ум не й било минавало, поне на нея. Никога не го били обсъждали, нямало такава възможност. Никога.

Рандъл Клап пъхна плика в процепа на кутията пред пощата в центъра на Оксфорд. Беше обикновен бял плик за документи, без посочена обратна връзка, адресиран до Фриц Пикъринг в Шривпорт, щата Луизиана. Вътре имаше два листа — пълно копие на собственоръчно написаното завещание на Айрин Пикъринг, подписано от нея на 11 март 1980 г. Другото копие беше под ключ в кантората на Уейд Лание. Оригиналът се намираше в папката, открадната от кантора „Фрийман“, през две преки надолу по улицата.

Планът беше Фриц Пикъринг да получи анонимното писмо, да забележи, че пощенското клеймо е от Оксфорд, да го отвори, да познае старото завещание и да се запита кой, за бога, му го е изпратил. Сигурно щеше да предположи, но нямаше как да бъде сигурен.

Беше късно в събота вечерта, заведенията се пръскаха по шевовете и полицията беше насочила вниманието си по-скоро към тази дейност, отколкото към незначителната кражба от една малка правна кантора. Клап беше зад ъгъла и наблюдаваше, когато агент Ърби влезе през задната врата и след броени минути върна папката на Пикъринг на мястото, откъдето отдавна не беше вадена.