Джон Гришам
Сянката на чинара (33)

33

Джейк не изрече нито една дума, която би могла да се оцени като намек за неуважение. Срещнаха се на верандата в един ветровит, но топъл мартенски следобед и през първия половин час разговаряха за двамата синове на съдия Атли. Рей беше преподавател по право във Вирджинския университет и засега съумяваше да води спокоен и полезен живот. По-малкият, Форест, не успяваше. И двамата навремето бяха изпратени на изток в пансион, затова не бяха познати в Клантън. Форест се бореше да преодолява пристрастията си, а това много тежеше на баща му, който гаврътна два коктейла с уиски още през първите двайсет минути.

Джейк се подготвяше и когато настъпи подходящ момент, каза:

— Мисля, че нашите кандидати за съдебни заседатели не са непредубедени, господин съдия. Името Ланг предизвиква омраза в окръга и според мен Лети няма шанс за справедлив процес.

— Този престъпник трябваше да остане без шофьорска книжка, Джейк. Чух, че с Ози сте протакали делото му. И това изобщо не ми харесва.

Джейк се засегна. Случаите на шофиране в нетрезво състояние изобщо не попадаха под юрисдикцията на Рубън Атли, но както обикновено той смяташе, че и те са негова работа.

— Това не е вярно, господин съдия. А Симиън Ланг пак щеше да шофира, дори ако книжката му беше отнета. Липсата на книжка не би спряла хора като него. В петък вечер преди три месеца Ози организира хайка на пътя. Шейсет процента от чернокожите и четирийсет процента от белите нямаха шофьорски книжки.

— Не виждам връзката — отговори съдия Атли, а Джейк не възнамеряваше да го осветлява по въпроса. — Хванали са го да шофира пиян през октомври. Ако случаят му беше минал както трябва през съда, щяха да отнемат шофьорската му книжка. И той най-вероятно нямаше да е зад волана миналия петък вечерта.

— Аз не съм негов адвокат, господин съдия. Нито тогава, нито сега.

И двамата разклатиха кубчетата лед в чашите си и изчакаха мигът да отмине. Съдия Атли отпи и каза:

— Ако толкова държиш, подай искане за промяна на мястото на процеса. Не мога да те спра.

— Бих желал то да се приеме сериозно. Оставам с впечатлението, че вече сте решили. А нещата са се променили.

— Аз приемам всичко сериозно. Ще научим много, когато започнем да избираме съдебни заседатели. Ако преценим, че хората са прекалено информирани по случая, ще преустановим избора и ще решим какво да правим. Мисля, че вече ти обясних.

— Да, обяснихте ми, господин съдия.

— Какво стана с нашия приятел Стилман Ръш? В понеделник ме осведоми по факса, че вече не е адвокат на Хършъл Хъбард.

— Уволнен е. Уейд Лание маневрира от месеци и се мъчи да събере всички оспорващи завещанието в своя лагер. Явно е отбелязал сериозен успех.

— Не е голяма загуба. Ще се разправям с един адвокат по-малко. Стилман никак не ме впечатлява.

Джейк си прехапа езика и успя да не изрече нито дума. Ако съдията искаше да се отърве от още един адвокат, Джейк определено нямаше нищо против. Имаше предчувствието обаче, че нищо повече няма да бъде казано, поне не от стареца.

— Познаваш ли Артър Уелч от Кларксдейл? — попита съдия Атли.

— Не. Знам само че е приятел на Хари Рекс.

— Днес сутринта говорихме по телефона и той ми каза, че ще представлява господин Ланг и по време на развода, макар че надали ще има много работа. Клиентът му щял да се откаже от всякакви претенции и да приключи с развода. Не че има значение. С гаранцията, която му е определена, и при тези обвинения няма да излезе скоро на свобода.

Джейк кимна в знак на съгласие. Артър Уелч правеше точно каквото му кажеше Хари Рекс, който пък осведомяваше Джейк за всичко.

— Благодаря ви за ограничителната заповед — каза Джейк. — Новината беше несъмнено добре отразена във вестника.

— Струва ми се доста глупаво да забраняваш на човек, който е в ареста и ще остане дълго зад решетките, да припарва до съпругата и до семейството си, но не всичко, което правя, има смисъл.

Вярно е, помисли си Джейк, но нищо не каза. Наблюдаваха как тревата поляга под напора на вятъра и как листата се разпиляват. Съдия Атли отпи от питието си и се замисли над думите, които бе изрекъл току-що.

— Някакви новини за Ансил Хъбард? — смени темата той.

— Всъщност нищо. Досега сме похарчили трийсет хиляди долара, а не знаем дори дали е жив. Детективите подозират, че е, най-вече защото не могат да открият свидетелство, че е починал. Но продължават да ровят.

— Не се отказвай. Още имам колебания относно провеждането на процеса без някакви категорични сведения.

— Наистина трябва да го забавим с няколко месеца, господин съдия, докато издирването приключи.

— И докато местните хора преодолеят трагедията, сполетяла семейство Ростън.

— И това.

— Повдигни въпроса, когато се съберем на двайсети март. И тогава ще го обмисля.

Джейк пое голяма глътка въздух и каза:

— Господин съдия, трябва да наема консултант по избора на съдебни заседатели за процеса.

— Какъв е този консултант?

Въпросът не изненада Джейк. В зенита на адвокатската кариера на съдията консултанти по избора на съдебни заседатели не бяха съществували, а сега Атли не следеше най-новите тенденции.

— Това е експерт, който прави няколко неща — обясни Джейк. — Първо, ще проучи демографските особености на окръга и ще ги анализира с оглед на делото, за да очертае образа на идеалния съдебен заседател. След това ще проведе телефонно проучване, използвайки най-общи имена, но сходен казус, за да проучи обществената реакция. След като получим имената на хората, измежду които ще избираме, той ще проучи всички евентуални съдебни заседатели, от безопасно разстояние, разбира се. И когато започне процесът на селекция, ще присъства в съдебната зала, за да наблюдава кандидатите. Тези хора умеят да разчитат езика на тялото и други подобни признаци. Започне ли процесът, консултантът ще присъства в залата всеки ден и ще следи реакциите на съдебните заседатели. Ще знае на кои свидетели са повярвали, на кои не са и накъде клони мнението им.

— Доста работа. Колко струва?

Джейк стисна зъби и каза:

— Петдесет хиляди долара.

— Отговорът ми е „не“.

— Господин съдия?

— Не. Няма да разреша да бъдат похарчени толкова пари от наследството. Намирам го за прахосничество.

— В наше време е нещо доста обичайно за голям процес със съдебни заседатели, господин съдия.

— Хонорарът ми се струва прекомерен. Джейк, изборът на съдебните заседатели е работа на адвоката, а не на някакъв модерен консултант. Навремето изпитвах удоволствие от предизвикателството да разгадавам настроенията и езика на тялото на кандидатите за съдебни заседатели и да избирам подходящите. Имах дарба за това, Джейк, нищо че сам се хваля.

Да, сър. Точно като случая с едноокия проповедник.

Навремето, преди около трийсет години, младият Рубън Атли бил нает от Първа обединена методистка църква в Клантън като защитник по дело на евангелист петдесетник, който дошъл в града да набира последователи по време на годишния есенен събор. Част от дейността му се изразявала в това да посещава другите християнски църкви в града и да гони зли духове на стълбите отпред. Заедно с още неколцина свои пощурели последователи той твърдял, че тези по-стари и по-улегнали църковни общности опорочават Божието слово, предразполагат ренегатите и са същински рай за набедените християни, които в най-добрия случай са доста апатични. Бог му бил наредил да предизвика еретиците на тяхна територия, затова всеки следобед през седмицата на събора той и малобройната му шайка влизали в различни църкви да се молят и да изнасят гръмки проповеди. В повечето случаи методистите, презвитерианците, баптистите и членовете на епископалната църква не им обръщали внимание.

В методистката църква, докато се молел пламенно и със затворени очи, въпросният евангелист изгубил равновесие и се търкулнал надолу по мраморното стълбище. Наранил се сериозно и получил мозъчно увреждане. Изгубил дясното си око. Година по-късно (през 1957-а) той завел дело, обвинявайки църквата в небрежност. Искал петдесет хиляди долара.

Делото вбесило Рубън Атли и той охотно поел защитата на църквата, при това без хонорар. Бил вярващ и смятал за свой християнски дълг да защити истинския молитвен дом от такава безпочвена претенция. По време на избора на жури се прочул с арогантната фраза: „Просто ми дайте първите дванайсет“.

Адвокатът на проповедника проявил здравия разум да ги приеме и първите дванайсет човека от списъка положили клетва и заели местата си в ложата на съдебните заседатели. Адвокатът доказал, че стълбите пред църквата са в лошо състояние и от години не се поддържат. Имало оплаквания и други подобни. Рубън Атли крачел наперено из съдебната зала и се възмущавал, задето такова дело изобщо се водело. Два дни по-късно съдебните заседатели дали на проповедника четирийсет хиляди долара — рекордна сума за окръг Форд. Присъдата била жесток укор към адвокат Атли и повод за дългогодишен присмех, докато не бил избран за съдия.

По-късно станало ясно, че пет от първите дванайсет съдебни заседатели също били петдесетници — прочути със своята вярност към общността и доста чувствителни. Трийсет години по-късно адвокатите продължаваха да мърморят шеговито фразата „Дайте ми първите дванайсет“, докато оглеждаха евентуалните кандидати за съдебни заседатели.

Едноокият проповедник впоследствие бил избран в щатския сенат въпреки мозъчното си увреждане.

 

 

— Сигурен съм, че Уейд Лание ще има консултант при избора на съдебни заседатели — отбеляза Джейк. — Непрекъснато ги използва. Просто се опитвам да изравня силите. Това е.

— Ти нае ли консултант по време на процеса срещу Хейли? — попита съдия Атли.

— Не. За онзи процес получих деветстотин долара, господин съдия. Когато процесът приключи, не можех да си платя дори телефонната сметка.

— Но въпреки това спечели. Започвам да се тревожа от разходите по управлението на имуществото и по съдебните процедури.

— Наследството е на стойност двайсет и четири милиона, господин съдия. Не сме похарчили дори един процент от тези пари.

— Но както я караме, скоро и това ще стане.

— Не надувам сметките.

— Не поставям под съмнение хонорара ти, Джейк. Но ние платихме на счетоводителите, на оценителите, на Куинс Лънди, на теб, на следователите, а сега плащаме на експерти, които ще свидетелстват на процеса. Съзнавам, че го правим, защото Сет Хъбард е имал глупостта да напише такова завещание и прекрасно е знаел, че ще разрази грозна борба заради него, но въпреки това имаме задължението да защитаваме наследството. — Говореше така, сякаш парите излизаха от собствения му джоб.

Тонът му беше явно лишен от симпатия и Джейк си припомни предупрежденията на Хари Рекс.

Затова реши да подмине проблема. След две загуби — без промяна на мястото на процеса и без консултант по избора на съдебни заседатели — нещата оставаха така. Щеше да опита отново друг път. Не че имаше значение. Съдия Атли най-неочаквано захърка.

 

 

Боаз Риндс живееше в потискащ порутен старчески дом, близо до шосето към градчето Пел Сити в Алабама. След четиричасово шофиране с някои отклонения, погрешни завои и задънени улици Порша и Лети откриха мястото в ранния съботен следобед. По време на разговор със свои далечни роднини в Чикаго Чарли Пардю беше успял да открие Боаз. Чарли много се стараеше да поддържа връзка със своите новооткрити любими братовчеди. Изгледите за печалба от погребалното бюро се засилваха с всяка изминала седмица и скоро щеше да настъпи моментът да действа.

Здравето на Боаз беше влошено и той едва чуваше. Беше в инвалидна количка, но успяваше да се придвижва сам. Изведоха го навън, на бетонната тераса, и го оставиха там на въпросите на двете жени. Боаз се радваше, че има посетителки. Те, изглежда, бяха единствените. Каза им, че е роден „към“ 1920 г. близо до Тюпълоу и че родителите му се казват Ребека и Мънро Риндс. Следователно беше приблизително шейсет и осем годишен, което ги шокира. Мъжът изглеждаше много по-възрастен, имаше снежнобяла коса и многобройни бръчки около изцъклените очи. Осведоми ги, че има болно сърце и че преди е пушел много.

Порша му обясни, че двете с майка й проучват родословието си и че има вероятност да са роднини. Тези думи предизвикаха усмивка — нащърбена, с липсващи зъби. Порша знаеше, че в окръг Форд няма данни за раждането на Боаз Риндс, но пък вече беше установила и факта, че архивът се попълва съвсем спорадично. Той каза, че има двама синове, и двамата починали, а съпругата му била умряла години преди тях. Не знаел дали има внуци. Никой не го посещавал. Съдейки по начина, по който изглеждаше домът, Боаз надали беше единственият изоставен обитател.

Говореше бавно и от време на време спираше да се почеше по главата, докато се мъчеше да си спомни. След десет минути стана очевидно, че страда от деменция. Водил тежък живот. Родителите му били фермери, които се били местили из Мисисипи и Алабама заедно с многолюдното си семейство — седем деца — от една памукова нива на друга. Помнел, че от петгодишен бере памук. Не бил ходил на училище и семейството не се задържало на едно място. Живеели в бараки и палатки и често гладували. Баща му починал млад и бил погребан зад една църква за чернокожи, близо до Селма. Майка му се хванала с мъж, който биел децата. Боаз и брат му избягали и повече не се върнали.

Порша си водеше бележки, а Лети упорито и тихо го обсипваше с въпроси. Боаз се наслаждаваше на оказаното му внимание. Една санитарка им поднесе студен чай. Той не помнеше имената на баба си и дядо си, не помнеше и нищо друго за тях. Според него живеели в Мисисипи. Лети го попита за няколко имена от семейство Риндс. Боаз се усмихваше широко, кимаше и после признаваше, че не познава човека. Обаче когато тя каза „Силвестър Риндс“, той продължи да се усмихва и да кима и накрая каза:

— Беше ми чичо. Силвестър Риндс. С татко бяха братовчеди.

Силвестър беше роден през 1898 г. и беше починал през 1930 г. Притежаваше осемдесетте акра, дадени от съпругата му на Клион Хъбард, бащата на Сет.

Ако Мънро Риндс, бащата на Боаз, беше братовчед на Силвестър, значи не беше точно чичо на Боаз. Предвид многобройните разклонения на родословието на семейство Риндс обаче двете жени не го поправиха. Информацията силно ги развълнува. Лети вярваше, че рождената й майка е Лоуис Риндс, дъщеря на Силвестър, и изгаряше от нетърпение да го докаже.

— Силвестър е имал малко земя, нали така? — попита тя.

Обичайното кимване, последвано от усмивка.

— Май имаше. Така ми се струва.

— Ти или семейството ти живели ли сте някога на тази земя?

Той се почеса по челото.

— Така ми се струва. Да, когато бях малък. Сега си спомням, че съм брал памук на нивата на чичо. Спомних си. Те се скараха за това колко ни плащаше за памука. — Той потърка устни и изломоти нещо.

— Значи е имало недоразумение. И какво се случи? — попита внимателно Лети.

— Заминахме и отидохме в друга ферма, не знам къде. Работили сме в толкова много.

— Помниш ли дали Силвестър имаше деца?

— Всеки имаше деца.

— Помниш ли децата на Силвестър?

Боаз се почеса и толкова дълбоко се замисли, че задряма. Когато Лети разбра, че е заспал, го побутна лекичко по ръката и попита:

— Боаз, помниш ли някое от децата на Силвестър?

— Избутайте ме ей там, на слънце — помоли той и посочи едно място на терасата, което не беше на сянка.

Те избутаха инвалидната му количка до там и преместиха шезлонгите си. Зачакаха. Накрая той каза:

— Не знам. Бенсън.

— Кой е Бенсън?

— Човекът, който ни биеше.

— Помниш ли едно момиченце на име Лоуис? Лоуис Риндс?

Той направи рязко движение с глава към Лети и отговори бързо и ясно:

— Да, помня. Сега си я спомних. Момичето на Силвестър, те бяха собственици на земята. Лоуис. Малката Лоуис. Нали разбирате, чернокожите рядко имаха своя земя, обаче сега си спомням. Отначало беше добре, после се скараха.

— Мисля, че Лоуис е майка ми — каза Лети.

— Не знаеш ли?

— Не, не знам. Починала е, когато съм била на три, и ме е осиновил друг човек. Обаче съм Риндс.

— И аз. Винаги съм бил Риндс — заяви той и тримата се засмяха. След това старецът се натъжи и каза: — Вече нямам много близки. Всички се пръснаха.

— Какво стана със Силвестър? — попита Лети.

Той се намръщи и се размърда, сякаш го болеше. Няколко минути диша тежко и като че ли забрави въпроса. Погледна двете жени, сякаш ги виждаше за пръв път, и изтри носа си с ръкава. След това се върна в настоящето и отговори:

— Ние заминахме. Не знам. Чувал съм, че после се е случило нещо лошо.

— Имаш ли представа какво? — Химикалката на Порша беше застинала неподвижно.

— Убили го.

— Кой кого убил?

— Белите мъже.

— Защо са го убили?

Боаз отново се отнесе, сякаш не бе чул въпроса. После каза:

— Не знам. Нас ни нямаше. Сега си спомних Лоуис. Сладко момиченце. Бенсън ни биеше.

Порша се чудеше дали изобщо могат да вярват на думите му. Очите му бяха затворени и ушите му потрепваха, все едно беше получил припадък.

— Бенсън, Бенсън — повтаряше старецът.

— Бенсън се е оженил за майка ти, така ли? — предпазливо попита Порша.

— Научихме само, че някакви бели мъже са го убили.