Джон Гришам
Сянката на чинара (15)

15

Напоследък сънят бягаше от очите й нощем. Лети установи, че е принудена да отстъпи още повече пространство на семейството си. Симиън не беше напускал къщата повече от седмица и заемаше половината легло. Лети делеше другата половина с двете си внучета. Двамата й племенници спяха на пода.

Събуди се на зазоряване. Лежеше в своята половина, извърната към мъжа си, който хъркаше, увит с одеялото, и в дъха му се усещаше бирата от предишната вечер. Тя го наблюдава известно време, без да помръдва, а в главата й се въртяха неприятни мисли. Той напълняваше и побеляваше, а с годините заплатата му изтъняваше. Ей, не е ли време да потегляш? Време е да изчезнеш, както само ти умееш, и да ме оставиш на спокойствие за месец-два. Не те бива за нищо друго, освен за секс, ама какъв ти секс с внуците в стаята?

Симиън обаче не се канеше да заминава. Напоследък никой не напускаше Лети. Тя трябваше да признае, че поведението му се беше подобрило неузнаваемо — през последните няколко седмици, естествено, откакто смъртта на господин Хъбард промени всичко. Симиън продължаваше да пие всяка вечер, но не прекомерно, не като преди. Държеше се мило със Сайпръс, услужливо предлагаше да изпълнява нейните поръчки и се въздържаше от обичайното си оскърбително поведение. Към децата проявяваше търпение. Два пъти беше приготвил храна на грила и беше почистил кухнята — за пръв път. В неделя бе отишъл със семейството на църква. Най-очевидната промяна беше внимателното и грижовно отношение към жена му.

Не я беше удрял от няколко години, но когато са те били, не го забравяш. Случката отшумява, но белезите остават — дълбоки, скрити, възпалени. Оставаш си пребита. Само страхливец може да бие жена. Накрая й се беше извинил. Тя бе казала, че му прощава, но всъщност не беше вярно. Според нейните разбирания някои грехове не получават прошка, а да биеш съпругата си беше един от тях. Беше положила клетва, която все още смяташе да спази — един ден щеше да си тръгне и да бъде свободна. Можеше да минат десет или двайсет години, но тя щеше да намери смелост да напусне жалкия нещастник.

Не беше сигурна дали господин Хъбард е увеличил, или намалил вероятността за развода й. От една страна, щеше да й е много по-трудно да напусне Симиън, докато той се умилква край нея и изпълнява всяко нейно нареждане. От друга страна, парите щяха да й осигурят независимост.

Всъщност щяха ли наистина? Щеше ли това да означава по-хубав живот в по-голяма къща с по-красиви вещи и по-малко тревоги, а вероятно и независимост от съпруг, когото вече не харесваше? Да, това със сигурност беше възможно. Но нямаше ли също така да я принудят до края на живота си да бяга от приятели, роднини и непознати, подложили умолително шепа? Лети вече изпитваше желание да избяга. От години се чувстваше като в капан в претъпканата си тясна къща с твърде малко легла. Сега обаче стените истински я притискаха.

Петгодишният Антъни се размърда насън в краката й. Лети тихичко се измъкна от леглото, вдигна халата си от пода, облече го и излезе безшумно от стаята. Подът в коридора скърцаше под износения и мръсен мокет. В съседната стая Сайпръс спеше в леглото си, а тънката завивка едва обгръщаше огромното й туловище. Инвалидната й количка стоеше сгъната до прозореца. На пода спяха две деца на сестрата на Лети. Надникна в третата спалня, където Федра и Кларис спяха заедно в едно легло, преплели ръце и крака. Сестрата на Лети заемаше другото легло вече почти седмица. Още едно дете лежеше на пода, свило коленца към гърдите си. В дневната Кърк спеше на пода, защото на канапето хъркаше чичо му.

Навсякъде има тела, помисли си Лети. Запали лампата и тя освети бъркотията след снощната вечеря. По-късно щеше да измие съдовете. Направи си кафе, надникна в хладилника и установи каквото очакваше. Освен няколко яйца и пакет месо за обяд нямаше почти никаква друга храна. Със сигурност не беше достатъчно, за да нахрани толкова народ. Щеше да изпрати скъпия си съпруг до магазина веднага щом се събуди. А за продуктите щеше да плати не с надниците, спечелени от Симиън или от самата нея, нито с издаден от държавата чек, а благодарение на щедростта на новия им герой, почитаемия Букър Систрънк. Симиън го беше помолил за заем от пет хиляди долара. (Човек, който кара такава кола, едва ли ще се затрудни с пет хилядарки.) Всъщност дори не било заем, отбеляза Симиън, а по-скоро аванс. Букър се съгласи и двамата подписаха някакво листче. Лети държеше парите скрити в кутия за бисквити в килера.

Тя обу сандали, пристегна халата и излезе навън. Беше петнайсети октомври и във въздуха се усещаше хлад. Листата пожълтяваха и потрепваха на вятъра. Лети отпи от любимата си чаша и пое през тревата към малката барака, в която държаха косачката и други неща. Зад нея на канадската ела висеше въжена люлка и Лети седна на нея. Изрита сандалите си, избута се назад с крака и полетя във въздуха.

Вече я бяха попитали, а въпросът щеше да се повтаря отново и отново. Защо господин Хъбард е постъпил по този начин? Обсъждал ли го е с нея? Вторият въпрос беше най-лесният — не, той никога не обсъждаше нищо с нея. Разговаряха за времето, за това какво трябва да се поправи в къщата, какво да купи и какво да сготви тя за вечеря. Но нищо важно. Това гласеше обичайният й отговор, засега. Истината беше, че той на два пъти небрежно и неочаквано беше споменал, че ще й остави нещичко. Знаеше, че умира и че смъртта му е близо. Правеше планове за края си и искаше да я успокои, че ще й завещае някакви пари.

Защо обаче й оставяше толкова много? Децата му не бяха свестни хора, но не заслужаваха толкова сурово наказание. Лети със сигурност не заслужаваше онова, което й беше завещал той. Нищо не й се струваше логично. Не можеше ли да седне с Хършъл и с Рамона, само тримата, без адвокати, и да се споразумеят за разумна подялба на наследството? Лети никога не беше притежавала нищо и не беше алчна. Щеше да се задоволи с малко. Би отстъпила по-голямата част от имуществото на семейство Хъбард. Искаше само колкото да започне нов живот.

Някаква кола приближаваше по междуселския път. Намали скорост, после отмина, като че ли шофьорът искаше само добре да огледа къщата на Лети Ланг. След минути се зададе друга кола от обратната посока. Тя я позна — брат й Ронтъл заедно с противните си деца и проклетата си съпруга. Беше се обадил да я предупреди, че сигурно ще дойде, и ето ги, пристигаха рано в събота сутринта да видят любимата си леля Лети, чиято снимка беше публикувана на първа страница на вестника, а начинът, по който беше успяла да се намъкне в завещанието на този бял старец, беше влязъл в устата на всички.

Тя хукна към къщата и се разкрещя.

 

 

Докато се суетеше над списъка с покупките на кухненския плот, Симиън забеляза как Лети бърка в кутия за бисквити в килера. И изважда от там пари. Престори се, че не забелязва, но след броени секунди, когато жена му отиде в дневната, той грабна кутията и извади десет банкноти по сто долара.

Значи тук криеше тя „общите пари“.

Най-малко четири деца и самият Ронтъл изявиха желание да го придружат до магазина. Симиън обаче имаше нужда да остане малко на спокойствие. Успя да се измъкне през задната врата, да скочи в пикапа си и да изчезне, без никой да го забележи. Насочи се към Клантън, който беше на петнайсет минути път, наслаждавайки се на самотата. Осъзна колко му липсват пътуванията, дните, през които отсъстваше от дома, късните нощи по баровете и жените. Накрая щеше да напусне Лети и да се премести, но със сигурност нямаше да е сега. О, не. В обозримото бъдеще Симиън планираше да се държи като образцов съпруг.

Или поне така си повтаряше. Често не проумяваше защо прави нещата, които правеше. В главата му се разнесе злонамерено гласче и Симиън се заслуша. „Танкс Тонк“ се намираше на няколко мили северно от Клантън, в края на черен път, по който минаваха само хора, които си търсеха белята. Танк нямаше разрешително да прави и продава алкохол, нямаше на прозореца стикер от Търговската камара. Пиенето, хазартът и курвите бяха незаконни в другите части на окръга. Най-студената бира наоколо се намираше в хладилниците на Танк и Симиън внезапно усети копнеж, докато пъплеше по пътя със списъка на жена си в единия джоб и със заетите от адвоката им пари в другия. Леденостудена бира, зарове и карти в събота сутринта. Какво по-хубаво?

Пушекът и остатъците от предишната нощ бяха разчистени. Едноръко момче на име Лут бършеше масите. По дансинга се въргаляха счупени чаши, свидетелство за неизбежното сбиване.

— Има ли простреляни? — попита Симиън, докато отваряше половинлитрова кутийка с бира.

Беше сам в бара.

— Още не. Има двама в болницата с пукнати глави — отговори Онтарио, еднокракият барман, лежал в затвора за убийството на първите си две съпруги. Сега не беше женен.

Танк имаше слабост към хора с ампутирани ръце и крака и повечето му служители бяха без един-два крайника. Биячът Бакстър пък беше без ухо.

— Съжалявам, че съм пропуснал — преглътна жадно Симиън.

— Казват, че сбиването си го бивало.

— Така изглежда. Бенджи тук ли е?

Бенджи раздаваше картите за блекджек в заключена стая без прозорци зад бара. До него в подобна стая хвърляха зарове и от там в момента се разнасяха възбудени гласове. Хубава бяла жена без липсващи крайници и с непокътнати и изложени на показ други важни анатомични подробности влезе при тях и съобщи на Онтарио:

— Тук съм.

— Нали щеше да спиш цял ден — отговори той.

— Очаквам клиенти. — Тя продължи да върви и докато минаваше покрай Симиън, нежно плъзна дългите си изкуствени розови нокти по рамото му. — Готова съм за работа — изгука тя в ухото му, но той се престори, че не я е чул.

Жената се казваше Бони и от години работеше в задната стаичка, където много от младите чернокожи в окръг Форд за пръв път топваха чушката. Симиън няколко пъти беше влизал там, но днес нямаше такова намерение. Когато тя се изгуби от поглед, той отиде отзад и намери човека, който раздаваше картите за блекджек.

Бенджи затвори вратата и попита:

— Колко, човече?

— Хилядарка — отговори Симиън, горд с парите си, голям играч.

Бързо разпери десетте банкноти върху филцовата повърхност на масата за блекджек. Бенджи се ококори.

— Божичко, човече, уговорил ли си се с Танк?

— Не. Не ми казвай, че никога не си виждал хиляда долара.

— Един момент. — Бенджи извади от джоба си ключ и отвори касата под масата. Преброи наличните пари, позамисли се и каза: — Мисля, че мога да го направя. Доколкото си спомням, ти и бездруго не си голяма заплаха.

— Млъквай и раздавай.

Бенджи замени парите с десет черни чипа. Вратата се отвори и Онтарио докуцука с нова бира.

— Имаш ли фъстъци? — попита Симиън. — Кучката не приготви закуска.

— Ще намеря нещо — изломоти Онтарио на излизане.

Размесвайки картите, Бенджи отбеляза:

— Ако е вярно онова, което чувам, не бих ругал тая жена.

— Да не вярваш на всичко, което чуваш?

Разделиха първите шест ръце, после се появи Бони с купичка ядки и още една ледена бира в заскрежена халба. Беше се преоблякла и сега носеше оскъдно прозрачно бельо, черни чорапи и ексцентрични обувки с високи токчета, от които дори проститутка би се изчервила. Симиън я измери продължително с поглед. Бенджи промърмори „Божичко!“, а Бони попита:

— Имате ли нужда от още нещо, момчета?

— В момента не — отговори Симиън.

Един час по-късно и изпил три бири, Симиън погледна часовника си със съзнанието, че трябва да тръгва. Но просто не можеше да го направи. У дома беше пълно с натрапници. Лети беше непоносима. Не харесваше Ронтъл и в най-хубавите му дни. И толкова проклети деца припкаха наоколо.

Бони се върна с още една бира, която му поднесе без сутиен. Симиън поиска прекъсване и обеща да се върне след малко.

 

 

Сбиването започна, когато Симиън удвои залога на твърдо дванайсет, глупав ход според който и да било наръчник. Бенджи раздаде — оказа се дама, играта приключи и последните два чипа изчезнаха.

— Заеми ми петстотин — веднага се примоли Симиън.

— Аз да не съм банка — отговори Бенджи, както можеше да се предполага. — Танк не дава на кредит.

Пиян, Симиън тупна по масата и се провикна:

— Дай ми пет чипа за по сто долара!

Играта беше привлякла още един играч, широкоплещест млад мъж с бицепси колкото баскетболни топки. Казваше се Раско и играеше с чипове за по пет долара, докато наблюдаваше как Симиън профуква големите пари до шушка.

— Внимавай! — сряза го Раско и си взе чиповете.

Симиън се бе ядосал от появата на Раско. Комарджия като него би трябвало да може да играе сам срещу дилъра. След броени секунди той усети, че ще се стигне до бой, а беше научил, че при това положение е най-добре пръв да пуснеш кръв и да нанесеш първия и може би решителен удар. Замахна вбесено, изобщо не улучи и докато Бенджи крещеше: „Престанете с тия глупости! Не тук!“, Раско скочи от стола си — беше много по-висок, отколкото изглеждаше седнал — и стовари два жестоки юмрука в лицето на Симиън.

По-късно Симиън се свести на паркинга — бяха го замъкнали до пикапа му и го бяха положили в каросерията. Надигна се, озърна се, не видя никого, колебливо докосна дясното си око, което беше затворено, и деликатно разтри челюстта си отляво, където много го болеше. Погледна към часовника си, но него го нямаше. Освен хилядата долара, които беше откраднал от Лети, беше профукал още сто и двайсет, с които смяташе да пазарува. Бяха отмъкнали всичките му пари, и монетите дори. Бяха му оставили портфейла, макар вътре да нямаше нищо ценно. Понечи да се втурне обратно в бара, да сграбчи еднокракия Онтарио или едноръкия Лут и да ги накара да му възстановят откраднатото. В крайна сметка беше ограбен на тяхна територия. Що за заведение беше това?

Накрая промени намерението си и потегли. Щеше да се върне по-късно и да се срещне с Танк, за да уреди нещата. Онтарио го наблюдаваше и когато пикапът на Симиън се изгуби от поглед, се обади на шерифа. Спряха го в очертанията на град Клантън, арестуваха го за шофиране в нетрезво състояние, щракнаха му белезниците и го откараха в ареста. Натикаха го в изтрезвителното и го осведомиха, че не може да говори по телефона, докато не изтрезнее.

Той и бездруго не изгаряше от желание да се обажда у дома.

 

 

Дариъс пристигна от Мемфис точно за обяд заедно с жена си Натали и пълна с деца кола. Бяха гладни, разбира се, но поне Натали носеше голяма чиния с кокосови сладки. Жената на Ронтъл не беше донесла нищо. От Симиън и покупките нямаше и следа. Промениха плана и Дариъс бе изпратен от Лети до магазина. Следобедът се точеше и всички излязоха на двора. Момчетата играеха футбол, а мъжете пиеха бира. Ронтъл запали скарата и пикантното ухание на печени ребърца се разнесе наоколо. Жените седяха на верандата, говореха си и се смееха. Пристигнаха още хора — двама братовчеди от Тюпълоу и приятели от Клантън.

Всички искаха да прекарат известно време с Лети. На нея й беше приятно да я глезят, допадаха й възхищението и ласкателствата и макар да се отнасяше подозрително към мотивите за тях, не отричаше какво удоволствие е да бъде център на вниманието. Никой не споменаваше завещанието, парите или господин Хъбард, поне не в нейно присъствие. Сумата от двайсет милиона долара се подмяташе толкова често и толкова авторитетно, че вече се приемаше като факт, установен и известен. Парите съществуваха и Лети трябваше да получи деветдесет процента от тях. В даден момент обаче Дариъс не издържа. Когато двамата с Ронтъл останаха сами до скарата, той попита:

— Чете ли вестника тази сутрин?

— Да — отговори Ронтъл. — Не разбирам какво ще помогне това.

— И аз си мислех същото. Обаче представя Букър Систрънк в добра светлина.

— Сигурен съм, че той е звъннал на вестника и е подхвърлил историята.

Беше на първа страница в раздела за Средния юг на мемфиския сутрешен вестник. Хубава клюкарска история за самоубийството на господин Хъбард и за необикновеното му завещание, същата снимка на Лети, издокарана с най-хубавите си дрехи за съда, побутвана от двете страни от Букър Систрънк и Кендрик Бост.

— Ще изпъплят от гората — подметна Дариъс.

Ронтъл изсумтя, засмя се и махна с ръка.

— Вече са тук — каза. — Чакат под строй.

— Според теб колко ще вземе Систрънк?

— Попитах я, ама не казва.

— Нали няма да прибере половината, а?

— Не знам. Не е евтин.

Един от племенниците поспря да провери какво става с ребърцата и двамата чичовци смениха темата.

 

 

Късно следобед извадиха Симиън от изтрезвителното и един помощник-шериф го поведе към малка стая без прозорци, в която адвокатите се срещаха с клиентите си. Дадоха му пликче с лед за лицето и чаша прясно кафе.

— Сега какво? — попита той.

— Имаш посетител — каза му помощник–шерифът.

Пет минути по-късно влезе Ози и седна. Беше облечен с джинси и спортно сако, имаше значка на колана си и кобур на хълбока.

— Мисля, че не се познаваме — каза той.

— Гласувах за теб два пъти — отговори Симиън.

— Благодаря ти, но след като спечелиш, всички така казват.

Ози беше проверил списъците и прекрасно знаеше, че Симиън не е регистриран гласоподавател.

— Кълна се, че гласувах.

— Обадиха ми се от „Танкс“ и казаха да не стъпваш там. Не искат повече неприятности.

— Преджобили са ме.

— Мястото е опасно. Знаеш правилата, понеже няма правила. Просто не припарвай там.

— Искам си парите обратно.

— Забрави за тези пари. Да се прибираш ли искаш, или предпочиташ да пренощуваш тук?

— По-скоро ще се прибера у нас.

— Да тръгваме.

Симиън се настани на предната седалка до Ози. Беше без белезници. След тях един помощник-шериф караше пикапа на Симиън. Първите десет минути никой не проговори, само слушаха как пука радиото на шерифа. Най-накрая Ози го изключи.

— Не е моя работа, Симиън, но онези адвокати от Мемфис не бива да са тук. Вече злепоставиха жена ти, поне в очите на общността. Нещата вървят към процес със съдебни заседатели, а вие дразните всички.

Отначало Симиън си помисли да му каже да се разкара, но мозъкът му беше изтръпнал и го болеше челюстта. Не искаше да спори. Вместо това си помисли колко е готино да се вози като важна клечка на предната седалка на голяма кола и да го придружават до дома.

— Чуваш ли ме? — попита Ози. С други думи, кажи нещо.

— Ти какво би направил? — попита Симиън.

— Щях да разкарам тези адвокати. Джейк Бриганс ще ви спечели делото.

— Той е хлапе.

— Иди да попиташ Карл Лий Хейли.

На Симиън не му хрумна достатъчно бърз отговор, не че имаше такъв. За чернокожите в окръг Форд присъдата на Хейли означаваше всичко.

Ози продължи да го притиска.

— Питаш ме как бих постъпил. Бих се държал примерно и нямаше да се забърквам в неприятности. Какво си мислиш, че ще стане, като пиеш, забавляваш се с курви и губиш пари на карти в събота сутринта или когато и да било? Сега цялото внимание е насочено към жена ти. Белите вече са подозрителни, а вас ви очаква процес със съдебни заседатели. Последното, от което имаш нужда, е името ти да се появи по вестниците, понеже караш пиян, биеш се и какво ли още не. Не помисли ли?

Пиел, забавлявал се с курви и играел хазарт! Симиън кипеше вътрешно, без да продума. Беше на четирийсет и шест години и не беше свикнал да го мъмри човек, който не му е шеф.

— Стегни се, човече — настоя Ози.

— Ами обвинението за шофиране в нетрезво състояние?

— Ще го отложа за шест месеца, да видим как ще се държиш. Сгафиш ли още веднъж, ще те изправя пред съда. Танк ще ми се обади в мига, в който прекрачиш прага му. Ясно?

— Ясно.

— И още нещо. Кой е собственик на камиона, който си карал от Мемфис до Хюстън и Ел Пасо?

— Една фирма от Мемфис.

— Има ли си име?

— Шефът ми си има име, но не знам кой е неговият шеф.

— Съмнявам се. Какво имаше в камиона?

Симиън замълча и погледна през страничния прозорец. След напрегната пауза каза:

— Не знам. Превозваме най-различни неща.

— Някои от тях да са крадени?

— Не, разбира се.

— Тогава защо ФБР задават въпроси?

— Не съм виждал никакво ФБР.

— Още не, но ми се обадиха преди два дни. Имаха името ти. Виж, Симиън, ако те арестуват федералните, с Лети ще трябва да забравите за процес със съдебни заседатели в този щат. Не го ли разбираш, човече? Новината ще е на първа страница. По дяволите, всички в града и бездруго шушукат за Лети и за завещанието на господин Хъбард. Сгазиш ли лука, не очаквай симпатия от съдебните заседатели. Не съм сигурен дори дали чернокожите ще те подкрепят. Помисли си, човече.

Федералните ли, едва не избухна Симиън, но успя да си задържи езика зад зъбите и продължи да зяпа през прозореца. Пътуваха мълчаливо, докато не наближиха дома му. За да му спести унижението, Ози му позволи да се качи в пикапа си.

— Яви се в съда в девет сутринта в сряда. Ще поръчам на Джейк да подготви документите. Ще ги бавим известно време.

Симиън му благодари и бавно се отдалечи.

Видя пет автомобила, паркирани на алеята пред дома му. От скарата се издигаше пушек. Навсякъде се щураха деца. Редовното събиране на роднини, които обединяваха сили около скъпата Лети.

Той паркира на пътя и бавно пое към къщата. Сигурно го очакваше грозна сцена.