Джон Гришам
Сянката на чинара (22)

22

Точно както си представяше съдия Атли, старият Сет наистина щеше да се разстрои, ако беше муха на стената. Поне девет адвокати се събраха в съдебната зала рано в понеделник сутринта, за да поставят официално началото на процеса, фигуриращ в регистъра като „Дело по наследството на Хенри Сет Хъбард“.

С други думи, девет адвокати, които си точеха ножовете за парче от тортата.

Освен Джейк тук бяха Уейд Лание и Лестър Чилкот от Джаксън, които представляваха Рамона Дафо. Стилман Ръш и Сам Ларкин от Тюпълоу, които представляваха Хършъл Хъбард. Лание продължаваше да притиска Иън да притисне Рамона да притисне Хършъл да се откаже от адвокатите от Тюпълоу и да обединят сили, но засега тези усилия само предизвикваха допълнително напрежение в семейството. Лание заплашваше да се откаже, ако двамата съюзници не се обединят, но заплахите му нямаха ефект. Иън подозираше, че просто става дума за твърде много пари и никой адвокат няма да се откаже. Децата на Хършъл бяха представлявани от Зак Зайтлър, мемфиски адвокат с разрешително да практикува и в Мисисипи. Той си беше довел и безполезен сътрудник, чиято единствена роля беше да заема стол, да записва непрекъснато всичко и да създава впечатлението, че Зайтлър разполага с ресурси. Децата на Рамона бяха представлявани от Джо Брадли Хънт от Джаксън, който си мъкнеше сътрудник като този на Зайтлър.

Ансил, също една от петте страни, все още беше смятан за мъртъв и поради това не беше нито представляван от някого, нито споменат.

Освен Порша в залата имаше още двама стажанти. Уейд Лание и Стилман Ръш ги бяха довели. Бяха бели. И стенографката беше бяла.

— Съдебната зала е собственост на данъкоплатците — обясни Джейк на Порша, — затова се дръж така, сякаш мястото е твое.

Тя се опитваше, но беше кълбо от нерви. Очакваше напрежение, може би сурови думи, обстановка, просмукана от конкуренция и недоверие. А вместо това видя група бели мъже, които се ръкуваха, шегуваха се, смееха се и си прекарваха чудесно, докато пиеха кафе и чакаха да стане девет часа. Ако имаше някакво напрежение преди предстоящата битка за огромното състояние, то по нищо не личеше.

— Предстои само снемане на клетвени показания — беше й обяснил Джейк. — Отегчително до смърт, както ще видиш.

В средата на съдебната зала, между преградата и мястото на съдията, масите бяха долепени и край тях бяха наредени столове. Адвокатите бавно се настаниха, макар да нямаше определени места. Лети беше първият свидетел, затова Джейк седна в края. В другия край съдебната стенографка нагласяше видеокамерата, а една служителка донесе кана кафе и я остави на масата.

Когато всички заеха местата си и донякъде се успокоиха, Джейк кимна на Порша. Тя отвори една странична врата и доведе майка си.

Лети беше облечена като за църква и изглеждаше страхотно, макар Джейк да й беше обяснил, че може да се облече както си иска. „Това е само снемане на показания“, бе казал той.

Тя седна в края на масата, съвсем близо до Джейк. Стенографката беше срещу нея със своята машина, дъщеря й също беше недалече. Лети огледа дългата маса, усмихна се на глутницата адвокати и поздрави:

— Добро утро.

Всички адвокати отвърнаха на поздрава с усмивка. Добро начало.

Но само за секунда. Джейк тъкмо се канеше да се захване с предварителните процедури, когато вратата се отвори. Влезе Руфъс Бъкли с куфарче в ръка, сякаш идваше по работа. Съдебната зала беше празна — нямаше нито един зрител — и щеше да остане така по заповед на съдия Рубън Атли. Явно Бъкли не идваше, за да гледа.

Мина през летящата вратичка на преградата и седна на масата. Другите адвокати го изгледаха подозрително.

Джейк неочаквано усети как ръцете го засърбяват за борба. Провикна се високо:

— Здравей, Руфъс. Радвам се, че си излязъл от ареста.

— Ха-ха, Джейк. Много смешно.

— Какво правиш тук?

— Идвам за снемането на клетвени показания. Не виждаш ли? — изстреля в отговор Бъкли.

— Кого представляваш?

— Същия клиент, когото представлявам от месец. Симиън Ланг.

— Той не е заинтересована страна.

— О, ние смятаме, че е. Според нас въпросът трябва да се реши в съда, но нашата позиция е, че господин Ланг има пряк паричен интерес от оспорването на завещанието. Затова съм тук.

Джейк се изправи.

— Добре, да спрем дотук. Съдия Атли е на разположение в случай на проблем. Ще отида да го повикам.

Джейк бързо излезе от съдебната зала и Бъкли се настани зад масата малко напрегнато. След броени минути съдия Атли, без тога, влезе устремно и зае обичайното си място.

— Добро утро, господа — поздрави той пресипнало и без да дочака отговор, продължи: — Господин Бъкли, моля възможно най-лаконично да ми обясните защо сте тук.

Бъкли се изправи с обичайната си деловитост и отговори:

— Господин съдия, ние все още представляваме Симиън Ланг и…

— Кои са тези „ние“?

— Господин Букър Систрънк и аз заедно с…

— Господин Систрънк няма да се явява в този съд, господин Бъкли, поне не по това дело.

— Добре, но нашата позиция остава непроменена. Господин Симиън Ланг е страна по делото и…

— Не е, нито пък ще допусна да стане. Следователно вие не представлявате страна, господин Бъкли.

— Но това не е окончателно решено.

— Със сигурност е. От мен. Нямате работа тук, господин Бъкли. А снемането на клетвени показания е закрито.

— Господин съдия, това е най-обикновено снемане на показания, не е някакво закрито заседание. Показанията ще бъдат приложени към съдебното досие и ще станат публично достояние.

— Това ще реша аз в даден бъдещ момент.

— Господин съдия, Лети днес ще даде показания под клетва, които ще станат част от документацията по това дело.

— Не ми изнасяйте лекции, господин Бъкли.

— Съжалявам, аз не…

— Тези показания ще бъдат тайна, докато не ги прегледам. Честно казано, господин Бъкли, не ми е приятно да изпадам в положение да споря с вас. Да ви напомня ли какво се случи предишния път, когато прекалихте с приказките в тази съдебна зала?

— Няма нужда, господин съдия — отговори Бъкли.

— Приятен ден, господин Бъкли — заяви съдията високо.

Бъкли се изправи безпомощно и невярващо, разперил смаяно ръце.

— Сериозно ли, господин съдия?

— Напълно, господин Бъкли. Приятен ден, сър!

Бъкли кимна, пресегна се за куфарчето си и бързо излезе от залата. Когато вратата се затвори зад гърба му, съдия Атли нареди:

— Продължавайте. — И излезе.

Всички въздъхнаха облекчено.

— Така, докъде бяхме стигнали? — попита Джейк.

— Систрънк май ми липсва — провлачено отбеляза Уейд Лание и неколцина се засмяха.

— Не се съмнявам — отвърна Джейк. — Двамата с Бъкли щяха да блеснат пред съдебните заседатели в окръг Форд.

Джейк представи Лети на стенографката, на другите адвокати — имената и лицата им бяха толкова много, че се размиха и сляха — и се впусна в продължително обяснение за целта на снемането на клетвени показания. Напътствията му бяха доста прости. Инструктира я да говори ясно, бавно и ако въпросът не й е ясен, да помоли да бъде перифразиран. Ако не е сигурна, да не казва нищо. Той, Джейк, щеше да възразява срещу всичко неприемливо, а на нея напомни да казва истината, защото е под клетва. Адвокатите щяха да се редуват да задават въпроси.

Ако се нуждаеше от почивка, Лети трябваше да помоли за такава. Стенографката щеше да протоколира всяка дума, а цялата процедура щеше да бъде заснета с видеокамера. Ако по някаква причина Лети не успееше да свидетелства на процеса, записът щеше да бъде използван като доказателство.

Напътствията бяха едновременно нужни и ненужни. Джейк, Порша и Лушън бяха репетирали часове наред с Лети в заседателната зала в кантората. Тя беше добре подготвена, но нямаше как да се предвиди какво ще бъде обсъждано при снемането на клетвени показания. По време на процес всички показания трябва да имат връзка с делото.

При снемането на клетвени показания обаче не е така, затова те често се превръщат в продължителни разпити в търсене на уличаващи обстоятелства.

Бъди учтива. Бъди кратка. Не казвай неща, за които не те питат. Ако не знаеш, просто не знаеш и толкова. Помни, че камерата улавя всяко нещо. А аз ще бъде до теб, за да те защитя, повтори Джейк отново и отново. Порша беше открила на тавана десетки стари клетвени показания, които чете с часове. Проучи техническите подробности, стратегиите, капаните.

Двете с майка й разговаряха с часове на задната веранда на старата къща на Сапингтън.

Лети беше добре подготвена. След като тя положи клетва пред съдебната стенографка, Уейд Лание се представи с глуповата усмивка и поде разпита.

— Да започнем със семейството ви — каза той.

Имена, настоящи адреси, рождени дати, място на раждане, образование, работа, деца, внуци, родители, братя, сестри, братовчеди, лели, чичовци. Лети и Порша бяха репетирали многократно и отговорите се редуваха с лекота. Лание замълча за малко, когато разбра, че Порша е дъщеря на Лети.

— Тя е стажантка в кантората ми. На заплата — поясни Джейк.

Фактът предизвика известно безпокойство у хората край масата.

— Това не е ли конфликт на интереси, Джейк?

Джейк отдавна беше обмислил отговора.

— Ни най-малко. Аз съм адвокат по наследството. Порша не е облагодетелствана страна по завещанието, така че не виждам конфликт. А вие?

— Тя ще свидетелства ли? — попита Лестър Чилкот.

— Не, била е на военна служба в чужбина през последните шест години.

— Ще има ли достъп до информация, която майка й не следва да вижда? — попита Зак Зайтлър.

— Например?

— В момента не мога да ти дам пример. Просто разсъждавам. Не твърдя, че има конфликт, Джейк, просто е малко изненадващо.

— Съдия Атли информиран ли е? — попита Уейд Лание.

— Да, осведомих го миналата седмица и той одобри.

Край на разговора. Уейд Лание продължи да разпитва за родителите и роднините на Лети. Въпросите му бяха кратки и лесни, сякаш водеше обикновен разговор и наистина се интересуваше къде са живели баба й и дядо й по майчина линия и с какво са си изкарвали прехраната. След един час Джейк започна да се бори с изкушението да се зарее нанякъде. Важно беше да си води бележки, да не би след часове друг адвокат по невнимание да навлезе в същата територия.

Обратно към Лети. Беше завършила гимназия през 1959 г. в Хамилтън, щата Алабама, в училище за чернокожи. Беше избягала в Мемфис, където се бе запознала със Симиън. Оженили се веднага и на следващата година се родил Марвис.

Уейд Лание посвети известно време на Марвис: на криминалното му досие, на присъдите, на затвора. Лети се разрида и изтри сълзите от бузите си, но не се размекна. След това дойде ред на Федра и на нейните проблеми: две незаконородени деца, първите две внучета на Лети, й в най-добрия случай, нередовна работа. В момента Федра живееше при майка си, всъщност никога не беше напускала дома. Двете й деца бяха от различни бащи, които не участваха в картинката.

Порша се смущаваше от въпросите за по-големия й брат и сестра й. Тези неща не бяха тайна, но и не се обсъждаха открито. Семейството шушукаше относно своите проблеми, а тук в тях си вряха носа група бели хора, до един непознати.

В десет и половина направиха петнайсетминутна почивка и всички се пръснаха. Адвокатите хукнаха да търсят телефони. Порша и Лети се запътиха към тоалетната. Служителка донесе кана прясно кафе и бисквити от магазина. Масата вече беше заприличала на сметище.

Когато продължиха, Стилман Ръш пое топката и се зае със Симиън, чието семейство беше по-объркано. Лети призна, че не знае много подробности за неговите роднини. Служебната му биография беше осеяна с празнини, но тя помнеше периоди, през които той беше работил като шофьор на камион, оператор на булдозер, дървосекач, бояджия и помощник–зидар. Няколко пъти беше арестуван, за последно миналия октомври. Дребни простъпки, не престъпления. Да, неведнъж се бяха разделяли, но за не повече от два месеца.

Толкова за Симиън, поне засега. Стилман искаше да се заеме със служебните ангажименти на Лети. През последните три години бе работила на периоди, почасово и на пълен работен ден, за Сет Хъбард. Преди това три години се бе грижила за къщата на възрастно семейство в Клантън, за което Джейк никога не беше чувал. И двамата починали през три месеца един след друг и Лети останала на улицата. Преди това работила като готвачка в столовата на прогимназията в Карауей. Стилман искаше дати, заплати, повишения, шефове, всяка дребна подробност и Лети направи всичко по силите си.

Ама наистина ли? — чудеше се Порша. Какво значение има името на шефа на майка ми отпреди десет години за оспорването на това завещание? Джейк я беше предупредил, че ще търсят уличаващи обстоятелства. Добре дошли във вцепеняващо досадната битка за снемане на свидетелски показания.

Джейк бе обяснил също, че свидетелските показания се точат с дни, защото на адвокатите се плаща на час или поне на онези от тях, които задават банални и монотонни въпроси. Тъй като няма никакви ограничения на темите, по които е позволено да разпитват, а и понеже са пуснали хронометрите, адвокатите, най-вече работещите за застрахователни компании, нямат интерес да бъдат кратки. Могат да продължават с часове, стига да въртят разговора около човек, проблем или нещо, имащо дори далечна връзка със съдебния процес.

Джейк беше обяснил обаче и факта, че делото на Хъбард е различно, защото той беше единственият адвокат, на когото се плащаше на час. Другите работеха на процент и се молеха за успех. Ако собственоръчно написаното завещание бъдеше признато за незаконно, парите щяха да се насочат към семейството по силата на предишното завещание и всички тези адвокати щяха да получат дял. И понеже другите адвокати нямаха гаранция, че ще им бъде платено, Джейк подозираше, че техните въпроси няма да бъдат толкова скучни.

Порша не беше на същото мнение. Скуката ги обгръщаше отвсякъде.

Стилман обичаше да атакува остро, опитвайки се да разклати свидетелката. Той разбуди присъстващите с въпроса:

— Такааа, взехте ли пари назаем от предишния си адвокат Букър Систрънк?

— Да.

Лети очакваше въпроса и отговори без никакво колебание. Никой закон или разпоредба не забраняваше такъв заем, поне не го забраняваше на получателя.

— Колко?

— Петдесет хиляди долара.

— Чек ли ви написа, или ви ги даде в брой?

— В брой, а двамата със Симиън подписахме разписка.

— Това единственият ви заем от Систрънк ли е?

— Не, преди това взехме пет хиляди долара.

— Защо взехте пари назаем от господин Систрънк?

— Защото ни трябваха. Бях изгубила работата си, а със Симиън положението винаги е неясно.

— Вярно ли е, че сте взели парите и сте се преместили в по-голяма къща?

— Да, така е.

— Колко души живеят в тази къща?

Лети се замисли за момент и отговори:

— Обикновено единайсет, но е различно. Хората идват и си отиват.

Джейк изгледа гневно Стилман като предупреждение. Да не си посмял да искаш единайсетте имена. Не може ли просто да продължим?

Стилман се изкушаваше, но все пак попита:

— Какъв наем плащате?

— Седемстотин на месец.

— В момента безработна ли сте?

— Да.

— Къде работи сега съпругът ви?

— Не работи.

— След като господин Систрънк вече не е ваш адвокат, как смятате да му върнете парите?

— Ще решим този проблем впоследствие.

 

 

Рокси беше приготвила сандвичи и чипс за обяд. Хапнаха в заседателната зала, където при тях дойде и Лушън.

— Как мина? — попита той.

— Обичайният първи тур безсмислени въпроси — отговори Джейк. — Лети беше страхотна, но вече е изморена.

— Няма да издържа още ден и половина — каза Лети.

— Модерната процедура — отвратено отбеляза Лушън.

— Разкажи ни как е било едно време, Лушън — подкани го Джейк.

— Ами едно време… едно време беше много по-хубаво, отколкото с новите правила, които имате сега.

— Не съм ги писал аз.

— Тогава не се налагаше човек да издава всичките си свидетели и да описва какво ще кажат, нищо подобно. На процеса устройваш засада. Призоваваш хората си. Аз призовавам моите, ти призоваваш твоите, явяваме се в съда и имаме процес. Освен това така ставаш по-добър адвокат, защото се налага да реагираш в крачка. Днес трябва да разкриваш всичко предварително и всеки свидетел трябва да е на разположение да даде показания под клетва. Колко време се губи. И какви разходи! Навремето беше по-хубаво, кълна се.

— Защо не отхапеш голям залък от този сандвич? — подкани го Джейк. — Лети трябва да се отпусне, а никой не може да си почине, докато ти ораторстваш.

Лушън отхапа малък залък и попита:

— Ти какво мислиш, Порша?

Порша дъвчеше едно картофче. Остави го и каза:

— Много е готино… да съм в стая, пълна с адвокати. Чувствам се важна.

— Не се впечатлявай излишно — каза Джейк. — Повечето от тях не могат да изкарат дело пред градския съд за кражба в магазин.

— Обзалагам се, че Уейд Лание може — възрази Лети. — Ловък е. Имам усещането, че знае какво ще отговоря, преди да съм го изрекла.

— Той е много добър — призна Джейк. — Повярвай ми, Лети, ще свикнем да го презираме. Сега изглежда готин, но преди историята да приключи, няма да можеш да го понасяш.

Лети се умърлуши при мисълта за продължителна битка. Четири часа след първата схватка тя вече беше изтощена.

 

 

По време на обедната почивка две служителки сглобиха малка изкуствена коледна елха и я поставиха в далечния ъгъл на съдебната зала. От мястото си на масата Джейк я виждаше съвсем ясно. По обед на Бъдни вечер повечето служители и съдии, както и неколцина подбрани адвокати се събираха там за яйчен пунш и шеговити подаръци. Джейк се стараеше по възможност да избягва събирането.

Елхата обаче му напомни, че Коледа е след броени дни, а на него изобщо не му беше хрумнало да купи подаръци, поне досега. Докато Уейд Лание продължаваше да задава въпросите си с тих и сух глас, който действаше като успокоително, мислите на Джейк се отнесоха към празника. През изминалите две години се бяха старали да украсяват дома си и да го посъживяват за празниците. Хана много им помагаше. Присъствието на дете в къщата повдигаше духа на всички.

Лание се прехвърли на чувствителна тема. Бавно и умело заразпитва за задълженията на Лети в къщата, когато господин Хъбард е боледувал след химио- и лъчетерапията и е бил прикован на легло. Лети обясни, че агенция, осигуряваща медицинска помощ по домовете, им изпращала сестри да се грижат за него, но тези жени не били добри и достатъчно грижовни, а господин Хъбард често се държал грубо. Тя не го виняла. Той ги гонел и се карал с агенцията. Накрая Лети поела грижите за него. Готвела му каквото поиска и го хранела, когато се нуждаел от помощ. Помагала му да става от леглото и да ходи до тоалетната, където той понякога оставал по половин час. Случвало се и да се изпуска, а тя почиствала леглото. Няколко пъти се оказвал принуден да използва подлога и Лети му помагала. Не, работата не била приятна и тя нямала нужната подготовка, но се справяла. Той оценявал добрината й. Вярвал й. Да, няколко пъти изкъпала господин Хъбард в леглото. Да, изцяло, докосвала го навсякъде. Било му много зле, почти не бил в съзнание. По-късно, когато за известно време спрели химио- и лъчетерапията, той възстановил силите си и при първа възможност започнал да става и да се движи. Възстановил се със смайваща решителност. Не, така и не престанал да пуши.

Интимността може да ни съсипе в това дело, обясни Джейк на Порша съвсем директно, а после дъщерята го предаде по-внимателно на майка си. Ако съдебните заседатели повярваха, че Лети е била прекалено близка със Сет Хъбард, без проблем щяха да отсъдят, че тя е извършила злоупотреба с влияние.

Проявявал ли е господин Хъбард нежност към нея? Случвало ли се е да я прегръща, да я щипва по бузата, да я потупва по задника? Ни най-малко, отговори Лети. Никога. Шефът й бил суров и затворен човек. Не търпял други хора и имал малцина приятели. Не се ръкувал с Лети, когато идвала на работа сутрин, нито я изпращал да си върви дори с далечно подобие на прегръдка. Тя била негова служителка, нищо повече — нито приятелка, нито довереница, нито нещо подобно. Той бил учтив и й благодарял, когато било уместно, но бил лаконичен.

Не знаела нищо за бизнеса му, нито за социалния му кръг. Никога не говорел за друга жена и Лети никога не била виждала жена в къщата. Всъщност не помнела нито веднъж приятел или делови познат да е идвал в дома на господин Хъбард през трите години, докато работела там.

Идеално, помисли си Джейк.

Лошите адвокати се опитват да измамят свидетелите, да ги изобличат или да ги объркат в старанието си да спечелят при снемането на клетвени показания. Добрите адвокати предпочитат да спечелят на процеса и използват клетвените показания като средство за събиране на информация, която евентуално да им помогне да заложат капанчета впоследствие. Блестящите адвокати прескачат клетвените показания и организират красиви засади пред съдебните заседатели. Уейд Лание и Стилман Ръш бяха добри адвокати и през първия ден събираха сведения. По време на осемчасовия пряк разпит не бе изречена нито една оскърбителна дума, нямаше и намек за неуважение към свидетелката.

Джейк беше впечатлен от опонентите си. По-късно в кабинета си той обясни на Лети и Порша, че и Лание, и Ръш всъщност са изпълнявали роли. Представили се като дружелюбни професионалисти, които наистина харесват Лети и държат да установят истината. Искали да се харесат на Лети, тя да им се довери и на процеса да свали гарда.

— Те са вълци — предупреди ги Джейк. — На процеса ще се опитат да ти прегризат гърлото.

Изтощена, Лети попита:

— Джейк, нали няма да съм на свидетелската скамейка цели осем часа?

— Ще бъдеш готова.

Тя обаче се съмняваше.

 

 

Зак Зайтлър пое на следващата сутрин с поредица от проучващи въпроси за последните дни на господин Хъбард. Натъкна се на златна жила с въпроса:

— Видяхте ли го в събота, на първи октомври?

Джейк се мобилизира за онова, което щеше да последва. Знаеше от няколко дни, но нямаше начин да го избегнат. Истината си беше истина.

— Да — отговори Лети.

— Не казахте ли, че не сте работили в събота?

— Точно така, но господин Хъбард ме помоли да отида онази събота.

— И защо?

— Искаше заедно да отидем в кабинета му, за да почистя. Човекът, който го правеше обикновено, беше болен, а помещенията трябваше да се почистят.

Отговорът на Лети съживи хората край масата много повече от сутрешното кафе. Очите им се ококориха, гърбовете се изпънаха, задниците се плъзнаха към ръба на столовете, неколцина се спогледаха.

Надушил кръв, Зайтлър продължи предпазливо:

— По кое време пристигнахте в къщата на господин Хъбард?

— Към девет сутринта.

— И какво ви каза той?

— Каза, че иска да отида с него до кабинета му. Качихме се в колата и отидохме.

— В коя кола?

— В неговата. В кадилака.

— Кой караше?

— Аз. Господин Хъбард ме попита дали някога съм карала нов кадилак. Казах, че не съм. Преди бях споменавала колко хубава е тази кола, затова той ме попита дали искам да я покарам. Отначало отказах, но той ми подаде ключовете. И аз потеглих към службата му. Бях като на тръни.

— Вие ли карахте? — попита Зайтлър.

Всички край масата бяха навели глави, адвокатите си водеха бележки като бесни и мозъците им бързо щракаха. Във вероятно най-прочутото оспорване на завещание в историята на щата посоченият за наследник, който не беше кръвен роднина, всъщност беше откарал умиращия човек до кантората на адвоката, за да подпише завещание, с което лишаваше от наследство цялото си семейство и оставяше за единствен наследник него, шофьора. Върховният съд беше обявил завещанието за недействително поради злоупотреба с влияние и като съществена причина беше посочил факта, че „изненадващият бенефициент“ по този начин беше участвал в съставянето на новото завещание.

След това решение на съда, взето преди трийсет години, не беше необичайно адвокат да попита „Кой караше?“, когато откриеха неочаквано завещание.

— Да — каза Лети.

Джейк наблюдаваше другите адвокати, които реагираха точно според очакванията му. За тях това беше истински подарък, а за него — препятствие, което трябваше да преодолее.

Зайтлър внимателно подреди някакви свои бележки.

— Колко време прекарахте в работата му?

— Не съм гледала часовника, но сигурно няколко часа.

— Кой друг беше там?

— Никой. Той каза, че хората обикновено не работят в събота, поне не в администрацията.

— Разбирам.

През следващия един час Зайтлър разнищваше въпросната събота сутрин. Помоли Лети да нарисува схема на административната сграда, за да стане ясно къде е чистила и къде е прекарал това време господин Хъбард. Тя каза, че той не е излизал от кабинета си и че вратата била затворена. Не, тя не е влизала там дори за да почисти. Не знаела над какво е работил, нито какво изобщо е правил в кабинета си. Пристигнал и влязъл вътре с куфарчето си, обаче Лети не знаеше какво е имало вътре. Изглеждал с бистро съзнание, несъмнено бил способен да шофира, ако желаел, а и тя не знаела много за болкоуспокояващите, които пиел. Да, бил слаб и немощен, но през онази седмица всеки ден ходел до офиса. Не знаела дали някой друг ги е видял там. Да, тя карала кадилака и обратно до къщата на господин Хъбард, а после се прибрала у дома към обед.

— И той изобщо не ви спомена, че пише завещанието си?

— Възразявам — намеси се Джейк. — Тя вече два пъти отговори на въпроса.

— Да, добре, просто исках да съм сигурен.

— В протокола е.

— Разбира се.

Зайтлър беше направил голям удар и не му се искаше да продължи нататък. Бе установил, че Лети е карала кадилака само този ден, че рядко е виждала в къщата шишенца с хапчета или други лекарства, че според нея Сет Хъбард държал лекарствата си в куфарчето, че понякога имал страшни болки, че никога не говорел за самоубийство, че не е забелязала странности в поведението му, които да подсказват въздействието на лекарства, че не бил пияница, но понякога държал в хладилника бири, че в спалнята му имало писалище, но той почти никога не работел у дома.

Във вторник на обед Лети беше напълно изцедена. Обядва дълго в кантората на Джейк, после отново с Порша и накрая легна да подремне.

 

 

Изтезанието по снемане на показания продължи и в сряда, когато Джейк пое нещата и няколко часа разпитва Хършъл Хъбард. Сутрешното заседание се влачеше с умопомрачителна монотонност и не след дълго стана ясно, че Хършъл не е постигнал почти нищо и не е поемал почти никакви рискове в кариерата си. Разводът беше най-вълнуващото събитие в живота му. Болезнени теми като образованието му, трудовия му стаж, бизнесите му, предишните му къщи и апартаменти, връзките, приятелите, интересите, хобитата, религиозните убеждения и политическите пристрастия бяха изяснени в дълбочина и се оказаха смайващо скучни. Няколко адвокати задрямаха. На третия ден истинска юридическа работа Порша с мъка успяваше да стои будна.

Следобед адвокатите неохотно се върнаха в съдебната зала. Джейк съумя да пооживи обстановката, когато се опита да установи колко време е прекарвал Хършъл с покойния си баща през последните няколко години. Хършъл се постара да създаде впечатлението, че е бил близък със стареца, но трудно си припомняше конкретни свои посещения. След като са говорили толкова често по телефона, какво ще покажат телефонните разпечатки, попита го Джейк. Имал ли картички или писма от Сет? Хършъл бил сигурен, че има, обаче надали щял да ги намери. Адвокатите го бяха инструктирали да отговаря колкото се може по-уклончиво и той се справяше великолепно.

По темата за Лети Ланг Хършъл твърдеше, че често я е срещал по време на многобройните си посещения при обичния си баща. По негово мнение Сет бил много привързан към нея. Призна, че никога не ги е виждал да се докосват, обаче се гледали особено. Как точно? Не бил сигурен, но просто между тях имало нещо. Тя винаги слушала, постоянно се спотайвала в тъмното и подслушвала. Когато състоянието на баща му се влошило, той все повече зависел от Лети и двамата се сближили. Джейк го попита дали намеква за интимност помежду им.

— Само Лети знае това — отговори Хършъл, разбира се, с очевиден намек.

Порша кипеше от гняв, докато оглеждаше насядалите около масата. Допускаше, че всеки присъстващ, с изключение на Джейк е убеден, че майка й е спала с един слаб и сериозно болен възрастен бял мъж и че го е направила, за да докопа парите му. Но седеше с наведена глава и с безизразно лице като истинска професионалистка и изписваше с бележки многобройни листове, които никога нямаше да бъдат прочетени.

Няколкочасовият разпит беше повече от достатъчен, за да се установи, че Хършъл Хъбард не е особено интересна личност и че е имал отчуждени и напрегнати взаимоотношения с баща си. Той все още живееше с майка си, възстановяваше се след неприятен развод и на четирийсет и шест години едва свързваше двата края с доходите си от студентското заведение. Хършъл отчаяно се нуждаеше от наследство.

Рамона също. Снемането на нейните показания започна в девет сутринта в четвъртък, а дотогава адвокатите вече бяха станали раздразнителни и им беше дошло до гуша от случая. Пет последователни дни, прекарани в слушане на свидетелски показания, бяха рядкост, макар и да не бяха нещо нечувано.

По време на почивката Уейд Лание разказа как са снемали показанията на дванайсет свидетели един след друг в продължение на десет дни след един нефтен разлив в Ню Орлиънс. Свидетелите били от Венецуела, повечето не говорели английски, а преводачите не били много добри. Адвокатите всяка нощ пиянствали, снемали показанията, смазани от махмурлук, а когато мъчението приключило, двама от тях влезли в клиника за детоксикация.

Историите на Уейд Лание бяха неизчерпаеми. Той беше старши адвокат и беше прекарал трийсет години по съдебните зали. Джейк изпитваше все по-голямо уважение към него. Щеше да има страховит противник пред съдебните заседатели.

Рамона се оказа отегчителна като брат си. От техните показания постепенно стана ясно, че Сет Хъбард е бил небрежен баща, който е гледал на децата си едва ли не с досада. В ретроспекция и при толкова много пари, заложени на карта, те храбро се опитваха да представят стареца в по-добра светлина, та всички да изглеждат сплотено и щастливо семейство, но образът на Сет просто не се поддаваше на разкрасяване. Джейк буташе, ръчкаше и й залагаше капанчета, но го правеше с усмивка и се стремеше да не я оскърбява. След като тя и Хършъл бяха прекарвали толкова малко време с баща си, показанията им нямаше да бъдат от съществено значение в съда. Двамата не бяха го виждали в последните му дни и не можеха да преценят умствените му способности. Нямаха и информация от първа ръка за намекваната му близост с Лети.

Това бяха само предварителни показания. Джейк и останалите адвокати знаеха, че най-вероятно Лети, Хършъл, Рамона и Иън ще бъдат разпитани отново. Когато фактите се изясняха по-добре, а проблемите бъдеха дефинирани по-конкретно, адвокатите щяха да имат още въпроси.