Джули Гарууд
Сензацията (22)

Двадесет и първа глава

Добре тогава. Вече знаеше.

Пейтън се почувства сразена от отговора му, но се закле, че няма да му го покаже. Твърдият му отговор й стигаше. Не искаше да чува основанията му. Тя не каза нищо, само кимна, за да покаже, че го е чула и после стана от леглото, взе лаптопа си и излезе от стаята.

— Къде отиваш?

— Да си включа лаптопа в зарядното. Батерията ми е паднала. — Пейтън доволна установи, че гласът й не звучи напрегнат. Беше твърдо решена да се държи като зрял човек, да не си позволи да избухне. Щом той не искаше да я види отново, добре. Само дето не беше добре. Току-що се бяха любили под душа, за бога. Емоциите й бушуваха. Беше ядосана, отчаяна и се чувстваше ужасно уязвима. Пак се беше издънила. Изобщо не трябваше да го целува, нито да си ляга с него, не трябваше да му се обажда. Въздъхна. Беше си научила урока.

— Твоят телефон ли звъни, или моят? — попита той, като я последва в кухнята.

Пейтън взе телефона му от плота и му го подаде. Не погледна кой го търсеше. Без да му обръща внимание, включи лаптопа си да се зарежда и започна да търси собствения си телефон. След като прерови под всички възглавници и завивки и размести всички кутии в кухнята — провери дори в хладилника, защото в Брентууд й се беше случвало да го оставя там повече от веднъж — си спомни, че го беше пуснала в джоба на халата, който беше взела в басейна.

Там беше, но батерията му беше паднала. Канеше се да го включи в зарядното, когато забеляза, че има есемес от чичо Лен. Той искаше да се види с нея и сестра й утре, за да обсъдят някакъв проблем. Пристигал в ранния следобед. Имаше и есемес от Луси, която я молеше да й се обади, но Пейтън реши, че сестра й ще почака до сутринта. Беше късно и Пейтън не беше в настроение за дълги разговори с никого.

Фин още говореше по телефона, когато тя си легна. Затвори вратата на спалнята си — мълчаливо послание, че иска той да я остави сама. Не се получи. Посред нощ се събуди в прегръдката му. Истината беше, че и тя го прегръщаше. Отново заспа, докато си мислеше, че трябва да се премести на другото легло.

 

 

Пейтън беше облечена и приготвяше закуската, когато Фин стана от сън. Тя чу шума от душа и устоя на еротичните мисли, които я връхлетяха. Вместо това се фокусира върху нещата, които вършеше в момента. Щеше да бъде най-любезната домакиня на света — дори и това да я убиваше.

Фин наместваше кобура си, когато влезе в кухнята.

— Мирише хубаво.

— Закуската ти е готова — усмихна се тя.

— А къде е твоята закуска?

— Вече я изядох. — Препечена филийка и портокалов сок — това беше единственото, което можа да погълне. С тези тревоги напоследък беше цяло чудо, че не беше получила язва.

Фин омете всичко до последната хапка.

— Наистина знаеш да готвиш — похвали я той.

— Благодаря. Трябва да тръгваме. Чака ме много работа тази сутрин.

Той стисна ръката й.

— Пейтън, не мислиш ли, че трябва да поговорим за…

— Не — почти извика тя, за да го прекъсне. — Няма изобщо да говорим за това.

— Не искаш ли да знаеш защо аз…

Тя рязко издърпа ръката си.

— Не, не искам да знам.

Пейтън беше раздразнена, така че Фин реши да не настоява. Тя изглеждаше адски секси днес с тесните си дънки и тънко потниче под почти прозрачната блуза. Не беше неприлично облечена, но все пак беше провокативна. Искаше да й каже да се върне в стаята си и да облече нещо не толкова възбуждащо, но всъщност просто искаше да свали дрехите й и да се люби с нея. Тъй като студеното й отношение показваше, че няма шанс това да се случи, той насочи мислите си към плановете за деня.

Каза й какво възнамерява да направи чак когато стигнаха до хотела. Заведе я в офиса на Кристофър и я помоли да седне, после извика Луси да дойде при тях.

— Какво правиш? — попита Пейтън.

— Ще поговорим за това, което става. — И той обясни на всички защо е в курорта. Без Пейтън да подозира, Фин вече беше обсъдил ситуацията с Кристофър. Той знаеше повече от Луси.

— Открихме куршума в тавана на колата й и трябва да открием пушката. В момента работим по този въпрос.

Кристофър попита:

— Как можем да помогнем?

— Нищо не може да се направи — каза Луси. — Пейтън е решила да не се занимава повече с тази история. Онзи ужасен мъж е дошъл да я заплашва чак тук, нали? И тя му е казала, че няма да създава неприятности. — Тя погледна Пейтън строго, но всъщност не беше сърдита, а изплашена за сестра си.

Пейтън погледна Фин, преди да й отговори.

— В събота ще отида в Атланта, за да говоря с Ерик Суифт и да му дам записа. След това ще продължа напред.

Очите на Луси се напълниха със сълзи. Тя не каза нито дума цяла минута, докато Пейтън обясняваше какъв е планът й, после избухна:

— Не. В никакъв случай. Да не си се побъркала? Трябва да се откажеш от тази история. Така сама си просиш неприятностите. Той ще ти отмъсти. Не можеш ли просто да се откажеш?

— Ти би ли могла? — предизвика я Пейтън. — Като знаеш на какво е способен, би ли си мълчала?

Луси понечи да отговори, но после размисли. Кристофър реши да отговори вместо нея.

— Не, не би могла да си замълчи. Би опитала да го спре.

Пейтън не искаше да продължава със споровете.

— Съжалявам, Луси — прошепна тя и излезе от стаята.

Фин я последва до бюрото й.

— Трябва да отида до Порт Джеймс, за да се срещна с шефа на полицията и с още някои хора. От охранителния бизнес — добави той, когато тя го погледна озадачена. — Тук си в безопасност. Обещай ми, че няма да излизаш.

Нямаше смисъл той да се тревожи. Тя имаше толкова работа, че можеше да остане на бюрото си до полунощ. Той я придърпа в прегръдката си и я целуна, преди да тръгне. Луси стоеше на вратата на офиса на Кристофър и ги видя, но не направи никакъв коментар за тази размяна на нежности, само повдигна леко вежди.

Сутринта отлетя. Пейтън откри оригиналните архитектурни планове на курорта и ги разгъна на една голяма маса в конферентната зала до офиса на Кристофър. Имаше два басейна близо един до друг, които се нуждаеха от сериозен ремонт. Колкото повече изучаваше плановете, толкова повече се убеждаваше, че басейните трябва да бъдат премахнати и заменени от един голям басейн. Може би с олимпийски размери. Тази мисъл я доведе до друга. Дали това място не можеше да стане тренировъчна база за известен брой седмици през годината? Мислите й запрепускаха в посока на различните възможности.

Пейтън погледна часовника си. Чичо й щеше да пристигне скоро и тя започваше да се чувства все по-притеснена заради причината за посещението му.

Луси беше също толкова напрегната. Тя беше сигурна, че проблемът е свързан с Деби. Отвори вратата на конферентната зала и показа глава, за да сподели това свое предположение.

— Братовчедка ни се е свързала с Лен. Той ще дойде да ни убеди да я приемем. — Петнайсет минути по-късно тя се появи отново, отпусна се тежко на един стол и попита: — Ами ако Лен е банкрутирал, но го пази в тайна?

Пейтън вдигна глава. Тя имаше свои собствени версии. Тревожеше се, че Лен може да е размислил, след като е открил колко неподготвени са за тази задача трите сестри. Сигурно идваше, за да им каже, че е допуснал грешка с предложението да управляват курорта.

Двете осъзнаха, че версиите само ги изнервят допълнително и решиха да поставят спирачки на въображението си до пристигането на чичо им. Не можеха да отгатнат причината за посещението му. Скоро обаче щяха да научат.

Фин се върна в един, а в един и половина се обади един от мъжете от охраната на портала. Луси вдигна телефона, но след като послуша няколко секунди, включи високоговорителя.

— Обажда се Дейн от портала. Имаме проблем — каза мъжът.

— Какъв? — попита Фин.

— Тук има една луда жена и тя прави страшна сцена. Крещи и ругае нас с Роджър, защото отказваме да й отворим. Тя е жената от снимката, която ни дадохте и която не трябва да влиза в курорта, нали?

— Точно така. Не й отваряйте — настоя Луси.

— Да, госпожо. Но как да се отървем от нея? Тя вдига страшен шум. Чувате ли я? Не спира да натиска клаксона на колата си.

Всички погледнаха Фин, в очакване той да отговори. Той едва се удържаше да не се разсмее.

— Ти си от ФБР — напомни му Пейтън. — Отиди и я застреляй.

Той се разсмя. Луси споделяше мнението на сестра си, което разсмя и Кристофър.

— Ъъъ… агент Макбейн, тя заплашва да разбие портала с колата си — каза Дейн.

— Дайте й последна възможност да си тръгне — инструктира ги Фин. — Кажете й, че в противен случай ще извикате полиция. И го направете.

— Да, сър. Благодаря, сър.

Щом разговорът приключи, Луси попита:

— Колко ли време ще мине, преди тя да се откаже и да си отиде вкъщи?

Пейтън сви рамене.

— Тя е свикнала да получава каквото си науми.

— Може би ако се обадиш на съпруга й, той ще дойде да я прибере — предположи Луси.

— Майтапиш ли се? Той дори няма да говори с мен. Той не ме харесва. Ти му се обади.

— И мен не харесва. Виж, ако Айви беше тук… С нея щеше да говори. Айви е сладураната на семейството.

— В семейството ви има и сладурана? — попита Фин.

— Трудно е да се повярва — обади се Кристофър.

— Хей, и ние сме сладки — настоя Луси.

Кристофър намери изявлението й за изключително смешно и продължи да се смее, докато не се върна при бюрото си. Фин привлече вниманието му, като го попита дали могат да поговорят за някои неща насаме.

— Какви неща? — попита Пейтън.

Фин не отговори. Той последва Кристофър в офиса му и затвори вратата зад себе си.

— Забелязала ли си колко грубо се държи Фин понякога? — попита Пейтън.

— А ти забелязала ли си колко отвратително се държи Кристофър понякога? — изтъкна Луси. — Поне с мен. С теб е учтив.

— Само защото аз не споря с него. Той е много експедитивен, не мислиш ли? И умен. Сякаш винаги е управлявал курорт.

Луси кимна.

— Не бих го признала пред него, но наистина се нуждаем от него тук. Той знае какво прави.

Пейтън се съгласи, после каза:

— Имам идея за басейните. Кажи ми какво мислиш.

Тя обясни хрумването си, като нахвърли няколко варианта на сестра си и по средата на обяснението на гениалната й идея, чичо Лен влезе в офиса. И двете сестри скочиха на крака и го прегърнаха. С посребрената на слепоочията коса и искрящи очи той изглеждаше още по-хубав и впечатляващ от обикновено.

След като приключиха с поздравите, Лен огледа офиса и попита:

— Къде са останалите?

— Из целия курорт — отвърна Луси.

— Как се справя Кристофър?

Тъй като той гледаше към Луси, тя отговори:

— Страхотно. Много го бива.

— Къде е той?

— В офиса си заедно с Фин — отвърна му Пейтън.

— Фин е тук? — попита усмихнат Лен. — Не съм го виждал от години. Какво прави тук?

— О, знаеш го Фин, обичайното, печели награди, получава повишения, спасява градове. Все същото.

— Той е изключителен, нали?

— Такъв си е.

— Надявам се, да не се сърди, че ще ги прекъсна. Хайде да видим. — Той почука на вратата на Кристофър и надникна в стаята.

— Имам малък проблем и се надявам ти и момичетата да можете да ми помогнете.

— Разбира се — отвърна Кристофър.

Лен направи знак на Луси и Пейтън да влязат и да седнат на кожения диван, а той си придърпа един стол и седна срещу бюрото. Фин стоеше облегнат на прозореца и нямаше желание да се мести оттам. Пейтън му отправи красноречив поглед, с който искаше да му внуши, че не желае Лен да научава причината за присъствието му. Фин й намигна. Дали това означаваше, че е разбрал мълчаливото й послание? Или че смяташе да му разкаже всичко?

Лен привлече вниманието на всички.

— Човек има предел на търпението си.

Озадачен, Кристофър се обади:

— Сър?

Фин наблюдаваше Пейтън и Луси. Израженията им показваха, че знаят за какво говори Лен. Изглеждаха ужасени.

— Не мога да ви кажа какъв брой обаждания получих от брат си Брайън. Това е бащата на племенницата ми Деби — обясни на Фин той. — Също и от самата Деби — добави уморено. — По около десет-дванайсет на ден. Всъщност обмислях да си сменя телефонния номер.

Пейтън усети присвиване в корема. Луси я сръга и произнесе без звук:

— О, боже.

Пейтън се прекръсти, за да се спаси от задаващото се бедствие и съжали, че не си носи светена вода, за да се напръска и с нея. Човек трябва да използва всички средства, когато се сблъска с дявола.

— Знам, че понякога тя е непоносима — продължи Лен. — Но тя е от семейството и е в затруднено положение. Шон е подал молба за развод. Оказа се, че той има връзка с друга жена.

Още един провален брак — помисли си Пейтън. — Никой ли не можеше да бъде верен?

— Повечето пари, които им дадох, са отишли за плащане на данъци, които са дължали отпреди — обясни Лен. — Предполагам, че адвокатът по бракоразводното дело ще им прибере останалите. Така, ето какво ви предлагам. — Той погледна племенниците си и видя, че косите им са настръхнали, затова бързо продължи: — Не се тревожете, няма да позволя тя да се включи във вашето начинание. Бишъпс Коув принадлежи на вас.

Лора и Пейтън се облегнаха назад облекчени. Но радостта им се оказа кратка.

— Говорих с Деби и й казах, че ще й купя къща, може би къща на брега, ако иска, но че тя трябва да работи тук в продължение на шест месеца и да докаже на Кристофър, че се труди усърдно. Като казвам работа, имам предвид истинска работа — без глезотии.

— Защо тук? Имаш и други имоти? — Гласът на Пейтън прозвуча, сякаш се задушаваше.

— Защото Кристофър знае как да се оправя с трудни хора.

В този момент Кристофър погледна Луси и се ухили.

— Добре, значи се разбрахме — каза Лен и Кристофър кимна.

— Къде ще се настани тя? — попита Луси.

— Извън курорта. Платих й наема за един апартамент за шест месеца. Не е сигурно, че ще издържи толкова дълго. Ще видим. Казах й, че започва в понеделник.

Фин погледна Пейтън и Луси. Израженията на двете сестри бяха почти еднакви. Изглеждаха сякаш на главите им щеше да се излее дъжд от злини.