Джули Гарууд
Сензацията (18)

Седемнадесета глава

Вечерята мина съвсем тихо. Пейтън не беше в настроение да готви нещо сложно, така че направи салата от спанак със сушени боровинки, филирани бадеми и винегрет, последвани от печено пиле с розмарин, пресни картофи с копър и задушени аспержи с лимон. Десертът беше също толкова простичък — парчета манго и портокал, потопени в шоколад.

Тя не беше гладна, но Фин яде за трима.

— Добре ли си? — попита той. — Не яде почти нищо.

Тя сви рамене.

— Постоянно си повтарям мислено разговора с Дрю и това уби апетита ми. Явно ти не си бил толкова отвратен, колкото мен — добави тя с усмивка, когато той се пресегна за последните парченца плодове. Тя бутна малкия съд за фондю към него.

— Свикнал съм да се справям с хора с деформирано мислене — каза той, потопи портокала в ароматния горещ шоколад и го лапна.

— Значи Дрю не те изненада?

— Не — отвърна той. — Привлекателен мъж, който би могъл да свали повечето жени, които пожелае, но това не му е достатъчно. Предпочита тези, които са млади и красиви, а ти си такава.

Тя вдигна глава.

— Мислиш, че съм красива?

Той се изненада от въпроса й.

— Да, мисля… когато не се държиш досадно.

Тя не разбра защо, но се почувства необикновено поласкана от завоалирания комплимент. Усмихна се и доволна го гледа, докато той довърши вечерята си. Не беше нужно да го пита дали храната му е харесала, защото той беше изял всичко до троха. Фин се нуждаеше от енергия. Бог знае колко калории изгаряше за един ден. Беше едър мъж и много мускулест. Тя си спомни как прокара пръсти по широките му рамене надолу по твърдите като камък гърди и след това по бедрата му. Спомняше си всяка подробност от нощта им заедно — и най-малкия детайл.

— Все още имаш тяло на плувец — изрече неочаквано и за себе си.

— Все още плувам. — Той се изправи, взе чинията й и я постави върху своята, за да ги отнесе в кухнята. Заедно прибраха масата и заредиха миялната, после Фин взе телефона си. — Трябва да проведа няколко разговора.

— Фин? Хората разпознават ли те все още? — попита тя. — Ти спечели три златни медала. Би могъл все още да си знаменитост.

— Това беше много отдавна. Хората виждат агент от ФБР, точно както предпочитам.

— Би могъл да се снимаш в телевизионни реклами — продължи тя. Засмя се, като видя отвратеното му изражение. — Представи си. Ти, облечен в банския си „Спидо“, държиш тубичка с паста за зъби и се усмихваш към камерата.

Щом тя искаше да го дразни и той можеше да направи същото.

— А ти би могла да станеш манекенка. Представи си. Вървиш с високи токчета по подиума и демонстрираш бельо, като се усмихваш към камерата.

— Манекенките никога не се усмихват. Това е правило. Никакви усмивки на подиума. А и не бих могла да стана модел на бельо. Не съм особено… — Тя осъзна какво се кани да каже и млъкна.

Той забеляза изчервяването й и не пропусна възможността.

— Особено какво?

— Надарена — довърши тя. — Повечето модели на бельо са изключително надарени. Не бих могла да бъда и обикновена манекенка. Те пък са плоски като дъски, а аз не съм.

Очите му обходиха тялото й и след няколко мига той потвърди:

— Не, не си.

Всяка частица от тялото й реагира на неговия секси глас. Как успяваше да го прави? Поглеждаше я и тя вече беше готова да разкъса дрехите си. Също и неговите. Това наистина беше лудост. Една прекрасна нощ с Фин я беше превърнала в безсрамна нимфоманка.

Горещината, от която лицето й беше пламнало, бързо се разпростираше и надолу по тялото й, особено между бедрата. Тя бързо сгъна кърпата за съдове и я остави до мивката. Заобиколи Фин и се отправи към банята.

— Провеждай си разговорите. Аз отивам да си взема душ.

Когато тя вече затваряше вратата, той й извика:

— Пейтън?

— Да? — Тя се надяваше Фин да не е забелязал колко се беше зачервила.

— Вечерята беше страхотна. Никога не съм ял толкова вкусно пиле.

Тя грейна от удоволствие. Ето това беше чудесен комплимент. Тя се почувства поласкана, когато Фин й каза, че е красива. Беше й приятно да го чуе, но външността й не беше нещо, което зависеше от нея. Обаче със сигурност можеше да изпече съвършено вкусно пиле.

Взе си душ, изми косата си и изля огромно количество лосион за тяло върху ръцете и краката си. Докато сушеше косата си, се замисли коя нощница да си облече. Късата черна копринена нощничка? Или това беше прекалено очевидно? Ако отидеше в хола, облечена с нея, той веднага щеше да разбере, че тя иска да спи с него. Не точно да спи, разбира се. Наричай го с истинското му име, каза си тя. Секс. Искаше той отново да се люби с нея.

Докато преглеждаше чекмеджето и се опитваше да реши какво да облече, усети, че пулсът й отново се ускорява. Никога през целия си живот не се беше чувствала или държала по този начин с някой мъж. Това беше съвсем ново усещане и тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Да, за нея това беше непозната територия, но за Фин? Той се държеше нормално, по обичайния си спокоен и самоуверен начин. Какво ли си мислеше? Със сигурност не беше дал никакви признаци, че иска отново да спи с нея. Всъщност се държеше доста дистанцирано и делово, откакто беше пристигнал. Държеше се с нея като със стара приятелка, която се нуждае от помощ. Дори не я беше целунал.

Тя отново огледа избора си от нощници. Може би не трябваше да изглежда толкова нетърпелива. Може би трябваше да облече старата си избеляла памучна пижама. Но ако избереше нея, какво послание щеше да изпрати? И защо той не я беше целунал? Тя се намръщи, като се замисли за това. Може би за него сексът с нея не се беше оказал нищо особено и в такъв случай защо да я целува?

Когато облече късата си розова копринена нощница, тя беше готова за битка. Щеше да нахлуе във всекидневната и да го попита направо защо вече не я желае.

Мими я спаси от това да се изложи по този начин. Пейтън тъкмо опъна покривалото на леглото си и се огледа за халата си, когато приятелката й се обади.

— Искаш ли да се посмееш? — започна Мими.

— Разбира се. Ще ми дойде добре.

— Бриджит ми каза, че сега отново съм в семейството на „Обилната трапеза“. Честно, това бяха точните й думи. И вече не ми е забранено да присъствам на траурната служба в памет на Мириам Суифт. Тя лично ми донесе поканата.

— Не е възможно. Тя е мъртва.

Мими се засмя.

— Бриджит ми донесе поканата. Голяма работа ще бъде. Събитието е в неделя следобед и всички служители на компанията са поканени, което би трябвало да означава, че имат избор дали да дойдат или не, нали? Обаче не е така. Задължително е.

— Кога ще им връчиш предизвестието си?

— Ларс отиде и връчи своето днес. Помолиха го да остане на работа пълните две седмици и той се съгласи. Аз ще връча моето в последния му ден и ще си тръгна веднага — обеща тя. — Решили сме да пътуваме заедно до Флорида — тоест всеки в своята кола, но ще пътуваме в пакет. Ще можеш ли да ни изчакаш дотогава?

— Да, но не повече от две седмици и се махаш оттам. Тревожа се за теб. Ларс казал ли им е къде отива?

— Не. Познаваш Ларс. Той не може да лъже, но е намекнал, че го измъчва носталгия по дома. Ако искат да си мислят, че той ще се връща в Швеция, чудесно. Нямам други новини — добави тя. — При теб какво става?

— Няма да познаеш кой се отби тук.

Тя разказа на Мими за срещата с Дрю и когато завърши разказа си, приятелката й беше напълно слисана.

— Значи дойде и те заплаши пред агент от ФБР?

— Не. Само намекна някои неща.

— Според бележника с ангажиментите му той е в Ел Ей и проверява няколко нови ресторанти. Явно това е било лъжа.

— Какво става с Парсънс? Виждала ли си го в офиса?

Мими се замисли за момент.

— Добрият Рик Парсънс обикновено е като залепен за Ейлийн, но сега, като го споменаваш, не съм го виждала цяла седмица. Може би дори повече. Ейлийн обядва в ресторанта на офиса всеки ден тази седмица, но Парсънс не беше с нея. Щях да си спомня, ако го бях видяла. Мога да поразпитам.

— Не. Не искам да задаваш никакви въпроси. В онова малко общество всичко стига до ушите на Ейлийн, нали?

— Да — съгласи се Мими. — Парсънс не идва в главната сграда, освен когато Ейлийн е тук. Предполага се, че той работи в завода като контрольор.

— Дрю добре се грижи за приятелите си, а? Не е ясно къде го е пратил.

— Аз съм виновна за това — каза Мими. — Явно Дрю е прочел есемеса, който ти изпратих. Затова е дошъл да те заплашва.

— Няма нищо. Казах му, че ти си ме убедила да не ги съдя. Може да получиш още някое увеличение на заплатата.

Щом завърши разговора, Пейтън отиде в дневната да каже на Фин какво беше научила от Мими, но той не беше там. Чу шум от вода и разбра, че той е под душа, което означаваше, че е гол. Естествено, че ще е гол, каза си тя. Няма да се къпе облечен.

— Не си го представяй. Не си мисли за това. Не… — И това, че го изрече на глас, не й помогна. Щом чу плискането от банята, веднага си представи как водата се стича по мускулестите рамене на Фин. Той беше само на няколко крачки от нея. Тя си представи великолепното му голо тяло, къдравите тъмни косъмчета над пъпа му, бедрата му — дълги и съвършено оформени… — О, за бога… — Тя изстена, обърна се и се върна в спалнята си. — Не можеше ли да не си го представяш — измърмори си.

Това усещане беше ново за нея и никак не й харесваше. Нито сексуалното напрежение, което изпитваше. Беше й трудно да преглъща, сърцето й биеше ускорено, дланите й се потяха, цялата трепереше. Усещаше и някаква гореща топка в корема си. Някои от тези симптоми бяха признаци на сърдечен удар, нали? По един или друг начин все щеше да страда. Беше й горещо и се чувстваше отегчена. Можеше да прибави и това към списъка със симптомите. Знаеше много добре какво означаваше всичко това.

Беше загазила. Ако се възбуждаше дори само като си го представяше гол, положението беше безнадеждно. Дали не беше обречена на вечно нещастие?

Защо, по дяволите, още не я беше целунал?

Тя седна на леглото си и придърпа колене под брадичката, като обви ръце около краката си. Успя да прогони глупавите мисли от главата си, защото водата в банята вече не шумеше. Фин се беше облякъл. Пейтън насочи вниманието си към курорта и състави мислено списък на това, което трябваше да свърши утре. Щяха да пристигнат хора от няколко различни фирми. Тя трябваше да координира електротехници, водопроводчици, бояджии и носачи, но в крайна сметка нямаше да бъде прекалено натоварена. Вече беше подготвила график за всички тях.

Всичко беше организирано и обмислено, и тя се чувстваше доста добре, когато телефонът започна да звъни. След четири телефонни разговора от доброто й настроение нямаше и следа.

Първо се обади чичо й Брайън. Той искаше да говори с нея за малкото си момиченце Деби. Той помоли Пейтън да позволи на сладката му дъщеричка да участва в това вълнуващо начинание.

Малко момиченце? Тя беше на трийсет години. Сладка? Той сериозно ли говореше? Пейтън се изненада, че той можеше да изрече сладка и Деби в едно изречение, без да се задави. Вярно, че й беше баща, и вярно, че я обичаше, но не можеше да не вижда колко е зла.

Пейтън търпеливо му обясни, че не е възможно да включат Деби. Имаха писмен договор, подписан от всички страни. Той не можеше да се променя. Когато най-после приключи разговора с чичо си, знаеше, че той не е доволен, но смяташе, че въпросът е приключен.

Десет минути по-късно се обади баща й. След като не беше успял да я убеди лично, чичо Брайън веднага се беше оплакал на баща й. Бащата на Пейтън искаше да пази мира и разбирателството в семейството и поради тази причина помоли Пейтън да дадат още един шанс на Деби. Пейтън отново му обясни за договора. Освен това му напомни, че Деби сама се е отказала от шанса си да управлява курорта в Калифорния. Според баща й това било вече свършено и нямало нужда да се обсъжда. Въпреки протестите му тя не отстъпи и отново завърши разговора с убеждението, че с този въпрос е приключено.

За нещастие чичо Брайън не беше изоставил опитите да угоди на дъщеря си. Той се обади още веднъж и заплаши — с тон на любящ чичо — че ще разкаже на чичо й Лен колко твърдоглаво и жестоко се държи тя. Щеше да му се наложи да почака обаче, защото брат му беше в Бали, но веднага щом Лен се върнеше у дома, те щели да си поговорят надълго и нашироко за нейното отношение.

На бащата на Пейтън му беше писнало от обажданията на брат му и искаше въпросът да бъде разрешен. Поне така каза на Пейтън, когато й се обади отново. Опита да впрегне и някои религиозни поучения. Нали бог ни учи да даваме, а не да вземаме? Не, не винаги — мислено му отвърна Пейтън. Тя трябвало да обърне и другата си страна за Деби. Защо? — учуди се Пейтън. Да, вярно, че Деби била трудна на моменти, но в нейна защита тя била единствено дете и нямала сестри, които да й покажат къде греши. Пейтън си помисли, че този аргумент е абсурден. Познаваше много хора, които бяха единствени деца и не бяха разглезени или неспособни на нормално общуване. Обаче не изрече мислите си на глас. Знаеше, че щеше да се наложи да виси на телефона още час, ако оспореше доводите му.

Чу, че майка й казва нещо на баща й, но не можа да различи какво.

— Какво казва мама?

Баща й въздъхна продължително.

— Майка ти се чуди дали не си си намерила някого там на юг.

Пейтън реши, че има две възможности. Или да се разпищи, или да се разсмее. Избра хумора.

— Не, не съм. Много съм заета. Сега трябва да затварям.

— Чакай — спря я баща й. — Знаеш ли къде е Луси? Чичо ти Брайън се опитва да се свърже с нея, но тя не вдига телефона си. Знаеш ли защо?

Можеше да му каже истината, че Луси е по-умна и не вдига, когато види, че я търси човек, с когото не иска да говори. Луси знаеше защо я търсеше чичо Брайън и не искаше да спори с него. Чичо й нямаше да се откаже. Луси знаеше и това.

— Сигурно си е легнала. Имаше тежък ден. И аз съм изтощена — добави тя. — Обичам те, татко. Лека нощ.

Преди телефонът й да успее да иззвъни отново, тя го изгаси и го включи да се зарежда. После се просна по корем на леглото и затвори очи.

Фин стоеше до вратата и слушаше как Пейтън си мърмори нещо. Погледът му се плъзна по дългите й крака и бавно се изкачи по сексапилния й гръб.

— Пейтън? Може ли да вляза?

Тя се претърколи настрана и го изгледа раздразнено.

— Разбира се, влизай.

— Какво правеше? — попита той, като прекоси стаята и седна на леглото до нея.

— Обсъждах нещо със себе си.

— Тоест?

— Преценявах предимствата на това да си сирак.

— А! Предполагам, че се е обадил бащата на Деби.

— Как се сети?

— Тя обеща да го накара да се обади и да те принуди да промениш решението си. Всъщност го изкрещя, когато си тръгваше. Е, стана ли?

— Какво?

— Промени ли решението си?

Беше й трудно да следи разговора. Присъствието му я разсейваше. Беше облечен с избелели сини гащета и нищо друго. Искаше да се любува на изваяните му гърди, да плъзне длани по твърдото му топло тяло, да го целуне навсякъде.

— Не — промълви тя. — Не го промених.

Тя седна в леглото и прокара пръсти през косата си, за да я среше малко. Една от презрамките на нощницата й се плъзна надолу и част от гърдата й се оголи. Тя намести презрамката и изчака той да й обясни защо е дошъл в стаята й.

Закле се, че няма да говори за минали неща. Копнееше да го попита: Какво е това? Да му кажеше ли, че не знае правилата и иска той да й ги обясни? Двамата правиха секс, нали? Не си го беше въобразила. Но сега той се държеше, все едно нищо не се беше случило. Така ли се предполагаше да се държат?

Явно сексът с нея го беше разочаровал, реши тя, и той нямаше желание да повторят изпълнението. Това поне й беше ясно, защото сега тя седеше облечена в оскъдната си нощница, а той дори не я поглеждаше. Всъщност се взираше някъде над главата й с отегчено изражение. Какво трябваше да правят сега — зачуди се тя. Да се държат като добри познати? Като стари приятели? Добре тогава. Щом това искаше, това щеше да получи.

— Каза ли нещо? — попита тя. Той кимна, но продължи да мълчи. — Е? — подкани го тя.

— Току-що ми се обадиха. Албъртсън е на летището и чака да се качи на частния самолет на компанията. Изпратил съм един човек да го държи под око — обясни той. — Засега Албъртсън е сам. Парсънс го няма.

— Може да е в Далтън и Дрю наистина да е дошъл сам. Кога ще ми върнат колата?

Той разтри брадата си.

— Утре, вероятно късно следобед.

Тя не попита дали техниците са открили нещо, което би им помогнало да идентифицират стрелеца, защото сметна, че Фин щеше да й каже, ако имаше новини.

— Колко време ще останеш тук? — попита тя.

Той се изтегна на леглото и пъхна две възглавници зад гърба си.

— Още не знам. Ронан ще има нужда от помощта ми по един случай скоро. Този матрак е страхотен.

Тя го видя как скръсти ръце на гърдите си и затвори очи.

— Матракът в твоята стая е същият. Отиди да го изпробваш.

— Тук ми е удобно.

— Слушай, приятелю…

— Приятелю? — повтори той, смеейки се.

Той я издърпа до себе си и я задържа така. Тя опита да стане, докато той не натисна главата й върху рамото си.

— Ето, сега удобно ли ти е?

Тя се засмя и попита:

— Какво правиш?

— Почивам си.

Тя прехвърли единия си крак върху него. Той спря коляното й, преди да го е ударило в слабините. Тя се сгуши до него, прозя се и попита:

— Външната врата заключена ли е?

— Да.

Това беше лудост, помисли си тя. Той трябваше или да я целуне, или да стане от леглото й и да отиде в своето. Но сега й беше хладно, а тялото му беше приятно топло. Не можеше да устои на изкушението и започна да гали гърдите му с върховете на пръстите си. Фин постави ръката си върху нейната и я накара да спре.

— Дръж се прилично и заспивай.

Фин беше решил, че двамата с Пейтън трябва да поговорят за очакванията си, преди отново да правят секс. Без повече забавления, преди тя да разбереше, че това не можеше да бъде дългосрочна връзка. От нея щеше да зависи дали ще продължат при това положение. Докато не проведяха този разговор, той щеше да се държи почтено и да стои настрана от нея.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Той не спираше да си повтаря, че трябва да стане от леглото й и да отиде в стаята си, но тялото му не помръдваше. Прекалено много му харесваше да е там, където беше, мекото й тяло да е сгушено до неговото. Опияняващото й ухание го обгърна и той заспа доволен, защото тя беше в прегръдката му.

Още пет минути, помисли си Пейтън. Само толкова време щеше да си позволи да остане с Фин, после щеше да стане и да се премести в неговата спалня. Нямаше да може да заспи, ако той беше в леглото до нея. Добре, може би още десет минути. Беше й толкова топло и спокойно до него, щеше да остане още десет минути и след това щеше да се премести. И това беше последната й мисъл, преди сънят да я победи.

Посред нощ тя се събуди в най-необикновената поза. Тя лежеше с гръб към Фин и той я прегръщаше. Ръцете му бяха под нощницата й и бяха обхванали гърдите й, а палците му нежно търкаха зърната й по най-еротичен начин. Устните му целуваха врата й, а стенанията, които тя чу, идваха от нея самата. Бикините й бяха смъкнати до коленете. Тя ли беше направила това или той?

Тя изрита бикините си и изстена, когато той плъзна ръка между бедрата й. Фин изгаряше от желание. Тя беше толкова гореща и влажна, че той полудяваше от нетърпение да я обладае. Покри я с тялото си и нежно целуна устните й, после — ушите и врата. След това се отпусна настрана и я издърпа върху себе си.

Тя го възседна и издърпа нощницата си през глава. И двамата бяха толкова нетърпеливи, че не можеха да действат бавно.

— Спри ме, ако те боли — каза той с дрезгав от желание глас.

Постави длан на тила й и я придърпа към себе си, за да я целуне. Тя беше толкова сладка на вкус, толкова прекрасна.

Пейтън усети помитащо изригване на суров екстаз. Неговият оргазъм трая по-дълго и беше по-силен и помитащ. Блажено разтърсване.

Трябваха му няколко минути да овладее дишането си и да успокои лудешкия темп на сърцето си.

— Добре ли си? — прошепна той.

Тя не отговори. Само обви ръце около врата му и го целуна страстно.

Заспаха прегърнати. Щяха да се оправят с последствията утре.