Джули Гарууд
Сензацията (35)

Тридесет и четвърта глава

Фин и Хътън отидоха в парка още рано следобед, за да намерят най-добрите места, където да се скрият и да чакат Албъртсън. Надяваха се Парсънс да е с него. Бриджит им беше казала, че трябва да спре до втория навес в девет часа и да чака Дрю, независимо колко дълго. Тя призна, че би чакала дори и до сутринта, ако той го поискаше от нея.

Първият навес, покрай който минаха, беше в средата на една поляна, която беше достатъчно голяма да побере бейзболно игрище. Мястото беше равно и голо, без дървета или храсти. Вторият навес беше по-уединен. От едната му страна беше пътят и до него имаше затревено място за къмпинг, но от другите три страни имаше гъсто разположени дървета и храсти. Имаше достатъчно места, където да се скрият и да изчакат, но същото важеше и за Албъртсън и Парсънс.

След като обиколиха района, се върнаха при колата си и Хътън каза:

— Можем да паркираме ей там, зад скалата — и посочи една отвесна скара на няколкостотин метра от тях. — Няма да видят колата, освен ако не претърсят целия район. Как мислиш, Фин? Дали ще действат предпазливо или самоуверено? Мисля, че ще спрат направо до колата на Бриджит. Не вярвам да се прокраднат дотук тайно. Доста са сигурни в себе си.

Фин се съгласи.

— Ние ще бъдем готови за всичко. На Албъртсън няма да му хареса да попадне в капан.

— Парсънс знае, че затворът не му мърда. Обзалагам се, че ще налети на бой, ако не го обезвредим, преди да е успял да реагира.

— Това е малка общност и слуховете се разпространяват много бързо. Ако Албъртсън знае, че Пейтън е тук, той може да иска оръжията, за да стреля отново по нея.

— Мислиш ли, че е разбрал, че срещата й с адвокатите е била отменена?

— Не отменена, а отложена. Пейтън обясни на Ерик, че нейният адвокат също ще участва, но не може да пристигне преди утре заради отмяна на полета му в последния момент.

— Уредих още двама агенти да се включат. Ще дойдат направо тук. Единият ще докара колата на Бриджит.

— Да, няма да ни е излишна малко помощ.

— Искаш ли да направим още една обиколка на района?

— Да, хайде.

Прекараха остатъка от деня в координиране на операцията. Фин и Хътън се върнаха в парка в седем. Срещнаха се с двамата нови агенти и ги запознаха с плана си.

Беше студено и влажно. Фин стоеше свит от южната страна на навеса, скрит в гъстия храсталак. Не помръдваше и не издаваше нито звук, докато чакаше. Времето се влачеше бавно. Той си мислеше за Пейтън и как тя беше променила живота му. Тя имаше толкова красива душа. И тялото й е съвършено, помисли си усмихнат. Обожаваше чувството й за хумор и решимостта да направи това, което смята за редно. Обичаше всичко у нея, дори и когато тя го изтощаваше с упорството си или го докарваше до състояние да му иде да скубе косите си. Да, дори и тогава я обичаше. Боже, яко беше хлътнал.

Трябваше да се справят с логистиката. На двамата с Ронан им предстояха много пътувания по работа. За момента отпадаше вариантът с базирането в Далас, очакваше се да го изпратят във Вашингтон за известно време, но домът му щеше да бъде при Пейтън в Бишъпс Коув поне в следващата година, а при добро стечение на обстоятелствата и за по-дълго. Тамошното летище не беше натоварено и това щеше да му пести време. Като си мислеше за Пейтън, усещаше топлина и спокойствие.

Паркът беше затворен още от залез-слънце, но Фин беше открил черния път, на който нямаше бариера. Наближаваше девет, когато колата на Бриджит се появи. Заради тонираните стъкла и тъмнината навън шофьорът не се виждаше, но Фин знаеше, че агентът се е снижил леко на седалката си с пистолет, готов за стрелба. Той паркира колата, без да гаси мотора и фаровете. Всички агенти имаха слушалки за връзка помежду си. Хътън пръв забеляза колата, която зави и навлезе в парка.

— Време е за шоу — прошепна той.

Фин разкърши пръстите си и се приготви. Джипът зави и се появи пред очите му. Същият модел, същият цвят като този на Бриджит. Нямаше достатъчно място, за да спре успоредно с колата на Бриджит, защото агентът нарочно беше паркирал така, че това да е невъзможно. Или трябваше да се пъхнат отстрани, с което щяха да се доближат до Хътън, или да паркират отзад.

Албъртсън беше на кормилото. Той остави двигателя запален, натисна клаксона веднъж и слезе. Агентът, който караше колата на Бриджит, предположи, че това е уговорен сигнал и натисна бутона да отключи багажника.

Съдбата се оказа щедра, помисли си Фин, защото не само Парсънс беше в колата, а и Ейлийн. Всички слязоха от колата и Ейлийн извика към предполагаемата Бриджит, докато вървеше към вратата от страната на шофьора.

— Вярно ли е, Бриджит? Наистина ли онази кучка Пейтън Локхарт ще съди нас с Дрю? Чух го тази сутрин и не можах да повярвам. — Тя спря до колата.

Дрю отвори багажника.

— Къде, по дяволите, са пушките ми? Да не си преместила…

Парсънс забеляза Хътън и побягна. Веднага осъзна какво се случва и посегна към пистолета, който беше пъхнат в колана на дънките му, но Хътън го събори на земята, преди той да успее да стреля.

Дрю и Ейлийн бяха заобиколени в същия момент. Ейлийн започна да крещи и ругае, докато й слагаха белезниците, а Дрю стоеше напълно неподвижен. Той беше побеснял, но не опита да избяга. В мига, когато Фин се доближи до него, за да му сложи белезници, той атакува. Фин беше много доволен от това, защото най-после му се удаде възможност да забие юмрук в кучия син. Направи го с удоволствие. Искаше да го удари отново и после да продължи и с Парсънс, но вместо това им прочете правата.

— Мина като по ноти — каза Хътън.

— Този пистолет не е мой — извика Парсънс, когато видя Хътън да го вдига от земята. — Аз съм невинен.

Фин попита с невярващ тон:

— Значи случайно е попаднал в панталона ти?

Хътън поклати глава и блъсна Парсънс към колата.

Юмрукът на Фин беше оставил Дрю превит надве и той още се мъчеше да си поеме дъх.

— Това няма да ти се размине. Знам си правата — каза той задъхано. — Не съм направил нищо нередно.

— Така ли? — попита Фин. — Кажи го на жените, които си тормозил. Още по-добре, кажи го на новите си приятели, които ще намериш в затвора. Много ще се забавляват, докато ти показват какво е да си безпомощен и в капан.

Ейлийн вече плачеше.

— Всичко е заради нея, заради онази Пейтън. Тя съсипа всичко. Тя е виновна. Трябваше да я убиеш, Дрю.

Да, Пейтън беше съсипала живота им.

Още една причина да се гордея с нея — помисли си Фин.

На следващата сутрин Пейтън и Фин влязоха в офиса на Рандолф Суифт. Той се изправи и се втурна да ги посрещне и да се ръкува с тях. Ерик беше с него.

— Много се радвам най-после да се запознаем — каза Рандолф на Пейтън. — Каква седмица! Чухме за арестите. Мисля, че скоро няма да ни се наложи да се тревожим от евентуални съдебни искове на Дрю.

Вратата се отвори и влязоха две жени. Те се усмихваха колебливо. Рандолф им направи знак да се приближат.

— Това са две нови служителки — започна той. — Всъщност те са работили тук за кратко под ръководството на Дрю и са напуснали, но сега се завърнаха при нас.

Пейтън знаеше какво означава това.

— Те са преживели ужасни неща — продължи той. — Ще опитам да ги компенсирам за това, ако е възможно, и те ще ми помогнат за написването на нови правила, които да въведем в компанията. Ейприл ще работи в „Човешки ресурси“ на мястото на една служителка, която е изпълнявала безпрекословно заповедите на дъщеря ми, а Мария ще бъде координатор в производствения отдел.

— Това отново ще стане компания, която се отнася добре със служителите си — обеща Ерик. — Започвам работа тук през юни.

— Дипломира ли се? — попита Фин.

— Предавам още една курсова работа и приключвам.

Пейтън се смути, когато двете жени й благодариха за това, което тя беше направила за тях.

— Не съм направила кой знае какво — възрази тя.

— Напротив — настоя Ейприл. — Ти изобличи Албъртсън. Ако не го беше направила, той още щеше да бъде тук.

Ерик пристъпи напред.

— Ако ме извините, ще покажа на тези две млади дами работните им места.

След като те излязоха, Рандолф помоли Фин и Пейтън да седнат.

— Ако нямате нищо против, бих искал да поговоря с вас за дъщеря ми и нейния съпруг. — Очите му се изпълниха с тъга, когато той продължи. — Не мога да изразя с думи колко съжалявам за неприятностите, които те са причинили. Знам, че трябва да поема част от вината за случилото се. — Той видя, че Пейтън иска да възрази, но вдигна ръка, за да я спре. — Не, не, вярно е. Ако не бях толкова откъснат от действителността след смъртта на скъпата ми Мириам, можех да забележа какво се случва. Знаех, че Ейлийн често действа егоистично, но нямах представа, че амбицията й и манията й по Дрю Албъртсън могат да доведат до такива крайности. — Той се обърна към Фин. — Какво ще стане с тях?

— Сигурен съм, че Дрю ще бъде осъден на няколко години затвор, Парсънс — също. В лабораторията откриха техни отпечатъци по оръжията и е само въпрос на време балистичният доклад да потвърди, че поне една от пушките е използвана при опита за убийство. Бриджит Доусън и Дон Косгроув вече ни сътрудничат. Техните свидетелски показания ще помогнат на обвинението.

— Косгроув? — попита Рандолф. — Той какво общо има с всичко това?

— Той е осигурил алибито на Дрю и Парсънс. Докато тримата са били уж за риба, той е отишъл сам, оставил е следи, за да докаже, че са ходили, а всъщност те са отскочили тайно до Флорида.

— А какво ще стане с дъщеря ми? — попита той загрижено.

— Не съм сигурен — отвърна Фин. — Може да я осъдят за съучастие, но може съдът да прояви снизходителност, ако тя се съгласи да съдейства на обвинението.

— Опасявам се, че Ейлийн никога не е била особено сговорчива — призна Рандолф. — Може би това ще я накара да се промени.

Образът на Ейлийн в парка, крещяща на Дрю, че е трябвало да убие Пейтън, проблесна в съзнанието на Фин. Той знаеше, че има малка вероятност Ейлийн да стане такава, каквато Рандолф би искал, но не искаше да покруси надеждите на бащата.

— Възможно е — каза той.