Джули Гарууд
Сензацията (34)

Тридесет и трета глава

Ларс беше изключително разстроен заради пътуването. Той последва Фин до колата с багажа им и му помогна да натоварят чантите в багажника, докато му обясняваше колко опасен е Дрю.

— Той знае, че идвате. Всички знаят всичко, което се случва в този град. Той ще чака и не мисля, че вече му пука за последствията. Може да застреля Пейтън, в мига щом я зърне. Или ще я изненада в засада. Мислил ли си за това?

— Да, обмислих тази вероятност и около сто други — отвърна Фин. — Няма да позволя на никого да я доближи.

— Накарай я да обмисли наново идеята за ходенето в Далтън. Това е истинска лудост. Не мога да не… се тревожа… знаеш това.

— Да, знам.

Бракстън се присъедини към тях.

— Не мисля, че е добра идея Пейтън да ходи там — каза той. — Но двамата с Дрейк сме готови да дойдем с вас, за да помагаме.

— Няма ли да охранявате Бишъпс Коув?

— Да, но Пейтън е на първо място. Едва не я загубих в онази експлозия. Искам да й се реванширам.

— Няма да отида там с тълпа от горили — заяви тя.

Обърнаха се и я видяха, че стои на няколко крачки от тях с ръце на кръста. Бракстън й отвори вратата до шофьора.

Докато минаваше покрай Ларс, Пейтън каза:

— Благодаря ти, че се тревожиш за мен.

Докато пътуваха към летището, тя си водеше записки, отбелязваше си въпросите, които искаше да зададе на адвокатите. Фин също имаше въпроси. Полетът беше късен и пристигнаха в Минеаполис чак след девет вечерта. Отседнаха в хотел край летището и се отправиха към Далтън рано на следващата сутрин.

Пролетта беше настъпила в Минеаполис и пътуването на север им разкри красиви пейзажи. Нямаше я снежната буря от предишното й пътуване по този път, на нейно място имаше приятен топъл бриз и зелени хълмове. Ако обстоятелствата на завръщането й по тези места бяха различни, тя би се насладила на пътуването, но сега не можеше да спре да се притеснява от това, което я очакваше в Далтън. Все си казваше, че не е нервна, но това беше лъжа. Беше кълбо от нерви.

Агент Хътън седеше в колата си на паркинга за посетители и ги изчакваше, за да влезе заедно с тях.

— Тук ли са кашоните? — попита Фин.

Тъкмо минаха през въртящата се врата, когато Хътън отговори.

— Точно както поиска. Лейн ги върна в офиса на Албъртсън. Какво търсиш?

Фин сви рамене.

— Не знам… нещо.

Пейтън изчака да се качат в асансьора, после попита:

— За кои кашони говорите?

— Рандолф беше наредил всичко от офиса на Албъртсън да бъде опаковано в кутии и кашони и преместено в склада — обясни Хътън. — Албъртсън опита да си ги получи, но Рандолф не беше склонен да отстъпи. Фин поиска да провери съдържанието им и Рандолф каза на Лейн, че няма нищо против всичко да бъде върнато в офиса.

— В колко часа е срещата с адвокатите? — попита Фин.

— В един часа.

— Значи имаме известно време. Можем да се заемем с кутиите още сега.

— А аз къде да чакам? — попита Пейтън.

Фин стисна ръката й и я погледна строго.

— Ти оставаш с мен.

Тя се усмихна:

— Точно това исках.

Вратата на асансьора се отвори на директорския етаж и Пейтън усети как по гърба й пробягаха ледени тръпки, в мига щом пристъпи по коридора. Нямаше дежурна секретарка на рецепцията, така че Пейтън ги поведе към офиса на Албъртсън. Всички бюра бяха по местата си — нейното, на Ларс и на Мими — но не се виждаха никакви служители. А и защо ли да се виждаха? Старият шеф го нямаше, а новият още не беше започнал.

Агент Лейн стоеше подпрян на касата на вратата и се изправи, когато ги видя.

Пейтън седна на стола до стената в офиса на Дрю, за да наблюдава как мъжете сортираха съдържанието на кутиите, в които всяко чекмедже от бюрото беше изсипано поотделно. Една по една кутиите се изпразваха на бюрото и съдържанието им се проверяваше. Повечето съдържаха папки и разнообразни офис консумативи. В последната кутия беше изсипано средното чекмедже: ролка с ментови бонбони, кламери, две химикалки, резервни ключове за кола, блутут слушалка с микрофон и три презерватива.

— Някой иска ли да хапне? — попита Лейн, докато събираше нещата обратно в кутията.

Пейтън не можеше да подмине това, което беше видяла току-що.

— Държал е презервативи в чекмеджето си? Загубих апетит.

— Аз обаче не съм. Имаме още време преди срещата с Рандолф. Да отидем в кафенето — предложи Хътън. — Храната е страхотна. Знаехте ли, че тук има двама майстор-готвачи?

— Не знаех и не ме интересува — отвърна Лейн. — Чакай да извикам някой от охраната да застане пред офиса и после ще дойда при вас в закусвалнята.

— Не можеш ли просто да заключиш вратата? — попита Пейтън.

— Ще я заключа — увери я той. — Но съм параноичен. Искам отпред да стои пазач, ако някой реши да влезе и да си отмъкне някой сувенир.

— Може би трябва да отидем на друго място за обяд — прошепна Пейтън на Фин.

— Защо?

— Първия път, когато влязох в кафенето, около сто души се обърнаха и ме изгледаха навъсено. Опасявам се, че това може да се повтори.

— Гледали са те навъсено? — Той се засмя. — Можеш да издържиш няколко навъсени погледа, скъпа.

— Казвам ти, че беше адски странно. Спряха да ядат и ме изгледаха и… се мръщеха. Всички в закусвалнята млъкнаха. Беше ужасяващо. Ако не бях с Мими, щях да избягам на секундата.

— Ако започнат да хвърлят храна по теб, ще ги застрелям — обеща Хътън.

— Можеш да се скриеш зад мен — предложи Фин, защото знаеше, че това ще я амбицира.

Пейтън не си падаше по това да се скрие от някого или нещо. Беше прав. Тя изпъна рамене и каза:

— Няма нужда. Ще вляза първа, вие вървете след мен.

Докато стигнаха до входа на закусвалнята, повечето от куража й се беше изпарил, но тя си пое дълбоко дъх, стегна се и влезе с високо вдигната глава. Както се очакваше, всички вътре притихнаха и всички глави се обърнаха по посока на Пейтън. С ъгълчето на окото си тя видя, че някаква жена се изправи. Пейтън се изплаши, че жената ще се отправи към нея, но жената остана на мястото си, вдигна ръце и започна да ръкопляска. Последва я още една жена и още една, и не след дълго всички в кафенето ръкопляскаха и подвикваха. Какво, за бога, им ставаше? Тя се обърна към Фин с надеждата, че той ще има обяснение, но той само й намигна. Хътън й обясни.

— Ръкопляскат на теб.

Очите й се напълниха със сълзи и тя усети, че се изчервява. Все още не разбираше защо я аплодират така. Чак по-късно, когато ръкоплясканията и виковете стихнаха и тя седеше на масата, разбра причината. Една жена, която Пейтън не беше виждала никога, спря и я потупа по рамото.

— Благодаря ти — каза тя. — Отърва ни от тях.

— От навъсени погледи до аплодисменти — каза Хътън. — Сигурно е приятно. Сега всички те обичат.

Пейтън забеляза Бриджит в другия край на закусвалнята.

— Не всички — уточни тя. — Особено пък Бриджит.

— Жената, която не спря да плаче, когато опитвахме да говорим с нея — обясни Фин.

— О, да, тази, която искаше да влезе в офиса на Албъртсън.

— Заради сигнала, който той й е направил? — попита Пейтън.

— Ако е било сигнал — каза Фин. Знаеше, че противоречи на собствените си предположения. — Ронан винаги казва да се доверявам на интуицията си, а интуицията ми подсказва, че там има нещо, което Албъртсън не иска ние да видим.

— Би било хубаво Бриджит да ни каже какво — засмя се Хътън. — Обаче това няма да стане.

— Тя обожава Дрю — поясни Пейтън. — Направо е като вманиачена по него. Мими ми каза, че Бриджит се преместила в неговия квартал, за да живее близо до него, и си купила същата кола. Когато той си купи нова, тя също ще го направи.

Пейтън успя да изяде само половината си сандвич с пуешко и боровинков сос. Хътън изяде другата половина. Той я грабна, преди Фин да успее.

Фин беше разсеян.

— Рафтовете… извадихме дори снимките от рамките… но нямаше нищо. Какво пропускам?

— Имаме време — каза Пейтън. — Да се върнем и да проверим още веднъж.

Лейн се появи на масата им с поднос с храна.

— Попаднах на Бриджит в коридора и тъй като този път не изплакваше очите си, реших да говоря с нея. Отказа да отговори на каквито и да било въпроси, освен ако не знам не се брои за отговор. Много неприятна жена.

— Двамата с Пейтън ще се върнем в офиса на Албъртсън. Ще ви чакаме там.

Докато пътуваха в асансьора, Фин я придърпа в прегръдката си и я целуна.

— Обичам те — прошепна той.

Тя го погледна закачливо.

— Някога правил ли си… сещаш се… в асансьор?

— Има камери. Иначе — не, не съм. Защо? Искаш да опиташ ли? — разсмя се той. — Изчерви се.

Веселият момент приключи, когато вратата на асансьора се отвори. Оттам нататък Фин беше съвсем сериозен и делови. Пейтън отново седна на стола и търпеливо го гледаше как преравя кутиите. Той действаше бързо и методично. Докато не стигна до ключовете от колата. Задържа ги в дланта си и погледна Пейтън. Усмихна се леко.

— Не каза ли, че Бриджит има същата кола? Когато той си купува нова, тя прави същото?

— Да, Мими ми го каза.

— Може би открих това, което тя е искала да вземе. На колко се обзалагаш, че това са нейните ключове, а не неговите?

Пейтън се изправи.

— Но защо не е казала, че иска да вземе ключовете си? Щяха да й ги дадат, щом са нейни. Защо е тази потайност?

— Да, защо? Хайде да разберем.

Мъжът от охраната играеше игра на телефона си. Фин заключи вратата и му каза да не пуска никого вътре. Хътън и Лейн тъкмо излизаха от асансьора и след като Фин им каза теорията си, всички се отправиха към гаража.

— Да започнем ли от най-горното ниво? — попита Фин.

— Не, Бриджит паркира вътре — спомни си Пейтън. — Можеш просто да попиташ къде е нейната кола.

— Предпочитам да не го правя.

— Търсим чисто нов форд експедишън. Тук има доста подобни коли — каза Лейн.

Фин тръгна през паркинга и на всеки няколко секунди натискаше бутона на алармата. Беше почти в края на редицата, когато фаровете на една кола примигнаха. Той натисна бутона отново, за да изключи алармата.

— Това се казва огромна кола — каза Лейн. — И не е на Албъртсън.

— Така, защо Дрю е имал ключове за колата на Бриджит в бюрото си? — попита с провлечен тон Хътън.

Прозорците бяха тонирани. Фин надникна, но не можа да види нищо.

— Може би от време на време я кара той? — попита Лейн.

— Може би — разсъждаваше Фин. — Или може би иска да си вземе нещо от нея от време на време. А какво може да стои в колата, за което да му трябва да има бърз достъп?

— За пушките ли си мислиш? — попита Хътън.

Фин отново погледна през задното стъкло.

— Има голям багажник. Чудесно място да скриеш нещо. Може и в момента да си е там.

Колкото повече мислеше, толкова по-вероятна му се струваше тази теория.

— Албъртсън и Парсънс биха искали да могат да вземат оръжията винаги, когато им трябват, но тъй като са заплашени от претърсване, не могат да ги държат при себе си. Затова някой друг им ги превозва.

Хътън започваше да следва логиката му.

— Обзалагам се, че когато са се върнали от риболов предния път… тогава, когато са се отбили във Флорида, за да взривят колата на Пейтън…

Фин довърши вместо него.

— Когато са се връщали, Бриджит ги е пресрещнала някъде и те са прехвърлили оръжията в нейната кола. Да, възможно е. Нищо чудно, че не са имали нищо против претърсването.

— Да повторим отново — каза Лейн. — Пейтън напуска Далтън и Парсънс тръгва да я гони. Стреля с пистолет, в опит да я спре. Той не би трябвало да притежава пистолет, защото е лежал в затвора, но един от пистолетите от колекцията на Рандолф Суифт липсва, както и две ловни пушки.

— Точно така — кимна Фин.

— Добре — продължи Лейн. — Значи, когато Албъртсън смята, че Пейтън ще го съди, той или Парсънс стреля отново по нея. Този път с ловна пушка и куршумът попада в покрива на колата.

— Да — потвърди Фин. — А след това той случайно се отби в курорта и я заплаши.

— И мислите, че Бриджит е държала тези оръжия в колата си през цялото време? — попита Хътън.

— Може би не — каза Фин. — Но тя би могла да ги държи в къщата си и когато Албъртсън ги поиска, тя да ги пъха в багажника си. Никой не би се сетил да претърсва нейната кола.

— Това са само предположения — предупреди ги Хътън.

— Вярно — каза Фин. — Но тези ключове бяха в чекмеджето на Албъртсън. Мисля, че може да си струва да извикаме Бриджит тук, за да говорим с нея.

— Фин, тя няма да говори с теб — каза Пейтън.

— Напротив, ще говори — заяви убедено той. — Искам да претърсим колата й, къщата и гаража й.

Лейн извади телефона си.

— Ще осигуря съдебна заповед.

— Междувременно ти, Хътън, намери Бриджит и я доведи тук. Тя ще ни позволи да надникнем в колата й.

— Защо мислиш така? — попита Пейтън.

— Защото умея да убеждавам.

Тя пристъпи към него.

— Не разбирам защо Дрю и Албъртсън да не скрият оръжията си някъде другаде. Защо да използват Бриджит?

— Ако трябва да гадая, заради лесния достъп — отвърна той. — И заради притеснението, че са под наблюдение. Не са искали да ги заловят с оръжията в колата. Предпочели са да натопят Бриджит.

— Дори и да намерите оръжията, те ще кажат, че не са техни. Че пушките са на Рандолф.

— Няма значение — успокои я той.

Увереността му й хареса и тя нямаше търпение да види как Фин ще накара Бриджит да съдейства. Бриджит обожаваше Дрю. Беше го превърнала в свой идол. Но идолите понякога се сриваха.

— Какво искаш да направя на срещата с адвокатите? — попита тя.

— Отложи я. Да изчакат или да я насрочат за утре.

Чуха, че Бриджит идва, преди да я видят. Тя крещеше на Хътън и заплашваше да извика полиция, защото той я тормозел.

Пейтън нямаше търпение да види как Фин ще се справи с Бриджит. Тя очакваше, че той ще използва чара си, за да я убеди да съдейства, но той приложи съвсем друг подход. Изплаши я до смърт. И това беше впечатляващо.

Бриджит кипеше от възмущение и говореше с бясна скорост, за да прикрие нервността си. Хътън я държеше за ръката над лакътя и я пусна чак когато стигнаха до Фин. Тя забеляза Пейтън и присви очи.

— Ти…

— Не казвай нито дума — сряза я Фин. — Само слушай. Искам позволение да претърся колата ти.

— Не.

— Добре, тогава ще изчакаме съдебната заповед, а ти ще стоиш тук, докато не я получим.

Тя сви ръце на юмруци до тялото си и каза:

— Не ме е страх от теб.

— Така ли? Ще видим.

— Какво?

— Знам, че си помагала на приятелчетата си. Албъртсън и Парсънс. И ако намеря онези оръжия в колата ти или в къщата ти, или изобщо някъде близо до теб, знаеш ли колко години ще получиш? Транспортираш оръжия…

— Не. Не. Не правя нищо такова.

— Ще ги намерим и когато това стане, вината ще падне върху теб. — Гласът му стана по-строг. — Все едно ще претърся колата ти. Сега ли да го направя, или да чакам, докато пристигне съдебната заповед? Не ме интересува колко време ще чакаме. Имам цял ден и цяла нощ, не бързам за никъде.

— Не си нося ключовете — каза смутено тя.

— Какво ще кажеш за тези? — попита той и вдигна ключовете, които беше намерил в офиса на Албъртсън.

Лицето на Бриджит стана бледо като платно.

— Тези не са мои.

Фин натисна бутона на алармата и Бриджит примигна. Той го натисна отново, за да я изключи.

— Ходила си да ги вземеш от офиса му.

— Аз ги оставих там.

— Ако не започнеш да ни съдействаш, ти обещавам, че довечера няма да се прибереш в дома си. Чу ли ме? Колкото повече трябва да чакам, толкова по-малко вероятно е да бъда благосклонен. Всъщност може би трябва да те пратя в ареста още сега.

— Чакайте, моля ви — отстъпи Бриджит. — Искам да ви съдействам. Можете да претърсите колата ми, но моля, разберете, че просто помагах на мои приятели.

Фин отключи автомобила, отвори багажника и веднага ги видя — двете пушки с оптични мерници си лежаха вътре. Той не ги докосна.

— Къде е пистолетът?

Бриджит опита да се спаси от гнева му.

— Не знам…

— Напротив, знаеш. Къде е? — Той не повиши глас, но тонът му стана още по-страховит.

— У едни приятели е. Обещах им да си мълча.

— Сега ще ти обясня какво са ти натресли така наречените ти приятели. Откраднатите оръжия са в твоята кола и това са оръжия, използвани при опит за убийство. Цялата вина ще падне върху теб, Бриджит. Ти ще бъдеш обвинена за всичко това. Мислиш ли, че приятелите ти ще те защитят? Може би ще ти идват на посещения в затвора, макар че се съмнявам и в това.

— Аз само…

Фин направи крачка назад.

— Агент Хътън, прочети й правата и й сложи белезници.

Колкото и да си мислеше, че това е невъзможно, Пейтън всъщност изпита съжаление към Бриджит. Тя се беше разплакала и опитваше да проумее какво й се случва.

— Не знаех, че съм направила нещо нередно — ридаеше тя.

— Напротив, знаела си какво правиш и си знаела, че не е редно. Спести ни глупостите. Единственият начин да се спасиш от трийсетгодишна присъда — каза той, като измисли числото, за да я изплаши още повече, — е да предадеш Албъртсън и Парсънс. Кажи ни всичко, което знаеш, и ще облекчиш положението си.

— Идеята беше на Рик Парсънс и Ейлийн. Дрю е невинен — избъбри тя.

— Престани да лъжеш заради него.

— Той никога не би наранил някого.

— Дори и теб?

— Разбира се. Той ме обича.

— Ще те обича ли, когато отидеш в затвора? — попита Фин. — Не, ще продължи живота си, а ти ще си старица, когато излезеш на свобода.

— Но той ми каза, че ме обича. Иска да се ожени за мен веднага щом компанията стане негова. — Плачът й беше преминал в хлипане. — Не мога да отида в затвора. Моля ви… Не мога.

— Тогава ни кажи истината.

— Ще говориш ли със съдията? — попита тя отчаяно.

— Разбира се.

— Ще получа ли имунитет?

Той сви рамене.

— Не знам.

Пейтън се изненада, че Бриджит не се беше сетила да поиска адвокат. Мислеше, че тя ще го направи, след като й прочетоха правата, но явно беше прекалено изплашена от заплахите на Фин и не мислеше логично.

Бриджит подсмръкна.

— Мога да ви помогна.

Преди Фин да я попита дали е склонна да свидетелства срещу приятелите си, тя каза:

— Трябва да се срещна с тях довечера в девет.

— С кого?

— С Дрю и Парсънс. Те трябваше да вземат пушките и да ги скрият.

— Защо решиха да го направят точно сега? — попита Хътън.

— Ключовете в бюрото. Дрю реши, че ще се досетите, че не са негови и после ще се запитате защо той има ключове от моята кола. Искаше да се презастрахова.

— Къде е срещата ви? — попита Фин.

— В Бентън Стейт Парк, при втория навес. Паркът е затворен нощем, но Дрю знае един таен вход.

— Знаела си, че опитват да премахнат Пейтън. — Фин не зададе въпрос.

Бриджит погледна към Пейтън, преди да отговори.

— Да, чух, като си говореха, но ме беше страх да покажа, че съм ги чула. Дрю е много избухлив — добави тя.

— Можела си да отидеш в полицията — каза той. — Фактът, че не си го направила, влошава положението за теб.

— Ще свидетелствам срещу тях, но искам да сключа сделка — заекна тя. — И искам адвокат, добър адвокат.

Тя да не очакваше Фин да й го намери?

Фин беше получил достатъчно информация от нея, за да знае, че ще може да закове копелетата. Сега той искаше да си поговори с Косгроув и когато приключеше с него, беше сигурен, че и той щеше да е готов да свидетелства срещу приятелите си. А това щеше да бъде поредният гвоздей в ковчега им.

Лейн съобщи, че са получили съдебната заповед за претърсване на къщата на Бриджит. Той беше изключително доволен да види пушките и след като ги извади внимателно, ги прибра в багажника на колата си, за да ги закара в лабораторията. Фин и Хътън вече бяха направили множество снимки с телефоните си.

— Ти ще отидеш на срещата с Парсънс и Албъртсън довечера, нали? — попита Пейтън.

Фин кимна.

— Ще бъдем там и ще ги чакаме. — Той я прегърна през раменете. — Забавляваш ли се? Аз, да.

— Какво ще правим сега?

— Ще скрием Бриджит, ще я отведем в Минеаполис. В малките градчета като това новините се разпространяват бързо, а не искаме Албъртсън да се подплаши. Хътън ще наблюдава Косгроув. След като пипнем Албъртсън и Парсънс, ще се заемем с него. Ще го накарам да проговори.

— Ти си ужасно сигурен в себе си, агент Макбейн.

— Точно така.

— Ще бъдеш зает до края на деня. Аз какво да правя? Искам да помогна.

— Искам да отидеш в Минеаполис с Лейн и да чакаш там. Веднага щом това приключи, можеш да се върнеш в Далтън. Става ли?

— Не, искам да…

— Това не беше въпрос, скъпа. Само ти казах какво искам да направиш. Трябва да съм сигурен, че си в безопасност.

— Мога да бъда в безопасност и тук, ако не се показвам.

— Не.

Тя не искаше той да се разсейва с мисли за нея, за да може да се концентрира върху предстоящата задача.

— Добре. Само ми обещай да внимаваш.