Джули Гарууд
Сензацията (7)

Шеста глава

Фин Макбейн стоеше пред входа на католическата църква „Сейнт Майкъл“ и чакаше братята му да пристигнат. Отиде отстрани на сградата, за да не се налага да поздравява всички гости, които прииждаха в църквата. Бяха поканени повече от триста души. Бащата на булката беше генерал — главнокомандващ на един от родовете войски. Младоженецът беше офицер от специалния юридически корпус на военноморските сили и повечето гости бяха военни.

Времето си минаваше и Тристан щеше да изпусне собствената си сватба, ако не се появеше скоро. Фин намести яката на смокинга си, откопча и го закопча наново, за да се увери, че пистолетът и служебната му значка не се виждат. Не възнамеряваше да носи оръжие на сватбата на брат си, но се оказа, че няма избор. Въпреки че генералът си имаше своя охрана, шефът на Фин във ФБР — специален агент Корбън Хендерсън, предложи доста настоятелно Фин да бъде въоръжен. Според Хендерсън присъствието на ФБР било необходимо за всеки случай, ако възникнел някакъв проблем, което обясняваше защо на сватбата беше дошъл и новият партньор на Фин — Ронан Конрад, който също беше въоръжен. Хендерсън заяви, че не се интересува колко офицери от армията са там, за да охраняват генерала, единствено ФБР можело да го спаси при опасност.

Фин обичаше да е подготвен за всичко и беше обучен да е предпазлив и бдителен до крайност. Въпреки че сега беше спокоен, все пак оглеждаше всеки мъж и жена, които слизаха от колите си и тръгваха по пътеката към църквата. Винаги беше нащрек за неприятности. Беше се научил на това още при постъпването си в Бюрото и работеше като агент от достатъчно време, за да превърне този навик в своя втора природа.

Ронан беше предложил да отиде в къщата на Макбейн, за да провери защо братята се бавят. Семейният дом беше само на пет пресечки от църквата и нямаше да му отнеме никакво време да стигне дотам.

Телефонът на Фин иззвъня.

— Имаме малък проблем — започна Ронан.

— Какъв?

— Захванал се е да пресмята. — Ронан говореше с тежък бостънски акцент, но Фин долови по тона му, че е развеселен.

— Какво?

— Пресмята. Поне така казва на нас с Бек. Брои причините, поради които не е достатъчно добър за нея. Държи се абсолютно ирационално — добави той шепнешком.

Фин си помисли, че ако някой можеше да се разбере с Тристан, това беше близнакът му.

— Какво прави Бек?

— Яде сандвич и гледа как Тристан крачи напред-назад. Има вид, сякаш ще припадне. Лицето му е бяло като платно.

— Бек или Тристан?

— Тристан — отвърна нетърпеливо той. — Младоженецът, за бога. Защо му е на Бек да припада?

Разговорът започваше да буксува.

— Сватбата започва след двайсет минути.

— Да, знам — потвърди Ронан. — Но той продължава да смята.

— Нерви, а?

— Точно. — Ронан се стараеше да не се разсмее.

— Дай ми да говоря с него.

Тристан явно тъкмо минаваше край Ронан, защото се обади само секунда по-късно.

— Фин, не съм сигурен дали съм подходящият за нея. Тя заслужава…

— Тристан — прекъсна го Фин. — Брук обича ли те?

— Да, но…

— Ти обичаш ли я?

— Разбира се, че да. Просто…

— Имаш ли й доверие?

— Що за въпрос? Да, имам й доверие… бих й поверил живота си… но аз…

— Дай ми пак Ронан.

— Да? — обади се Ронан.

— Ще трябва да го удариш, за да падне в несвяст и после да го качиш в колата. Фрасни го в челюстта… знаеш как… само пази носа му. Да не се изцапа с кръв бялата му риза. И внимавай да го свариш неподготвен за удара. Защото има много тежко дясно кроше.

Ронан не беше сигурен дали Фин говори сериозно, или не.

— Наистина ли искаш да го халосам? — прошепна той.

— Знаеш ли колко хора чакат в църквата, включително и шибаният главнокомандващ? Направи каквото е необходимо, за да го доведеш тук, и кажи на Бек да остави проклетия сандвич и да ти помогне.

— Да, добре.

Фин прибра телефона в джоба си. Разсмя се. Тристан смятал. Типично за брат му с неговия прекалено аналитичен ум. Ако го оставеха на спокойствие, той щеше да обмисли всичко и вероятно след няколко дни щеше да стигне до извода, че е достатъчно добър за бъдещата си жена. Обаче гостите нямаше да чакат толкова дълго.

Фин беше сигурен, че Бек, с неговото извратено чувство за хумор, има нещо общо с пристъпа на нерви у Тристан. Близнаците си приличаха толкова много и в същото време бяха толкова различни. Бек беше човек на действието, а Тристан беше мислителят. Също като брат си и Бек беше във флота, но за разлика от Тристан, който беше избрал юридическия корпус, след като завърши право в университета, Бек беше изминал по-директен път през военната академия в Анаполис и сега беше при тюлените. Фин знаеше, че Бек е видял ужасни неща по време на активната си служба, и се радваше, че той е съумял да запази чувството си за хумор. Не беше станал такъв циник като Фин.

След по-малко от пет минути младоженецът пристигна. Оставаше предостатъчно време до церемонията. Тристан разтриваше челюстта си и гледаше навъсено Ронан, докато слизаше от колата. После видя Фин, в очите му блесна пламъкът на отмъщението и той се отправи към него, но Бек го сграбчи за лакътя и го повлече към страничния вход на църквата.

Ронан се изкачи по хълма от паркинга до мястото, където Фин чакаше.

— Наистина ли го удари?

— Да, ударих го. Нали това ми каза да направя.

— Така е, но не мислех, че ще го направиш.

Фин се посмя добре, докато Ронан му обясняваше:

— Тристан беше стигнал отвъд паниката, говореше абсолютно несвързано. Бек опита да го вразуми, но това само влоши положението. Тристан се нервира още повече.

— И ти го прати в несвяст?

— Не — каза той. — Кълна се, ударих го силно и очаквах той да се строполи. Бек беше зад него и се надявах той да го хване. Тристан понесе удара и само… примигна. Да, примигна — повтори той. — После ме погледна, сякаш съм се побъркал. Знам как да ударя някого, за да го зашеметя — добави той. — Виждал си да го правя, нали? — добави той озадачен.

Фин кимна.

— Да, виждал съм те. — Той си спомни как Ронан се беше справил с един надрусан ръгбист, който щеше да натроши костите на Фин, ако Ронан не беше минал зад него и не го беше пратил в несвяст с един удар. В онзи ден Ронан спаси Фин. Няколко дни по-късно Фин му върна услугата.

— Може би не си бил убеден, че искаш да го удариш.

— Да, може би.

— Тогава как го докара тук?

— Явно разтърсих главата му, когато го ударих, защото изведнъж той се отказа от сметките и колебанията. Нямаше търпение да дойде в църквата, за да те цапардоса. А, чакай, споменах ли, че обвиних теб за удара?

— Важното е, че го доведе. Другото няма значение.

— Мисля да влизам — каза Ронан. — Намерих си едно чудесно място, от което ще виждам и входа, и страничната врата по време на сватбата. Неколцина от хората на генерала са се наместили там. Ще трябва да разчистя един-двама от тях, за да взема нещата в свои ръце. Знам, че не очакваме неприятности, но най-добре да сме подготвени. Ще се видим по-късно.

Фин още не беше готов да влезе в църквата. Когато дойдеше моментът, Бек щеше да го извика. Днес беше топло. Слънцето грееше и беше към двайсет и два-три градуса. Двамата с Ронан бяха прекарали уикенда в Чикаго, където беше към минус десет и заради вятъра се усещаше като минус двайсет. Приятно му беше да чувства топлите слънчеви лъчи по лицето си. Обичаше да е навън и в студ, и в жега, обичаше и да си е вкъщи. Отдавна не му се беше случвало.

Телефонът му иззвъня и това му напомни, че трябва да го изключи, преди церемонията да започне. Видя кой се обажда и го заля вълна от умора. Даниел, която ту го искаше, ту — не, опитваше отново да се сдобри с него. Но той нямаше намерение да участва в този театър. Беше му писнало и просто не можеше повече да издържи на нейните игрички. Отхвърли обаждането и изключи телефона си. Реши, че е време да влиза и тъкмо се канеше да го направи, когато я видя. Видение в синьо. Загледа я как прекосява паркинга и тръгва по алеята нагоре, тракайки с високите си токчета по паважа. Първо — забеляза тялото й, разбира се. То беше абсолютно съвършено. Късата, вталена рокля подчертаваше извивките й, както и дългите й фантастични крака. Походката й беше също толкова секси, колкото и тялото й. Движеше се чувствено и съблазнително. Беше невероятно красива. Дългата й тъмна коса с цвят на нощ падаше на меки къдрици и стигаше точно под тънките й рамене.

Явно тя усети погледа му, защото внезапно се обърна и погледна към него. Когато го видя, излезе от пътеката и тръгна към него. Той опита да преглътне, но не можа да си спомни как. Никога не беше реагирал на някоя жена така пламенно и толкова бързо. Какво ставаше със самоконтрола му? Извини странното си поведение с факта, че тя не беше обикновена жена. Не искаше да я зяпа, но колкото повече се доближаваше, толкова по-красива му се струваше. Под плътните черни мигли видя най-красивите кристално сини очи, които беше зървал, а розовите й устни бяха плътни и мамещи.

Тя застана точно пред него и му се усмихна, така че сърцето му спря да бие. Трапчинката на бузата й беше адски секси. Както и парфюмът й, който беше лек и женствен.

Очите й проблеснаха развеселено, когато тя се надигна на пръсти, целуна го по бузата и каза:

— Здравей, Шампионе!

Той остана безмълвен. Пейтън Локхарт? Не можеше да повярва. Беше съвсем пораснала. Беше се превърнала от клечесто момиченце в тази красива жена с опустошителна усмивка. Кога беше станало това? Трансформацията сякаш се беше случила за една нощ, но Фин осъзна, че той беше отсъствал, докато тя е растяла. Беше заминал за Калифорния, за да учи в „Станфорд“, после завърши и право там. През това време родителите му се бяха преместили в по-малка и лесна за поддържане къща на около километър и половина от стария им дом в Брентууд. Когато си идваше вкъщи, Фин все не намираше време да се върне в стария си квартал.

Фин най-после преодоля изненадата си и каза:

— Не ме наричай шампион.

— Не ме позна, нали, Фин? — попита тя, като използва името му, за да го успокои.

— Нямах никаква представа — призна той. Опитваше да преодолее първоначалната си реакция и да престане да се държи, сякаш никога не е виждал красива жена. Това беше Пейтън, малкото момиченце, което седеше на стъпалата пред къщата им и го чакаше да се върне от училище, за да му разкаже как е минал денят й. Тогава беше досадница, а сега — съблазнителка.

— Сестрите ти тук ли са? И тях няма да позная, нали?

— Да, вече са тук. Аз закъснявам.

Бек изсвири от вратата на църквата, за да привлече вниманието на Фин.

— Ти няма ли да присъстваш на сватбата? — попита тя.

Той кимна.

— Да, трябва да влизам. Радвам се, че те виждам отново.

Пейтън не искаше да пропусне минаването на булката по пътеката.

— И аз се радвам да те видя.

Изведнъж се почувстваха неловко и Пейтън не разбра защо. Той не помръдваше. Бек отново изсвири, но Фин стоеше като вкаменен.

— Ще бъдеш ли на приема? — попита той.

— Не, за съжаление не мога да дойда.

— Може би ще се видим след церемонията.

Пейтън тръгна към църквата, но когато погледна назад, й се стори странно, че Фин продължаваше да стои като закован.

Църквата беше препълнена. Пейтън успя да си намери място на последния ред точно навреме, за да види как Бек и Тристан придружиха майка си по пътеката. Фин вървеше зад тях с баща си.

Всички мъже от семейство Макбейн бяха привлекателни, но Пейтън си помисли, че у Фин има нещо специално. Реши, че е харизматичност. Той беше страшно фотогеничен. Последния път, когато беше гледала интервю с него по телевизията, което беше преди доста време, той й се беше сторил толкова красив и изтънчен. Но сега долови у него някаква умора. Не знаеше какво точно прави той във ФБР, но явно работата му оставяше своя отпечатък.

Свещеникът се появи пред олтара и направи знак за началото на церемонията. Сватбата мина идеално без никакви спънки. Дори отец Джон, който беше известен с многословните си проповеди, този път говори кратко и интересно за любовта, брака и благословиите, произтичащи от тях. Пейтън се зачуди дали истинската любов все още съществува. Имаше ли такова нещо като живели щастливо до края на дните си? Надяваше се да има. Не искаше да става цинична. Видя как Тристан гледа булката си и й се прииска да вярва в любовта, макар че никога не я беше изпитала сама.

Тя беше една от последните, които излязоха от църквата, защото все попадаше на хора, които не беше виждала от години. Повечето искаха да знаят с какво се занимава сега. Тя отговаряше с полуистини. Макар че не лъжеше, представяше нещата, сякаш току-що се е върнала от Франция, където е постигнала страхотни успехи в кулинарията. Нямаше нужда да навлиза в подробности за това какво фиаско се беше оказала първата й работа.

Фин стоеше отвън с Бек и гледаше гостите, които се изнизваха от църквата. Забеляза Пейтън, когато тя се появи. Веднага я наобиколиха мъже с бели униформи от флота, които се надпреварваха да привлекат вниманието й.

— Бек, виждаш ли онази жена там? — попита Фин, като кимна към групичката. — Знаеш ли коя е?

— Не, но ще разбера. Страхотна е, нали? Познаваш ли я?

— Да, и ти също я познаваш. Това е Пейтън Локхарт.

Бек не му повярва.

— Онова клечесто дребосъче? Същата Пейтън Локхарт?

Фин не си направи труда да отговори, защото Бек вече разбутваше приятелите си, за да стигне до нея. Видя как брат му я вдигна във въздуха и я прегърна, а усмивката й показа, че тя нямаше нищо против.

Гостите стояха на групички пред църквата и изчакваха реда си да отправят благопожеланията си към младоженците, а Фин беше точно на средата на тази тълпа. Ронан стоеше отстрани и говореше с отец Джон. Фин се присъедини към него и докато слушаше свещеника, наблюдаваше тълпата.

Докато Пейтън успее да поздрави щастливата двойка, беше станало късно. Тя забеляза колко е часът и се отправи към колата си. Приемът щеше да започне чак в седем, но тя щеше да пропусне забавлението, защото трябваше да се яви на работа. Беше приела временна работа като помощник-готвач в ресторант „Харлоус“. Това определено не беше мечтаната й работа, но Пейтън мразеше да е без пари и това беше начин да свърже двата края, докато си търси нещо друго. Собственикът на ресторанта й отпусна достатъчно време да присъства на сватбената церемония, но чак след като тя му беше обещала, че ще се върне на работа навреме за тълпата в събота вечер. Беше го уверила, че ще бъде в ресторанта в шест.

Не можа да открие сестрите си, но видя родителите си, които говореха с едни приятели до стъпалата на църквата. Махна им с ръка, докато си проправяше път през тълпата.

Фин се беше спуснал към паркинга, за да избяга от шумотевицата. Той прослушваше съобщенията на гласовата си поща и се обърна точно когато Пейтън го доближи. Предложи да я изпрати до колата.

— Защо няма да дойдеш на приема? — попита той.

— Трябва да работя — отвърна тя. Извади ключовете си от малката чантичка и натисна бутона на алармата. Изправи се до колата си и каза: — Много се радвам, че се видяхме.

— Съжалявам, че не успяхме да… — Той млъкна. — Кога си купи тази кола? — попита той, като се взираше намръщен някъде край нея.

— Преди около година. Защо?

Фин пристъпи по-близо и коленичи до задната й броня.

— Това са дупки от куршуми.

— Да, знам — съгласи се тя. Не изглеждаше никак притеснена. — Трябва да тръгвам, за да не закъснея за работа.

Той нямаше намерение да я пусне.

— Не са отдавна.

— Дупките от куршуми ли?

— Да, те.

— Случи се преди известно време. — Пейтън нямаше намерение да му обяснява за кошмара в Далтън. Щеше да й отнеме часове. Спомни си колко шокирана беше, когато забеляза за пръв път дупките под калника. Ако не беше изпуснала ключовете си зад колата, вероятно изобщо нямаше да ги забележи, а когато осъзна, че са от куршуми, едва не получи сърдечен удар.

— Виж боята около дупките. Не е станало отдавна. Знаеш ли кога се е случило? Знаеш, нали? Какво, паркирала си я някъде и като си излязла… не си била в колата, нали? Една от дупките е адски близо до резервоара. Кажи ми, че не си била в колата.

Той задаваше въпросите толкова бързо, че не й даваше възможност да отговори.

— Да, бях в колата. Карах по магистралата, когато се случи. Той искаше да спра. Не знаех, че е стрелял по мен. Открих това чак като се върнах в Тексас. Дупките са много ниско, видях ги няколко дни по-късно. Всъщност ти си единственият човек, който ги е забелязал.

— Не си чула изстрелите? — Гласът му беше строг и делови. Сега се държеше като агент от ФБР.

Пейтън опря длан на кръста си.

— Карах в снежна буря в онзи момент. Чувах само воя на вятъра.

— Къде по-точно се намираше?

— На северозапад от Минеаполис. Фин, трябва да тръгвам.

Тя нямаше да тръгне никъде, докато не му кажеше още някои подробности.

— На кого съобщи за станалото?

Пейтън знаеше, че отговорът й няма да му хареса.

— Не съм съобщавала.

— Защото не си знаела, че някой е стрелял по теб.

— Точно така.

— Но когато видя дупките от куршуми…

Тя го прекъсна.

— Пак не съобщих.

— Защо, по дяволите? — Гласът му стана рязък от недоволството. — Този човек може в момента да преследва поредната си жертва и може този път да улучи резервоара, или още по-лошо — шофьора.

Тя поклати глава.

— Не, няма.

— Забеляза ли марката и модела на колата му?

— Трябва да тръгвам.

— Не, трябва да ми отговориш.

— Знаеш ли какво, Фин. Пак командваш и се инатиш, както когато бях малка.

— А ти пак се държиш досадно. Сега ми отговори.

Тя се предаде.

— Беше голям бял пикап и знам със сигурност, че не обикаля магистралата, за да си търси други жертви. — Освен ако някой не ядоса Дрю Албъртсън — добави мислено тя. Пристъпи към него. — И не съм жертва. Поех контрол над ситуацията и го принудих да спре да ме преследва.

— Как? — попита той. Опитваше да се концентрира върху думите й, а не върху това колко беше секси тя и колко хубаво миришеше.

— Изпратих го в полето край пътя. Всъщност го изпратих в полето през оградата.

— Как го направи?

— С някои умели шофьорски похвати. — Рязкото натискане на спирачката и неконтролируемото завъртане на колата можеха да се представят и като умели шофьорски похвати, нали така?

— Шофьорски похвати, а? — повтори той усмихнат.

— Да. Той не пострада — добави бързо тя. — Колата му затъна в снега и той забуксува. Спрях, за да се уверя, че не се нуждае от линейка. Видях го, че слезе от колата и заблъска с юмрук по капака й.

— Видяла си стрелеца?

Уф. Прекалено късно осъзна, че не трябваше да споменава това, защото той щеше да й зададе още сто въпроса. Реши да го спре, преди да е започнал.

— Не го видях отблизо, но имам представа кой е.

Той сякаш прие новината невъзмутимо.

— Добре. Кой е?

— Казва се Рик Парсънс и работи за компанията, където ме бяха назначили.

Той кимна спокойно, но Пейтън забеляза, че челюстта му е напрегната.

— Тъй като не си съобщила за инцидента в полицията, той не е бил арестуван.

— Точно така.

— Защо те преследваше?

— Защото си тръгнах — отвърна тя, избягвайки подробностите. — В онази фирма много мразят, когато някой напусне. — Тя сви рамене. — Затова са готови да стрелят по него.

Пейтън реши, че отговорът й ще му се стори смешен, но той очевидно не се развесели. Тя беше сигурна, че Фин можеше да продължи да я обсипва с въпроси до края на вечерта или докато не измъкнеше цялата история от нея, но един от кумовете се появи и повика Фин за снимките пред църквата.

Фин отвърна, че ще отиде веднага, после отвори вратата на Пейтън. Преди да тръгне нагоре по хълма, се обърна към нея и каза:

— Не сме свършили с това.