Джули Гарууд
Сензацията (8)

Седма глава

Пейтън се надигна от леглото с мъка рано в неделя сутрин, покорно отиде на неделната служба, после облече анцуга си и пробяга седем километра. На връщане се отби да си купи кифличка със сладко. Вкъщи имаше протеинови блокчета и мюсли и Луси щеше да я кара да яде и от двете. По-голямата й сестра беше започнала неотдавна да брои калориите на всяко хранене и да подхожда отговорно към храната, която ядеше. Тя щеше да се възмути, ако знаеше, че Пейтън — при всичките й кулинарни курсове — си падаше и по вредни храни. Пейтън не ги ядеше редовно, но от време на време се наслаждаваше на някой мексикански сандвич или пакет солен чипс.

Тя обичаше сестрите си, но и двете си имаха своите странности. Може би защото беше най-голямата, Луси смяташе, че знае какво е най-добро за всички около нея. Животът й щеше да е много по-щастлив, ако Пейтън и Айви правеха каквото им казваше. Но това никога нямаше да се случи, разбира се, и след няколко седмици прекарани в близко съжителство с постоянните предложения на Луси — така сестра й наричаше заповедите си — Пейтън беше готова да я хване за косата.

Въпреки че постоянно командваше, Луси беше мила и любяща сестра, готова да направи всичко за нея и Айви. Не би извършила престъпление, но би помогнала да заровят трупа. Беше изключително щедра, отказваше да взема пари от Пейтън за наема или покупките на продукти, макар че парите вечно не й достигаха. Беше учила интериорен дизайн и беше приела работа в един магазин за мебели, за да се издържа, докато кариерата й потръгне. Пейтън планираше да помогне за наема този месец, веднага щом получеше първата си заплата, което щеше да доведе до бурен спор с Луси. Сестра й щеше да се развихри, но Пейтън беше твърдо решена да настоява и да плаща своя дял, докато не си намереше прилична работа и не се изнесеше в самостоятелно жилище. Беше сигурна, че нейните собствени странности също объркват Луси.

И трите сестри знаеха, че в трудни моменти биха могли да се приберат у дома при родителите си. Винаги бяха добре дошли там. Баща им беше готов да направи всичко на света за своите момичета, майка им — също. Но подобно прибиране нямаше да е безоблачно, защото сестрите щяха да бъдат подложени на безкрайни разговори, че трябва да си намерят съпруг и да се установят. Майка им просто не можеше да се спре. В днешно време нейните архаични възгледи бяха направо смущаващи.

Айви се впечатляваше най-малко от критиките на майка им. Най-малката сестра можеше да се разбира с всеки. Тя обичаше да се забавлява добре. Не спираше да ходи по купони, докато не развали успеха си и баща й не тропна по масата. После тя се замисли сериозно за бъдещето си. От трите тя беше най-прямата и най-сладката. Беше изключително търпелива. Пейтън се чудеше дали сестра й ще се промени, след като напуснеше колежа и се сблъскаше с истинския живот.

Когато Пейтън влезе през задната врата след бягането, Луси седеше на кухненската маса и пиеше кафе. Беше облечена, но изглеждаше не напълно будна. Светлокестенявата й коса падаше над очите.

— Много ли пи снощи? — попита Пейтън.

Луси избута косата си настрана, преди да отговори.

— Изобщо не пих много. Обаче танцувах много. Онези момчета от флота са луди. — Тя отвори кутията с млякото, която стоеше до нея, и си наля малко в кафето. — Знаеше ли, че Бек е тюлен от военноморските сили?

Пейтън се облегна на кухненската мивка и изпи чаша вода.

— Да, знаех.

— Той е страшно див. Работи здраво и се забавлява здраво. Тристан изглеждаше щастлив. Говорих с Брук. Стори ми се приятна.

— Ами Фин? — попита Пейтън. Тя се обърна, пусна чешмата и си наля още една чаша вода. — Говори ли с него?

— Дойде до нашата маса да каже здрасти. Боже, той изглежда страхотно. И е толкова секси — добави тя. — Жените му се лепяха като мухи.

Пейтън почувства раздразнение и се изненада на реакцията си. Какво я интересуваше с кого е бил той. Не беше го виждала от години.

— Аз говорих с Фин преди сватбата. Той не ме позна.

— Когато беше малка, ти смяташе, че той ти принадлежи на теб и само на теб. Помниш ли?

Пейтън се усмихна.

— Помня. Айви добре ли си прекара? Съжалявам, че не бях там.

— Айви винаги си прекарва добре. Танцува цяла нощ. Мисля, че Бек беше много мил с нея. Почти не се отдели от нея. Трябваше аз да я закарам до летището…

— Не можа ли да остане още един ден?

— Тя е студентка, забрави ли? Трябва да се връща.

— Изобщо не я видях този уикенд. Аз ще я закарам до летището.

Луси поклати глава.

— Точно се опитвах да ти кажа, че чичо Лен ще я закара. Той…

— Чичо Лен е в града?

— Пейтън, ще спреш ли да ме прекъсваш?

— Извинявай.

— Той иска да говори с всички нас наведнъж — обясни тя. Пейтън понечи да попита нещо, но Луси вдигна ръка. — Двамата с Айви ще бъдат тук след час. И не, той не ми каза за какво иска да говорим. Но звучеше много сериозен. Трябва да закусиш. Искаш ли мюсли?

— По-късно — опита да успокои сестра си Пейтън.

Пейтън си взе душ, изми косата си и след като я изсуши, си облече клин и дълъг памучен пуловер. През цялото време, докато се обличаше, се тревожеше за чичо си. Дали нямаше някакви лоши новини? Болен ли беше? Каквото и да искаше да им каже, явно беше сериозно, защото беше пожелал трите да го чуят заедно. Дали не умираше? Моля те, господи, само да не умира. Той е толкова добър човек, Пейтън се нуждаеше от него в живота си.

Накрая призна, че реагира пресилено. Когато Айви и чичо й най-после пристигнаха, Пейтън го огледа внимателно. Изглеждаше в идеална форма както винаги. Лицето му беше със слънчев загар. Лен беше в началото на шейсетте си години, но изглеждаше много по-млад, въпреки че косата му беше по-скоро сребриста, отколкото кафява.

Тя го прегърна, целуна го по бузата и му каза, че се радва да го види. Когато се обърна към Айви, за да я поздрави, се разсмя. Сестра й изглеждаше изтощена. Беше с избелял суитчър с логото на колежа и сиво долнище, а косата й беше вързана на хлабава опашка. Без грим лицето й изглеждаше бледо.

— Чух, че добре си се забавлявала снощи.

— Прекалено добре — призна Айви.

Лен не искаше да губи време. Той помоли момичетата да седнат на дивана и се настани на един стол срещу тях.

— Знам, че се чудите защо искам да говоря с вас — започна той.

— Добре ли си? — попита Пейтън.

— Да, добре съм — отвърна той и махна с ръка, за да отхвърли всякакви грижи за здравето му. — Ще правя някои промени — продължи той — и имам предложение за вас.

Луси го изгледа подозрително.

— Какво предложение?

— Кингс Ландинг и Бишъпс Коув вече не са на печалба. Криза е — обясни той. — Хората гледат да пестят и нямат пари за почивки. И двата курорта са малко занемарени.

— Ще ги продаваш и двата ли? — попита Айви.

— Предпочитам да не го правя, но това зависи от вас — отвърна той усмихнат.

— Как така от нас? — попита Луси.

— Ще ви дам Бишъпс Коув на вас трите да го управлявате една година. Ако в края на тази година курортът е постигнал двайсет процента печалба, ще стане ваш и вие ще решите дали да го продадете, или запазите.

Сестрите изглеждаха слисани. Лен се засмя на реакцията им.

— Оставих ви без думи, а?

— Чичо Лен, Бишъпс Коув струва милиони — напомни му Луси.

— Да — съгласи се той. — А ако вие трите не искате да работите заедно, за да го управлявате, ще го продам веднага. Ще получа добри пари — добави той, — но предпочитам имотът да остане в семейството. Ако решите да го поемете и успеете, ще станете милионери. Но ви предупреждавам, ще трябва много работа, за да го вдигнете отново на крака.

— А какво ще се случи, ако се провалим? — попита Пейтън.

— Тогава ще се отърва от него — отвърна Лен. — А вие ще продължите с живота си.

Той изгледа лицата им и отново се засмя.

— Вече обсъдих това с баща ви и той изглеждаше също толкова шокиран. — Той продължи. — Има и така наречена утешителна награда.

— Награда за какво?

— Ако загубите Бишъпс Коув. Ако решите да не приемете предложението ми и го продам сега, ще дам на всяка от вас като подарък петстотин хиляди долара.

Пейтън поклати глава.

— Не, не трябва да ни даваш пари.

— Защо не? — попита той. — Имам достатъчно и знам как да ги използвам. Луси, ти можеш да отвориш свое студио за дизайн, Пейтън ти можеш да си купиш малък ресторант, ако това искаш. — Той се обърна към Айви и каза: — А ти можеш да изплатиш студентските си заеми и да ти остане достатъчно за добавка към жалката ти учителска заплата.

— Чичо, защо правиш това точно сега? — попита Пейтън.

— Аз купувам и продавам. Знаете това. Не задържам неща, които не ми носят печалба. Искам да се концентрирам върху други аспекти на бизнеса си. Може да се каже, че опитвам да опростя живота си.

— И Кингс Ландинг ли ще продадеш?

— Направих същото предложение на братовчедка ви. Казах на Деби, че ако управлява курорта една година и той излезе на печалба, ще бъде неин. И на нея предложих варианта да й дам петстотин хиляди сега. Можете ли да отгатнете какво реши тя?

— Взела е парите, нали? — попита Пейтън, а Луси и Айви кимнаха.

— Това не беше трудно за отгатване — обади се Айви.

— Да, тя взе парите — отвърна Лен. — Деби го обсъди със съпруга си и решиха, че предпочитат парите. Не искаше да полага усилия, въпреки че те можеха да й осигурят много повече пари в крайна сметка, ако получеше курорта. — Той се изправи. — Ще ви оставя да го обсъдите, докато направя прясно кафе.

— Аз ще го направя — предложи Луси.

— Не, остави на мен. Харесвам го така, както го правя аз. А вие трите си поговорете какво ще правите.

Той тръгна към кухнята, а Айви извика след него:

— Чичо, аз в момента карам студентския си стаж. Завършвам чак през юни. Как ще стане тогава?

Той отговори.

— Сестрите ти могат да започнат сега, а ти да се присъединиш към тях, след като се дипломираш.

— А какво ще стане, ако след… да кажем шест месеца… решим, че не можем да се справим? — попита Пейтън.

— Ще продам курорта. Ще ви компенсирам за загубеното време, но бих искал да проявите повече хъс в тази игра. Изборът ви е прост. Искате ли да вземете петстотинте хиляди сега, или искате да рискувате и да създадете нещо, което може да струва много повече?

Докато чичо им правеше кафето в кухнята, сестрите заговориха шепнешком. Айви се тревожеше, че никоя от трите не знаеше какво трябва да се прави. Пейтън се съгласи, но изтъкна, че могат да се научат или да си наемат помощници, ако се налага. Тя беше въодушевена от всички възможности, но в момента едва съумяваше да се концентрира. Мислите на Луси препускаха с идеи за преобразяването на бунгалата.

— Аз мога да тръгна веднага — заяви тя. — Наемът на апартамента ми изтича след две седмици. Пейтън, ти кога свършваш с тази работа?

— Имам още една седмица, преди готвачът, когото замествам, да се върне на работа.

Чичо им се върна в дневната с поднос, на който имаше четири чаши. Той им подаде по една.

— Има още една подробност, която трябва да знаете — каза той. — Тъй като Бишъпс Коув се нуждае от обновяване, ще финансирам ремонта. Няма да се налага да се тревожите за това.

Той видя как главите на племенниците му се замаяха, докато го обсипваха с въпроси. След като отговори и на последния въпрос, той се изправи.

— Ще ви оставя да помислите, но искам да получа отговора ви до няколко дни.

Малко по-късно той и Айви потеглиха, а Пейтън и Луси останаха на дивана и продължиха да говорят.

— Представи си какво означава това — каза Луси. — Можем да изградим нещо прекрасно и няма вече да се тревожим за пари. Аз мога да използвам знанията си на дизайнер, а ти да създадеш ресторанта, който винаги си искала.

Колкото повече мислеше за това Пейтън, толкова повече се въодушевяваше. Чичо Лен им даваше уникална възможност. Как биха могли да откажат? Предложението щеше да й помогне да сбъдне мечтите си.

Изведнъж й хрумна и още едно нещо. Ако веднага заминеха, заплатата й нямаше да отиде за наема за следващия месец. Можеше да я използва за нещо друго. И тя знаеше точно какво щеше да бъде това нещо. Щеше да си намери адвокат.

 

 

Когато Айви се върна в апартамента след час, Пейтън и Луси още говореха за предложението на чичо им.

Тъй като знаеха, че не разполагат с много време за обсъждане, преди да дадат отговора си, трите сестри веднага заговориха по темата. На Пейтън й се струваше очевидно, че трябва да поемат управлението на Бишъпс Коув. И трите обичаха това място, макар че тя беше най-свързана с него емоционално.

Тя искаше да приемат, но не можеше да не сподели и опасенията си.

— Нямаме никаква представа колко работа е необходима, за да се изправи курортът на крака. Можем ли да работим заедно цяла година, без да се побъркаме една друга? И кой ще взема решенията? Ще гласуваме ли? Мнозинството ли ще решава? Две винаги печели срещу едно. Това не е добре.

— Осъзнаваш ли какво може да направи всяка от нас с половин милион долара? — попита Айви. — Да се откажем от толкова пари заради възможността да изкараме печалба, като управляваме курорт, при положение че никоя от трите ни няма никакъв опит… това е лудост.

— Казваш, че искаш да вземеш парите ли? — попита Луси.

— Казвам, че трябва да обмислим варианта да се откажем — изтъкна Айви. — Аз бих предпочела да взема парите — призна тя, — но знам, че вие с Пейтън искате Бишъпс Коув.

— Трябва да решим заедно — каза Луси. — Трябва и трите да се съгласим на един от двата варианта.

— Но ако не постигнем печалба за една година, ще загубим и курорта, и парите — напомни им Айви. — Така че май е най-добре да вземем парите. Хайде да гласуваме.

Гласуваха единодушно. Щяха да приемат предизвикателството да управляват Бишъпс Коув.