Джули Гарууд
Сензацията (23)

Двадесет и втора глава

Пейтън и Фин пристигнаха в Атланта един час преди кацането на полета на Ерик, което им даде достатъчно време да стигнат до неговия изход и да изчакат там, за да го пресрещнат.

Мими беше снимала с телефона си една снимка на Ерик и я беше изпратила на Пейтън, но кадърът не беше много ясен. Все пак Пейтън беше сигурна, че ще го разпознае, защото всички казваха, че той много приличал на баща си.

— Ти познаваш ли Рандолф Суифт? — попита Фин.

— Не.

— Някога виждала ли си го? Примерно по коридора или и кафенето на издателството?

— Не, но има един голям негов портрет с маслени бои във фоайето на сградата. Не се притеснявам. Ще позная Ерик. Мими каза, че приличал на Рандолф.

— Но ти никога… — Той спря. — Добре, ти си знаеш.

— Да.

След час се наложи да преосмисли това си твърдение. Първият мъж, когото заговори, беше точно копие на образа на Ерик, който си представяше: руса коса, висок, слаб, с вид на студент. Той дори носеше раница като типичен студент.

— Скрий си пистолета — прошепна тя, докато се приближаваха към мъжа. — Не искам да го изплашиш.

— Къде предлагаш да го скрия?

— Под сакото си.

Фин остана на крачка-две зад нея и видя как Пейтън дръпна непознатия настрана и му се представи, а после попита дали той е Ерик Суифт. Мъжът огледа Пейтън от главата до петите, усмихна се, после отново я огледа. На Фин му се прииска да го удари. Когато чу отговора, Фин се приближи, готов да му забие един.

— Ще бъда който искаш — отвърна мъжът. — Да отидем ли някъде да се опознаем?

Пейтън погледна през рамо към Фин.

— Кой го казва?

Господин Флиртаджия изтрезня, когато видя значката на Фин.

— Ей, тя ми се нахвърли.

— Не съм ви се нахвърлила — отрече възмутено Пейтън, а лицето й почервеня.

Фин накара мъжа да покаже документ за самоличност, после го отпрати.

— Не мисля, че някога съм се чувствала толкова неловко — прошепна тя.

— А, чувствала си се — отвърна Фин с усмивка.

Обърнаха се и загледаха хората, които се появяваха на изхода от самолета. Група мъже следваха възрастна двойка, която не бързаше, докато вървеше нагоре по рампата.

Фин изчака мъжете да изпреварят двойката, после извика:

— Хей, Ерик.

— Да? — Един мъж се отдели от останалите пътници и се обърна към Фин.

— Ето ти го — каза Фин на Пейтън.

— Не прилича на баща си — каза тя смутено. — Чувствам се нервна — прошепна, докато гледаше как Ерик се приближава.

Той беше висок и слаб, както го беше описала Мими, но според Пейтън нямаше никаква прилика с портрета на Рандолф. Тя знаеше, че Ерик е на около двайсет и седем, но този мъж изглеждаше много по-млад, като някой, който току-що е постъпил в университета. Облечен бе в раирана тениска и дънки и със слушалки на врата, чийто тънък кабел се губеше в джоба му. Носеше в ръка яке и раница.

— Ерик Суифт? — попита Пейтън.

— Да. — Той се усмихна учтиво, но изглеждаше озадачен, сякаш би трябвало да я познае, но не може да се сети коя е.

Пейтън протегна ръка, представи себе си и Фин, а после побърза да обясни:

— Не сме се срещали. Работех за списанието на баща ви за кратко.

Ерик насочи вниманието си към Фин и се намръщи при вида на пистолета му.

— За какво става въпрос? — попита той.

— Можем ли да поговорим някъде на по-спокойно място? — попита Пейтън. — Има нещо, което мисля, че трябва да чуете.

Без да каже нещо, но любопитен, Ерик ги последва до зоната за транзитни пътници, която беше след още няколко изхода. Значката на Фин беше достатъчна, за да ги пуснат в залата с ограничен достъп за пътници първа класа. Пейтън се зарадва, че Ерик очевидно не беше свикнал да посещава такива ВИП зали, защото това го правеше по-нормален и по-различен от Дрю и Ейлийн. Фин избра една ниша в дъното, която беше достатъчно изолирана от останалите места за сядане, за да им осигури известно уединение, и Пейтън и Ерик се отправиха натам, а Фин се отби на бара да вземе бутилки с вода за всички.

Ерик и Пейтън седнаха един срещу друг, а Фин постави бутилките на ниската масичка по средата и се настани на съседното кожено канапе. Езикът на тялото на Ерик го издаваше. Той беше напрегнат, сякаш знаеше, че предстои нещо лошо.

— Както казах — започна Пейтън, — аз работех за списанието ви.

Фин наблюдаваше внимателно Ерик в очакване на реакцията му.

— Съпругът на сестра ви ми беше шеф.

— Досетих се — каза той и се наведе напред.

— Как се досетихте…

— Красива сте — каза той направо. — Дрю рано или късно би намерил начин да ви премести в своя отдел и под своето ръководство.

— Харесвате ли съпруга на сестра си? — попита Фин.

— Не, не го харесвам. Той е негодник.

— Ами сестра ви? Разбирате ли се с Ейлийн?

Отначало Ерик изглеждаше малко смутен от въпроса.

Той замълча за момент, после каза:

— Всеки от нас пое по различен път още преди години. Тя се държеше ужасно с майка ни. — Той поклати глава. — Никога няма да й простя това… въпреки че баща ни й прости — добави той след малко. Изправи се на стола си и каза настоятелно: — Кажете ми за какво става въпрос.

— Откъде да започна? — попита тя Фин.

— Защо не от първия ти работен ден в списанието.

— Да, добре. — Тя започна да описва своя кошмар.

На няколко пъти Ерик пребледня, изруга тихо, но явно изобщо не се усъмни в разказа й.

Когато Пейтън завърши разказа си, вече трепереше. Тя се изправи и взе едно шише вода. Отвори го, отпи и щеше да се върне на стола си, но Фин я дръпна да седне до него. Той усети, че в момента тя имаше нужда той да й прехвърли малко от силата си.

— Парсънс е тръгнал да я преследва, когато тя е потеглила от Далтън — каза Фин и обясни за дупките от куршуми.

Ерик отвори уста да спори, после спря, защото осъзна, че твърденията им звучат достоверно.

— Знам, че Парсънс е способен на всичко. Той е побойник и паразит.

— Вече на два пъти някой стреля по Пейтън. Два пъти — повтори гневно Фин. — Имаме четирима заподозрени.

Четирима? — учуди се Пейтън. Откъде му хрумна това число? Тя се обърна да го попита, но той постави дланта си върху ръката й и леко я стисна, за да й покаже, че ще й обясни по-късно.

— Предлагам сега да чуете записа — каза Фин.

— Тъй като имате слушалки, няма да го пускам на говорител, за да не го слушам отново — каза Пейтън и добави мислено: — Слава богу! — Всеки път, когато чуваше гласа на Дрю, настръхваше от ужас.

Тя отвори файла със записа и подаде телефона си на Ерик. Той включи жака, намести слушалките на ушите си и натисна бутона за възпроизвеждане.

Всякакъв цвят изчезна от лицето на Ерик, макар че преди няколко минути страните му бяха поруменели. Пейтън предположи, че той слуша ужасните неща, които Дрю беше казал за майка му. Когато записът свърши, Ерик изглеждаше остарял с десет години. Челото му беше набраздено от дълбоки бръчки и устните му се бяха превърнали в тънка ивица. Той подаде телефона на Пейтън и свали слушалките си.

— Баща ми чул ли е този запис? — попита той.

— Не.

— Защо не?

— Сестра ви го охранява като ротвайлер. Никой не може да се добере до него. Тя го изолира от всички негативни новини.

Ерик разтри челото си.

— Пътуването до Европа, за да посетят всички любими места на мама… това е било измама, нали? За да си възвърнат благоразположението на татко.

Пейтън не каза нищо и през следващите десет минути Ерик мълча.

— Какво ще предприемете, след като знаете това? — попита Фин.

Отговорът беше незабавен.

— Ще го изритам. Също и Ейлийн. Татко искаше да поема по-активна роля в компанията и сега, след като почти съм завършил магистратурата си, мога да го направя — заяви той решително. — Ще говоря с него. Винаги ходим заедно на гробището, когато се прибера вкъщи. Мисля, че това му помага. — Гласът му беше пропит с тъга, когато добави: — Тя много му липсва. На мен също.

Той почука с пръст по телефона на Пейтън и каза:

— Ще ми изпратите ли записа? — Даде й номера си и след секунди файлът беше прехвърлен. — Ще накарам татко да го изслуша, докато сме на гробището. Това е единственото време, когато сме сами. Ейлийн никога не идва с нас.

— Дрю очаква, че баща ви ще съобщи на паметната служба, че той е новият главен изпълнителен директор на компанията.

Ерик поклати глава.

— Не, това се промени. Вчера татко ми се обади и ми каза, че ще направи официалното съобщение в петък. Каза, че Дрю го убедил да го изтеглят напред. Не искал на паметната служба за майка ми да се говори за бизнес.

— Това е след по-малко от седмица — каза Пейтън. — Как ще го изритате, ако вече е поел компанията? Най-добре да намерите начин да го направите преди това.

— Назначението му е временно — обясни Ерик. — Татко иска да прекарам две години в компанията, като изучавам как работят различните отдели, а после да поема управлението. Той не желае зет му да ръководи семейния бизнес.

— Дрю никога няма да ви отстъпи ръководството, ако го получи — каза Пейтън. — Защо не са сложили Ейлийн на този пост?

— Тя не желаеше — отвърна Ерик. — Ейлийн искаше Дрю да ръководи компанията. Тя и без това не би могла да се справи. С начина, по който се отнася с хората… На моменти е непоносима — каза той и въздъхна уморено, после добави: — Но обожава съпруга си.

— Това е странна любов — не се сдържа Пейтън. — Чухте записа, за бога. Знаете, че Дрю постоянно кръшка.

— Чувал съм слухове. Просто не бях…

— … сигурен дали са верни? Наистина ли сте били толкова наивен? — Пейтън не искаше да прозвучи грубо, но държеше той да разбере последствията, ако Дрю останеше начело на компанията.

— Не наивен — поправи я Фин. — Просто не е искал да знае, нали така, Ерик?

Ерик нямаше намерение да се извинява.

— Не, явно не съм искал. Знаех, че е женкар, знаех, че Ейлийн не се интересува от другите жени. — После веднага попита Пейтън: — Ще съдите ли компанията? Успехът ви е гарантиран, ако го направите.

Тя седеше на ръба на канапето. Облегна се назад върху рамото на Фин и каза:

— Това зависи от вас и баща ви. Прогонете Дрю от компанията и включете причината за уволнението в досието му. Искам миналото му да го преследва. И още нещо, Ерик… считайте, че сте предупреден. Разказах ви, разполагате със записа. Ако не предприемете нищо спрямо Дрю, рано или късно някоя от жертвите му ще съобщи за тормоза и аз ще оповестя, че вие сте знаели що за перверзник е. Ако го оставите ненаказан, той ще съсипе компанията. Най-добре да постъпите правилно.

— Дадохте ми доста теми за размисъл — каза той, изправи се и взе раницата си.

До този момент Фин, който седеше спокойно отпуснат, рязко се промени.

— Седнете. Още не сме свършили.

Гласът му стресна Ерик и той седна на стола си.

Фин се наведе, подпрял ръце на коленете си, и впери поглед в Ерик. Искаше да го накара да се притесни и постигна целта си.

— Колко често Дрю ходи с приятелите си на лов? — попита той.

Въпросът изненада Ерик.

— Не знам. По-рано ходеха два-три пъти годишно.

Пейтън се зачуди какво е намислил Фин. Дрю беше заявил, че не ходи на лов, а само за риба. Нали така?

— Къде държат пушките си?

— Защо питате?

— Къде държат пушките си? — повтори въпроса Фин.

— Винаги вземат назаем пушките на баща ми. Когато татко беше по-млад, обичаше да ходи на лов. Веднъж води и мен. На мен не ми хареса студът и не пожелах да отида втори път. Татко има доста голяма колекция от пушки. Някои от тях са доста ценни. Затова татко винаги настоява Дрю да ги връща веднага след като свършат с лова.

Изведнъж Ерик придоби слисан вид, осъзнал накъде биеха въпросите на Фин.

— Мислите, че Дрю е използвал… — Най-после си даваше сметка колко тежка е ситуацията. Той се обърна към Пейтън. — Той е искал да ви убие — прошепна. — Бил е готов да стигне толкова далеч заради какво? Заради някаква глупава работа.

— Заради парите и властта — каза Фин. — Искам да получа тези оръжия. Ще ми помогнете ли?

Ерик кимна.

— Кажете ми какво да направя.