Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (7) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

5
Защо не нося обици и защо пущуните не казват „благодаря“

На седем бях свикнала да съм първа в класа. Бях момичето, което помага на другите ученици, когато имат трудности. „Малала е гений“, казваха съучениците ми. Освен това бях известна, че участвам във всичко: бадминтон, театрални постановки, крикет, изобразително изкуство и дори в пеенето, макар да не ме биваше много. Затова, когато в класа ни дойде ново момиче, Малка-е-Нур, не й обърнах голямо внимание. Името й означава „царица на светлината“, а самата тя заяви, че мечтае да стане първата жена пълководец в Пакистан. Майка й беше учителка в друго училище, което беше необичайно, защото никоя друга майка не работеше. Отначало Малка-е-Нур не се обаждаше много в час. Съревнованието открай време беше между мен и най-добрата ми приятелка Мониба, която пишеше красиво и прегледно и това допадаше на учителите, но по съдържание водех аз. Затова се изненадах, когато на изпитите в края на годината се оказа, че Малка-е-Нур е първа. У дома се скъсах да плача и се наложи мама да ме утешава.

Някъде по онова време се преместихме от улицата, на която живееше и Мониба, на ново място, където нямах приятели. На новата улица имаше едно момиче, Сафина, малко по-малко от мен, с което се заиграхме. Тя беше глезено дете и имаше много кукли, а също кутия от обувки, пълна с накити. Обаче не изпускаше от очи розовия пластмасов мобилен телефон, който ми беше купил татко — една от малкото играчки, които имах. Татко непрекъснато говореше по мобилния си, а аз обичах да му подражавам, уж че и аз говоря по моя. Един ден телефонът ми изчезна.

Няколко дни по-късно видях Сафина да си играе с телефон, досущ като моя.

— Откъде го имаш? — попитах.

— Купих си го от пазара — отговори тя.

Сега разбирам, че може и да е казала истината, но тогава си помислих: щом тя постъпва така с мен, и аз ще постъпя с нея по същия начин. Понякога ходех у тях да уча и всеки път, когато бях в дома й, пъхвах в джоба си нещо нейно — най-вече детски обици и герданчета. Фасулска работа. Отначало усещах приятна тръпка, но не за дълго. Кражбата се превърна в непреодолим импулс, а не знаех как да престана.

Един следобед се върнах у дома и както обикновено влетях в кухнята, за да хапна нещо.

— Здравей, бхабхи — провикнах се. — Умирам от глад.

Мълчание. Мама седеше на пода и чукаше в хаванчето яркожълта куркума и кимион, а уханието им изпълваше въздуха. Не спираше да чука. И не ме поглеждаше. Какво бях направила? Много се натъжих и отидох в стаята си. Когато отворих шкафа, видях, че всички неща, които бях откраднала, са изчезнали. Бях разкрита.

В стаята влезе братовчедка ми Рина.

— Те знаят, че крадеш — осведоми ме тя. — Чакаха те да си признаеш, обаче ти продължи.

Коремът ми се сви. Върнах се при мама с наведена глава.

— Постъпката ти е нередна, Малала — скара ми се тя. — Искаш да се срамуваме, защото не можем да си позволим да купуваме такива неща, така ли?

— Не е вярно! — викнах аз. — Не съм ги откраднала.

Тя обаче знаеше, че лъжа.

— Сафина започна — възразих. — Тя взе розовия телефон, който татко ми купи.

Мама не отстъпваше.

— Сафина е по-малка от теб, трябваше да й покажеш кое е правилно — заяви тя. — Трябваше да й дадеш пример.

Разплаках се и се извиних отново и отново.

— Не казвай на татко — умолявах я.

Нямаше да понеса разочарованието му. Ужасно е да се чувстваш недостоен в очите на родителите си.

Не се случваше за пръв път. Като малка бях на пазара с мама и видях купчина бадеми на една сергия. Изглеждаха толкова вкусни, че не се сдържах и си взех една шепа. Мама ме издаде и се извини на собственика на сергията. Той страшно се ядоса, не можеше да се успокои. Бяха ни останали малко пари и мама провери в портмонето колко точно.

— Ще ми ги продадеш ли за десет рупии? — попита тя.

— Не, бадемите са много скъпи — отговори мъжът.

Мама се разстрои и разказа случката на татко. Той веднага отиде и купи от мъжа всички бадеми и ги сложи в стъклен буркан.

— Бадемите са полезни — каза. — Ако ги ядеш с мляко преди лягане, ще станеш умна.

Аз обаче знаех, че нямаме много пари, затова бадемите в буркана просто ми напомняха, че съм виновна. Обещах си никога повече да не правя така. А ето че отново бях откраднала. Мама ме заведе да се извиня на Сафина и на родителите й. Беше ми много трудно. Сафина не каза нищо за телефона ми и това никак не беше честно, но не го споменах.

Чувствах се зле, но изпитвах и облекчение. Оттогава никога повече не съм лъгала или крала. Нито една лъжа и нито едно пени, дори монетите, които татко пръска из къщи и с които ни е позволено да си купуваме закуски. Освен това престанах да нося накити, след като си зададох въпроса: защо се изкушавам от тези джунджурии? Защо да се посрамвам заради някакви метални дрънкулки? Още обаче се чувствам виновна и до ден-днешен моля Бог за прошка.

Мама и татко споделят всичко един с друг, затова татко скоро научи защо съм тъжна. Прочетох разочарованието в очите му. Исках той да се гордее с мен, както се гордееше, когато носех наградите си за отличен успех. Или като в деня, когато учителката ми от началното училище госпожица Улфат му каза, че в началото на часа по урду съм написала на черната дъска „Говорете само на урду“ за съучениците си, за да научим езика по-бързо.

Татко ме утеши, като ми разказа за грешките, които велики герои са допускали като деца. Разказа ми за думите на Махатма Ганди: „Не си заслужава човек да е свободен, ако не е свободен и да греши“. В училище четяхме истории за Мохамед Али Джина. Като малък в Карачи той учел на светлината на уличните лампи, защото у тях било тъмно. Убеждавал другите момчета да престанат да играят на стъклени топчета в прахта и вместо това да играят крикет, за да не си цапат ръцете и дрехите. Пред кабинета си татко държеше поставено в рамка копие от писмото, което Ейбрахам Линкълн написал на учителя на сина си, преведено на пущу. Много красиво писмо, с много хубави съвети. „Въведете го, моля ви, в чудния свят на книгите… Но му дайте и време безмълвно да размишлява над вечната загадка на птиците на небето, пчелите под слънцето и цветята по зелените склонове. Научете го, че е много по-достойно да се провалиш, отколкото да измамиш“.

Мисля, че всеки греши поне веднъж в живота си. Важно е какво ще научиш от грешката си. Затова имам противоречия с неписаните правила за правилно поведение на пущуните. От нас се иска да отмъщаваме за причинените на самите нас злини, но къде ще стигнем така? Ако мъж от едно семейство е убит или ранен от друг, трябва да последва отмъщение, за да се възстанови неговият нанг. Отмъщението означава да се убие който и да е мъж от неприятелското семейство. Тогава пък то на свой ред ще трябва да отмъщава. И така до безкрай. Няма ограничения във времето. Имаме поговорка: „Пущун отмъстил след двайсет години, а друг му казал, че е избързал“.

Ние имаме много поговорки. Една от тях гласи: „Камъкът на пущуните не ръждясва във водата“, което означава, че ние нито забравяме, нито прощаваме. Затова рядко казваме и „благодаря“, манана, защото сме сигурни, че пущунът не забравя доброто и е длъжен да му отвърне със същото, както е длъжен да отвърне на злото. Добрината се отплаща само с добрина. Не може да се отплатиш с думи като „благодаря“.

Много семейства живеят, оградени със зидове и кули, за да държат под око враговете си. Познавахме доста жертви на такива вражди. Един от тях беше Шер Заман, съученик на баща ми, който винаги получавал по-добри оценки от него. Дядо и чичо толкова подкачали татко и го дразнели: „Не те бива колкото Шер Заман“, че на него му се искало планината да се срути и да затрупа съперника му. Шер Заман обаче не постъпил в колеж, а станал продавач в селската аптека. Семейството му се оплело в спор със свои братовчеди за малък участък от някаква гора. Един ден, докато Шер Заман и двама от братята му вървели към това място, попаднали на засада, устроена от чичо им и неговите хора. И тримата братя били убити.

Татко бе уважаван член на общността, затова често го канеха за посредник при решаването на спорове. Той не беше привърженик на бадал, отмъщението, и често се опитваше да убеди хората, че нито една от страните не печели от безкрайното насилие и че за тях ще е по-добре да продължат да си живеят живота. Не можеше да убеди обаче две семейства от нашето село. Враждата им беше толкова стара, че вече никой не си спомняше как е започнала — сигурно с някоя дребна обида, защото ние всички сме много луди глави. Най-напред брат от едната страна нападнал чичо от отсрещната. Сетне обратното. И така цял живот.

Нашите хора одобряват тази система и престъпността при нас е много по-ниска, отколкото в непущунските райони. Но според мен, ако някой убие брат ти, не е редно ти да убиеш него или брат му, а трябва вместо това да го научиш кое е правилно. За вдъхновение ми служеше Абдул Гаффар Хан, наричан също „Ганди от Граничната провинция“, защото той въвел философията на ненасилието и в нашите порядки.

Същото е и с кражбата. Когато бъдат заловени, някои хора — като мен — обещават да престанат да крадат. „Е, не е голяма работа, просто дреболия.“ Следващия път обаче открадват нещо по-голямо, а третия път — още по-голямо. В моята родина твърде много политици не виждат нищо нередно в кражбата. Те са богати, а страната ни е бедна, но въпреки това грабят ли, грабят. Повечето от тях не плащат данъци, но това е най-малкото. Теглят заеми от държавните банки, но не ги връщат. Получават от свои приятели или фирми комисиони заради държавните поръчки, които им осигуряват. Много от тях си имат скъпи апартаменти в Лондон.

Не проумявам как могат да живеят с последиците от постъпките си, като гледат как народът ни гладува или стои на тъмно заради вечното прекъсване на тока и как децата не ходят на училище, защото родителите се нуждаят от тях като работна ръка. Татко твърди, че Пакистан е страдал предостатъчно от политици, които мислят само за пари. Те не се интересуват, че в действителност военните управляват самолета, не държат да са в пилотската кабина. На тях им стига да си седят в първа класа на спуснати перденца и да се наслаждават на храната и на обслужването, докато ние, останалите, се тъпчем по евтините места отзад.

Родена съм в демокрация, където в продължение на десет години ту Беназир Бхуто, ту Наваз Шариф са поемали властта, нито едно правителство не е изкарало цял мандат и непрекъснато са се разменяли обвинения в корупция. Две години след раждането ми генералите взели властта в свои ръце. Случило се много драматично, като на филм. Тогава министър-председател бил Наваз Шариф, който се скарал с главнокомандващия си генерал Первез Мушараф и го уволнил. По онова време генерал Мушараф бил в самолет на Пакистанските национални авиолинии и се връщал от Шри Ланка. Наваз Шариф толкова се тревожел каква ще е реакцията му, че се опитал да осуети кацането на самолета в Пакистан. Наредил на летището в Карачи да изключи светлините на пистата и да паркира пожарни отстрани, за да блокират самолета, въпреки че на борда му имало двеста пътници и недостатъчно гориво, с което да стигнат до друга държава. Само един час след като уволнението на Мушараф било оповестено по телевизията, танковете излезли по улиците, а армията завзела студиата на новинарските емисии и летищата. Местният командир генерал Ифтихар влетял в контролната кула в Карачи, за да осигури кацането на самолета на Мушараф. След това Мушараф взел властта и хвърлил Шариф в затвора в крепостта „Аток“. Някои хора празнували и черпели със сладкиши, защото Шариф не бил популярен лидер, но татко се разплакал, когато чул новината. Мислел, че сме приключили с военните диктатури. Шариф бил обвинен в предателство и бил спасен от приятелите си от саудитското кралско семейство, които уредили заточението му в страната си.

Мушараф беше четвъртият ни военен държавен глава. Макар да бях малка, помня как и той като всички диктатори започваше телевизионното си обръщение към нацията с думите: „Скъпи съотечественици…“, а после се впускаше в дълга тирада против Шариф и твърдеше, че по време на неговото управление Пакистан е изгубил „честта, достойнството и уважението към себе си“. Обещаваше да сложи край на корупцията и да преследва „виновниците за разграбването и пилеенето на националното богатство“. Обещаваше да обяви публично собственото си имущество и данъчните си декларации. Заявяваше, че ще управлява страната за кратко, но никой не му вярваше. Навремето генерал Зия също обещал да остане на власт деветдесет дни, а управлявал повече от единайсет години, докато не загинал при самолетна катастрофа.

Все едно и също, повтаряше татко, и имаше право. Мушараф обещаваше да сложи край на старата феодалната система, по силата на която няколко фамилии контролираха цялата страна, и да въведе нови лица в политиката. Вместо това кабинетът му беше съставен от същите стари физиономии. Страната ни отново беше изключена от Британската общност и се превърна в черната овца на международното поле. Американците бяха преустановили изпращането на голяма част от помощите в годината на провеждане на ядрените опити, а после почти всички ни бойкотираха.

При такава история сигурно разбирате защо хората в Суат невинаги са одобрявали да бъдем част от Пакистан. През няколко години Пакистан изпращаше нов заместник-комисар, който да управлява Суат, точно както правели англичаните в колониално време. В нашите очи тези управници идваха в провинцията ни само да забогатеят, после се прибираха у дома. Нямаха интерес да развиват Суат. Нашият народ е свикнал на покорство, защото никой вали не търпял да го критикуват. Ако някой дръзнел да го оскърби, цялото му семейство било прокуждано от Суат. Затова заместник-комисарите, които пристигаха от Пакистан, се превръщаха в новите царе и никой не оспорваше властта им. По-възрастните хора често си припомняха с носталгия управлението на последния вали. Твърдяха, че тогава планините все още били покрити с дървета, през пет километра имало училища, а вали сахиб ги посещавал лично, за да решава проблемите им.

След случилото се със Сафина се заклех никога повече да не се отнасям зле с приятел. Баща ми винаги повтаря колко е важно да се държим добре с приятелите си. Когато бил в колежа и нямал пари за храна и книги, много приятели му помогнали и той никога не го забравил. Аз имам три добри приятелки: Сафина от квартала, Сумбул от село и Мониба от училище. С Мониба станахме близки в началното училище, когато живеехме наблизо и аз я убедих да дойде в нашето училище. Тя е умно момиче, но често се караме, особено на училищните екскурзии. Семейството й е голямо — има три сестри и четирима братя. Чувствам я като по-голяма сестра, нищо че съм по-голяма от нея с шест месеца. Мониба определя правилата, които аз се старая да спазвам. Нищо не крием една от друга и не споделяме тайните си с никой друг. Тя не обича да разговарям с другите момичета и твърди, че трябва да се стараем да не общуваме с хора с лошо поведение и съмнителна репутация. Все повтаря: „Имам четирима братя и ако допусна и най-малката грешка, може да ми забранят да ходя на училище“.

Толкова се стараех да не разочаровам родителите си, че изпълнявах всякакви поръчки. Един ден съседите ме помолиха да им купя царевица от пазара. На връщане едно момче на колело ме блъсна по лявото рамо. Много ме заболя и очите ми се насълзиха. Въпреки това отидох и купих царевицата, занесох я на съседите и после се прибрах. Чак тогава се разплаках. Малко след този случай открих идеалния начин да си върна уважението на татко. В училище бяха разлепили обяви за състезание по ораторско майсторство и двете с Мониба решихме да се запишем. Помнех как татко изненадал дядо и нямах търпение да направя същото.

Когато получихме темата, не можех да повярвам на очите си: „Честността е най-добрата политика“.

Единственото ни упражнение беше четенето на стихотворения пред строя сутрин, но в училище имахме много добра ораторка — по-голямо момиче, което се казваше Фатима. Беше красива и говореше въодушевено. Умееше да се изказва уверено пред стотици хора и те попиваха всяка нейна дума. Двете с Мониба си мечтаехме да бъдем като Фатима, затова старателно я изучавахме.

У нас речите обикновено се пишат от бащите, чичовците или учителите. Те са на английски или на урду, не на родния ни пущу. Мислехме, че е проява на интелигентност да говориш на английски. Грешахме, разбира се. Няма значение кой език ще избереш, важното е с какви думи ще решиш да се изразиш. Речта на Мониба беше написана от един от по-големите й братя. Тя цитираше красиви стихове на Алама Икбал, нашия национален поет. Моята реч написа татко. В нея се казваше, че ако човек иска да бъде добър, но го постигне по лош начин, това също е лошо. Завършваше с думите на Линкълн: „Много по-почтено е да се провалиш, отколкото да си послужиш с измама“.

В деня на състезанието се явиха само осем-девет момчета и момичета. Мониба се представи добре — говореше спокойно и речта й беше по-емоционална и поетична, но пък моята съдържаше по-хубаво послание. Аз се притеснявах, преди да започна, цялата треперех от страх. Дядо беше дошъл да ме гледа и знаех, че много му се иска да спечеля състезанието, поради което се напрягах още повече. Спомних си съвета на татко първо да си поема дълбоко дъх, но като видях всички погледи, вперени в мен, се разбързах. Редовете се сливаха пред очите ми, защото страниците трепереха в ръцете ми, но когато завърших с думите на Линкълн, вдигнах очи към татко. Той се усмихваше.

Съдиите оповестиха резултата — Мониба беше спечелила. Аз бях втора.

Нямаше значение. В писмото до учителя на сина си Линкълн пише също: „Научете го да губи с достойнство“. Бях свикнала да съм първа в класа, но разбрах, че дори да спечелиш три-четири пъти, следващата победа няма да бъде непременно твоя, ако не се стараеш, а също и че понякога е най-добре да разкажеш преживяна лично история. Започнах сама да подготвям речите си и да ги произнасям по различен начин — четях ги по-скоро от сърцето си, отколкото от листовете.