Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (6) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

4
Селото

Съгласно нашата традиция на седмия ден след раждането на детето се прави празненство, наречено вома (означава „седем“), на което приятели и роднини идват да се порадват на бебето. Родителите ми не организирали вома за мен, защото не можели да си позволят козето месо и ориза за почерпка на гостите, а дядо не пожелал да им помогне, разочарован, че съм момиче. Когато се родили братята ми и дядо предложил да плати, татко отказал, защото не бил направил същото и за мен. Все пак нямах друг дядо — бащата на мама беше починал много преди раждането ми, — затова двамата с него се сближихме. Според родителите ми съм наследила качества и от двамата си дядовци — чувство за хумор и схватливост от бащата на мама и речовитост от бащата на татко! На стари години дядо беше сговорчив и белобрад и аз много обичах да му гостувам на село.

Щом ме зърнеше, той ме поздравяваше с песен, защото още се притесняваше за тъжното значение на името ми и искаше да му придаде повече веселост. „Малала е от Майванд и е най-щастливият човек на света“, пееше дядо.

Винаги ходехме при него за празника Ейд. Издокарвахме се с най-хубавите си дрехи, натъпквахме се в раздрънкан пъстър минибус и потегляхме на север към село. Ейд се празнува два пъти годишно — Ейд ул-Фитр, или Малкият Ейд, отбелязва края на месеца за пости Рамадан, а Ейд ул-Азха, или Големият Ейд, отбелязва готовността на пророк Ибрахим да принесе в жертва сина си Исмаил пред Бог. Датите на празниците се съобщават от специален съвет от духовници, които следят новолунието. Чуехме ли новината по радиото, веднага започвахме подготовка за заминаването.

Предишната нощ почти не спяхме от вълнение. Пътуването обикновено отнемаше пет часа, ако пътят не беше залят от порой или от свлачище, а автобусът потегляше рано сутринта. Дотътряхме се до автогарата на Мингора, понесли торби с подаръци за близките — бродирани шалове, кутии сладкиши с роза и шамфъстък, лекарства, които не се намираха на село. Някои хора мъкнеха чувалчета с брашно и захар и струпваха голяма част от багажа на висока купчина върху покрива на автобуса. После се натъпквахме вътре, боричкайки се за местата до прозорците, макар те да бяха толкова мръсни, че почти нищо не се виждаше. Автобусите в Суат са изрисувани с яркорозови и жълти цветя, оранжеви тигри и заснежени планини. Братята ми се радваха, когато хванехме автобус с бойни самолети F-16 или с ядрени ракети, макар татко все да повтаряше, че ако политиците ни не бяха похарчили толкова пари за атомна бомба, може би щеше да има достатъчно за училища.

Излизахме от пазара, минавахме покрай табелите за зъболекарски кабинети с ухилени червени усти, покрай каруци, натоварени с дървени клетки, в които имаше бели пилета с очи като мъниста и червени клюнове, покрай магазини за бижута, чиито витрини бяха отрупани със златни сватбени гривни. Последните няколко магазина на излизане от Мингора бяха дървени бараки, които сякаш се бяха облегнали една на друга зад купчините поправени гуми за лошите пътища нататък. След това излизахме на главния път, построен от последния вали, който минава успоредно на широката река Суат отляво и съвсем близо до канарите на смарагдовите мини отдясно. Високо горе имаше ресторанти с изглед към реката, в които никога не бяхме ходили. Пътьом подминавахме деца с прашни лица, превити под тежестта на балите сено, които мъкнеха на гърба си, и мъже със стада кози, които се щураха насам-натам.

След това пейзажът се променяше, появяваха се тъмнозелени оризови полета, които ухаеха на свежо, и овощни градини с кайсии и смокини. От време на време минавахме покрай някоя фабрика за мрамор над потоци, станали млечнобели от изхвърлените в тях химикали. Татко се ядосваше. „Вижте как тези химикали замърсяват красивата ни долина“, винаги изтъкваше той. Пътят се отклоняваше от реката и се извиваше нагоре по тесните проходи над обрасли с ели склонове, все по-нависоко, докато не ни заглъхнеха ушите. На върха на някои възвишения имаше руини, над които кръжаха лешояди — останките от крепости, построени от първия вали. Автобусът се тътреше с ръмжене, а шофьорът ругаеше, когато на завоите без видимост над отвесните пропасти ни задминаваха камиони. На братята ми това страшно им харесваше и дразнеха мен и мама, като ни показваха остатъците от потрошени автомобили по склоновете.

Накрая се добирахме до Небесния завой, портата към Шангла — планинския проход, който сякаш е навръх света. Там се намирахме по-високо от скалистите върхове край нас. В далечината се виждаха снеговете на ски курорта Малам Джаба. Край пътя имаше прохладни потоци и водопади, а когато спирахме за почивка и за да пийнем чай, въздухът беше чист и ухаеше на кедър. Вдишвахме жадно и дълбоко. В Шангла има само планини, планини, планини и съвсем малко небе. После пътят започва да се вие надолу известно време, сетне поема успоредно на река Гвурбан и се стеснява до скалиста пътека. Единственият начин да прекосиш реката е по въжени мостове или система от макари, по която хората прелитат отсреща в метална клетка. Чужденците намират мостовете за самоубийствени, но ние си ги обичаме.

Погледнете ли картата на Суат, ще видите една дълга долина, от която се разклоняват по-малки долини като клоните на дърво. Нашето село е на изток, приблизително по средата. Намира се в долината Кана, обградена от назъбени планински склонове и толкова тясна, че няма място дори за игрище за крикет. Селото ни се казва Шахпур, но всъщност на дъното на долината като огърлица са разположени три села — най-голямото Шахпур, Баркана, където е отраснал баща ми, и Каршат, където живеела мама. В двата края има планини — Черната планина на юг и Бялата планина на север.

Обикновено отсядахме в къщата на дядо в Баркана, където е живял татко като малък. Подобно на почти всички къщи тук, тя имаше плосък покрив и беше построена от камъни и кал. Предпочитах да отсядаме в Каршат с братовчедите ми по майчина линия, защото имаха бетонна къща и баня, а и много деца, с които да си играя. Двете с мама се настанявахме в женското отделение долу. Жените прекарват дните си в грижи за децата и приготвяне на храната, която поднасят на мъжете в тяхната худжра на горния етаж. Спях с братовчедките си Аниса и Сумбул в стая, където имаше часовник с формата на джамия и стенен шкаф, в който имаше пушка и няколко кутии боя за коса.

На село денят започва рано и дори аз, която обичам да си поспивам до късно, се събуждах от кукуригането на петлите и от тракането на съдовете, докато жените приготвяха закуската. Сутрин Черната отразява слънцето, а когато станехме за първата от петте дневни молитви, поглеждахме наляво и виждахме златистия връх на Бялата планина, озарен от първите лъчи като жена в бяло със златен накит на челото.

По-късно често се изсипваше дъжд, който прочистваше всичко, а облаците се задържаха по зелените тераси на склоновете, където хората отглеждат репи и орехи. Наоколо беше осеяно с кошери. Обожавах гъстия мед, който ядяхме с орехи. Надолу по реката имаше водни биволи. А също и заслон с дървено колело, което задвижваше огромни воденични камъни — те мелеха царевицата на брашно, а после момчетата го пълнеха в чували. До този навес имаше друг, по-малък, с табло, от което стърчаха преплетени жици. Държавата не снабдяваше селото с електричество, затова много селяни черпеха ток от такива импровизирани водноелектрически устройства.

С напредването на деня слънцето се издигаше по-високо на небето и озаряваше в златисто все по-голяма част от Бялата планина. А когато започнеше да се смрачава, планината потъваше в сянка и слънцето се местеше нагоре по Черната планина. Определяхме кога е време за молитва по сенките в планините. Когато слънцето стигнеше до определена скала, казвахме следобедната молитва. А вечер, когато белият връх ставаше още по-красив, отколкото сутрин, казвахме вечерната молитва. Бялата планина се виждаше отвсякъде и татко ми разказваше, че за него тя е символ на мира по нашите земи, бяло знаме в края на долината. Като дете мислел, че тази мъничка долина е целият свят и че ако някой отиде отвъд местата, където двете планини целуват небето, ще падне. Макар да съм родена в града, и аз като татко обичам природата. Любувах се на тучните поля, на биволите и жълтите пеперуди, които пърхаха край мен, докато се разхождах. Селото беше много бедно, но когато пристигахме, нашите многобройни роднини ни устройваха богато пиршество. Имаше купи с пилешко, ориз, местен спанак и пикантно овнешко, приготвени на огън от жените, следвани от подноси с хрупкави ябълки, парчета жълт сладкиш и голяма кана чай с мляко. Нито едно дете нямаше играчки или книжки. Момчетата играеха на крикет в едно сухо дере, а топката им беше направена от найлонови торбички, овързани с ластици.

Селото беше много затънтено. Хората продължаваха да си носят вода от извора. Семейства, чиито бащи или синове бяха ходили да работят на юг в мините или в Залива, си строяха бетонни къщи с парите, които работниците изпращаха у дома. Пущуните са четирийсет милиона, а десет милиона от тях живеят извън родината си. Татко повтаряше колко е тъжно, че те никога няма да се завърнат, защото се налага да работят, та близките им да поддържат новия си начин на живот. Много семейства бяха останали само с жени. Мъжете се прибираха веднъж годишно и обикновено девет месеца по-късно се раждаше ново бебе.

По склоновете бяха пръснати къщурки от замазан с глина плет като къщата на дядо, които често се срутваха при наводнение. Понякога през зимата измръзваха деца. Нямаше болница. Само в Шахпур имаше някаква клиника, а когато някой от другите села се разболееше, близките му го носеха до там на дървена носилка, която на шега наричахме „линейката на Шангла“. Ако беше нещо по-сериозно, се налагаше да предприемат дългото пътуване с автобус до Мингора, в случай че не познаваха някой с кола.

Обикновено политиците ни посещаваха само когато се задаваха избори и ни обещаваха пътища, електричество, чиста вода и училища, раздаваха пари и генератори на влиятелните местни хора, които наричахме посредници и от които се очакваше да напътстват местните как да гласуват. Разбира се, само мъжете — в нашия край жените не гласуват. После политиците изчезваха в Исламабад, ако ги изберяха в националния парламент, или в Пешавар, ако ги изберяха в местния, и повече ни вест, ни кост от тях и от обещанията им.

Братовчедите ми се подиграваха за градските ми навици. Не обичах да ходя боса. Четях книги, говорех с различен акцент и използвах разговорни фрази от Мингора. Повечето ми дрехи бяха купешки, а не ушити у дома като техните. Роднините ме питаха: „Ще ни сготвиш ли пиле?“, а аз отговарях: „Не, пилето е невинно същество. Не бива да го убиваме“. Мислеха ме за модерна, защото идвах от града. Не разбираха, че в очите на хората от Исламабад и дори от Пешавар съм много изостанала.

Понякога ходехме на семейни излети в планината или долу край реката. Реката беше голяма, твърде дълбока и бърза, за да я пресечеш през лятото, докато се топят снеговете. Момчетата ловяха риба със земни червеи, които нанизваха като мъниста на връв, провесена от дълга пръчка. Някои от тях си подсвиркваха, защото си въобразяваха, че така подмамват рибата. Рибата не беше особено вкусна. Имаше много груба и рогова муцуна. Казвахме й чакварти. Случваше се момичетата да ходим групово на пикник край реката с гърнета ориз и шербет. Най обичахме да си играем на „сватба“. Разделяхме се на две групи, уж на две семейства, и всяко семейство трябваше да сгоди някое момиче, за да извършим после сватбения ритуал. Всички ме искаха в семейството си, защото идвах от Мингора и бях модерна. Най-красивото момиче беше Танзела и ние често я давахме на другата група, за да може после да дойде при нас като булка.

Най-важната част от играта са накитите. Вземахме обици, гривни и огърлици, за да гиздим булките, и пеехме боливудски песни. После гримирахме момичето с грима, който бяхме взели от майките си, потапяхме ръцете й в топла вар и сода, за да ги избелим, и боядисвахме ноктите й с къна. Щом приключехме, булката се разплакваше, а ние започвахме да я галим по косата и да я успокояваме: „Бракът е част от живота. Дръж се добре със свекърва си и свекъра си, че и те да се отнасят добре с теб. Грижи се за съпруга си и бъди щастлива“.

Понякога имаше истинска сватба с големи празненства, които се точеха по няколко дни, а семейството се разоряваше или затъваше в дългове. Булката носеше много красиви дрехи и цялата беше накичена със злато, с гривни и колиета от двете семейства. Четох, че Беназир Бхуто настоявала да носи стъклени гривни на сватбата си, за да даде пример, но традицията по окичването на булката със злато се съхрани. Случваше се от мините да пристигне ковчег от шперплат. Жените се събираха в къщата на съпругата или майката на загиналия мъж и надаваха вой, който отекваше в цялата долина и от който ме полазваха тръпки.

Нощем в селото беше много тъмно, блещукаха само газените лампи в къщите по склоновете. По-възрастните жени бяха неграмотни, но всички умееха да разказват приказки и рецитираха така наречените тапа, пущунските двустишия. Баба ми беше голяма майсторка. Стиховете обикновено бяха за любов или за пущунския народ. „Никой пущун не напуска родината си по собствена воля — казваше баба. — Заминава или от бедност, или от любов.“ Лелите ми ни плашеха с истории за духове като тази за Шалгватай, мъжа с двайсет пръста, който щял да спи в леглата ни, така ни предупреждаваха. Пищяхме уплашено, макар че на пущу пръстите на краката и на ръцете се назовават с една и съща дума, следователно всички имахме по двайсет пръста, но тогава не го разбирахме. За да ни накарат да се измием, лелите ни разказваха за страховитата Шашака, която преследвала децата с калните си ръце и миризлив дъх, ако не са се изкъпали или не са си измили косата, и ги превръщала в мръсни жени с коси като миши опашки, гъмжащи от гадинки. Можела дори да те убие. През зимата, когато родителите не искаха децата им да стоят навън на снега, им разказваха, че първата стъпка в снега винаги трябва да направи лъв или тигър. Едва след като лъв или тигър остави следа в снега, и децата имали право да излязат.

Когато пораснахме, започна да ни доскучава на село. Телевизор имаше само в къщите на по-богатите семейства, а компютър нямаше никой.

Жените в селото криеха лицата си, когато напускаха женските отделения на къщите, и нямаха право да се срещат и да разговарят с мъже, които не са техни близки роднини. Аз носех по-модерни дрехи и не се забулвах дори когато поотраснах. Един от братовчедите ми се ядоса и попита татко: „Малала защо не е забулена?“, а той му отговори: „Тя е моя дъщеря, ти си гледай своите дела“. Обаче някои роднини се притесняваха, че хората ще клюкарстват, че не спазваме пущунвали, както си му е редът.

Гордея се, че съм пущунка, но понякога ми се струва, че има още много да се желае от установените правила на поведение по отношение на жените. За нас работеше жена на име Шахида, която имаше три малки дъщери. Тя ми каза, че когато била само на десет, баща й я продал на възрастен мъж, който вече си имал съпруга, но искал по-млада. Момичета изчезват не само защото се женят. Имаше едно красиво петнайсетгодишно момиче, което се казваше Сима. Всички знаеха, че тя е влюбена в едно момче, което наминаваше понякога, а Сима го гледаше изпод дългите си черни мигли, за които всички останали момичета й завиждаха. В нашето общество, когато момиче флиртува с момче, то посрамва семейството, но мъжете могат да го правят. Казаха ни, че Сима се е самоубила, но по-късно научихме, че всъщност близките й са я отровили.

Имаме традиция свара, по силата на която едно момиче може да бъде дадено на друго племе, за да се реши някоя вражда. Официално е забранено, но още се прави. В нашето село имаше една вдовица Сорая, която се омъжи за вдовец от друг род, враждуващ с нейното семейство. Никой не може да се ожени за вдовица без разрешение от семейството й. Когато близките на Сорая научили, страшно се разгневили. Заплашили семейството на вдовеца и се наложило да се свика джирга на местните старейшини, за да бъде потушена разпрата. Старейшините решили да накажат семейството на вдовеца и то да даде най-красивото си момиче за съпруга на най-неугледния кандидат от другия род. Момчето не ставало за нищо и било толкова бедно, че се наложило бащата на булката да плати всички разходи. Защо трябва да бъде съсипан животът на едно момиче, за да се реши спор, с който тя няма нищо общо?

Когато се оплаках за всички тези неща пред татко, той ми обясни, че съдбата на жените в Афганистан е още по-тежка. В годината на моето раждане група хора, наречени талибани, предвождани от едноок молла, завзели властта в страната и започнали да опожаряват девическите училища. Принуждавали мъжете да си пускат дълги бради, а жените да носят бурки. Носенето на бурка е все едно да ходиш в грамадно перо за бадминтон от плат и да гледаш през тясна мрежа, а през горещите дни отдолу е като в пещ. На мен поне не ми се налага да нося бурка. Татко ми обясни, че талибаните забранявали на жените дори да се смеят на глас или да носят бели обувки, защото бялото било „мъжки цвят“. Арестували жени и ги биели само защото имат лакирани нокти. Тръпки ме полазиха, докато слушах този разказ.

Четях си моите книги — „Ана Каренина“ и романите на Джейн Остин — и вярвах в думите на татко: „Малала е волна като птичка“. Когато чувах да разказват за зверствата в Афганистан, се гордеех, че съм в Суат. „Тук момичетата ходят на училище“, казвах. Талибаните обаче бяха съвсем близо и бяха пущуни като нас. В моите очи долината беше слънчева, не виждах облаците, скупчили се зад планините. „Ще браня свободата ти, Малала — уверяваше ме татко. — Продължавай да мечтаеш.“