Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (27) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Епилог
Едно дете, един учител, една книга, една писалка…

Бирмингам, август 2013 г.

През март се преместихме от високия блок в къща под наем на зелена улица, но като че ли сме тук на къмпинг. Всичките ни вещи още са в Суат. Навсякъде има кашони, пълни с милите писма и картички, които ни изпращат хората, а в едната стая има пиано, на което никой от нас не може да свири. Мама се оплаква от стенописите на гръцки богове по стените и гравираните ангели по таваните, които я наблюдавали.

Къщата ни се струва голяма и празна. Намира се зад електрическа желязна порта и понякога ни се струва, че сме под домашен арест. Отзад има голяма градина с много дървета и зелена морава, на която с братята ми играем крикет. Но не можем да играем на покрива, няма деца, които пускат хвърчила по улиците, нито идват съседи с молба да им услужим с чаша ориз или три домата. Само една стена ни дели от съседната къща, а сякаш сме на километри.

Погледна ли навън, виждам мама да обикаля из градината, покрила главата си с шал, и да храни птиците. Изглежда така, като че ли пее, може би любимата си тапа: „Не убивай гълъбите в градината./ Убиеш ли един, другите няма да дойдат“. Дава на птиците остатъците от вечерята ни и в очите й има сълзи. Храним се почти със същото, с което и у дома — ориз и месо за обяд и вечеря, а закусваме с пържени яйца, чапати и понякога мед — традиция, въведена от малкия ми брат Атал, макар че любимото му бирмингамско откритие са сандвичите с нутела. Винаги обаче има остатъци. Мама се натъжава от това разхищение на храна. Знам, че си спомня за децата, които хранехме у дома, за да не отиват на училище с празен корем, и се пита как ли са сега.

В Мингора, когато се връщах у дома, там винаги имаше някой. Сега не мога да повярвам, че съм се молила за един ден спокойствие и малко уединение, за да си напиша домашните. Тук чувам само чуруликането на птиците и електронните игри на Хушал. Седя сама в стаята си, подреждам пъзел и копнея за гости.

Нямахме много пари и родителите ми знаеха какво е да гладуваш. Мама никога никого не е връщала. Веднъж на прага ни дойде една бедна жена, напечена от слънцето, жадна и гладна. Мама я покани и й даде храна, а жената беше толкова щастлива. „Дано Бог винаги да държи вратата ви отворена, където и да се намирате.“

Знам, че мама е самотна. Тя беше много общителна — следобед всички съседки се събираха на задната ни веранда, а жените, които работеха по други къщи, идваха да си починат. Сега постоянно говори по телефона с хората у дома. Трудно й е тук, защото не знае английски. Къщата има всички удобства, но отначало за нея те бяха загадка и някой трябваше да й покаже как работят фурната, пералнята и телевизорът.

Както обикновено, татко не помага в кухнята.

— Аба, говориш за правата на жените, но мама върши всичко! Ти дори не си вдигаш съдовете от чая — подкачам го.

Тук има автобуси и влакове, но не сме сигурни кой къде отива. На мама й липса пазаруването на Чина Базар. По-щастлива е, откакто пристигна братовчед ми Шах. Той има кола и я води на пазар, но не е същото, защото тя не може да обсъди с приятелките и съседките си какво е купила.

Някъде в къщата се захлопва врата и мама подскача — напоследък се стряска и от най-дребния шум. Често плаче и ме прегръща.

— Малала е жива — казва. Държи се с мен така, все едно не съм най-голямото, а най-малкото й дете.

Знам, че и татко плаче. Плаче дори когато отметна косата си настрани и той види белега на главата ми, плаче, когато се събуди от следобедната си дрямка, чуе детски гласове в градината и осъзнае с облекчение, че един от тях все още е моят. Знае, че някои хора обвиняват него за стрелбата по мен, защото като някой амбициозен баща, решен да направи детето си шампион по тенис, ме е подтиквал да говоря открито — все едно аз нямам глава на раменете си. Трудно му е. Изоставил е всичко, за което се е трудил упорито двайсет години — училището, което е изградил от нулата, а сега има три сгради с 1100 ученици и седемдесет учители. Знам, че той много се гордее с онова, което е създал сам, след като е бил бедно момче от малко селце между Бялата и Черната планина. „Ако посадиш дърво и го поливаш, имаш право да седиш в сянката му“, казва той.

Мечтата му беше да има голямо училище в Суат, което да предлага качествено образование, да живее спокойно и в страната ни да има демокрация. У нас татко си беше извоювал уважение и статут в обществото благодарение на дейността си и на помощта, която оказваше на хората. Никога не си е представял, че ще живее в чужбина, и се разстройва, когато хората допускат, че е искал да дойде да живее във Великобритания. „Човек, който е учил осемнайсет години, има хубав живот и семейство, а се оказва захвърлен като риба на сухо само защото открито брани правото на момичетата да получават образование?“ Понякога казва, че от вътрешно разселен е станал външно разселен човек. Често, докато се храним, си говорим за къщи и си припомняме разни неща. Всичко ни липсва, дори вонливата река. Татко казва: „Ако знаех, че ще стане така, щях да хвърля последен поглед назад, както е направил Пророкът (Аллах да го благослови), когато заминавал от Мека за Медина. Все поглеждал назад“. Някои неща в Суат вече ни се струват като истории за далечно място, като нещо, за което само сме чели.

Татко прекарва голяма част от времето си по конференции, посветени на образованието. Чувства се странно, че хората искат да го чуят заради мен, а не обратното. Преди ме знаеха като негова дъщеря, сега него го знаят като мой баща. Когато отиде във Франция да получи една награда от мое име, казал на присъстващите: „В моята част на света хората се прочуват със синовете си. Аз съм от малцината бащи, станали известни с дъщерите си“.

На вратата на стаята ми виси елегантна нова униформа — тъмнозелена, а не яркосиня — за училище, в което никому не се присънва кошмарът, че може да бъде нападнат, защото се образова, или че може да взривят сградата. През април вече бях достатъчно добре, за да тръгна на училище в Бирмингам. Прекрасно е, че отново уча и че не се чувствам уплашена, както в Мингора, където все се озъртах, да не би да изскочи някой талибан. Училището е хубаво. Много предмети са същите като у дома, но учителите използват „Пауър Пойнт“ и компютри, а не тебешир и черни дъски. Учим и някои различни предмети — музика, изобразително изкуство, компютри. Имаме и часове по домашен бит, в които се учим да готвим. Имаме и практически занимания по точните науки, което рядко се случваше в Пакистан. Неотдавна получих само 40 от 100 точки на изпита по физика, тя все още е сред любимите ми предмети. Приятно ми е да уча за Нютон и за основните принципи, на които се подчинява цялата Вселена.

Но и аз като мама съм самотна. Нужно е време, за да си намеря добри приятелки, каквито имах у дома; момичетата в тукашното училище се държат различно с мен. „О, това е Малала“, възкликват хората, като ме видят, защото ме възприемат като Малала, активистката, която се бори за правата на момичетата. В училище „Хушал“ си бяха просто Малала, момичето с гъвкавите стави, което всички познаваха открай време, което обичаше да се шегува и рисуваше картинки, за да обяснява нещата. А, и също, което все се караше с брат си и с най-добрата си приятелка! Мисля, че във всеки клас има по едно много възпитано, много интелигентно и дори гениално момиче, много популярно момиче, красиво момиче, стеснително момиче, палаво момиче… но в новия си клас още не съм се ориентирала коя каква е.

Тук няма на кого да разказвам шегите си, затова си ги помня и ги разказвам на Мониба по скайп. Първият ми въпрос винаги е: „Какви са новините от училище?“. Приятно ми е да научавам кой с кого се е счепкал и на кого се е скарал учителят. Мониба е първа в класа на повечето изпити напоследък. Съучениците ми още пазят мястото ми в класната стая и са сложили табелка с името ми, а в мъжкото училище господин Амджад е окачил голям плакат с мен на входа, който го посреща всеки ден, когато влиза в кабинета си.

Описвам Англия на Мониба. Разказвам й за улиците с редици от еднакви къщи — не като у дома, където всичко е разбъркано и до грамадна къща палат може да стои кирпичена съборетина. Описвам й красивите стабилни сгради, които издържат на земетресения и наводнения, но нямат плоски покриви, на които можеш да си играеш. Обяснявам й, че Англия ми харесва, защото хората спазват правилата, уважават полицаите и всичко се случва навреме. Управлява правителството и не се налага никой да знае името на главнокомандващия армията. Виждам как жените работят неща, за които ние в Суат дори не можем да мечтаем. Работят в полицията и охранителните фирми, управляват големи компании и се обличат както си поискат.

Не мисля често за стрелбата, макар че отражението ми в огледалото неизменно ми я напомня. Операцията на нерва мина възможно най-добре, но никога няма да съм каквато бях. Не мога да примигвам докрай, а лявото ми око се затваря доста, докато говоря. Приятелят на татко Хидаятула го уверява, че трябва да се гордее с окото ми. „Това е красотата на нейната жертва“, така казва.

Все още не се знае със сигурност кой ме е прострелял въпреки признанието на човек на име Атаула Хан, че той е извършителят. Полицията не е успяла да го залови, но твърдят, че водят разследване и искат да ме разпитат.

Не помня какво точно се случи през онзи ден, но понякога ми просветват отделни моменти. Връхлитат ме неочаквано. Най-лошият беше през юни, когато бяхме в Абу Даби и пътувахме за Саудитска Арабия, за да извършим умра. Отидох в един търговски център с мама, защото тя искаше да си купи специална бурка, с която да се моли в Мека. Аз не исках. Щях само да се загърна с шала си, защото не е казано, че жената трябва да носи бурка. Докато се разхождахме из магазините, изведнъж видях край себе си много мъже. И като че ли ме дебнеха с оръжие и щяха да стрелят по мен. Бях ужасена, но не казах нищо. Помислих си: Малала, ти вече си се изправяла пред смъртта, живееш втори живот. Не се страхувай — ако се боиш, не можеш да продължиш напред.

Ние вярваме, че когато зърнем за пръв път Кааба, обгърнатия с черен плат куб в Мека, който е най-святото ни място, Бог ще сбъдне всяко наше желание. Когато се молихме пред Кааба, се молихме за мир в Пакистан и за образование на децата и аз усетих, че съм се разплакала. Но когато отидохме на други свети места в пустинята, където Пророкът (Аллах да го благослови) е живял и проповядвал, се шокирах от хартийките от закуски и празните шишета. Хората сякаш бяха забравили, че трябва да опазват историята. Помислих си, че са забравили хадисите за чистота на вярата.

Моят свят се е променил много. По лавиците на дневната ни в къщата под наем има награди от цял свят — от Америка, Индия, Франция, Испания, Италия и Австрия, от много места. Номинираха ме дори за Нобеловата награда за мир — оказах се най-младата номинирана. Когато получавам награди за представянето си в училище, се радвам, защото много съм се трудила за тях, но тези награди са различни. Признателна съм за тях, ала те само ми напомнят още колко много работа ме чака, за да постигна целта си всяко момиче и момче да получават образование. Не желая да мислят за мен като за „момичето, простреляно от талибаните“, а като за „момичето, което се бори за образование“. Това е каузата, на която искам да посветя живота си.

На шестнайсетия си рожден ден бях в Ню Йорк, за да говоря пред Обединените нации. Страшничко е да се изправиш пред публиката в огромна зала, където са говорили много световни лидери, но знаех какво искам да кажа. Това е твоят шанс, Малала, казах си. Намирах се само сред 400 души, но отправех ли поглед навън, си представях още милиони. Написах речта си, имайки предвид не само делегатите от ООН, написах я за всеки човек на планетата, който може да помогне за промяната към по-добро. Исках да стигна до всички бедни хора, чиито деца са принудени да работят, до жертвите на тероризма и на липсата на образование.

Дълбоко в сърцето си се надявах да стигна до всяко дете, а то да почерпи смелост от думите ми и да защити правата си.

Носех един от белите шалове на Беназир Бхуто и любимия си розов шалвар-камиз и призовах световните лидери да гарантират правото на образование за всяко дете по света. „Нека да вземем учебниците и писалките си — казах. — Те са най-мощните ни оръжия. Едно дете, един учител, една книга и една писалка могат да променят света.“ Не знаех как се приема речта ми, преди публиката да стане на крака и да ме аплодира. Мама плачеше, а татко каза, че съм станала дъщеря на всички хора.

Още нещо се случи през онзи ден. Мама за пръв път позволи да я снимат публично. Не й беше никак лесно, защото цял живот беше спазвала обичая на забулването и дотогава не беше показвала лицето си пред обектив.

На следващия ден на закуска Атал ми каза в хотела: „Малала, не разбирам защо си известна. Какво си направила?“. През цялото време, докато бяхме в Ню Йорк, той се вълнуваше повече от Статуята на свободата, от Сентръл Парк и от любимата си игра „Бейблейд“!

След речта получих послания с подкрепа от цял свят, но от моята страна мълчаха, само по Туитър и Фейсбук видяхме, че много от моите пакистански братя и сестри са се настроили срещу мен. Обвиняваха ме, че говоря, тласкана от „младежка жажда за слава“. Един от коментарите гласеше: „Не й пука за имиджа на страната ни, не й пука за училището. В крайна сметка тя ще получи каквото иска — луксозен живот в чужбина“.

Не се сърдя. Знам, че хората говорят така, защото са виждали лидери и политици в нашата страна, които не спазват обещанията си. А положението в Пакистан се влошава с всеки изминал ден. Заради неспирните терористични атаки цялата държава е в шок. Хората са изгубили доверие един в друг, но аз бих искала да уверя всички, че не търся подкрепа за себе си, а за каузата си в полза на мира и образованието.

Най-учудващото писмо, което получих след речта си, беше от един талибански командир, неотдавна избягал от затвора. Казва се Аднан Рашид и преди е служил в Пакистанските военновъздушни сили. Беше в затвора от 2003 г. за опит за покушение над президента Мушараф. Пишеше, че талибаните не са ме нападнали заради кампанията ми в полза на образованието, а защото съм се опитвала да „оклеветя техните усилия да наложат ислямска законност“. Твърдеше, че ми пише, защото бил шокиран от стрелбата по мен и му се искало да може да ме предупреди предварително. Пишеше също, че ще ми простят, ако се върна в Пакистан, облека бурка и отида в медресе.

Журналистите ме подтикваха да му отговоря, но аз си мислех: кой е този човек, та да говори такива неща? Талибаните не ни управляват. Става дума за моя живот, сама избирам как да го живея. Но Мохамед Ханиф написа статия, в която изтъкваше кое било хубавото в писмото на онзи талибан: толкова много хора твърдели, че по мен не е стреляно, а ето че талибаните поели отговорността.

Знам, че ще се върна в Пакистан, но когато кажа на татко, че искам вече да се прибираме, той намира извинения. „Не, джани, лечението ти не е приключило“ или „Училищата в Англия са добри. Трябва да останеш тук и да трупаш знания, за да използваш въздействащо думите си.“

Има право. Искам да уча и да съм добре подготвена да използвам оръжието на знанието. Тогава ще мога да се сражавам по-ефикасно за каузата си.

Днес всички знаем, че образованието е наше основно право. Не само на Запад, ислямът също ни осигурява това право. Според него всяко момиче и всяко момче трябва да ходят на училище. В Корана пише, че Бог иска да притежаваме знание. Иска да знаем защо небето е синьо, да знаем за океаните и звездите. Давам си сметка, че борбата ще е голяма — на света има петдесет и седем милиона деца, които не са стъпвали в училище, а трийсет и два милиона от тях са момичета. За жалост, моята родина Пакистан е сред най-лошите примери: над 5 милиона деца не са посещавали дори начално училище, въпреки че според конституцията ни всяко дете има това право. Имаме почти петдесет милиона неграмотни възрастни, две трети от които са жени като майка ми.

Талибаните продължават да убиват момичета и да взривяват училища. През март нападнаха училището в Карачи, което навремето посетихме. На спортната площадка хвърлили бомба и граната точно преди началото на церемония по връчването на награди. Загинал директорът Абдур Рашид, а осем деца на възраст между пет и десет години били ранени. Осемгодишно дете останало инвалид. Когато научи новината, мама плака безутешно.

— Докато нашите деца спят, ние не даваме и косъм да падне от главите им — каза тя, — а има хора с оръжие, които стрелят по тях или мятат бомби. Изобщо не ги интересува, че жертвите са деца.

Най-шокиращото нападение беше през юни в Кета, когато терорист самоубиец взривил автобус с четирийсет ученички от девически колеж. Четиринайсет от тях загинали. После ранените били проследени до болницата, където терористите разстреляли и няколко медицински сестри.

Не само талибаните убиват деца. Има и нападения с безпилотни самолети, войни и глад. А понякога собствените им роднини ги убиват. През юни две момичета на моята възраст бяха убити в Гилгит, малко по на север от Суат, защото качили в интернет материал как танцуват под дъжда, облечени с традиционни дрехи и шалове. Оказа се, че ги застреляла мащехата им.

Днес Суат е по-мирно място от редица други, но все още навсякъде има военни — четири години след като уж прогониха талибаните. Фазлула продължава да е на свобода, а шофьорът на нашия микробус е под домашен арест. Долината ни, някога известна като рай за туристите, сега е плашещо място. Чужденците, които искат да ни посетят, трябва първо да получат разрешение от властите в Исламабад. Хотелите и магазините за сувенири са празни. Ще мине доста време, преди туристите да се върнат.

Миналата година видях много други места, но за мен моята долина си остава най-прелестното кътче на света. Не знам кога ще я видя отново, но съм сигурна, че това ще се случи. Какво ли е станало с манговите семена, които посях в градината ни по време на Рамадана? Дали някой ги полива, та един ден бъдещите поколения синове и дъщери да берат плодовете им?

Днес се погледнах в огледалото и се замислих за секунда. Преди време молех Бог да порасна с още няколко сантиметра, а вместо това той ме направи висока до небето, толкова висока, че не мога да се премеря. Затова му поднесох стоте молитви, които му бях обещала, ако порасна.

Благодарна съм на Аллах. Всеки ден разговарям с него. Той ме постави достатъчно нависоко, за да стигна до хората, но ме натовари и с отговорности. Мир всеки ден на всяка улица, във всяко село и всяка страна — за това мечтая. Образование за всяко момче и момиче по света. Мое право е да мога да седна и да чета учебниците си заедно с моите приятели в училище. Мечтая да видя как всяко човешко същество се усмихва щастливо.

Аз съм Малала. Светът ми се промени, но аз не съм.