Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (20) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634

История

  1. — Добавяне

18
Жената и морето

Леля Наджма се разплака. За пръв път виждаше морето. Цялото семейство седяхме на скалите, гледахме към водата и вдишвахме соления мирис на Арабско море. Такава необятна шир, кой би могъл да знае къде е краят му! Тогава бях много щастлива.

— Някой ден искам да прекося това море — заявих.

— Какви ги говори Малала? — възкликна леля, като че ли бях изръсила нещо невъзможно.

Все още се мъчех да проумея факта, че тя от трийсет години живее в крайбрежния град Карачи, а никога не е виждала морето. Съпругът й не я бе водил на брега, а ако тя някак успееше да се измъкне от къщи, нямаше как да се ориентира по табелите, защото не можеше да чете.

Седях на скалите и размишлявах над факта, че отвъд водата има страни, в които жените са свободни. Пакистан е имал жена министър-председател, а в Исламабад се запознах с онези впечатляващи работещи жени, но, така или иначе, у нас повечето жени зависят изцяло от мъжете. Моята директорка Мариам е силна и образована жена, но в нашето общество тя не може да живее сама, за да ходи на работа. Трябва да живее със съпруг, с брат или с родителите си.

Когато жените в Пакистан твърдят, че искат независимост, хората си мислят, че те просто не желаят да се подчиняват на бащите, братята или съпрузите си. Ала не означава това. Означава, че искаме самостоятелно да вземаме решения. Искаме да бъдем свободни да ходим на училище или на работа. В Корана никъде не пише, че жената трябва да зависи от мъжа. Няма небесни закони всяка жена да слуша някой мъж.

— Отнесла си се някъде далече, джани — прекъсна мислите ми татко. — За какво си се размечтала?

— За прекосяването на морета, аба — отговорих.

— Забрави всичко това! — провикна се брат ми Атал. — На плажа сме и аз искам да пояздя камила!

 

 

Беше януари 2012 г. и ние бяхме в Карачи като гости на телевизия „Гео“, след като правителството в Синдх оповести, че ще нарекат една девическа прогимназия на Мишън Роуд на мое име. Брат ми Хушал вече учеше в Аботабад, затова бяхме само родителите ми, аз и Атал. Летяхме до Карачи — за пръв път се качвахме на самолет. Пътуването е само два часа, които за мен бяха невероятни. С автобус щеше да ни отнеме най-малко два дни. В самолета забелязахме, че някои хора не успяват да намерят местата си, защото не могат да прочетат буквите и цифрите. Моето място беше до прозореца, откъдето се виждаха пустините, планините и полята долу. Колкото по на юг отивахме, толкова по-суха ставаше земята. Вече ми липсваше зеленината на Суат. Разбирах защо, когато нашите хора отиват да работят в Карачи, винаги настояват да бъдат погребани в хладната ни долина. Докато пътувахме от летището към хостела, се смаях колко много хора, къщи и коли има. Карачи е един от най-големите градове на Земята. Стори ми се странно, като си помислих, че при основаването на Пакистан е бил само пристанище с население от 300 000 души. Джина беше живял тук и беше направил града своя първа столица. Много бързо насам се бяха стекли милиони мюсюлмански бежанци от Индия, наричани мухаджири, което ще рече „имигранти“, говорещи урду. Днес в града живеят около двайсет милиона. Всъщност това е най-големият пущунски град в света, макар да е далече от земите ни — между пет и седем милиона пущуни са пристигнали тук, за да работят.

За жалост, Карачи е станал и град с много насилие — тук непрекъснато има сблъсъци между мухаджири и пущуни. Кварталите на мухаджирите, които видяхме, изглеждаха много организирани и подредени, а пущунските — мръсни и хаотични. Почти всички мухаджири подкрепят партия, наречена ДМД, чийто лидер е Алтаф Хусайн, който живее в изгнание в Лондон и общува с хората си по скайп. ДМК е стройно организирано движение, а общността на мухаджирите е много сплотена. За разлика от тях ние, пущуните, сме много разединени — някои са последователи на Имран Хан, защото е пущун, хан и прочут играч на крикет, други са почитатели на молла Фазлур Рехман, защото неговата партия „Джамиат Улема-е-Ислам“ е ислямска, трети са последователи на светската НПА, защото е пущунска националистическа партия, а има и такива, които са привърженици на ПНП (Пакистанска народна партия) на Беназир Бхуто или на ПМЛ (Пакистанска мюсюлманска лига) на Наваз Шариф.

Отидохме в народното събрание на Синдх, където всички членове ме аплодираха. След това посетихме някои училища, включително онова, което беше кръстено на мен. Там изнесох реч за значението на образованието и говорих за Беназир Бхуто, защото това беше нейният град. „Всички трябва да работим заедно за правата на момичетата“, казах. Децата ми попяха и ми подариха рисунка — бяха ме нарисували, отправила поглед към небето. Беше едновременно странно и чудесно да видя името си на табелата на едно училище, подобно на името на героинята Малалаи от Майванд, на която са кръстени толкова много училища в Афганистан. През следващата ваканция с татко планирахме да отидем да поговорим с родителите и децата в далечните планински райони на Суат за значението на грамотността. „Ще бъдем като проповедници на образованието“, казах.

По-късно през същия ден посетихме леля и вуйчо. Живееха в съвсем малка къща и татко най-сетне разбра защо бяха отказали да го приютят, докато е бил студент. Пътьом минахме през площад „Ашикан е-Расул“ и се смаяхме, когато видяхме портрет на убиеца на губернатор Салман Тасир, украсен с гирлянди от розови листенца, все едно е светец. Татко се разгневи: „В двайсетмилионен град няма ли поне един човек, който да свали това?“.

Имаше едно важно място, което трябваше да включим в посещението си в Карачи, освен излета на морския бряг и обиколката из огромните базари, откъдето мама купи много дрехи. Трябваше да отидем в гробницата на нашия основател и велик водач Мохамед Али Джина. Тя е много спокойна сграда от бял мрамор, някак откъсната от оживлението на града. Почувствахме я като светиня. Беназир бе идвала насам, за да произнесе първата си реч след завръщането си в Пакистан, когато бе взривен автобусът й.

Охраната ни обясни, че тялото на Джина всъщност не се намира в камерата в главното помещение под един огромен полилей, дар от Китай. Истинската гробница е един етаж по-долу, където той е положен до сестра си Фатима, починала много по-късно. В съседство е гробницата на първия ни министър-председател Лиакат Али Хан, който бил убит.

След това отидохме в малкия музей отзад, където са показани белите папийонки, които Джина си поръчвал от Париж, костюмите му с жилетки, ушити в Лондон, стиковете му за голф и специалните сандъци за пътуване с чекмеджета за дванайсет чифта обувки, включително любимите му двуцветни чепици. По стените имаше много снимки. На кадрите от първите дни на Пакистан от изпитото лице на Джина веднага ставаше ясно, че той умира. Кожата му изглеждаше тънка като хартия. Навремето пазели заболяването му в тайна. Джина пушел по петдесет цигари дневно. Тялото му било съсипано от туберкулозата и от рака на белия дроб, когато лорд Маунтбатън, британският вицекрал на Индия, се съгласил Индия да бъде разделена, щом получи независимост. След това той казал, че ако е знаел за наближаващия край на Джина, щял да протака и Пакистан нямало да съществува. Джина починал през септември 1948 г., около година след това. Три години по-късно първият ни министър-председател бил убит. Още от самото начало над страната ни тегне прокоба.

В музея са изложени и някои от най-прочутите речи на Джина. В една се казва, че в новосъздадената държава Пакистан хората от всички религии имат право да изповядват вярата си. В друга е говорил за важната роля на жените. Исках да видя жените в неговия живот, но съпругата му починала млада и била от общността на парсите, а единствената им дъщеря Дина останала в Индия и се омъжила за парс, на което не се гледало с добро око в новата ни мюсюлманска родина. Сега тя живее в Ню Йорк. Затова на повечето снимки в музея видях сестра му Фатима.

Трудно ми беше да посетя това място и да прочета онези речи, без да си помисля, че Джина щеше да е разочарован от Пакистан. Сигурно щеше да каже, че не е мечтал за такава страна. Мечтал е да бъдем независими, толерантни, добри един към друг. Искал е всички да имат право да изповядват религията си.

Попитах татко: „Щеше ли да е по-добре, ако не бяхме станали независима държава, а бяхме останали част от Индия?“. Струваше ми се, че преди създаването на Пакистан е имало непрекъснати сблъсъци между хиндуистите и мюсюлманите. А дори когато вече сме имали своя държава, още се водели битки, но вече между мухаджири и пущуни и между сунити и шиити. Вместо да се почитат взаимно, нашите провинции трудно се спогаждали. В Синдх често говорят за отделяне, а в Балучистан се води война, която почти не се отразява, защото е много далече. Всички тези сражения означават ли, че трябва отново да разделим страната си?

На излизане от музея се натъкнахме на млади мъже със знамена, които протестираха отвън. Казаха ни, че са представители на сарайките от Южен Пенджаб и искат да си имат самостоятелна провинция.

Хората се боричкаха за толкова много неща. Ако християните, хиндуистите или евреите наистина са ни врагове, както твърдят мнозина, защо мюсюлманите се сражават помежду си? Нашият народ е заблуден. Хората мислят, че главната им грижа трябва да бъде защитата на исляма, поради което ги подвеждат разни талибани, които преднамерено изопачават Корана.

Трябва да се съсредоточим над практическите проблеми. В страната ни има огромен брой неграмотни. Много жени са напълно лишени от образование. Живеем в държава, където взривяват училища. Нямаме нормално електроснабдяване. Не минава и ден, без да бъде убит поне един пакистанец.

 

 

В хостела ни дойде жена, която се казваше Шехла Анджум. Беше пакистанска журналистка, живяла в Аляска, и искаше да се срещне с мен, след като гледала документалния филм за нас на уебстраницата на „Ню Йорк Таймс“. Поговори първо с мен, после с татко. Забелязах сълзи в очите й. После тя попита татко:

— Зияудин, знаете ли, че талибаните са заплашили това невинно момиче?

Не знаехме за какво говори, затова тя влезе в интернет и ни показа, че в онзи ден талибаните са отправили заплахи срещу две жени: Ша Бегъм, активистка в Дир, и мен, Малала. „Тези двете агитират за секуларизъм и трябва да бъдат убити“, гласеше материалът. Не го приех на сериозно — в интернет се разпространяват страшно много неща, затова реших, че ако заплахата е реална, щяхме да чуем и от друго място.

Вечерта на татко звъннало семейството, което живееше у дома през последните осемнайсет месеца. Предишният им дом имал пръстен покрив, който течал, а ние разполагахме с две свободни стаи, затова те се настаниха при нас срещу нищожен наем, а децата им учеха безплатно. Имаха три деца и на нас ни беше приятно, че живеят у дома, защото си играехме заедно на покрива. Съобщили на татко, че вкъщи дошли полицаи и попитали дали сме получавали някакви заплахи. Щом чул това, татко се обадил на заместник-началника на полицията и му задал същия въпрос: „Защо, имате ли някаква информация?“. Полицаят настоял да се срещне с него, когато се върнем в Суат.

След това татко стана неспокоен и престоят в Карачи не му беше приятен. Личеше си, че родителите ми са много разстроени. Знаех, че мама още скърби за леля и че двамата се притесняват, задето получавам толкова много награди, но, изглежда, имаше и друго.

— Защо сте такива? — попитах. — Тревожите се за нещо, но не ни казвате.

Те ми разказаха за обаждането от къщи, но ме увериха, че не приемат сериозно заплахите. Не знам защо, но новината, че са ме набелязали, не ме разтревожи. Нали всеки знае, че един ден ще умре? Усещах, че никой не може да спре смъртта — няма значение дали умираш от рак, или те убива талибан. Така че трябваше да правя каквото искам.

— Ще се наложи да прекратим кампанията, джани, и да кротуваме известно време — каза татко.

— Но как така? — отговорих. — Нали ти казваше, че ако вярваме в нещо по-голямо от живота ни, гласовете ни ще се умножават, дори да загинем. Не можем да зарежем собствената си кампания.

Хората ме канеха да говоря на разни мероприятия. Как да им откажа с обяснението, че има проблем със сигурността ми? Не можехме да го направим, още по-малко като горди пущуни. Татко винаги повтаря, че героизмът е заложен в ДНК-то на пущуните.

Въпреки това се върнахме в Суат посърнали. Когато татко отиде в полицията, му показали цяла папка за мен. Казали му, че заради националната и международната си дейност съм привлякла вниманието на талибаните и че се нуждая от закрила заради смъртните заплахи от тяхна страна. Предложили охрана, но татко отказал. Много старейшини от Суат бяха загинали въпреки охраната си, а пенджабският губернатор беше убит от собствените си бодигардове. Освен това татко смяташе, че въоръжените охранители ще разтревожат родителите на учениците в училище, а той не искаше да излага и другите на опасност. Преди, когато получаваше заплахи, татко все казваше: „Нека да ме убият, но да убият само мен“.

Предложи да ме изпрати в пансион в Аботабад като Хушал, но аз не пожелах да замина. Татко се срещна и с местен полковник от армията, който му каза, че ако уча в колеж в Аботабад, няма да съм на по-сигурно място, но ако си кротувам, ще съм в безопасност в Суат. Затова, когато правителството на ХПХ предложи да ме направи посланик на мира, татко каза, че е по-добре да откажем.

Започнах да залоствам портата нощем.

— Надушва заплахата — каза мама на татко.

Той беше много нещастен. Непрекъснато ми нареждаше да дърпам пердетата в стаята си нощем, но аз не го правех.

Аба, положението е странно — казах му. — По време на талибанизацията бяхме в безопасност, а сега, когато няма талибани, сме в опасност.

— Да, Малала — отговори той. — Сега талибанизацията е специално за нас, за хора като теб и мен, които продължават да говорят открито. Всички останали в Суат са си добре. Шофьорите на рикши, търговците, те са в безопасност. Тази талибанизация е за конкретни хора и ние сме едни от тях.

Получаването на наградите имаше и друг недостатък — пропусках много от училище. След изпитите през март, купата, която сложих в новото си шкафче, беше за второто място.