Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (23) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634

История

  1. — Добавяне

Четвърта част
Между живота и смъртта

39_megdu_givota_smurtta.png

Оръдия на мрака! Как да не ви прокълна?

Вие превърнахте всеки пълен с обич дом в развалини.

21
„Боже, поверявам ти я“

Щом Усман разбрал какво се случва, натиснал докрай газта и подкарал към Централната болница на Суат. Другите момичета пищели и плачели. Аз съм лежала в скута на Мониба, а от главата и лявото ми ухо течала кръв. Изминали сме съвсем кратко разстояние, преди да ни спре полицай и да започне да задава въпроси, губейки ценно време. Едно от момичетата опипало шията ми, за да провери дали имам пулс.

— Жива е! — провикнала се тя. — Трябва да стигнем до болницата. Оставете ни на мира и заловете човека, който го направи!

Мингора ни се струва голям град, но всъщност е много малък и новината се разпространила бързо. Татко бил в Пресцентъра на събрание на Асоциацията на частните училища и току-що се качил да говори на сцената, когато телефонът му звъннал. Познал номера на училище „Хушал“ и подал телефона на приятеля си Ахмад Шах да се обади.

— Стреляли са по микробуса ти — прошепнал той напрегнато.

Татко пребледнял. Първата му мисъл била: Малала може да е била вътре! Опитал се да се успокои, че сигурно е бил някой ревнив младеж, който е стрелял във въздуха, за да засрами любимата си. Бил на важно събрание на около 400 директори, пристигнали от цял Суат да протестират срещу плановете на правителството да наложи централизирана регулация. Като президент на асоциацията, татко не смятал, че е редно да подведе всичките тези хора, затова изнесъл речта си по план. По челото му обаче избили капчици пот и за пръв път не се наложило някой да му даде знак, че е време да приключва.

Щом свършил, той не изчакал въпросите на публиката, а се втурнал към болницата с Ахмад Шах и още един приятел, който имал кола. Болницата била само на пет минути път. Когато пристигнали, заварили отвън тълпа, фотографи и телевизионни камери. Вече бил сигурен, че аз съм там. Избутал хората и хукнал към входа сред проблясващите светкавици. Аз съм лежала на носилка с превързана глава, затворени очи и разпиляна коса.

— Моята дъщеря, ти си моята храбра дъщеря, моята красива дъщеря — не спирал да нарежда той и да ме целува по челото и бузите.

Не знаел защо говори на английски. Струвало му се, че усещам присъствието му, макар да съм лежала със затворени очи. По-късно татко казваше: „Не мога да го обясня. Усещах, че тя реагира“. Някой твърди, че съм се усмихнала. Ала за татко не е било усмивка, а само дребен красив жест, от който разбрал, че не ме е изгубил завинаги. Най-лошото, което му се било случвало, било да ме види така. Всички деца са специални за родителите си, но за него аз бях целият му свят. Бях негов боен другар — отначало тайно като Гул Макаи, а после открито като Малала. Но татко смяташе, че ако талибаните нападнат някого, това ще е той, не аз. Разказваше, че се е почувствал като ударен от мълния. „Искаха да убият с един удар два заека — обясняваше той. — Да убият Малала и завинаги да ми затворят устата.“

Бил много уплашен, но не се разплакал. Наоколо гъмжало от хора. Всички директори от събранието дошли в болницата, имало огромен брой журналисти и активисти, като че ли целият град се бил изсипал там. „Молете се за Малала“, казал им татко. Лекарите го уверили, че са направили скенер, от който ставало ясно, че куршумът не е засегнал мозъка ми. Били почистили и превързали раната.

— О, Зияудин, какво направиха! — влетяла през вратата госпожа Мариам.

В онзи ден тя не беше на училище, защото се грижеше за бебето си. Зет й се обадил да провери дали е добре. Разтревожена, тя пуснала телевизора и чула новината за стрелбата в микробуса на училище „Хушал“. Щом научила, че съм простреляна, звъннала на съпруга си. Той я докарал в болницата на задната седалка на мотора си — истинска рядкост за почтена пущунска жена.

— Малала, чуваш ли ме? — повикала ме тя и аз съм изстенала.

Мариам се опитала да научи повече. Неин познат лекар й обяснил, че куршумът минал през челото ми, не през мозъка, затова животът ми не е застрашен. Тя посетила и другите две момичета, които били простреляни. Шазия била улучена на две места — в лявата ключица и в дланта, и била докарана в болницата заедно с мен. Кайнат отначало изобщо не усетила, че е ранена, а после открила, че куршумът е одраскал леко дясната й ръка, затова близките й също я довели в болницата.

Баща ми знаел, че трябва да провери как са двете момичета, но не искал и за минутка да се отделя от леглото ми. Телефонът му не спирал да звъни. Главният министър на Хайбер Пахтунхва се обадил пръв.

— Не се тревожете, ще разнищим случилото се — уверил той татко. — В болница „Лейди Рединг“ в Пешавар ви очакват.

Военните обаче поели нещата в свои ръце. В три следобед пристигнал местният командир и съобщил, че изпращат хеликоптер, който да откара мен и баща ми в Пешавар. Нямало време да вземат и мама, затова Мариам настояла и тя да тръгне, защото можело да ми трябва женска помощ. Семейството й не приело новината добре, защото тя още се грижеше за момченцето си, което неотдавна бе претърпяло операция, но Мариам ми беше като втора майка.

Когато ме качили в линейката, татко се опасявал, че талибаните ще нападнат отново. Струвало му се, че всички знаят кой е вътре. Площадката на хеликоптера била само на километър и половина, на пет минути път, но той през цялото време се страхувал. Когато сме пристигнали, хеликоптера още го нямало и на татко му се сторило, че чакаме с часове в линейката. Най-сетне хеликоптерът кацнал и ни качили — мен и татко, братовчед ми Ханджи, Ахмад Шах и Мариам. След излитането сме прелетели над военен спортен празник, а от тонколоните гърмяла патриотична музика. На татко му призлявало, докато ги слушал да пеят колко много обичат страната си. Патриотичните песни му прозвучали страшно неуместно, защото пред него лежала, простреляна в главата, петнайсетгодишната му полумъртва дъщеря.

 

 

Долу, на земята, мама гледала от покрива на къщата ни. Научила за раняването ми по време на урока си с госпожица Улфат, докато се мъчела да пише думи като „книга“ и „ябълка“. Отначало не й казали какво се е случило и тя си помислила, че микробусът е катастрофирал и аз съм си ударила крака. Хукнала обратно към къщи да съобщи на баба, която по онова време беше у дома. Казала й веднага да започне да се моли. Ние вярваме, че Аллах се вслушва най-напред в молитвите на беловласите. Едва тогава мама забелязала недояденото ми яйце от закуска. Навсякъде в къщата имаше мои снимки как получавам награди, което тя не одобряваше. Гледала ги и ридаела. Навсякъде била Малала, Малала.

Скоро къщата се напълнила с жени. В нашата култура, когато някой умре, жените се събират в къщата на покойника, а мъжете — в худжрата, не само близките роднини, а всички съседи.

Мама се смаяла, като дошли толкова хора. Седяла на молитвеното килимче и рецитирала сури от Корана. „Не плачете, молете се!“, казала на жените. След това в стаята влетели братята ми. Атал, който се прибрал пеша от училище, включил телевизора и научил, че съм простреляна. Повикал Хушал и двамата се присъединили към групата на плачещите. Телефонът не спирал да звъни. Хората успокоявали майка ми, че куршумът само се е плъзнал през челото ми. Мама била много объркана от различните версии: първо, че съм си наранила крака, после, че съм простреляна в главата. Смятала, че аз ще се озадача защо тя не идва, но хората я увещавали да не го прави, защото си мислели, че или съм мъртва, или ме местят. Един от приятелите на татко й се обадил да й съобщи, че ме отвеждат в Пешавар с хеликоптер, а тя трябва да пътува до там по земя. Най-трудният момент бил, когато някой донесъл вкъщи моите ключове, намерени на мястото на стрелбата.

— Не искам ключовете, искам си дъщерята! — проплакала майка ми. — За какво са ми ключовете без Малала?

После чули бръмченето на хеликоптера.

Площадката за кацане се намирала само на километър и половина от къщи, затова жените се втурнали към покрива. „Сигурно е Малала!“, мислели си. Докато гледали как хеликоптерът прелита отгоре, мама свалила забрадката си — рядкост за една пущунка — и я вдигнала към небето с две ръце, сякаш поднася жертвен дар. „Боже, поверявам ти я — промълвила тя към небето. — Не приехме да имаме охрана, ти си нашият пазител. Поверих я на Теб, Ти трябва да ми я върнеш.“

 

 

В хеликоптера съм повръщала кръв. Татко се ужасил, защото приел това като признак, че имам вътрешен кръвоизлив. Започвал да се обезверява. Но после Мариам забелязала, че се опитвам да избърша устата си с шала.

— Погледни, тя реагира! Това е чудесен признак.

Когато сме кацнали в Пешавар, допускали, че ще бъда откарана в болница „Лейди Рединг“, където имало добър и препоръчан невролог, доктор Мумтаз. Вместо това с тревога установили, че ги карат към Смесената военна болница. Това е голяма тухлена постройка с 600 легла и е още от времето на британското управление. Усилено се строеше ново високо крило. Пешавар е входът на ФУПР и след като армията навлезе в тези райони през 2004 г., за да нападне бунтовниците, в болницата бяха много натоварени и се грижеха за ранени войници и за жертви от честите самоубийствени атентати в града. Както в по-голяма част от страната ни, в СВБ има бетонни барикади и пропускателни пунктове като защита от терористи.

Спешно ме вкарали в интензивното отделение, което се намирало в самостоятелна сграда. Часовник над рецепцията показвал малко след пет следобед. Откарали ме в стъклен изолатор и ме включили на система. В съседната стая имало войник с ужасни изгаряния от самоделно взривно устройство, което откъснало единия му крак. Млад мъж влязъл и се представил като полковник Джунайд, неврохирург. Баща ми се разтревожил още повече. Мъжът никак не му приличал на лекар, струвал му се твърде млад.

— Ваша дъщеря ли е? — попитал полковникът.

Мариам се престорила, че е майка ми, за да може да влезе.

Полковникът ме прегледал. Не съм била в кома, но не съм говорела, не съм реагирала, само бързо съм примигвала. Полковникът зашил раната над лявата ми вежда, откъдето влязъл куршумът, но се учудил, че не го вижда на скенера.

— Има ли входна рана, трябва да има и изходна — отбелязал той. Опипал гръбнака ми и открил куршума, заседнал в лявата ми лопатка. — Явно е била наведена и с превита шия, когато са я простреляли — обяснил той.

После отново ме завели на скенер. Полковникът повикал татко в кабинета си, където му показал резултатите на един екран. Скенерът в Суат бил направен само от един ъгъл, а новото изследване показвало, че нараняването е много по-сериозно.

— Вижте, Зияудин, според скенера куршумът е минал много близо до мозъка. — Обяснил също, че частици от костта са увредили мозъчната обвивка. — Можем само да се молим на Бог. Ще почакаме и ще видим. На този етап няма да оперираме.

Татко се разтревожил още повече. В Суат лекарите го уверили, че става дума за нещо просто, а сега се оказвало много сериозно. А щом било толкова сериозно, защо не оперирали? Чувствал се притеснен, че е във военна болница. В нашата страна, където военните толкова пъти са завземали властта, хората често се притесняват от тях, особено в Суат, където армията толкова се забави да реагира срещу талибаните. Един приятел на татко му се обадил и казал:

— Махни я от тази болница. Нали не искаш да стане шахид милат (мъченица на народа) като Лиакат Али Хан.

Татко не знаел какво да прави.

— Объркан съм — признал на полковник Джунайд. — Защо сме тук? Мислех, че ни карат в цивилна болница. Бихте ли довели доктор Мумтаз?

— Но как ще изглежда това? — попитал полковник Джунайд обидено, и нищо чудно.

Впоследствие установихме, че въпреки младежкото си излъчване той тринайсет години е бил неврохирург в Пакистанската армия. Постъпил при военните, защото те разполагали с по-добро оборудване, и поел по стъпките на чичо си, който също бил неврохирург. Пешаварската СВБ била на предна линия във войната с талибаните и Джунайд всеки ден лекувал огнестрелни рани и пострадали от експлозии.

— Лекувал съм хиляди като Малала — казваше той впоследствие.

В онзи момент обаче татко не знаел това и страшно посърнал.

— Правете каквото смятате за редно — казал му. — Вие сте лекар.

През следващите няколко часа просто изчаквали да видят какво ще е положението, като медицинските сестри следели пулса и жизнените ми показатели. Понякога съм простенвала тихичко, помръдвала съм ръка или клепачите ми примигвали. Мариам ме зовяла: „Малала, Малала“. Веднъж съм отворила очи напълно. „Не бях забелязала колко красиви очи имаш — казала Мариам и добавила: — Недей така!“, защото съм се мъчила да сваля прикачения за пръста ми монитор.

— Не ме издавайте, госпожо — прошепнала съм аз, сякаш сме в училище. Госпожа Мариам беше строга директорка.

Късно вечерта дошла мама с Атал. Пътували четири часа, докарал ги приятел на татко. Преди да пристигне, Мариам й се обадила да я предупреди: „Когато видиш Малала, не плачи и не викай. Тя те чува, макар да изглежда, че не е така“. Татко също й се обадил и я предупредил да се подготви за най-лошото. Искал да я предпази от шока. Когато мама пристигнала, се прегърнали, сдържайки сълзите си.

— Ето го и Атал — казала ми тя. — Дойде да те види.

Атал бил много разстроен и много плакал.

— Мамо, Малала е толкова тежко ранена! — хлипал той.

Мама не била на себе си и не разбирала защо лекарите не ме оперират, за да махнат куршума. „Моята смела дъщеря, моята красива дъщеря“, повтаряла тя. Атал вдигал толкова шум, че накрая един санитар го завел в общежитието към болницата, където били настанени.

Татко се смаял от събралото се навън множество — политици, висши правителствени служители, министри на провинцията дошли да изкажат съчувствието си. Дори губернаторът бил там и дал на татко 100 000 рупии за лечението ми. В нашето общество е ласкателно някоя известна личност да посещава умиращ човек. Този път обаче татко се подразнил. Струвало му се, че тези хора просто чакат да издъхна, без да са направили нищо, за да ме защитят.

По-късно, докато се хранели, Атал включил телевизора. Татко веднага го изключил. В онзи момент не можел да понесе да гледа новини за покушението над мен. Когато излязъл от стаята, Мариам отново го включила. По всеки канал излъчвали материал с коментар, съставен от молитви и вълнуващи стихове, като че ли съм мъртва. „Моята Малала, моята Малала“, разплакала се мама. Мариам също.

Към полунощ полковник Джунайд помолил да се види с татко извън интензивното отделение.

— Зияудин, мозъкът на Малала се подува.

Татко не разбирал какво означава това. Лекарят му обяснил, че състоянието ми е започнало да се влошава, че съзнанието ми се замъглява и съм започнала да повръщам кръв. Полковник Джунайд поръчал трети скенер. На него се виждало, че мозъкът ми е опасно подут.

— Но нали куршумът не е проникнал в мозъка? — попитал татко.

Полковник Джунайд обяснил, че има счупена кост, чиито отломки са се врязали в мозъка, предизвикали са шок и са причинили подуването. Трябвало да отстрани част от черепа ми, за да осигури място на мозъка да се разширява, иначе налягането щяло да стане нетърпимо.

— Трябва да оперираме, за да й дадем шанс — казал той. — Не го ли направим, може да умре. Не искам после да съжалявате, че не сте предприели мерки.

На татко му се сторило много драстично да изрежат парче от черепа ми.

— Ще оцелее ли? — попитал той отчаяно, но на този етап не му вдъхнали почти никаква надежда.

Било смело решение от страна на полковник Джунайд, чиито началници не били толкова убедени, че е най-доброто, а и други хора му казвали, че трябва да ме изпрати в чужбина. Неговото решение обаче щяло да спаси живота ми. Татко му разрешил да оперира, а полковник Джунайд обещал да повика д-р Мумтаз да му помогне. Ръката на татко треперела, докато подписвал документите за съгласие. Там черно на бяло пишело „има вероятност пациентът да умре“.

Операцията започнала към един и половина. Мама и татко стояли пред залата.

— О, Боже, помогни на Малала да оздравее — молел се татко и се пазарял с Бог. — Дори ако трябва да живеем в пустинята Сахара, нека тя да отвори очи. Няма да мога без нея. О, Боже, дай й остатъка от моя живот, аз живях достатъчно. Дори увреждането да е сериозно, нека само да оцелее.

Накрая мама го прекъснала:

— Бог не е скъперник. Ще ни върне дъщерята, каквато си беше. — И започнала да се моли със свещения Коран в ръце. Застанала до стената и мълвяла думите отново и отново часове наред.

— Не бях виждала друг човек да се моли като нея — твърдеше госпожа Мариам. — Сигурна бях, че Бог ще откликне на такава молитва.

Татко се опитвал да не мисли за миналото и за това дали е бил прав да ме насърчава да говоря открито и публично.

В операционната полковник Джунайд изрязал с трион едно парче десет на осем сантиметра от горната лява част на черепа ми, за да има накъде мозъкът ми да се разширява. След това срязал подкожната тъкан отляво на корема ми и сложил вътре парчето кост, за да го съхрани. Направил ми трахеотомия, защото се опасявал, че отокът блокира дихателните ми пътища. Освен това отстранил съсиреци от мозъка ми и куршума от лявата ми лопатка. След всички тези манипулации ме сложили на командно дишане. Операцията отнела почти пет часа.

Въпреки молитвите на мама според татко деветдесет процента от хората отвън чакали да чуят новината за смъртта ми. Някои от тях, негови приятели и симпатизанти, били много разстроени, но той смятал, че други завиждат на популярността ни и смятат, че сме си го заслужили.

Татко си почивал за малко от напрежението пред операционната и седял навън, когато едно медицинска сестра се приближила към него.

— Вие ли сте бащата на Малала?

Сърцето му отново се свило. Сестрата го завела в някаква стая.

Татко си мислел, че ще му каже: „Съжалявам, но я изгубихме“, обаче вътре всъщност му обяснили, че им трябва човек, който да донесе кръв от кръвната банка. Изпитал облекчение, но се озадачил. Аз ли съм единственият, който може да донесе кръв, запитал се татко. Вместо него отишъл негов приятел.

Хирурзите излезли към пет и половина. Наред с всичко останало обяснили на татко, че са извадили парче кост от черепа и са го сложили в корема ми. У нас лекарите не обясняват нищо на пациентите и на роднините им, затова татко попитал смирено:

— Ако не възразявате, имам един глупав въпрос. Тя ще оцелее ли… как мислите?

— В медицината две и две невинаги прави четири — отговорил полковник Джунайд. — Ние си свършихме работата, отстранихме парче от черепа. Сега просто ще чакаме.

— Имам още един глупав въпрос — казал татко. — А какво ще правите с костта?

— След три месеца ще я поставим обратно — отговорил д-р Мумтаз. — Много е просто, ей така — плеснал той с ръце.

На следващата сутрин новините били добри. Движела съм ръце. После дошли да ме прегледат трима от най-известните хирурзи в провинцията. Казали, че полковник Джунайд и д-р Мумтаз са свършили великолепна работа и че операцията е минала добре, но трябва да ме вкарат в изкуствена кома, защото, ако дойда в съзнание, това ще бъде напрежение за мозъка.

Докато съм се люшкала между живота и смъртта, талибаните официално поели отговорност за покушението, но отрекли, че е заради моята кампания в полза на образованието. „Извършихме това нападение и ако някой говори против нас, ще бъде атакуван по същия начин — заявил Ехсанула Ехсан, говорител на ТТП. — Малала беше набелязана заради нейната водеща роля в пропагандирането на секуларизма… Тя е млада, но разпространява западната култура в пущунските райони. Тя е прозападно настроена, говори против талибаните и сочи за пример президента Обама.“

Татко разбирал какво има предвид онзи. След като спечелих държавната награда за мир предишната година, бях дала много интервюта по телевизията и в редица от тях ме питаха кои са любимите ми политици. Бях избрала Алдул Гафар Хан, Беназир Бхуто и президента Барак Обама. Бях чела за Обама и му се възхищавах, защото произлизаше от бедно семейство, а беше осъществил амбициите и мечтите си. Но представата за Америка в Пакистан се свеждаше до безпилотни самолети, тайни нападения на наша територия и Реймънд Дейвис.

Говорителят на талибаните заявил, че Фазлула е поръчал нападението по време на събрание преди два месеца. „Всеки, който заеме страната на правителството срещу нас, ще умре от нашата ръка — заявил той. — Ще видите. И други важни хора скоро ще станат жертви.“ Добавил, че използвали двама местни мъже от Суат да събират информация за мен и пътя ми до училище и че нарочно планирали нападението близо до пропускателен пункт, за да покажат, че са способни да нанесат удар навсякъде.

 

 

През онази първа сутрин, само няколко часа след операцията ми, внезапно настанало оживление, служителите оправяли униформите си и се спретвали. После устремно влязъл главнокомандващият генерал Каяни.

— Цялата страна се моли за дъщеря ви — казал той на татко.

Бях се срещала с генерал Каяни, когато той дойде в Суат за голямо събрание в края на 2009 г. след военната операция срещу талибаните.

— Радвам се, че свършихте чудесна работа — казах след онази среща. — Сега трябва само да заловите Фазлула.

В залата се разнесли аплодисменти, а генерал Каяни се приближил и бащински положил ръка върху главата ми.

Полковник Джунайд разказал накратко за операцията и за плана за лечение, а генерал Каяни му казал, че трябва да изпратят резултатите от скенера в чужбина и да потърсят мнението на най-добрите специалисти. След това посещение не допускали никой друг до леглото заради опасността от инфекция. Идвали обаче много хора: Имран Хан, играчът на крикет, впоследствие станал политик; Миан Ифтихар Хусейн, министърът на информацията на провинцията и явен критик на талибаните, които бяха застреляли сина му; и главният министър на провинцията Хайдер Хоти, с когото бях участвала в не едно предаване. Не пуснали при мен нито един.

— Бъдете сигурни, че Малала няма да умре — уверявал Хоти хората. — Чака я още много работа.

Към три часа следобед пристигнали двама британски лекари с хеликоптер от Равалпинди. Д-р Джавид Каяни и д-р Фиона Рейнълдс били от болници в Бирмингам, които се случили в Пакистан, защото консултирали армията как да въведе първата програма за чернодробни трансплантации в страната. В нашата страна има ужасяваща статистика за много неща — не само по отношение на образованието — и според нея едно на всеки седем деца се разболява от хепатит най-вече заради иглите и мнозина умират от чернодробни заболявания. Генерал Каяни беше твърдо решен да промени положението и военните отново се бяха намесили там, където цивилните не бяха успели. Помолил лекарите да го осведомят докъде са стигнали, преди да си заминат, и това станало на сутринта, след като съм била простреляна. Когато отишли при него, той бил включил два телевизора — единия на местните новини на урду, а другия на „Скай Нюз“ на английски, където предавали за покушението над мен.

Главнокомандващият и лекарят не са роднини, просто имат еднаква фамилия, но се познавали добре, затова генералът споделил с д-р Джавид, че се притеснява заради противоречивите новини, които получава, и го помолил да ме прегледа, преди да си замине за Великобритания. Д-р Джавид, който е консултант по спешна медицинска помощ в болница „Кралица Елизабет“, се съгласил, но помолил да вземе и д-р Фиона, която била от детската болница в Бирмингам и била специалист по интензивни грижи за деца. Тя се притеснявала да пътува до Пешавар, защото чужденците избягват да ходят там, но когато научила, че водя пропаганда за образованието на момичетата, с радост се съгласила да помогне, защото самата тя имала късмет да е образована лекарка.

Полковник Джунайд и директорът на болницата не се зарадвали на посещението. Поспорили, преди полковник Джунайд да разбере кой ги изпраща. Британските лекари не останали доволни от видяното. Първо пуснали чешмата да си измият ръцете и установили, че няма вода. След това д-р Фиона проверила апаратите и показанията и промърморила нещо на д-р Джунайд. Попитала кога за последен път са проверявали кръвното ми налягане. „Преди два часа“, гласял отговорът. Тя заявила, че трябва да го проверяват непрекъснато, и попитала една медицинска сестра защо няма артериална система. Освен това отбелязала, че нивото на въглероден диоксид е много ниско.

Добре че татко не е чул какво казала лекарката на д-р Джавид. Казала му, че съм „спасяем случай“ — била ми направена подходящата операция в подходящия момент, — но постоперативните грижи намалявали шансовете ми за оцеляване. След неврологична операция е от огромно значение да се следят дишането и обменът на газовете, а нивото на въглероден диоксид трябва да се поддържа в норма. Точно това следели всички тръбички и монитори. Д-р Джавид обяснил, че „прилича на пилотирането на самолет — възможно е само ако използваш правилните прибори“ — и че дори болницата да разполага с тях, не ги използва както трябва. След това си заминали с хеликоптер, защото било опасно да остават в Пешавар по тъмно.

Сред хората, които дошли, но не им било позволено да ме посетят, бил Рехман Малик, министърът на вътрешните работи. Носел ми паспорт. Татко му благодарил, но бил много разстроен. През нощта, когато се върнал в армейското общежитие, извадил паспорта от джоба си и го подал на мама.

— Това е на Малала, но не знам дали ще отиде в чужбина или на небето — казал той.

И двамата се разплакали. Изолирани в болницата, не били разбрали, че историята е обиколила света и че се обаждат хора, които искат да бъда изпратена на лечение в чужбина.

Състоянието ми се влошавало и татко вече рядко вдигал телефона си. Един от малкото разговори, които провел, бил с родителите на Арфа Карим, дете компютърен гений от Пенджаб, с която бях говорила на различни форуми. Тя беше най-младата сертифицирана сътрудничка на „Майкрософт“ на света — още на девет години — заради уменията си като програмист и дори беше поканена на посещение при Бил Гейтс в Силициевата долина. За жалост, бе починала трагично през януари от инфаркт след епилептичен пристъп. Беше само на шестнайсет години, една година по-голяма от мен. Когато баща й се обадил, татко се разплакал.

— Кажи ми как човек може да живее без дъщеря си! — простенал той.