Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (26) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I am Malala, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2019 г.)

Издание:

Автор: Малала Юсафзаи; Кристина Лам

Заглавие: Аз съм Малала

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: биография; роман

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 14.03.2014

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-349-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3634

История

  1. — Добавяне

24
„Откраднаха усмивката й“

В деня, когато родителите ми летяха за Бирмингам, ме преместиха от интензивното отделение в четвърта стая на 519-и сектор, която имаше прозорци, и аз за пръв път можех да погледна навън и да видя Англия. „Къде са планините?“, попитах. Беше мъгливо и дъждовно, затова си помислих, че сигурно не се виждат. Тогава още не знаех, че в тази страна рядко грее слънце. Виждах само къщите и улиците. Къщите бяха от червени тухли и изглеждаха съвсем еднакви. Всичко беше много спокойно и подредено и аз се озадачих, че животът на хората си тече толкова безметежно.

Доктор Джавид ми съобщи, че родителите ми пристигат, и повдигна леглото ми, за да съм седнала, когато дойдат. Страшно се вълнувах. През шестнайсетте дни след онази сутрин, в която хукнах от къщи в Мингора и се провикнах „довиждане“, бях лежала в четири болници и бях пропътувала хиляди километри. Сякаш бяха шестнайсет години. И ето че вратата се отвори, познати гласове казаха „джани“ и „пишо“ и те бяха тук. Целуваха ръцете ми, сякаш се страхуваха да докоснат лицето ми. Не успях да се сдържа и ревнах с пълно гърло. През цялото време в болницата не бях плакала дори когато ми слагаха многобройните инжекции във врата и ми махаха теловете от черепа. Сега обаче не можех да спра. Татко и мама също се разплакаха. Но в същото време ми поолекна. Усещах, че вече всичко ще бъде наред. Радвах се дори на срещата с Хушал, защото имах нужда от някой, с когото да се поскарам. „Липсваше ни, Малала“, уверяваха ме братята ми, макар че бяха по-заинтригувани от плюшените мечета и подаръците. Не след дълго с Хушал отново се сдърпахме, защото той взе лаптопа ми да играе игри.

Бях шокирана от вида на родителите си. Бяха изтощени след дългия полет от Пакистан, но не беше само това — изглеждаха състарени и косите им бяха много побелели. Помъчиха се да го прикрият, но си личеше, че и те са притеснени от вида ми. Преди да влязат, д-р Джавид ги беше предупредил:

— Момичето, което ще видите, се е възстановило само на десет процента, остават още деветдесет.

Те обаче нямаха представа, че лицето ми не се движи и че не мога да се усмихвам. Лявото ми око беше подуто, половината ми коса я нямаше, а устата ми беше изкривена на една страна, като че ли някой я е дръпнал надолу, затова усмивката ми приличаше по-скоро на гримаса. Мозъкът ми сякаш беше забравил, че имам и лява половина на лицето. Освен това не чувах добре с едното ухо и говорех доста неразбираемо, като малко дете.

Родителите ми бяха настанени в общежитието на университета заедно със студентите. Болничната управа смяташе, че може би ще е трудно да останат в болницата, защото ще бъдат обсадени от журналисти, а искаха да ни предпазят от тях в този критичен етап от моето възстановяване. Близките ми нямаха почти никакъв багаж, освен дрехите на гърба си и онова, което им беше дала Соня, майката на Шиза, защото, когато заминавали от Суат на 9 октомври, не подозирали, че няма да се върнат. Щом се прибрали в стаята си в общежитието, плакали като деца. Аз открай време бях ведра и весела. Татко се хвалеше пред хората с моята „божествена усмивка и божествен смях“. А сега съкрушено казал на мама:

— Няма го вече онова симетрично, красиво и сияещо лице. Изгубила е усмивката и смеха си. Жестоките талибани откраднаха усмивката й — добавил той. — Можеш да дадеш на човек дробове или очи, но не можеш да му върнеш усмивката.

Проблемът се криеше в един лицев нерв. На този етап лекарите не бяха сигурни дали е временно засегнат и може да се възстанови, или е прекъснат. Уверих мама, че за мен няма никакво значение дали лицето ми е симетрично. Аз, която вечно обръщах внимание на външния си вид, сега бях с обръсната коса! Но когато зърнеш смъртта, нещата се променят.

— Няма значение дали мога да се усмихвам или да мигам както трябва — казах й. — Пак съм си Малала. Важното е, че Бог ме остави жива.

Но всеки път, когато идваха в болницата и аз се засмивах или опитвах да се усмихна, лицето на мама посърваше, като че по него преминаваше сянка. Като обратно огледало — когато моето лице се смееше, нейното лице се натъжаваше.

Татко поглеждаше към мама, в чиито очи се четеше огромният въпрос: защо е такава Малала? Момичето, което беше родила на този свят и което петнайсет години се беше усмихвало. Един ден татко я попитал:

— Пекаи, кажи ми честно, как мислиш — аз ли съм виновен?

— Не, хайста — отвърнала тя. — Не си пращал Малала да краде, да убива или да върши престъпления. Каузата ви е благородна.

Въпреки това татко се тревожеше, че всяка моя усмивка ще навява спомен за стрелбата. Не само тази промяна открили у мен. В Суат бях много крехко и чувствително дете, което се разплакваше и от най-дребното нещо, но в Бирмингам не се оплаквах дори когато имах ужасни болки.

От болницата отказаха да пускат други посетители, макар че отвсякъде ги обстрелваха с молби, защото искаха да ми дадат възможност да се възстановя в уединение. Четири дни след като пристигнаха родителите ми, в болницата дойдоха група политици от трите държави, които ми бяха помогнали — пакистанският министър на вътрешните работи Рехман Малик, британският външен министър Уилям Хейг и външният министър на ОАЕ шейх Абдула бин Зайед. Не им позволиха да ме видят, но лекарите им дадоха сведения за състоянието ми, а после гостите се срещнаха с татко. Той се разстрои от министерското посещение, защото Рехман Малик му казал: „Предай на Малала, че трябва да се усмихне на цялата страна“. Не знаеше, че това е единственото, което не мога да направя.

Рехман Малик беше разкрил, че нападателят ми е талибан, който се казва Атаула Хан и уж бил арестуван по време на военната операция в Суат през 2009 г., но бил освободен три месеца по-късно. По медиите пишеше, че защитил научна степен по физика в колежа „Джеханзеб“. Малик твърдял, че планът за прострелването ми е скалъпен в Афганистан. Съобщил, че е обявил награда от 1 милион долара за главата на Атаула, и обещал на татко, че ще го намерят. Съмнявахме се, защото досега никого не бяха заловили — нито убиеца на Беназир Бхуто, нито някой замесен в самолетната катастрофа, в която беше загинал генерал Зия, нито убиеца на първия министър-председател Лиакат Али Хан.

Други двама души бяха арестувани, след като съм била простреляна — горкият ни любим шофьор Усман и счетоводителят на училището, на когото шофьорът се обадил, за да съобщи за случилото се. Освободили счетоводителя няколко дни по-късно, но Усман все още беше във военния арест с обяснението, че щял да им трябва, за да идентифицира хора. Много се разстроихме от този факт. Защо бяха арестували Усман, а не Атаула?

Обединените нации бяха оповестили, че определят десети ноември, един месец и един ден след стрелбата, за Ден на Малала.

Не обърнах голямо внимание на това, защото се подготвях за голяма операция на следващия ден, с която се надяваха да оправят лицевия ми нерв. Лекарите бяха направили изследвания с електрически импулси и нервът не беше реагирал, от което заключиха, че е прекъснат и трябва да оперират бързо, иначе лицето ми щеше да остане парализирано. Болницата редовно осведомяваше журналистите за състоянието ми, но не им съобщи за операцията, за да запази уединението ми.

На 11 ноември ме откараха в залата, където хирургът Ричард Ървинг щеше да извърши операцията. Той ми беше обяснил, че нервът контролира едната страна на лицето ми и функцията му е да отваря и затваря лявото ми око, да движи носа ми, да повдига лявата ми вежда и да ме кара да се усмихвам. Възстановяването му беше деликатна работа, която отне осем часа и половина. Хирургът първо почистил ушния ми канал от грубата тъкан около белезите и от парченца кост и установил, че лявото ми тъпанче е увредено. След това проследил лицевия нерв от слепоочната кост, където той влиза в черепа, по цялата му дължина и мимоходом отстранил още костни фрагменти, които ограничавали движението на челюстта ми. Два сантиметра от нерва липсвали — там, където той излизал от черепа, — хирургът го съединил пред ухото ми вместо зад него, за да компенсира липсващата част.

Операцията бе минала добре, но трябваше да изчакаме три месеца, преди лявата страна на лицето ми да започне да се раздвижва малко по малко. Налагаше се всеки ден да правя упражнения пред огледалцето си. Господин Ървинг ми обясни, че след шест месеца нервът ще започне да функционира, макар че никога няма да съм съвсем същата. За моя радост, скоро вече можех да се усмихвам и да намигам, а седмица след седмица родителите ми забелязваха как лицето ми се раздвижва все повече. Лицето си беше мое, но нямаше по-щастливи хора от родителите ми, че си го връщам. Впоследствие господин Ървинг призна, че това е най-добрият резултат от операция на лицевия нерв, който е виждал за последните двайсет години, и че нервът е възстановен на 86 процента.

Другият добър резултат беше, че главоболието ми най-сетне изчезна и аз започнах отново да чета. Първо „Вълшебникът от Оз“, една книга от купчината, която ми беше изпратил Гордън Браун. Много ми харесваше да чета за Дороти и това как, макар да се опитвала да се върне у дома, спирала да помага на съществата в нужда като Страхливия лъв и ръждясалия Тенекиен човек. Трябвало да преодолява много пречки, за да стигне там, накъдето е тръгнала, и си мислех, че ако искаш да постигнеш някаква цел, трябва да преодоляваш препятствията по пътя си. Толкова се развълнувах от книгата, че я прочетох много бързо и после разказах на татко за нея. Той много се зарадва, защото реши, че след като мога да запомня и да разкажа текста толкова подробно, паметта ми явно е наред.

Знаех, че родителите ми се тревожат за моята памет, защото им признах, че не помня нищо за стрелбата, и все забравях имената на приятелите си. Не се прикриваха умело. Един ден татко попита:

— Малала, можеш ли да ни изпееш някое двустишие на пущу?

Изпях стихове, които всички харесваме: „Започнеш ли пътуването си от опашката на змията,/ ще се озовеш върху главата й сред море от отрова“. За нас подтекстът беше как властите в Пакистан отначало бяха използвали бунтовниците и сега се бяха оказали насред бъркотия, която сами са създали. След това казах:

— Всъщност ми се иска да пренапиша една тапа.

Татко доби заинтригуван вид. Тапите са вековната мъдрост на нашето общество, тях не ги променяш.

— Коя? — попита той.

— Ето тази — отговорих. — Ако мъжете не могат да спечелят битката, скъпа моя страна, ще дойдат жените и ще ти завоюват славна победа.

43_tapa_1.png

Исках да променя текста на:

Независимо дали мъжете губят, или печелят битката, скъпа моя страна, ще дойдат жените и ще ти завоюват славна победа.

44_tapa_2.png

Татко се засмя и разказа случилото се на всички, както прави винаги.

Много усилено се упражнявах в спортната зала и с физиотерапевта си, за да може ръцете и краката ми от гордост да заработят както трябва, и на 6 декември бях възнаградена с първата си разходка извън болницата. Казах на Има, че обичам природата, затова тя уреди двама служители да ни заведат двете с мама на разходка из Бирмингамската ботаническа градина, недалече от болницата. Не позволиха на татко да дойде, защото допускаха, че ще бъде разпознат, тъй като често се явяваше по медиите. Въпреки това бях много щастлива, за пръв път излизах на открито и разглеждах Бирмингам и Англия.

Казаха ми да седна по средата на задната седалка, а не до прозореца, което ме подразни, защото исках да разгледам всичко в новата страна. Не разбрах, че се стараят да предпазят главата ми от друсането. Когато влязохме в градината и видях всички цветя и дървета, гледката страшно ми напомни за дома. Не спирах да повтарям: „Това го има и в моята долина“ или „И при нас го има това“. Много се гордеех с красивите растения в Суат. Беше ми странно, докато гледах останалите посетители, за които това беше просто обикновена разходка. В края на обиколката ни се почувствах като Дороти. Мама също беше много развълнувана и се обади на татко.

— За пръв път съм щастлива — каза му тя.

Беше доста хладно, затова влязохме в едно кафене и аз си поръчах чай с мляко и сладкиши.

Два дни по-късно приех първия си посетител, който не беше член на семейството ми — президента на Пакистан Асиф Зардари. От болницата не искаха той да идва, защото знаеха, че това ще предизвика медийна навалица, обаче на татко му беше трудно да откаже. Господин Зардари не само беше държавният ни глава, но и твърдеше, че правителството ще плати всички сметки, които възлизаха на около 200 000 лири. Освен това бяха наели апартамент за родителите ми, за да се изнесат от общежитието. Посещението се състоя в събота, 8 декември, и през цялото време беше като филм за Джеймс Бонд.

Още отрано се бяха събрали много журналисти, които, естествено, допускаха, че ще доведат президента при мен в болницата. Вместо това ме опаковаха в голяма лилава парка с качулка, изведоха ме през служебния изход и ме откараха в административната част на болницата. Минахме с колата покрай журналистите и фотографите, някои от които се бяха покатерили на дървета и дори не ни забелязаха. След това седнах и зачаках в един кабинет, потънала в една компютърна игра, която се казваше „Боулинг за елфи“, и победих брат си Атал, макар да играех за пръв път. Когато Зардари и хората му пристигнаха с два автомобила, ги въведоха от задния вход. Той дойде заедно с десет души, включително с началника на кабинета си, с военния си секретар и с пакистанския посланик в Лондон, който беше поел от д-р Фиона ролята на мой настойник във Великобритания до пристигането на родителите ми.

Най-напред лекарите инструктирали президента да не споменава нищо за лицето ми. След това той влезе да ме види заедно с най-малката си дъщеря Асифа, няколко години по-голяма от мен. Донесоха ми букет цветя. Президентът докосна главата ми, както повелява нашата традиция, а татко се притесни, защото там имах само кожа, нямаше кост, която да предпазва мозъка ми, и черепът ми под шала беше вдлъбнат. След това президентът седна с татко, който го увери, че много ни е провървяло с идването във Великобритания.

— В Пакистан тя може би щеше да оцелее, но нямаше да й направят рехабилитация и щеше да остане със сериозна парализа на лицето. А сега усмивката й се върна — каза татко.

Господин Зардари разпореди на посланика да направи татко аташе по въпросите на образованието, за да получава заплата, с която да се издържа, и да има дипломатически паспорт, за да не се налага да търси убежище, с цел да подсигури престоя си във Великобритания. Татко прие с облекчение, защото се чудеше как ще плаща за едно и друго. Гордън Браун, вече с поста му в ООН, също беше поканил татко да му бъде съветник без заплащане и президентът одобри — каза, че татко може да изпълнява и двете длъжности. След срещата господин Зардари ме описа пред медиите като „забележително момиче, което е чест за Пакистан“. Въпреки това отношението на доста хора в моята страна не беше толкова положително. Татко се опитваше да го крие от мен, но аз знаех за твърденията, че всъщност той ме е прострелял или че изобщо не съм простреляна, а сме инсценирали всичко, за да заминем да живеем в чужбина.

Новата 2013 г. започна прекрасно, защото в началото на януари ме изписаха от болницата и най-сетне можех отново да заживея със семейството си. Пакистанският посланик беше наел за нас два апартамента в една сграда на модерен площад в центъра на Бирмингам. Апартаментите бяха на десетия етаж — никой от нас досега не се беше качвал толкова високо. Подкачах мама, защото след земетресението, което преживяхме в триетажна сграда, беше заявила, че никога вече няма да живее в блок. Татко ми каза, че след като пристигнали, тя била толкова уплашена, че приплакала: „Ще умра в този асансьор!“.

Много бяхме щастливи, че отново сме заедно. Брат ми Хушал беше нетърпим както винаги. Момчетата се бяха отегчили да киснат затворени, докато са ме чакали да се възстановя, далече от приятелите си в училище, макар че Атал се вълнуваше от всичко ново. Бързо си дадох сметка, че мога да ги командвам както си искам и никой няма да ми се кара. Зимата беше студена и докато съзерцавах през големите прозорци как се сипе снегът, ми се искаше да хукна да гоня снежинките, както правехме у дома. Понякога излизахме да се разхождаме, за да укрепвам, но бързо се изморявах.

На площада имаше фонтан и кафене „Коста“ със стъклени стени, през които се виждаше как мъже и жени си говорят и общуват по начин, който беше немислим в Суат. Апартаментът ни се намираше съвсем близо до Брод Стрийт, известна улица с магазини, нощни клубове и стриптийз барове. Посетихме магазините, но на мен все така не ми беше приятно да пазарувам. Вечер гледахме изумено оскъдното облекло на жените — къси панталонки, почти като гащета, и голи крака на високи токчета посред зима. Веднъж мама толкова се ужаси, че се провикна: „Гарка шома!“ — Потъвам! — и помоли татко: „Моля те, заведи ме в Дубай. Не мога да живея тук“. По-късно си припомняхме случката през смях. „От желязо ли са им краката, та не им е студено?“, попита мама.

Предупредиха ни да не се разхождаме до късно на Брод Стрийт през уикендите, защото ставало опасно. Напуши ни смях. Колко опасно в сравнение с мястото, откъдето идвахме. Имаше ли талибани, които обезглавяват хора?

Не казах на родителите си, но потръпвах всеки път, когато към нас приближаваше азиатец. Мислех си, че всеки има оръжие.

Веднъж седмично се свързвах по скайп с приятелките си в Мингора и те ми казваха, че още ми пазят място в клас. Учителката показала на класа изпитния ми тест по история от деня на стрелбата. Имах 75 от общо 75 точки, но понеже така и не бях направила другите тестове, Малка-е-Нур беше първенецът на класа. В болницата ме обучаваха по малко, но се притеснявах, че изоставам. Сега конкуренцията вече беше между Малка-е-Нур и Мониба.

— Скучно е, като те няма. С кого да се състезавам? — каза ми Малка-е-Нур.

Укрепвах с всеки изминал ден, но операциите не бяха приключили. Върхът на черепа ми още не си беше на мястото. Лекарите се притесняваха и за слуха ми. Когато излизах на разходка, не разбирах какво говорят мама и татко сред тълпата. И чувах в ухото си дрънчене, само него. В събота, на 2 февруари, се върнах в болница „Кралица Елизабет“, за да ме оперират отново — този път хирургът беше жена. Казваше се Ануън Уайт. Най-напред тя извадила парченцето череп от корема ми, но след като го огледала, решила да не го поставя на мястото, защото не било добре съхранено и имало риск от инфекция. Вместо това направила така наречената титаниева краниопластика (вече знам много медицински термини!) и поставила специално отлята титаниева пластина в главата ми с осем болтчета, която да затвори дупката в черепа ми и да предпазва мозъка ми.

По време на операцията господин Ървинг, хирургът, който оправи лицевия ми нерв, намерил решение и за увреденото ми ляво тъпанче. Поставил в главата ми малко електронно устройство, наречено кохлеров имплант, близо до ухото ми, и после ми обясни, че след месец ще сложат и външната част на устройството на главата ми и тогава ще мога да чувам. Бях в операционната пет часа, направиха ми три операции, но не се чувствах като след тежка операция и се върнах в апартамента след пет дни. Няколко дни по-късно наместиха предавателя зад ухото ми и за пръв път лявото ми ухо чу едно би-бийп. Отначало всичко ми звучеше като звуци от робот, но постепенно положението се подобряваше. Ние, човешките същества, не си даваме сметка колко велик е Бог. Той ни е дал изключителен мозък и чувствително, изпълнено с обич сърце. Благословил ни е с две устни да говорим и да изразяваме чувствата си, с две очи да виждаме света цветен, с два крака да пристъпваме по житейския път и с две уши да чуваме любовните думи. Както установих със собственото си ухо, никой от нас не знае каква мощ се крие във всеки негов орган, докато не го изгуби.

Признателна съм на Аллах за упоритите лекари, за възстановяването си и за това, че ни изпрати в един свят, където имахме шанс да се преборим за оцеляването си. Някои хора избират добрия път, други избират лошия. Куршумът, предназначен за мен, ме уцели. Заради него мозъкът ми се поду, слухът ми се увреди и нервът на лицето ми беше мигновено прекъснат. После милиони се молеха да оцелея, а талантливите лекари ми върнаха тялото. В сърцето си имах едно-единствено желание — да върша добри дела. Не го правех заради наградите или заради парите. Винаги съм се молила на Бог: „Искам да помагам на хората, моля те, помогни ми да го правя“.

Един талибан изстрелва три патрона към три момичета в един автобус и не убива нито едно от тях. Историята звучи невероятно и хората твърдят, че възстановяването ми е чудодейно. Приятелката ми Шазия, която беше улучена два пъти, получи предложение за стипендия в Атлантик Колидж в Уелс и също пристигна в Англия, надявам се и Кайнат да дойде.

Сега сякаш водя втори живот. Хората са се молили на Бог да ме пощади и той го бе сторил неслучайно — за да използвам живота си да помагам на хората. Когато говорят как съм била простреляна и какво се е случило, си мисля, че това е историята на Малала, „момичето, простреляно от талибаните“. Сякаш изобщо не е моята история.