Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (24) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

22
Пътуване към неизвестното

Простреляха ме във вторник на обед. В четвъртък сутринта татко бил толкова сигурен, че ще умра, че казал на вуйчо Фаиз Мохамед да се подготвят за погребение на село. Били ме поставили в принудителна кома, жизнените ми показатели се влошавали, лицето и тялото ми били подути, бъбреците и белите ми дробове започвали да отказват да функционират. По-късно татко ми каза, че съм била ужасна гледка с всички онези тръбички в стъклената кабинка. Доколкото виждал, съм била в клинична смърт. Бил съкрушен. „Тя е едва на петнайсет — не спирал да си мисли. — Толкова кратък ли ще бъде животът й?“

Мама продължавала да се моли — почти не била спала. Фаиз Мохамед й казал, че трябва да рецитира Сурата за Поклонението Хадж, и тя не спирала да повтаря онези дванайсет стиха (58–70) за всемогъществото на Аллах. Споделила с татко предчувствието си, че ще оживея, но той не виждал как.

Когато полковник Джунайд дошъл да провери как съм, татко отново го попитал:

— Ще оцелее ли?

— Вярвате ли в Бог? — попитал лекарят.

— Да — отвърнал татко.

Полковник Джунайд имал вид на задълбочен и духовен човек. Посъветвал татко да се моли на Бог, защото той щял да отговори на молитвите ни.

Късно в сряда през нощта двама военни лекари, специалисти по интензивни грижи, пристигнали с кола от Исламабад. Изпращал ги генерал Каяни, след като британските лекари му докладвали, че ако остана в Пешавар, ще получа мозъчно увреждане и дори може да умра заради ниското качество на грижите и високия риск от инфекция. Искали да ме преместят, но предложили междувременно да доведат някакъв прочут лекар. Изглежда обаче, били закъснели.

Служителите в болницата не направили нито една от препоръчаните от д-р Фиона промени и състоянието ми продължило да се влошава и през нощта. Започнала инфекция. В четвъртък сутринта един от специалистите, генерал Аслам, се обадил на Фиона и й съобщил, че вече съм много зле. Развила съм нещо, наречено дисеминирана интраваскуларна коагулопатия (ДИК), което означава, че кръвта ми не се съсирвала, кръвното ми налягане било много ниско и киселинността на кръвта ми се покачила. Бъбреците ми постепенно отказвали да работят и лактатните ми нива се били повишили. Изглежда, че всичко, което можело да се обърка, се объркало. Доктор Фиона се канела да лети обратно за Бирмингам — багажът й вече бил на летището, — но като научила новините, предложила да помогне и две сестри от болницата в Бирмингам останали с нея.

Тя пристигнала в Пешавар в четвъртък на обед. Казала на татко, че трябва да бъда откарана с хеликоптер във военната болница в Равалпинди, където се намирало най-доброто интензивно отделение. Той не разбирал как едно болно дете може да лети, но д-р Фиона го уверила, че го прави непрекъснато, така че да не се тревожи. Татко я попитал дали има надежда за мен.

— Ако нямаше надежда, нямаше да съм тук — отговорила тя.

В този миг той не успял да удържи сълзите си.

По-късно през деня една от медицинските сестри дошла да ми сложи капки.

— Виж, хайста, д-р Фиона е права, защото сестрите слагат капки в очите на Малала. Нямаше да го правят, ако тя няма шанс.

Едно от другите простреляни момичета, Шазия, било преместено в същата болница и Фиона отишла да прегледа и нея. Съобщила на татко, че Шазия е добре и я помолила: „Погрижете се за Малала“.

Откарали ме на площадката за излитане с линейка под засилена охрана, с кортеж от мотоциклети и просветващи сини лампи. Полетът с хеликоптер продължил час и петнайсет минути. Д-р Фиона почти през цялото време била на крак — непрекъснато била заета с някакви уреди, с които сякаш се борела, така му изглеждало на татко. Правела онова, с което се занимавала от години. Половината от работата й във Великобритания била да мести критично болни деца, а другата половина — да ги лекува в интензивно отделение. Никога обаче не била изпадала в подобно положение. В Пешавар не само било опасно за чужденци от Запада, но и след като ме проверила в Гугъл, разбрала, че случаят не е обикновен.

— Ако й се беше случило нещо, щяха да обвинят бялата жена — каза тя впоследствие. — Ако Малала беше умряла, щях да съм убила пакистанската майка Тереза.

Веднага след като сме кацнали в Равалпинди, ни откарали с линейка в една военна болница — Институт по кардиология на военните сили. Татко се притеснил — откъде ще знаят как да лекуват рани на главата? Но д-р Фиона го успокоила, че там са най-добрите интензивни грижи в Пакистан с изключително модерно оборудване и подготвени във Великобритания лекари. Нейните медицински сестри вече ни очаквали и обяснили на кардиологичните сестри специфичните процедури, свързани с травмите на главата. Прекарали следващите три часа с мен, сменили антибиотиците и системите ми, защото, изглежда, не съм реагирала добре на кръвопреливането. Най-накрая заявили, че съм стабилизирана.

Достъпът до цялата болница бил напълно забранен. Цял батальон войници я охранявал, имало дори снайперисти по покривите. При пациентите допускали само най-близките роднини, които до един минавали през строги проверки. Към родителите ми бил зачислен майор от армията, който ги следвал на всяка крачка.

Татко бил уплашен, а вуйчо все повтарял: „Внимавайте, някой от тези хора може да е таен агент“. Семейството ми получило три стаи в общежитието на офицерите. Всички мобилни телефони били конфискувани уж от съображения за сигурност, но може би, за да попречат на татко да говори с медиите. Всеки път, когато родителите ми искали да изминат пеша краткото разстояние от общежитието до болницата, най-напред трябвало да получат разрешение по радиостанцията, което отнемало поне половин час. Пазели ги дори докато прекосявали моравата пред общежитието, за да отидат до столовата. Посетители при мен не се допускали — дори когато министър-председателят дошъл да ме види, не му разрешили да влезе. Охраната била смайваща, но през последните три години талибаните успели да се внедрят и да атакуват дори най-строго пазените военни обекти — военноморската база в Мехран, военновъздушната база в Камра и армейския щаб малко по-надолу по улицата.

Всички бяхме изложени на опасност от талибанско нападение. Казали на татко, че дори братята ми няма да бъдат пощадени. Той много се тревожел, защото по онова време Хушал още бил в Мингора, макар че впоследствие щял да дойде в Равалпинди при тях. В общежитието нямали телефони, нито интернет, но един дружелюбен готвач, Ясим, носел на семейството ми вестници и каквото друго им било нужно. Ясим им казал, че се чувства горд да приготвя храната за семейството ми. Те били толкова трогнати от добрината му, че му разказали нашата история. А на него му се искало да ги подкрепи с храна и да облекчи страданието им. Родителите ми нямали апетит, затова той се опитал да ги изкуши с още по-вкусни ястия, кремове и сладкиши. Веднъж, докато се хранели, Хушал казал, че масата му се струва много празна, когато са само четиримата. Без мен се чувствали в непълен състав.

В един от вестниците, които им донесъл Ясим, татко за пръв път прочел за невероятните международни реакции на моето покушение. Целият свят бил дълбоко възмутен. Бан Ки Мун, генералният секретар на ООН, го определил като „отвратително и страхливо деяние“. Президентът Обама заклеймил стрелбата като „осъдителна, отвратителна и трагична“. Но не всички реакции в Пакистан били такива. Някои вестници ме описвали като „символ на мира“, но други продължавали да развиват обичайните си теории на конспирацията, а някои блогъри дори поставяли под въпрос дали изобщо съм простреляна. Съчинявали се всякакви истории, особено в пресата на урду, според една от които например съм била критикувала пускането на бради. Една от най-гласовитите ми противнички била членът на парламента д-р Рахила Кази от религиозната партия „Джамаат-е-Ислами“. Тя ме наричала подставено лице на американците и показвала моя снимка до посланик Ричард Холбрук като доказателство на това, че „си бъбря сладко с американски висш военен“!

Доктор Фиона била огромна утеха за нас. Мама говори само пущу, затова не разбирала какво й казва лекарката, но Фиона правела знак с вдигнати палци, когато излизала от стаята ми, и казвала „окей“. Била и пратеник на родителите ми, не само лекарка. Търпеливо седяла с тях и молела татко да обяснява всяка подробност на мама. Татко бил смаян и доволен — в нашата страна малко лекари обясняват нещо на неграмотна жена. Научили, че от чужбина валят предложения за лечението ми, включително от Америка, където най-добрата болница — „Джонс Хопкинс“ — обещавала безплатно лечение. Отделни американци също предлагали помощ, включително сенатор Джон Кери, богат човек, посещавал Пакистан многократно, и Габриел Гифърдс, член на Конгреса, простреляна в главата по време на среща с избиратели в търговски център в Аризона. Имало и предложения от Германия, Сингапур, Обединените арабски емирства и Великобритания.

Никой не се консултирал с мама и татко как трябва да се процедира с мен. Всички решения вземали военните. Генерал Каяни попитал д-р Джавид дали трябва да бъда изпратена в чужбина или не. Главнокомандващият армията отделял изненадващо много време на проблема — според д-р Джавид ме обсъждали цели шест часа! Генералът може би разбирал по-добре от всеки политик политическите последици от това да не оцелея. Надявал се да постигне консенсус за едно повсеместно настъпление срещу талибаните. Освен това приближените до него хора твърдят, че бил състрадателен човек. Собственият му баща бил обикновен войник и загинал много млад, като оставил на него, най-големия син, задължението да издържа цялото семейство. Когато станал главнокомандващ армията, първата работа на генерал Каяни била да подобри военните жилища, порционите и образованието за обикновените войници, не за офицерите.

Д-р Фиона обяснила, че най-вероятно ще имам затруднения с говора, по-слаба дясна ръка и десен крак, затова ще се нуждая от многостранна рехабилитация, за каквато в Пакистан няма оборудване.

— Ако сериозно искате да постигнете най-добрия резултат, пратете я в чужбина — посъветвала ги тя.

Генерал Каяни много държал американците да не бъдат замесвани заради все още влошените отношения между двете страни след случая с Реймънд Дейвис и атаките по повод Бин Ладен, както и заради избиването от американски хеликоптер на няколко пакистански войници на граничен пост. Доктор Джавид предложил болницата на Грейт Ормънд Стрийт в Лондон и специализирани болници в Единбърг и Глазгоу.

— Защо не в наша болница? — попитал генерал Каяни.

Д-р Джавид очаквал този въпрос. Болницата „Кралица Елизабет“ в Бирмингам е известна с това, че лекува британски войници, ранени в Афганистан и Ирак. Не е в центъра на града, което осигурява усамотение. Обадил се на началника си Кевин Болгър, главния лекар на болницата. Той бързо се съгласил, че това е правилното решение, макар впоследствие да твърдеше: „Никой от нас не допускаше до каква степен това ще ангажира цялата болница“. Преместването ми — на мен, малолетна чужденка — в „Кралица Елизабет“ не било никак лесно и Болгър скоро се оплел в британската и пакистанската бюрокрация. А времето летяло. Състоянието ми било стабилизирано, но лекарите смятали, че трябва да бъда преместена в рамките на четирийсет и осем часа, най-много седемдесет и два.

Накрая сме получили одобрение и лекарите се изправили пред проблема как ще бъда транспортирана и кой ще плати. Д-р Джавид предложил да приемем предложението на Кралските военновъздушни сили, защото те транспортирали ранените войници от Афганистан, но генерал Каяни отказал. Повикал д-р Джавид късно през нощта на среща в дома си — генералът работи до тъмна доба — и му обяснил, палейки цигара от цигара както обикновено, че не иска да бъде намесена чужда военна сила. Вече и бездруго край стрелбата по мен витаели всякакви конспиративни теории, хората ме смятали за агент на ЦРУ и други подобни неща, и главнокомандващият не искал да подхранва повече слухове. Това поставило д-р Джавид в затруднено положение.

Британското правителство предложило помощ, но се нуждаело от официална молба от страна на пакистанското правителство. Но от гордост моето правителство не искало да моли. За щастие, в този момент се намесило кралското семейство на Обединените арабски емирства. Те предложили частен самолет, който имал лечебница на борда. Трябвало да напусна Пакистан за пръв път през живота си в ранните часове в понеделник, 15 октомври.

Родителите ми нямали никаква представа за тези преговори, но знаели, че се обмисля преместването ми в чужбина. Естествено, допускали, че където и да бъда изпратена, те ще ме придружат. Мама и братята ми нямали паспорти и документи. В неделя следобед полковникът съобщил на татко, че на следващата сутрин заминавам за Великобритания и че ще ме придружава само той, без мама и братята ми. Имало проблем с паспортите им и от съображения за сигурност татко дори не бивало да казва на другите от семейството, че заминава.

Татко винаги споделя всичко с мама, така че нямало начин да запази нищо в тайна. Съобщил й новината със свито сърце. Мама седяла заедно с вуйчо ми Фаиз Мохамед, който се вбесил и много се разтревожил за нейната безопасност и за безопасността на братята ми.

— Всичко може да се случи, ако тя остане сама с момчетата в Мингора!

Татко се обадил на полковника.

— Осведомих семейството ми и те са много нещастни. Не мога да ги оставя.

Това предизвикало голям проблем, защото съм малолетна и не мога да пътувам сама, затова мнозина се намесили да убеждават татко да замине с мен, включително полковник Джунайд, д-р Джавид и д-р Фиона. Татко не обича да го притискат и останал непоколебим, макар да било ясно, че предизвиква хаос. Обяснил на д-р Джавид:

— Дъщеря ми вече е в сигурни ръце и отива в сигурна страна. Не мога да оставя съпругата ми и синовете ми сами тук. Изложени са на опасност. Съдбата на дъщеря ми вече е в Божиите ръце. Аз съм баща — синовете ми са толкова важни, колкото и дъщеря ми.

Д-р Джавид помолил да се види с татко на четири очи.

— Сигурен ли сте, че това е единствената причина да не дойдете? — попитал той. Искал да се увери, че никой не го притиска.

— Моята жена ми каза: „Не може да ни оставиш“ — отвърнал татко.

Лекарят поставил ръка върху рамото му и го уверил, че ще се грижат добре за мен и че татко може да му има доверие.

— Не е ли истинско чудо, че всички вие се случихте тук, когато простреляха Малала? — попитал татко.

— Аз вярвам, че Бог най-напред изпраща решението, после проблема — отговорил д-р Джавид.

Татко подписал документ, с който д-р Фиона ставала мой настойник за пътуването във Великобритания. Просълзен, баща ми й дал паспорта ми и се ръкувал с нея.

— Фиона, имам ти доверие. Моля те, грижи се дъщеря ми.

След това мама и татко застанали до леглото ми, за да се сбогуват. Било към единайсет часа през нощта, когато ме видели за последен път в Пакистан. Не съм можела да говоря, очите ми били затворени и само по дишането ми разбирали, че още съм жива. Мама се разплакала, но татко се опитал да я успокои, защото усещал, че вече съм извън опасност. Всички срокове, които лекарите поставяли още от самото начало — критичните първи двайсет и четири часа, после още четирийсет и осем критични и още седемдесет и два критични, — вече били отминали без инциденти. Отокът бил спаднал и кръвните ми показатели се подобрили. Семейството ми вярвало, че д-р Фиона и д-р Джавид ще ми осигурят възможно най-добрите грижи.

Когато близките ми се прибрали в стаите си, сън не ги хващал. Малко след полунощ някой почукал на вратата. Един от полковниците, който преди това се опитал да убеди татко да остави мама и да замине за Великобритания, отново му казал, че на всяка цена трябва да замине с мен, иначе можело и да не ме транспортират.

— Снощи ви обясних, че проблемът е решен — отговорил татко. — Защо ме събудихте? Няма да изоставя семейството си.

После още един служител дошъл да говори с него.

— Трябва да заминете. Вие сте неин родител и ако не я придружавате, може и да не я приемат в болницата във Великобритания — казал той.

— Вече е решено — отсякъл татко. — Няма да променя мнението си. Ние ще заминем след няколко дни, когато уредим документите.

— Да отидем в болницата — казал тогава полковникът, — защото трябва да подпишете някои документи.

Татко станал подозрителен. Минавало полунощ и той бил уплашен. Не искал да ходи сам със служителите и настоял мама също да дойде. Толкова се притеснявал, че през цялото време повтарял отново и отново един стих от свещения Коран. Бил от историята за Юнус, който бил погълнат от кит — същата история като на Йона в Библията. Този стих рецитирал пророк Юнус, докато бил в корема на кита. Той вдъхва надежда, че има изход дори от най-тежките проблеми и опасности, ако човек запази вярата си.

Когато пристигнали в болницата, полковникът обяснил на татко, че за да ми бъде позволено да замина за Великобритания, той трябва да подпише някои документи. Съвсем просто. Татко толкова се притеснил и се уплашил от потайността на цялата операция, от повсеместното присъствие на мъже с униформи и уязвимостта на семейството си, че изпаднал в паника и ненужно раздухал цялата история. Всичко се дължало просто на нескопосана бюрокрация.

Родителите ми най-накрая се върнали в общежитието. Татко никак не искал да заминавам самичка за чужда страна. Тревожел се, че ще бъда объркана. Последните ми спомени били от училищния микробус и сигурно съм щяла много да се разстроя, че близките ми ги няма.

Откарали ме в пет часа сутринта в понеделник, 15 октомври, с въоръжен ескорт. Пътищата до летището били затворени, а по покривите по маршрута ни имало снайперисти. Самолетът на Обединените арабски емирства ни очаквал. Разказаха ми, че бил върхът на лукса, с плюшено двойно легло, шестнайсет седалки първа класа и миниболница отзад с европейски медицински сестри и германски лекар. Съжалявам само, че не съм била в съзнание, за да му се насладя. Самолетът отлетял до Абу Даби да презареди, после се отправил към Бирмингам, където кацнал късно следобед.

В общежитието родителите ми чакали. Допускали, че приготвят паспортите и визите им и че ще пристигнат при мен след няколко дни. Но не получавали никакви новини. Нямали телефони, нито достъп до компютър, за да проверят какво става с мен. Чакането им се струвало безкрайно.