Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (12) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

10
Бонбони, топки за тенис и Будите от Суат

Талибаните отнеха най-напред музиката ни, после нашите Буди, а накрая историята ни. Училищните екскурзии бяха едно от най-любимите ни неща. Имахме късмет, че живеем в такъв рай като Суат и можем да посещаваме толкова много красиви места — водопади, езера, ски курорти, двореца на вали, будистките статуи, гробницата на Ахунд. Всички тези места разказваха изключителна история. Обсъждахме пътуванията предварително, а после, когато денят настъпеше, се издокарвахме с най-хубавите си дрехи и се качвахме в автобусите с кутии пилешко и ориз за обяда на открито. Някои от нас имаха фотоапарати и правеха снимки. В края на деня татко ни караше да заставаме поред на някоя скала и да разказваме какво сме видели. Когато дойде Фазлула, екскурзиите секнаха. Момичетата не трябваше да се показват навън.

Талибаните унищожиха будистките статуи и ступи, край които играехме и които стояха там от хиляди години. Те бяха част от историята ни от времето на кушанските владетели. Талибаните смятаха всяка статуя или изображение за харам и затова ги забраняваха. Един черен ден те взривиха с динамит дори лицето на джеханабадския Буда, изсечен в скалите на един час път от Мингора и извисяващ се на седем метра. Според археолозите тази статуя е почти толкова значима, колкото бамиянските статуи на Буда, взривени от афганистанските талибани. Не успяха да я унищожат отведнъж. Първия път издълбаха отвори в скалите и ги напълниха с динамит, но не се получи. Няколко седмици по-късно, на 8 октомври 2007 г., опитаха отново. Този път заличиха лицето на Буда, което бе гледало към долината още от VII в. Талибаните са врагове на изящното изкуство, на културата и на нашата история. Музеят на Суат премести сбирката си, за да е на сигурно място. Талибаните унищожаваха всяка старина, а не носеха нищо ново. Завладяха мината в смарагдовата планина и започнаха да продават красивите камъни, за да купуват грозните си оръжия. Вземаха пари от хората, които изсичаха безценните ни дървета за дървен материал, а после искаха още пари, за да пускат камионите им да минават.

Радиопокритието се разпространи в долината и в съседния район. Ние още имахме телевизор, но те изключиха кабелните канали. Двете с Мониба вече не можехме да гледаме любимите си боливудски филми. Талибаните явно не даваха да правим нищо. Дори забраниха настолната игра каром, при която удряме пулове върху дървена дъска. Хората разказваха как чуят ли детски смях, талибаните нахълтват в стаята и трошат дъските за игра. Имахме усещането, че гледат на нас като на малки кукли, които могат да командват, да ни казват какво да правим и как да се обличаме. Мислех си, че ако Бог иска да бъдем такива, нямаше да ни направи различни.

Един ден заварихме учителката ни госпожа Хамида обляна в сълзи. Съпругът й беше полицай в градчето Матта, където хората на Фазлула нахлули и избили няколко полицаи, включително съпруга й. Не след дълго те завзеха много села. Черно-белите знамена на ТНШМ на Фазлула започнаха да се появяват по полицейските участъци. Бойците влизаха в селата с мегафони и полицията бягаше. Съвсем скоро бяха завзели петдесет и девет села и бяха основали свои паралелни администрации. Полицаите толкова се страхуваха да не бъдат убити, че публикуваха съобщения в пресата, че са напуснали полицията.

Всичко това се случваше, а никой нищо не предприемаше. Хората сякаш бяха в транс. Татко каза, че Фазлула ги съблазнявал по различни начини. Някои се присъединявали към бойците му, защото мислели, че така ще живеят по-добре. Татко се опитваше да се противопостави на пропагандата им, но му беше трудно. „Нямам бойци, нито пък радиостанция“ — шегуваше се той. Веднъж дори се осмели да отиде в селото на моллата радиоводещ и да говори в едно училище. Прекосил реката в една от металните клетки, провесени на макара, които използвахме като импровизирани мостове. Пътьом видял толкова висок стълб пушек, че сякаш стигал до облаците — най-черния пушек, който бил виждал. Отначало си помислил, че сигурно е тухларна, но когато приближил, видял брадатите фигури на талибани, които изгаряли компютри и телевизори.

В училището татко казал на хората:

— Видях съселяните ви да изгарят техниката. Не разбрахте ли, че полза ще имат само японските компании, които ще произведат още?

Някой се приближил до него и прошепнал:

— Престани да говориш така, опасно е.

А междувременно властите, както и повечето хора, бездействаха.

Сякаш цялата страна беше полудяла. Останалата част на Пакистан беше ангажирана с нещо друго — талибаните се бяха настанили право в сърцето на държавата, в столицата Исламабад. По новините виждахме кадри на така наречения „Отряд Бурка“ — млади жени и момичета като нас с бурки и тояги нападаха магазинчетата за дискове по пазарите в центъра на Исламабад.

Жените бяха от „Джамия Хафса“, най-голямото женско медресе в страната, а част от тях — от Червената джамия в Исламабад. Тя беше построена през 1965 г. и дължеше името си на своите червени стени. Намираше се само на няколко пресечки от парламента и щаба на МРС, затова много държавни чиновници и военни ходеха да се молят там. Джамията имаше две медресета, мъжко и женско, и те от години се използваха за набирането и подготовката на доброволци, които да се сражават в Кашмир и Афганистан. Ръководеха ги двама братя, Абдул Азис и Абдул Рашид. Това място се беше превърнало в пропаганден център на Бин Ладен, с когото Абдул Рашид се беше запознал в Кандахар, докато бил на посещение на молла Омар. Братята бяха известни с огнените си проповеди и привличаха хиляди молещи се, особено след 11 септември. Когато президентът Мушараф се съгласи да помогне на Америка във Войната срещу тероризма, джамията прекъсна отдавнашните си връзки с военните и се превърна в център на протестите срещу правителството. Абдул Рашид дори беше обвинен, че е замесен в заговор за взривяването на конвоя на Мушараф в Равалпинди през декември 2003 г. Според следователите използваните експлозиви били съхранявани в Червената джамия. Няколко месеца по-късно обаче ги оправдаха.

Когато Мушараф изпрати войски във ФУПР, най-напред във Вазиристан през 2004 г., братята поведоха кампания и обявиха военните действия за неислямски. Имаха си уебстраница и частна радиостанция, точно като Фазлула.

Някъде по същото време, когато талибаните се появиха в Суат, момичетата от медресето на Червената джамия започнаха да тероризират улиците на Исламабад. Нападаха къщи, където уж имало салони за масаж, отвличаха жени, които според тях били проститутки, затваряха видеотеките и подпалваха дисковете с музика и филми. Когато им е изгодно, жените на талибаните могат да бъдат гласовити и да обикалят улиците. Директорката на медресето се казваше Уме Хасан, съпруга на по-големия брат Абдул Азис, и дори се хвалеше, че е обучила много от ученичките си как да осъществяват самоубийствени бомбени атентати. Джамията организираше и собствени съдилища, за да раздава ислямско правосъдие, защото държавата не успявала. Бойците им отвличаха полицаи и ограбваха правителствени сгради.

Правителството на Мушараф явно не знаеше какво да прави. Вероятно защото военните много държаха на тази джамия. Но в средата на 2007 г. положението толкова се влоши, че хората започнаха да се тревожат да не би бунтовниците да завземат столицата. Направо невероятно — Исламабад доскоро бе спокойно и уредено място, много по-различно от останалата част на страната. Накрая, на 3 юли, командоси с танкове и бронирани коли обградили джамията. Прекъснали електроснабдяването в района и по здрач внезапно се разнесоха експлозии и стрелба. Войската взривила отвори в зидовете покрай джамията и стреляла с минохвъргачки вътре, а горе кръжали бойни хеликоптери. Призовавали по мегафони момичетата да се предадат.

Много от бунтовниците в джамията се били сражавали в Афганистан или в Кашмир. Барикадирали се заедно с ученичките от медресето в бетонните бункери с чували пясък. Отвън се събрали разтревожени родители, които се обаждали на дъщерите си по мобилни телефони и ги умолявали да излязат. Някои момичета отказали, защото учителките им казали, че да станеш мъченик е славно дело.

На следващата вечер излязла малка група момичета. Сред тях се бил скрил Абдул Азис, преоблечен с бурка, заедно с дъщеря си. Съпругата му и по-малкият му брат обаче останали вътре заедно с много ученички и всеки ден имало престрелки между бунтовниците и войската отвън. Бунтовниците имали гранатомети и бензинови бомби, направени от бутилки спрайт. Обсадата продължи до късно на 9 юли, когато командващият специалните части отвън бил убит със снайпер от едно от минаретата. Военните най-сетне изгубили търпение и нахлули в джамията.

Кръстиха операцията „Тишина“, макар че били много шумни. Досега не беше имало такава битка в центъра на столицата. Командосите превземали метър по метър часове наред, докато най-накрая проследили Абдул Рашид и последователите му до едно подземие и ги убили. През нощта на 10 юли, когато обсадата най-сетне приключи, бяха избити около сто души, сред които имаше войници и деца. По новините излъчиха шокиращи кадри на разрушенията, навсякъде кръв и натрошено стъкло, и мъртви тела. Всички гледахме ужасени. Някои от ученичките в медресето бяха от Суат. Как бе възможно нещо такова да се случи в нашата столица, и то в джамия? Джамията е свещено място.

След обсадата на Червената джамия „Суат Талибан“ се промени. На 12 юли — помня датата, защото тогава е рожденият ми ден — Фазлула направи обръщение по радиото, което беше много по-различно от предишните. Остро разкритикува нападението над джамията и се закле да отмъсти за Абдул Рашид. След това обяви война на пакистанското правителство.

Това беше началото на бедите. Фазлула можеше да осъществи заплахите си и да мобилизира подкрепа за талибаните в името на Червената джамия. Няколко дни по-късно те нападнаха армейски конвой, който пътуваше към Суат, и убиха тринайсет войници. Ответният удар се разгърна не само в Суат. Имаше многолюден протест на местните жители в Баджаур и вълна от самоубийствени бомбени атентати из цялата страна. Появи се и лъч надежда — Беназир Бхуто се завръщаше. Американците се тревожеха, че съюзникът им генерал Мушараф е твърде непопулярен в Пакистан, за да се противопостави ефективно на талибаните, затова бяха посредничили за сключването на невероятна сделка за властта. Планът беше Мушараф най-сетне да махне военната униформа и да стане цивилен президент, подкрепян от партията на Беназир. В замяна той трябваше да свали обвиненията в корупция срещу нея и съпруга й и да се съгласи да бъдат проведени избори, в резултат на които всички предполагаха, че Беназир ще стане министър-председател. Никой пакистанец, включително баща ми, не смяташе, че сделката ще се осъществи, защото Мушараф и Беназир се мразеха.

Беназир беше в изгнание, откакто бях на две години, но много бях слушала за нея от татко и силно се вълнувах от завръщането й и от вероятността отново жена да застане начело на държавата. Благодарение на Беназир бе възможно момичета като мен да си мислят, че могат да говорят открито и да станат политици. Тя ни служеше за пример. Беше символ на края на диктатурата и на началото на демокрацията, освен това излъчваше послание на надежда и сила към останалата част от света. Беше и единственият ни политически лидер, който се изказваше против бунтовниците, и дори беше предложила да помогне на американските войски в издирването на Бин Ладен на пакистанска територия.

На някои хора това явно не им харесваше. На 18 октомври 2007 г. бяхме като залепени за телевизорите, докато тя слизаше по стълбичката от самолета в Карачи и се разплака, щом стъпи на пакистанска земя след почти девет години в изгнание. Докато обикаляше по улиците в открит автобус, хиляди хора се стекоха да я видят. Идваха от цялата страна, много бяха довели и малките си деца. Някой пусна бели гълъби и един от тях кацна на рамото на Беназир. Тълпата беше толкова многолюдна, че автобусът се движеше съвсем бавно. След време престанахме да гледаме, защото придвижването й явно щеше да продължи с часове.

Легнах си, но малко преди полунощ бунтовниците нападнали. Автобусът на Беназир бил взривен и избухнал в оранжеви пламъци. Татко ми съобщи новината, когато станах на следващата сутрин. Той и приятелите му бяха толкова шокирани, че изобщо не си бяха лягали. За щастие, Беназир оцеляла, защото точно преди експлозията била слязла в бронираното помещение долу, за да си отпочине, но бяха загинали 150 души. Това беше най-голямата бомбена експлозия в страната ни. Много от загиналите бяха студенти, направили жива верига край автобуса. Наричаха се „Мъченици за Беназир“. През онзи ден всички в училище бяха потиснати, дори противниците на Беназир. Бяхме съсипани, но и благодарни, че е оцеляла.

След около седмица армията пристигна в Суат доста шумно с джипове и хеликоптери. Бяхме на училище, когато хеликоптерите забръмчаха, и много се развълнувахме. Изтичахме навън, а те пръскаха към нас бонбони и топки за тенис, които ние улавяхме. Рядко можеш да видиш хеликоптери в Суат, но понеже къщата ни е близо до казармите на местната армия, понякога прелитат точно над нас. Надпреварвахме се кой ще събере най-много бонбони.

Един ден минувач ни съобщи, че в джамията са обявили полицейски час за следващия ден. Не знаехме какво означава това и се притеснихме. В стената към къщата на съседите ни, семейство Сафина, имаше дупка, през която общувахме с тях, затова почукахме по стената, та да се покажат.

— Какво означава полицейски час? — попитахме.

Когато ни обясниха, дори не излязохме от стаите си, защото си мислехме, че ще се случи нещо лошо. По-късно полицейският час беше често явление в живота ни.

Научихме новината, че Мушараф е изпратил трихилядна войска в нашата долина, за да се противопостави на талибаните. Бяха окупирали всички правителствени и частни сгради със стратегическо значение. До този момент останалата част на Пакистан като че ли не обръщаше внимание какво се случва в Суат. На следващия ден имаше бомбен атентат срещу още един военен камион в Суат, при който загинаха седемнайсет войници и тринайсет цивилни граждани. После цяла нощ се чуваше дум-дум-дум — гърмежите на оръдията и на картечниците откъм възвишенията. Не можеше да се спи.

На сутринта по телевизията съобщиха, че в планините на север избухнали боеве. Училището беше затворено, затова останахме у дома, мъчейки се да разберем какво се случва. Сражението беше извън Мингора, но чувахме престрелката. Военните твърдяха, че са избили повече от сто бунтовници, но на 1 ноември около 700 талибани нападнаха военно поделение в Хвазахела. Около петдесет души с униформи на гранични войски и още четирийсет и осем бяха заловени и разведени по улиците за назидание. Хората на Фазлула ги унижиха, като им взеха униформите и оръжията и дадоха на всеки по петстотин рупии, за да се върне обратно. След това талибаните завзеха два полицейски участъка в Хвазахела и се придвижиха към Мадян, където още полицейски служители предадоха оръжията си. Талибаните много бързо установиха контрол над по-голямата част от Суат извън Мингора.

На 12 ноември Мушараф изпрати в долината ни още 10 000 войници и още бойни хеликоптери. Навсякъде имаше военни. Лагеруваха дори на игрището за голф, насочили големите си оръдия към планинските склонове. След това подеха операция срещу Фазлула, впоследствие станала известна като Първата битка за Суат. За пръв път армията започваше операция срещу собствения си народ извън ФУПР. Полицията веднъж се беше опитала да залови Фазлула, докато говорел на някакъв митинг, но се разразила силна пясъчна буря и той успял да избяга, което само засилило неговата загадъчност и славата му на духовник.

Бунтовниците не се предаваха лесно. Те напреднаха на изток и на 16 ноември завладяха Алпури, главното селище на долината Шангла. Местната полиция и там се предаде без бой. Хората твърдяха, че сред бойците имало чеченци и узбеки. Тревожехме се за близките си в Шангла, макар татко да ни уверяваше, че нашето село е много отдалечено и талибаните надали щели да си направят труда да стигнат до там, пък и местните ясно им дали да разберат, че ще ги държат настрана. Пакистанската армия разполагаше с повече хора и по-мощни оръжия, затова бързо успяха да си върнат долината. Завзеха Имам Дери, където се намираше щабът на Фазлула. Бунтовниците избягаха в гората и в началото на декември армията съобщи, че е прочистила повечето райони. Фазлула се оттегли в планината.

Обаче не бяха прогонили талибаните. „Това няма да продължи дълго“, предрече татко.

Не само групировката на Фазлула предизвикваше хаос. Навсякъде в Северозападен Пакистан се бяха появили бойни групи, предвождани от хора от различни племенни общности. Около седмица след битката за Суат четирийсет талибански предводители от нашата провинция се събраха в Южен Вазиристан, за да обявят война на Пакистан. Бяха се споразумели да формират обединен фронт под знамената на „Техрик-и-Талибан-Пакистан“ (ТТП), тоест Пакистански талибани, и твърдяха, че разполагат общо с 40 000 бойци. За лидер избраха човек на около четирийсет години на име Байтула Мехсуд, който се беше сражавал в Афганистан. Фазлула стана командир, отговарящ за Суат.

Когато пристигна армията, си помислихме, че боевете скоро ще престанат, но грешахме. Щеше да има още много. Талибаните се целеха не само в политици, членове на парламента и полицаи, но и в хора, които не спазваха обичая на забулването и чиито бради и дрехи не бяха каквито те изискваха.

На 27 декември Беназир Бхуто направи обръщение на предизборен митинг в парка „Лиакат“ в Равалпинди, където е бил убит първият ни министър-председател Лиакат Али. „Ще победим екстремистите и бунтовниците със силата на народа“, заяви тя и думите й бяха посрещнати със силни възгласи. Беше в брониран джип тойота и на излизане от парка се беше изправила на мястото си и беше подала глава през люка на покрива, за да помаха на привържениците си. Внезапно се разнесоха изстрели и се чу експлозия, когато терорист самоубиец се взриви до джипа й. Беназир се смъкна надолу. По-късно правителството на Мушараф съобщи, че ударила главата си в дръжката на люка, а други твърдяха, че била простреляна.

Гледахме телевизия, когато съобщиха новината. „Беназир ще стане шахид“, каза баба, което означаваше, че ще умре достойно. Всички се разплакахме и започнахме да се молим за нея. Когато научихме, че е мъртва, сърцето ме подтикна: защо не започнеш да се бориш за правата на жените? С нетърпение очаквахме демокрацията, а сега хората си казваха: „Щом Беназир може да умре, никой не е в безопасност“. Изглежда, всички в страната губеха надежда.

Мушараф обвини лидера на ТТП Байтула Мехсуд за смъртта на Беназир и огласи запис на засечен телефонен разговор уж между него и негов сподвижник, в който обсъждат нападението. Байтула отрече да е отговорен за атентата, което беше необичайно за талибаните.

Имахме учители по ислям — кари сахиб, — които идваха у дома да обучават на Корана мен и местните деца. Когато дойдоха талибаните, вече рецитирах целия Коран за голяма радост на моя дядо духовник. Рецитирахме го на арабски и повечето хора всъщност не знаеха какво означават стиховете, но аз бях започнала да ги уча и в превод. За мой ужас един от нашите учители се опита да оправдае убийството на Беназир: „Добре че я убиха — каза той. — Жива беше безполезна. Не следваше исляма, както си му е редът. Ако беше оцеляла, щеше да настане анархия.“

Бях шокирана и споделих с татко.

— Нямаме изход — каза той. — Зависим от моллите, за да научим Корана. Но ти го използвай, за да научиш буквалното значение на думите, не слушай обясненията и тълкуванията му. Просто научи какво казва Бог. Словата му са свещени послания, които ти си свободна да тълкуваш самостоятелно.