Майте Каранса
Кланът на вълчицата (4)

Глава четвърта
Анаид осъзнава истината

Донесоха телеграмата в деня, в който пристигна леля Криселда. Беше адресирана до Анаид, но начинът на изразяване не бе характерен за Селене. Въпреки това съдържанието й дълбоко я нарани. Гласеше следното:

Анаид,

Не ме търси. Макс дойде да ме вземе с колата. Започваме нов живот, далеч от всичко. Не можем да бъдем тримата. Ще изпратя пари на Елена. Ще ме забравиш.

Селене

Анаид го препрочете безброй пъти, до втръсване. Значи беше истина. Макс съществуваше, беше човек от плът и кръв, любовник на майка й от града, някой, когото Селене предпочиташе пред нея. Прииска й се отново да набере телефона на Макс и да му остави съобщение на секретаря, да му изкрещи с пълен глас и да го помоли да й върне Селене, но нямаше смисъл. Селене го обичаше и в този момент вероятно двамата вече бяха далеч, много далеч оттук.

Леля Криселда, турила очилата си на носа, прочете телеграмата, невярваща на очите си, след което я засипа с въпроси за Макс, за майка й и за нейните безкрайни щуротии. Анаид обаче не отговаряше. Единственото, което искаше в момента, беше да остане насаме с мислите си и хубавичко да се наплаче.

След няколко часа Елена довтаса в къщата с плик с пари в ръката и заедно с банкнотите връчи на Криселда кратка бележка, написана на машина и подписана от Селене, в която тя молеше Елена да се погрижи за Анаид, с обещанието, че ще изпраща ежемесечно определена сума за издръжката й.

— Откъде е взела парите? — зачуди се Анаид на глас. — Всичките й спестовни книжки и кредитни карти бяха в дамската й чанта, лично проверих движенията по тях и установих, че не е теглила пари.

Изненадани, Елена и Криселда се втренчиха в Анаид.

— Нали каза, че нищо не е взела със себе си.

Анаид потвърди, че това бе видяла със собствените си очи в деня на бурята.

— Всичко си е тук — дрехите й, обувките, палтото, чантата.

Докато изричаше думите, смаяна установи, че на закачалката няма и следа от чантата на Селене, нито от палтото й.

— Но аз ги видях! Бяха тук, на закачалката! — упорстваше тя.

Елена и Криселда се спогледаха съучастнически.

— А за обувките? За тях какво казваше?

— Елате да видите. Всичко си е тук, недокоснато, дори куфарът…

При все това, когато се качиха по стълбите и отвориха гардероба на Селене, Анаид пребледня. Беше полупразен. От обувките й бяха останали само чифт стари прокъсани боти и мокасини с изтъркани подметки. Мястото, където си държеше куфара, сега бе празно, а от нощното шкафче бяха изчезнали книгата, която четеше преди заспиване, слънчевите й очила и фибите й за коса. Анаид предпазливо се запъти към банята. Не беше за вярване — и четката за зъби я нямаше! И шампоанът, и ръкавицата с естествени влакна от агаве, с която търкаше тялото си всяка сутрин.

Това обаче не беше нито най-изненадващото, нито най-любопитното от всичко, което се случи тази вечер. Когато Анаид пусна компютъра, за да покаже на Криселда и Елена съобщенията от електронната поща на майка си и да им докаже, че не се беше сбогувала с никого и дори не бе предупредила издателя си за заминаването, остана неприятно изненадана да установи, че и файловете в паметта не бяха същите като онзи ден. Имаше нови, различни имейли, с дата отпреди деня на изчезването й, в които Селене известяваше издателството за заминаването си, отменяше насрочени срещи и поети ангажименти и отказваше да участва и присъства на конференция, на конгрес за комиксите и на откриването на изложбена зала. Анаид ги сравни с разпечатката на имейлите, която бе направила лично преди три вечери. Бяха коренно различни. Нямаше и следа от писмата, разменени между майка й и запалената почитателка, която я бе засипала с похвали. Неизвестната, която се подписваше с инициала „С“.

Понечи да сподели с Елена и с Криселда, но забеляза, че изобщо не й обръщат внимание, а когато Криселда се оплака, че последните телефонни обаждания са изтрити от паметта на апарата, Анаид, засегната, че я пренебрегват, реши да си мълчи.

Беше повече от очевидно, че след изчезването на Селене някой беше идвал да заличи следите.

За първи път я побиха тръпки.

Как бяха влезли в къщата?

Как знаеха за личните й вещи, кои са и къде ги държи?

Как бяха успели да изтрият паметта на телефонния секретар?

Как бяха написали имейли с предишна дата?

Имаше само едно-единствено възможно обяснение. Беше го сторила лично Селене.

После се почувства зле, много зле и си легна, цялата трепереща.

 

 

Анаид нямаше температура и въпреки това се чувстваше много по-зле, отколкото когато бе прекарала пневмония и я бяха вкарали в болница заради конвулсиите. Цялото тяло я болеше, от корена на косите до ноктите на краката. Всичките й кости скърцаха, вътрешностите й се бунтуваха, усещаше силни бодежи в сухожилията, като от остър нож, мускулите й бяха изтръпнали, като обстрелвани с хиляди стрелички, беше отекла и кожата й се бе изпънала неимоверно, все едно всеки миг щеше да се пръсне по шевовете. Беше й невъзможно да затвори очи, да седи, да чете или… просто да се отдаде на размисъл.

Вече две седмици чувстваше, че гасне, и не ходеше на училище, макар и това последното да не беше от значение. Лекарят й беше казал да си почива и да не се тревожи за учението, а за причина на състоянието й бе изтъкнал една-единствена: разстроена е от случилото се с майка й. Анаид изпитваше срам. Всички предъвкваха историята с изчезването на Селене, говореха само как е избягала с някакъв мъж на име Макс и ако в началото Анаид упорито не вярваше, че майка й е способна на подобно предателство, то сега постепенно преосмисляше нещата. Осъзна, че бягството й вероятно е било извършено в момент на заслепение или в пристъп на умопомрачение, което впрочем бе напълно в неин стил, и отчете, че впоследствие се е върнала през нощта, за да си вземе нещата, да напише нови имейли, да изтрие телефонните си обаждания и да изпрати телеграмата и парите за нея. Бе уредила всички дългове и висящи въпроси, и то без да се осмели да застане открито пред нея, лице в лице. Отбягва я, за да не я погледне в очите. И за тази нейна страхливост, и за нейните лъжи й се искаше, би предпочела да я мрази, да я възненавиди дотолкова, че да я изтръгне от живота си, да я изреже като възпален апендикс. Би искала да е тук, пред нея, за да я осъди за егоизма й, за пълната липса на чувство за отговорност, за която и Деметер я бе упреквала. Същевременно знаеше, че се нуждае от нея. Била тя егоистка, амбициозна, безотговорна или смахната…

През тези дни на принудителна почивка най-много я безпокоеше главата й или по-точно онова, което имаше вътре в нея, понеже вместо мозък, изглежда, там се беше настанил рояк пчели или й бяха инсталирали цяла дъскорезница. Бръмченето беше непоносимо. Беше постоянно, ала на моменти и на някои определени места ставаше остро, пронизително. Един ден, следобеда, се опита да намери спокойствие в своето тайно скривалище, но не успя да прекоси дъбовата гора, понеже още преди да стигне до пещерата, се видя заставена да се обърне и да хукне по обратния път. Беше истинско мъчение. Всевъзможните звуци и шумове в гората се смесиха с бученето в главата й и така непоносимо писнаха в ушите й, че щеше да се побърка.

Селене й липсваше. Анаид страдаше постоянно за нея, но в моментите, когато се чувстваше най-зле, й беше мъчно за Карен. Искаше й се Карен, нейната лекарка и близка приятелка на майка й, да се върне от Танзания, да я сложи да легне върху кушетката, ухаеща на захар „Канди“, да я погъделичка със слушалката си и да я излекува. От малка вярваше, че стетоскопът на Карен притежава магически способности и само с едно леко докосване на гърдите или гърба изцеляваше бронхите или настиналите й бели дробове.

Опита се да отгатне как би разсъждавала Карен, помъчи се мислено да я запита какво да направи и отговорът дойде под формата на шепот, който долови в една безсънна нощ: Анаид, миличка, не се бори срещу болката и срещу шумовете. Това е твоето тяло, това си ти, те са част от теб, не ги пропъждай, почувствай болката, дишай дълбоко, вслушай се в звуците, които са вътре в теб, приеми ги, направи ги част от себе си.

Коприненонежен и мек, гласът на Карен й подейства като силно внушение и вълшебно успокоение. Донесе облекчение на тялото й, отпусна напрежението и смекчи силата на бученето в главата й, особено след падането на нощта.

Ставаше обаче така, както в периодите на треска, че на разсъмване, след като бе успяла малко да подремне, се събуждаше с отворени очи и лумкащо сърце, с чувството, че стените в стаята й говорят, че иззад пердетата на прозорците изниква стройната фигура на дама с ефирна туника и на турския й килим лежи някакъв воин, нагласен по стар древен обичай с шлем и с рицарска броня.

Такива бяха халюцинациите й. Всяка нощ те придобиваха форма и всяка нощ неизменно се явяваха на едно и също място. Рицарят и дамата бяха нахални и любопитни. Оглеждаха я безсрамно и имаха вид, сякаш всеки момент щяха да й заговорят. И това може би беше най-забавното от всичко, което й се случваше.

Междувременно леля Криселда, очарователен човек по душа, не ставаше за нищо друго, освен да й създава проблеми и да вдига много шум за нищо. Анаид се опита да й обясни симптомите на странното си заболяване, но след визитацията на лекаря, който не постави никаква ясна диагноза, нито й предписа конкретно лекарство, леля й изпадна в паника, оплете се като пате в кълчища и като се заоправдава, че нищо не разбира от деца, й даде да пие отвратителна течност, от която тутакси й се догади и направо си изповръща червата. По цял ден говореше по телефона или ровеше из библиотеката и в стаята на Селене. Напоследък много я тревожеше затрудненото финансово положение, в което бяха изпаднали. Леля Криселда беше открила, че след смъртта на Деметер Селене бе ипотекирала къщата и бе прахосала всичко, пръскайки пари с пълни шепи. Беше си сменила колата, беше купила нови мебели, беше предприела пътувания и се бе наслаждавала на живота, позволявайки си безброй капризи. Към сегашния момент дълговете и неплатените фактури се бяха натрупали толкова много, че заплашваха да ги задушат, и леля Криселда не знаеше откъде да намери необходимите суми. Мелендрес, издателят на майка й, се оказа голям гадняр. Отказа да им даде и стотинка аванс, ако Селене лично не подпише фактурите.

На своите четиринайсет години обаче Анаид изобщо не се вълнуваше от подобни неща. Освен това нямаше никакво доверие на леля си Криселда. С изключение на чудотворните й ръце, който й действаха като балсам и като по някакво вълшебство заличаваха грижите й, тя за нищо на света не би се обърнала към нея за практическото разрешаване на конкретни проблеми. Никога не би я помолила да й приготви омлет (развали го, като му сипа оцет) или филе (сервира й го сурово), нито пък би поискала да й изпере пуловер (беше му съсипала цвета с белина).

Това, което Анаид така и не успяваше да проумее, бе по каква незнайна логика битуваше схващането, че за едно дете трябва да се грижи възрастен, като в нейния случай беше тъкмо обратното. С цялото си нахалство леля Криселда се тъпчеше здравата и лакомо омиташе всичко, което успееше да спастри за обяд или вечеря. За щастие, Криселда не беше капризна. Беше й все едно дали ще яде спагети карбонара, спагети с доматен сос или каквито и да е спагети. Все пак, благодарна за пълната й липса на вкусови предпочитания, в Анаид се затвърди убеждението, че леля й Криселда е възрастен човек от много странна порода и че жените от нейната фамилия изобщо не си приличаха една на друга, но взети заедно — всяка със своята специфика, — можеха да образуват зоологическа градина.

Дали беше от преяждане със спагети, от почивката или от нерви, но петнайсетина дни след изчезването на Селене (и точно тринайсет от пристигането на леля Криселда) Анаид си даде сметка, че всъщност дрехите вече не й стават. Не можеше да си затвори догоре ципа на панталона, не се закопчаваха копчетата на блузите й и с изумление констатира, че има нужда от сутиен. Анаид, невярваща на очите си, установи, че за първи път в нейния живот гърдите й нарастваха. А Селене не беше тук, за да го отпразнуват!

Нямаше желание да го сподели с леля си Криселда. Беше прекалено нетактична, а и нищо не разбираше от подрастващи момичета. Щеше да разтръби наляво и надясно, че племенницата й има нужда от сутиен, или щеше да заяви, че няма мнение по въпроса. Затова реши да излезе сама по здрач, когато, поне за няколко часа, ушите й не пищяха толкова непоносимо и главата й преставаше да пуши. Взе пари от плика в чекмеджето на шкафа, излезе от къщи и се запъти към магазина за галантерия, като се молеше Едуардо да не е там. Ако трябваше да я обслужи Едуардо, щеше да умре от срам, щеше да потъне в земята пред тезгяха. С Едуардо свиреха в градския оркестър: тя на акордеон, той — на тромбон. Седяха един до друг, но той изобщо не я поглеждаше, не знаеше дори, че съществува, докато, тъкмо напротив, на Анаид очите й бяха все в него, току извиваше глава наляво и се любуваше на мургавото му лице, на капчиците пот, изпъстрили челото му, и на вената, която изпъкваше и пулсираше, докато надуваше тромбона. Едуардо беше по-голям от нея, правеше мускули в гимнастическия салон, имаше си гадже и беше страхотен пич или поне така се изразяваха приятелките й, които се пръскаха от завист, че тя свири до него.

По-скоро щеше да пукне на място, отколкото да понесе Едуардо да й продаде сутиен.

Но Едуардо беше там.

Анаид ясно го видя през витрината и невероятно се притесни. Готова да се откаже от намерението си, се обърна, решена тутакси да се изпари. Беше толкова отнесена и объркана от неудобното положение, че се блъсна в някаква жена и падна на земята.

— О, извинете — рече и се почувства много глупаво не само защото е паднала, а и понеже отгоре на всичко се извинява.

— Не, вие извинявайте, вината е моя — отвърна жената с лек чуждестранен акцент.

После, като се разпознаха, и двете онемяха от изумление.

— Изглежда, такава ни е съдбата, да се сблъскваме… — възкликна красивата чужденка, същата, която караше синия „Ленд Роувър“ онази сутрин, когато Селене изчезна, и която я беше блъснала, без да иска, в началото на моста.

Прихнаха да се смеят.

— Оправи ли се от падането? По-добре ли си?

— Да, напълно. Много благодаря.

— Този път няма да ми се измъкнеш. Дължа ти компенсация за онова неприятно произшествие. Ще хапнеш ли един кроасан с течен шоколад и сметана?

Анаид се поколеба. Откъде знаеше, че обожава шоколад със сметана? Със Селене отбелязваха всяко радостно събитие в сладкарницата, с нейни приятелки или двете сами, а сега от две седмици не беше хапвала шоколад. Лигите й потекоха. Всъщност купуването (или некупуването) на първия й сутиен не беше ли повече от важен повод за отпразнуване. Сигурно Селене би я поканила да се почерпят.

— Знам едно кафене съвсем наблизо оттук — кимна тя.

Красивата чужденка й се усмихна и й предложи ръката си с изискан и непринуден жест. Анаид със същата непринуденост я хвана под ръка и я поведе през тесните улички, като с любопитство току я поглеждаше.

Беше с възбяла кожа, пепеляворуси коси, сини очи — с наситеносиния цвят на морските дълбини, и с очарователна усмивка. Беше пленително красива, без съмнение чужденка, но от акцента й не можеше да се разбере откъде е. По това време на годината, в началото на пролетта и след приключването на ски сезона, започваха да прииждат чужденците. Настаняваха се в хотела и по къмпингите. Някои практикуваха рафтинг и се спускаха със сал по бързеите на реката, използвайки, че снегът е започнал да се топи. Други, при благоприятно време, се втурваха да се катерят по планините и изпъстряха долините и хълмовете с ярките цветове на анораците си, но не стигаха до върховете — запазена територия на алпинистите, най-хвъркатите и най-дръзките, които пристигаха през лятото, когато снегът от процепите на скалите вече се е стопил. Имаше и такива, които просто се разхождаха из долините и ходеха до езерата, като се наслаждаваха на възхитителната природа и пълнеха дробовете си със здравословния планински въздух. Изтънчената чужденка изглежда беше от последните.

— Майка ти очаква ли те?

Анаид усети топка да засяда на гърлото й. Не, майка й не я чакаше. Нямаше майка, нямаше баба, само една почти безполезна леля, която за нищо не ставаше.

— Онзиден не се представих. Казвам се Кристине Олав.

— Аз съм Анаид.

— Да, спомням си. Много хубаво име, Анаид, не се забравя. Можеш да се гордееш с него. Знаеш ли, че си много хубава?

Не беше вярно. Анаид беше наясно, че не е истина, но когато госпожа Олав го каза с толкова искреност в гласа, повярва, че е така, и се почувства красива, удивителна и най-вече обичана.

Затова и въпреки обещанието, което бе дала на Селене, се отпусна и заговори на госпожа Олав за скорошното изчезване на майка си, за внезапното си заболяване, а също (и защо не?) за пристигането на лелята и за злополучния опит да си купи сутиен. Разказа й всичко, по простата причина че имаше нужда някой да я гледа с възхищение, да я слуша внимателно и постоянно да й се усмихва. Госпожа Олав не беше толкова приказлива. Спомена й единствено, че е отседнала в хотела само за няколко дни и просто минава оттук, но би искала да отиде да види езерата. И тогава лицето й светна, озарено от внезапно хрумване.

— Искаш ли да ме придружиш, да отидем заедно?

Без да се поколебае, без дори да й мигне окото, Анаид се съгласи. През цялото време, докато се черпеха, нито за миг не бе почувствала бученето в ушите, нито постоянната болка в ставите, нито мъката от отсъствието на Селене. Госпожа Олав и кроасанът с шоколад се оказаха най-доброто лекарство, което бе опитвала досега.

Внезапно госпожа Олав стана и се запъти нанякъде, без да продума, само й махна, че веднага се връща. Анаид помисли, че отива до тоалетната, и използва момента да излапа втория кроасан и да помоли Роса, управителката, да й сложи още една лъжица сметана: „Ако обичате, донесете, защото шоколадът е ужасно вкусен, а изядох сметаната“.

Не можеше да определи дали госпожа Олав беше отсъствала една минута или цял час, но истината бе, че очевидно бе намерила достатъчно време, за да й донесе подарък. С тайнствена усмивка на лицето й подаде нещо, завито в опаковъчната хартия от галантерийния магазин на Едуардо.

Анаид не можеше да повярва. Госпожа Олав й беше купила най-прекрасния сутиен, който някога бе виждала. Беше с щамповани етнически елементи на фон с гранатов цвят, поръбен с весели геометрични фигурки, в зелени и синкави оттенъци. Дали ще й стои добре?

Скочи развълнувана и отиде да го пробва в тоалетната. Беше нейният размер, прилепна идеално по тялото й, бе точно какъвто бе мечтала да има — закачлив, симпатичен и удобен. Не бе чувала за марката, но никоя от приятелките й нямаше сутиен като този, беше сигурна. Облече си отгоре пуловера и хукна обратно към масата, за да благодари за подаръка на тази невероятна жена, госпожа Олав, но изумена намери само празна маса с кутия бонбони отгоре.

— За теб са — осведоми я Роса, управителката.

Анаид вече не беше гладна, затова взе кутията, докато Роса прибираше чашите от течния шоколад и й обясняваше, че чужденката платила сметката и дискретно си тръгнала, след като оставила бонбоните за Анаид, а на нея — щедър бакшиш.

 

 

Елена се чувстваше неудобно. Беше седнала в кухнята до Криселда, да чистят боб и да наблюдава гърнето с „пучеро“^[1]. Но както и да застанеше, бебето продължаваше да рита в корема й. Нанасяше резки, настойчиви удари, а последният шут я бе оставил без дъх.

— Значи е истина?

Криселда кимна утвърдително, поднесе един бонбон към устата си демонстративно и с охота, като едновременно се мъчеше да изкуши Елена и тя да ги опита.

— Наистина Сатурн и Юпитер вече са в положение на съвпад спрямо Земята. И това съответства с предсказаното от астроложката Хьолдер в нейния трактат за идването на избраницата.

— А съвпадът на седемте планети?

— Скоро ще е. Може би след два или три месеца.

Елена отказа да си вземе бонбон и продължи да рони фасула от шушулките.

— Вземи цялата кутия, ако искаш, прекалено сладки са за мен. — После замислена добави: — Всичко съвпада. Разположението на небесните тела и лунният метеорит показват къде и кога ще стане събитието.

— Тук и сега.

— Не мога да повярвам. Подозирахме, че Селене е избраницата, но досега нямаше знаци, които да го доказват така неоспоримо.

— Жените Одиш го знаеха отпреди. От последната офанзива, в която умря Деметер — потвърди Криселда.

— Проклети стригли^[2]… Проклети вещици Одиш, без малко да отвлекат и Анаид.

Тук Криселда тръсна глава в знак на категорично несъгласие.

— Анаид не може да види стриглата, не е посветена.

— Нима? Описанието, което направи на гарвана, съвпадаше точно с образа на стриглата. Думите й бяха: деформиран до чудовищни размери, огромен, с интелигентен поглед като на разумно същество, дори й проговорил… Опитал се да й наложи волята си — възрази Елена.

— Но… ако наистина е била самата стригла, би я сполетяла съдбата на Селене. Никой, а още по-малко едно момиче, не може да й се противопостави — отби удара Криселда.

— А този Макс?

— Не си струва да си губим времето да го търсим. Вероятно не съществува.

Елена стана неспокойна. Бебето го усети и поднови серията удари — едно ритниче, второ… Имаше толкова странни неща в цялата тази история. Толкова необясними. Освен това беше сигурна, че Криселда премълчава още много.

— Значи твърдиш, че Анаид има право, изчезването на дрехите на Селене, телеграмата, парите, следите и фалшивите доказателства, които се появиха впоследствие, са били капан, за да ни накара да повярваме, че си е отишла по своя воля.

— Наясно бях от самото начало…

— Тогава защо позволи Анаид да се заблуждава и да мисли, че майка й я е изоставила заради някакъв мъж?

— А какво, според теб, трябваше да й кажем? — попита Криселда и налапа още един бонбон.

— Истината — твърдо отвърна Елена. — Има право да знае истината.

— Това го решава Съветът на магьосниците!

— Много добре. Но дотогава сме длъжни да я закриляме. Тя е само на четиринайсет години, направи й предпазен щит — примоли се горещо Елена.

— Кой, аз ли? — възпротиви се Криселда и нервно стана от масата.

Беше неспособна и пет минути да стои на едно място и не знаеше къде да дене ръцете си. Хвана един черпак, който висеше над мраморния плот. Елена настоя:

— Докато спи, без да те усети. Помниш ли заклинанието?

И докато се мъчеше да си припомни магическите думи, Елена се натъжи, осъзнавайки, че никога не ги беше произнасяла и че предвид лошия й късмет да зачева само момчета, може би никога няма да й потрябват. Защитният щит служеше единствено за момичетата, вече девойки, за да ги предпазва от проклятието на Одиш и да не позволи да им изпият кръвта и да ги погубят точно в деликатния преходен период, когато детето се превръща в жена. Анаид нямаше представа за грозящата я опасност, а трябваше да бъде защитена.

Криселда беше притеснена. От хиляда километра се виждаше, че никога преди не беше правила предпазен щит за девойки. Говореше и разгорещено размахваше огромния черпак:

— Но Анаид има вид на десетгодишна. На нея не й трябва.

— Не й трябва ли? Майка й току-що беше похитена, а самата тя е в най-деликатния момент от живота на една Омар. И ти твърдиш, че не й трябва? Какво й трябва тогава? — крещеше отчаяна Елена.

„Криселда е пълна скръб — мислеше си Елена. — На кого ли му е хрумнала блестящата идея да повика Криселда? На Гая, разбира се, за да се отърве от малката и да няма грижата за нея, а и за да си отмъсти на Селене.“

Криселда обаче наистина се разсърди и размаха черпака:

— Моята задача е да открия Селене. Затова дойдох тук и това се опитвам да направя.

— А момичето? — настоя Елена.

— Момичето вече се оправя, а и аз не съм му бавачка.

Имаше право. Криселда разбираше от деца толкова, колкото и от готвене. С една дума — нищичко не отбираше.

Елена отново смени позата и се обърна към Криселда:

— Тук си от две седмици и още нищо не си ни казала. Откри ли нещо ново след телеграмата и плика с парите? Казвай.

— Нищо — призна си притеснено Криселда.

С „нищо“-то не лъжеше, но премълчаваше истината. Това „нищо“ означаваше много. Криеше доста въпросителни около Селене. Подозрения, които нямаше да сподели с никого, преди да е напълно сигурна. „Нищо“ бе точната дума. Нищо не бе разкрила и това бе най-тревожното.

— И нищо не правиш за Анаид.

— Как така не правя? Живея с нея.

— Имам предвид, че не я пазиш, не се грижиш за нея, дори не знаеш за какво мисли, какво й минава през главата.

— Глупости, какво може да й минава през главата! Всяка вечер си слагам ръката на челото й, за да й пропъдя тъпотиите от ума — яростно се защити Криселда.

— И това ли е всичко?

— Мъча се да открия майка й. Именно от това се нуждае Анаид. Аз не съм имала деца като теб. Защо ти не пое грижата за нея?

На Елена й призля. Достатъчни й бяха двата дни, когато момичето живя с тях под един покрив. Едва ги бе издържала. — На следващия Съвет на магьосниците трябва да обсъдим какво да правим с Анаид — рече Елена, за да реши въпроса веднъж завинаги.

Криселда я погледна изумена и посочи огромния й корем.

— Ще можеш ли да летиш?

— Ами да, разбира се, няма как иначе. Качила съм някое и друго килце, позагубила съм телепатичните си способности, но си оставам магьосница.

Криселда опита яхнията и си опари езика.

— Не се тревожа за Анаид. Не се боя за безопасността й, понеже няма никакво желание да излиза от къщи. Много е предпазлива.

Елена се видя принудена да осветли Криселда. Очевидно нищичко не знаеше за Анаид.

— Тя е много умна.

— Да, вече го забелязах.

— Изчете всички тийнейджърски книги още преди две години. Селене й ги носеше от големия град.

— Да, чете много.

— Говори и пише отлично на пет езика.

— Аха.

— Свири на всички възможни инструменти.

Криселда вече изчерпваше аргументите си:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не разбирам и никога няма да проумея защо Селене не я посвети на съответната възраст.

Елена се втренчи многозначително в Криселда, която лека-полека започваше да загрява, и затаи дъх, когато тя се облегна на черпака и той се олюля. Елена извика прекалено късно:

— Внимавай!

Криселда стисна здраво лъжицата, но без да иска, залитна, хвана се за пердето на прозореца и увисна на него. Пердето се свлече надолу, а черпакът падна с гръм и трясък на пода. Пръсна се на хиляди парчета, разсипвайки късчета пилешко месо, сланина, целина, моркови, лук и картофи из цялата кухня.

Елена пое дълбоко въздух веднъж, после втори път… Малкият немирник се бунтуваше в корема й. Как ли ще издържи още двата месеца до раждането с футболистчето, което я атакуваше отвътре, и с Криселда, която й усложняваше живота отвън. След трясъка от падането кухнята се изпълни с деца, които заприиждаха отвсякъде, мислейки, че е избухнала бомба.

— Къде е бомбата?

— Какво стана?

— Какво ще ядем?

— Вън! Измитайте се всички оттук! — кресна Елена, готова да ревне от яд.

За разлика от нея Криселда се беше отнесла нанякъде, чужда на всичко и на всички наоколо. Погълната изцяло от мисълта за бедата, приличаше на слепец и рееше невиждащ поглед. Малко по малко започваше да навързва нещата.

— Искаш да кажеш, че Селене е имала сериозно основание, някаква неизвестна за нас причина, за да не посвети Анаид? И каква е тя? Да не би да не е Омар? Да не би да е обикновена смъртна?

Елена, наведена да събере разпиляното по пода, се усмихна през сълзи. Поне едно нещо беше свършила като хората през този злополучен ден. Завеяната Криселда най-сетне беше проумяла, че Селене е крила много повече неща, отколкото са предполагали, и Анаид е едно от тях.