Майте Каранса
Кланът на вълчицата (28)

Глава двадесет и осма
Самота и уединение в дълбините на пещерите

Лукреция беше простила на Анаид за всичките й волности. Беше се показала като старателна ученичка и й засвидетелстваше уважение и признателност за всичко, на което я бе научила. Може би беше прекалила малко с натоварването и я бе подложила на твърде строг режим, без да си дава сметка, че една девойка има правото да се наслаждава на удоволствията от живота. Прекалено много години бе оставила зад гърба си и беше позабравила някои неща, които жизнерадостният смях на момичетата я бе накарал да си припомни.

Радваше се, че Анаид се разбира така добре с Клодия. По време на продължителното й възстановяване двете бяха станали близки приятелки. Рамо до рамо с младата делфинка, Анаид бе заблестяла със собствена светлина, беше разцъфнала и сега беше много по-хубава и привлекателна, отколкото преди месец, когато се бяха запознали. С Клодия си споделяха тайни, хранеха се заедно, деляха си дори дъвките и сладко си бъбреха чак до среднощ. Лукреция знаеше, че една добра приятелка е най-чудесният дар за самотната магьосница.

Когато дойде при нея за последния си урок по алхимия, Анаид изглеждаше тъжна, нещо беше увесила нос. Лукреция не му отдаде особено значение. Нормално беше на нейната възраст да преживява емоционални вълнения и резки промени в настроението. Освен това скоро я очакваха изпитания и опасности, а Анаид ги предусещаше. Така че беше напълно естествено да се страхува и да е неуверена в силите си. Реши за най-правилно да я остави насаме с мислите й и да й даде възможност сама да си ближе раните. Всяка посветена магьосница можеше да разчита на подкрепата на своя клан, на съпричастност от страна на племето си, както и на останалите кланове, но трябваше да се научи да преодолява сама най-тежките моменти в живота си.

В дълбоката пещера Лукреция седна на пода срещу младата си ученичка. Оставаше едно последно усилие, последен тласък, за да може Анаид да напредне още мъничко и щеше да е напълно готова. Задачата щеше да е изпълнена. На нейните сто и една години заслужаваше да си отдъхне и да се отдаде на заслужена безкрайна почивка. Връчи й изящно изработеното двуостро атаме.

— Добре, Анаид. Ти избра лунния камък и той те избра теб. Първо ти извая талисмана си с него. Тогава не знаеше тайните, които владееш сега. Луната е мерило за времето, за приливите и отливите, за жътвата и реколтата, и за кръвта. Но луната не дава сили на магьосниците в делата им, нейната светлина е студена и непряка. Огънят е този, който подхранва и поддържа живота на земята, понеже е мъдър и дарява топлина. И ето че сега, най-после, ти се научи да управляваш могъществото на огъня и той ти се подчинява. Твоето атаме е най-могъщото от всички, които ние, змиите, някога сме изковавали. То е резултат от сливането на земната магма с твоите сълзи, издялани от лунен камък. Говори му, довери му се, то е твое, това си ти самата, то е твоята ръка, продължение на силата и всемогъществото ти. Заедно с вълшебната пръчица атамето е най-скъпоценното богатство за една Омар.

Анаид с възхищение огледа идеално гладката повърхност на своето атаме. Беше плод на упоритостта й, на вярното й око и на усета й да прави най-добрия избор. Беше горда от своето творение, но това не можеше да разсее налегналата я тъга.

Нейната учителка се изправи и й даде последната си заповед:

— Слей се с твоето атаме.

Лукреция си тръгна с уморена походка, бавно се отдалечи, потъвайки в галериите, като остави Анаид съсредоточена в болката си, с втренчени в лъскавото си черно съкровище очи.

Медитацията и усамотението й в този ад от изпарения и огън бяха част от нейното обучение. Можеше да остане дълги часове в мълчание, заобиколена от пълна тъмнина.

Не се страхуваше от мрачните дълбини, нито от самотата. Все пак предпочете да запали едно маслениче, за да освети по-добре своя шедьовър.

И така, на светлината на трепкащия пламък откри, че не е сама. Един неканен гост, един млад натрапник, чудновато облечен, загърнат в плащ и с маска на лицето, съзерцаваше атамето й с любопитство не по-малко от нейното. Анаид вече имаше богат опит в подобни случайни и неочаквани срещи.

— Здравей.

В началото натрапникът изглежда не разбра, че се обръща към него.

— На теб говоря, мъжа с наметката и маската.

— Аз? На мен ли говориш?

— Естествено. Защо не?

— Защото аз съм само един жалък несретник, нищожен призрак с душа, обречена да се скита вечно, като наказание за престъпните си дела.

Анаид въздъхна примирено. Беше високомерен и самовлюбен като поет.

— Аз съм Анаид Цинулис.

— Марк Тулий, на вашите услуги, готов да направи по-приятни безсънните ви нощи със скромните си умения в изкуството.

— Какво изкуство?

— Изкуството да изпълнявам роли.

— Актьор ли си?

— Комик.

— Е, ако знаех предварително, щях да извикам още някого, за повече публика. И каква беда те е сполетяла, Марк Тулий?

— Трябва ли да се връщаме назад в тъжното минало?

— Ако не искаш…

— Забравих думите от ролята си в комедията „Мостелария“^[1] от Плавт, и то насред представлението.

— Я виж ти! Да не умря от срам?

— Избягах. Потърсих спасение тук, в тези пещери. Скрих се, за да не ме линчува публиката.

— Убиха ли те?

— Подхлъзнах се и паднах в дълбока пропаст. Проклятието още тегне над мен и над поруганата ми чест.

— Бедният Марк Тулий.

— Сам си бях виновен. Предната вечер се поддадох на изкушението и се докарах до пълно опиянение от едно превъзходно вино, донесено от Шампан. Беше незабравима нощ в странноприемницата на Леон Асул от Таормина!

— Тя вече не съществува.

— Така и предполагах. Мина толкова много време оттогава…

— Съжаляваш ли?

— Да, дълбоко се разкайвам. Няма нищо по-страшно от това да излезеш пред публика, жадна за смях, за остроумия и забавни истории, и ненадейно да те порази пълна амнезия. Наистина печално, тъжно, ужасно, неописуемо трагично.

— Мога да ти помогна — осмели се Анаид.

— Да си спомня репликата ли? От две хилядолетия се мъча да го направя, но, уви, няма начин.

— Не, да забравиш. Да престанеш да бъдеш душа, прокълната да не намери покой.

— Ще ми спасиш честта?

— Предлагам да ти помогна да намериш покой.

— И в замяна на какво? — попита изключително предпазливо винолюбецът комик.

— Вярно ли е, че мога да стигна до Селене през катакомбите?

— Селене вълчицата ли?

Анаид кимна. Духът се замисли.

— Латомиите свързват двата свята, но за да стигнеш до Селене, трябва да се върнеш там, откъдето е изчезнала, и да следваш пътя на слънцето.

— Какво означава това?

— Можеш ли да ме избавиш, или не?

— Разбира се, че мога — излъга Анаид, без да й мигне окото.

— Одиш ли си?

— Как иначе щях да те виждам.

— Всички мислят, че си Омар. Точно сега говорят за теб.

— Кои?

— Родоначалничките.

— Можеш ли да ги чуеш?

Комикът долепи ухо до една от вдлъбнатините.

— Ела насам, приближи се. Чуваш ли ги?

Анаид напрегна слух. Беше й трудно да долови за какво говорят. Марк Тулий сигурно имаше повече опит в подобен род хитринки.

— Какво казват?

— Криселда се съпротивлява и отказва да вдигне нож срещу Селене. Смята, че атамето не е предназначено да нанася рани или да убива друга Омар. Моли да й приготвят смъртоносна отвара.

Анаид се почувства зле. Много зле.

— Не може да бъде. Сигурно бъркаш нещо.

— Чуй и сама се увери.

Анаид, бледа като восък, съсредоточи цялото си внимание, за да чуе думите, които се губеха сред тайните тунели на скалния лабиринт.

— Анаид не трябва да знае, нищичко не трябва да заподозре — настояваше точно в момента Криселда.

— Без нея не можем да се доберем до Селене — добави Валерия.

— Шансът Селене да не е станала една от тях намалява все повече, но още е рано да я осъждаме — възрази старата Лукреция.

— Дадох клетва да убия Селене и ще я спазя, но съвпадът наближава и трябва да побързаме. Анаид вече се възстанови, можем да започнем издирването още утре сутринта — потвърди Криселда.

На Анаид това й беше достатъчно.

Беше жертва на страшна измама. Предателството, предвещано от оракула при посвещаването й, се сбъдваше. Вълчици, змии, врани, делфинки и кошути изпращаха нея да намери Селене, за да бъде тя принесена в жертва, и то от ръката на Криселда, собствената й леля.

Рухна на земята и зарови глава в шепите си.

И Криселда ли?

На кого да вярва?

Нима няма да дадат шанс на Селене да се защити?

А най-лошото, най-страшното беше, че дори тя започваше да се съмнява в неподкупността на майка си.

Духът на комика стана нетърпелив.

— А обещанието ти?

— Ще те освободя. Твърдиш, че трябва да се върна там, откъдето изчезна Селене, и да следвам пътя на слънцето?

— Да, така е.

Девойката превъзмогна мъката си, извади брезовата си пръчка и като я размаха, изписа във въздуха знаците на заклинанието.

— Марк Тулий, с властта, дадена ми при посвещаването ми и със силата на родовата ми памет на вълчица, те заклинам да счупиш оковите, да се освободиш от проклятието и да почиваш в мир сред мъртвите. Така да бъде за вечни времена.

Марк Тилий се усмихна признателно и се разпиля на малки частици.

— Поздрави баба ми Деметер — махна му за сбогом Анаид.

Марк Тулий се опита да забави за няколко секунди изчезването си.

— Защо не ми каза по-рано? Ние, духовете, можем да призоваваме мъртвите — успя да извика той, преди да изчезне напълно.

Анаид осъзна прекалено късно смисъла на думите му.

— Почакай! Не си отивай!

Марк Тулий обаче вече не съществуваше.

Така значи, призраците можели да призовават душите на мъртвите. Това означаваше, че може да се свърже с Деметер.

Нуждаеше се от нея. Отчаяно се нуждаеше от трезвомислието и мъдростта на баба си, но също така и от проницателността и пророчеството, което дава смъртта. Живите, онези, които я заобикаляха, не отличаваха истината от измамата. Дори и тя самата.

Кое беше истина?

Кое беше лъжа?

Анаид се провикна:

— Има ли тук някой дух?

В отговор отекна само ехото на гласа й, повтарящо се като ужасен кошмар.

Беше сама, по-самотна от всякога.

 

 

Корнелия, матриарша на клана на враните, носеше на лицето си неизличимия отпечатък на тъгата. Приятно й беше да броди из полята на свечеряване и да поздравява ятата черни врани с лъскави пера, прелитащи над житните нивя. Понякога отиваше сама до скалистия морски бряг и дълго съзерцаваше морето, което Хулия, мъртвата й дъщеря, толкова бе обичала.

Тази вечер Анаид я намери така, мечтателно загледана в шетнята на птиците, в непрестанното движение на жерави, папуняци, лястовици и щъркели, които, още с първите признаци на приближаващата есен, се събираха и потегляха на юг, на път към топлите земи на Африка.

Корнелия я посрещна сърдечно. Анаид й напомняше за нейната дъщеря. Може би заради тревожната сериозност в очите й, толкова сини като на Хулия, толкова изпълнени с боязън пред бъдещето, същият страх, който я бе обзел в деня на посвещаването й.

На Корнелия рядко й се случваше да разговаря с момичета. Младите я отбягваха, понеже видът й беше твърде суров. Откакто бе починала дъщеря й, се обличаше в черно, също като предшественичките си и като птиците от нейния клан. Корнелия бе пожелала да спази традицията на траура, понеже мъката й щеше да трае вечно. Така разбираха нещата жените и майките от нейния роден край и тя, магьосница, но смъртна, споделяше и уважаваше обичая.

— Кажи ми, с какво мога да ти помогна?

Анаид почувства, че може всичко да поиска от нея и Корнелия няма да й откаже.

— Искам да овладея тайната на птиците и да се науча да летя като тях.

Корнелия усети, че нещо крие. Долови смущението на момичето, когато формулира искането си.

— Криселда знае ли?

— Да, разбира се.

— Опасно е.

— Няма значение.

— За да бъдеш посветена в тази тайна, трябва да получа одобрението на матриаршите. Мисля, че най-напред трябва да говоря с Криселда.

Тогава Анаид я хвана за ръката и втренчи умоляващ поглед в тъмните зеници на скръбната Корнелия.

— Не мога да чакам, наложително е да стане сега, и то без никой да знае.

От допира на ръката й Корнелия усети топлината на кипящата й кръв. Анаид беше млада, изпълнена с живот и бе поела огромна отговорност на плещите си.

— Моля те, помогни ми. Нуждая се от теб, знам това, ти също го знаеш.

Корнелия беше наясно, но се опитваше да предотврати неизбежното.

— Не рискувай, миличка.

Но Анаид, с убедеността на дръзките, задълба в съзнанието й, за да изкара наяве онова, което предчувстваше само интуитивно.

— Кажи ми, Корнелия, защо дойде тук? Защо наблюдаваш прелетните птици, които кръжат над острова?

Корнелия не искаше да се замисля за истинската причина.

— А ти?

Анаид реши да играе с открити карти.

— Питах се какво трябва да сторя и краката сами ме поведоха насам. Когато те видях да гледаш птиците, разбрах, че ти си знакът, който очаквах. Ти ще ме научиш да летя като тях, за да се притека на помощ на Селене. Това е пътят.

Корнелия въздъхна. Съдбата предопределяше тя да се намеси и да бъде участник в осъществяването на пророчеството. Не можеше да избяга от участта си.

— Подготвена ли си?

Анаид беше готова. Повече от всякога.

Корнелия размаха черните си ръце с изяществото на лебед. Анаид направи същото, като подражаваше на движенията й.

— Избери си една птица, която ти харесва най-много, и почувствай заедно с нея плясъка на крилете и лекотата на тялото й.

Анаид се загледа в красивата орлица-рибарка, която се рееше във въздуха, кръжеше над водата, а после се стрелна бързо и хвана в ноктите си една щука.

Корнелия проследи погледа на Анаид и усети да я побиват тръпки. Анаид беше избрала орела, най-могъщата граблива птица в лагуната.

— Повтаряй след мен заклинанието за полет.

Двете раздвижиха ръце в синхрон, подемайки красивата песен на птицата. Телата им станаха леки като перца, а същевременно ръцете им се превръщаха в криле и двете се издигнаха и заедно литнаха във въздуха.

Анаид, с дългите си коси, развявани на вълни от вятъра, и с лице, набраздено от сълзи, се понесе над лагуната, прелетя я надлъж и нашир, като следваше новата си учителка и се отдаваше на удоволствието да се учи да доминира над въздуха.

Когато слънцето се скри, тя вече се впускаше в бръснещ полет, оставяше се да се носи, полюшвана от течението, и пореше величествено небето.

Сбогува се с Корнелия, като изписка като орел. Тръгваше на север, следвайки пътя, обратен на прелетните птици.

Тя не беше птица и миграцията не я вълнуваше. Беше крилата магьосница.

Корнелия я гледаше как се отдалечава, пожела й късмет и за първи път разбра, че наказанието да надживее собствената си дъщеря е имало своя дълбок смисъл.

Чрез ръката на Анаид беше станала част от легендата.