Майте Каранса
Кланът на вълчицата (1)

Глава първа
Изчезването на Селене

Пророчеството на О

Един ден ще дойде тя — избраницата,

потомката на Ом,

с огън в косите,

с криле и люспи по тялото,

с вой, напиращ в гърлото,

и смърт, в очите отразена.

 

Ще възседне слънцето

и ще надвие луната.

Момичето спеше в стаята си, с висок таван и бели старателно варосани стени. Беше приветлива спалня в провинциална къща, ухаеща на дърва за огрев и на сладкия дъх на току-що сварено прясно мляко. Рамките на прозорците бяха боядисани в зелено, зелени бяха и ромбовете на килима, застилащ дървения под, и тучните ливади от рисунките, окачени по стените, както и гръбчетата на някои от детско-юношеските романчета, изпълващи рафтовете на библиотеката, наредени до други — червени, жълти, оранжеви и сини. Изобилие от цветове, изпъстрили цялата стая, дръзко разсипани по дамаската на меката мебел, по покривката на спалнята, по кутиите с пъзели и по пантофките, оставени под леглото. Багрите на детството, които не подхождаха на липсата на кукли, вече забравени и бутнати в дъното на шкафа, контрастираха със сериозната работна маса, чиято повърхност бе почти изцяло заета с „Пентиум“ от последно поколение.

Изглежда, момиченцето вече не беше толкова малко.

А и дори все още да беше, изобщо не подозираше, че от тази сутрин щеше да престане да бъде такова.

 

 

Слънцето щедро огряваше стаята, промъкнало се през цепнатините на полуотворените щори, докато Анаид (така се казваше момичето) викаше и се мяташе неспокойно в съня си. Слънчев лъч се плъзна по завивката, предпазливо се придвижи до ръката й, заизкачва се бавно, но решително по шията, носа, бузата й и накрая, като докосна затворените й клепачи, я събуди.

 

 

Анаид извика и отвори очи. Беше още замаяна. Затаи дъх, изумена от ослепителната светлина, която заливаше стаята й. Беше в онова преходно, полузаспало-полубудно състояние на унес, в което границите между сън и действителност се размиваха, смесваха се и преливаха едно в друго.

В кошмара си, преживян съвсем като истински, беше тичала, тичала дълго в бурята, търсейки убежище под гъстите клонаци на дъбовата гора. Сред трясъка на гръмотевиците чуваше гласа на Селене, която й крещеше да спре, но тя не обърна внимание и не се вслуша в майчиното предупреждение. Навсякъде около нея се сипеха мълнии, стотици, хиляди мълнии. Те я стряскаха, ослепяваха я, заливаха гората с огнен дъжд, докато накрая удари гръм и тя падна поразена.

 

 

Анаид примигна и се усмихна облекчено. В действителност виновникът за всичко беше палав слънчев лъч, промъкнал се през щорите на прозореца й без позволение.

Вече не бе останала и следа от гръмотевичната буря, разразила се над долината през нощта. Ураганният вятър бе пропъдил облаците и окъпаното небе сияеше като теменужените води на езеро.

А тази ярка светлина? Нима бе вече толкова късно?

Странно! Как така Селене още не я е събудила за училище?

Скочи от леглото. Стъпи с боси крака на килима и едва не потрепери от студ. Облече се както обикновено много набързо, за секунди, и беше готова, след което се впусна да си търси часовника. Беше девет часът! Толкова късно! Вече беше пропуснала първия час. А майка й? Как така Селене още не е станала? Да не би да й се е случило нещо? Винаги я будеше точно в осем.

— Селене? — тихичко я повика Анаид, бутна вратата на съседната стая и потисна тревогата от преживения кошмар, която отново я завладяваше.

— Селене? — повтори, изненадана да установи, че в стаята нямаше никого освен нея и ледения северен въздух, който нахлуваше през широко отворения прозорец.

— Селене! — извика високо, сърдита както винаги, когато майка й, й погодеше някоя глупава шега.

Този път обаче Селене не се показа иззад завесите, заливайки се от смях, не се хвърли върху нея да я сграбчи в прегръдките си и двете да се търколят върху неоправеното легло.

Анаид вдиша дълбоко, пое въздух веднъж, после отново и отново, разочарована, че вятърът бе отнесъл неизменното за стаята на Селене ухание на жасмин, което толкова много харесваше. После затвори прозореца, потреперваща от студ. Беше паднал сняг. Въпреки че месец май преваляше и въпреки първите предвестници на пролетта, през нощта бе валял сняг. Черната камбанария на параклиса в Урт осъмна посипана с бяло като шоколадова торта със сметана. Хрумна й, че през високосна година това беше лошо предзнаменование и кръстоса пръсти, за да се „заключи“ както я беше учила Деметер.

— Селене? — извика пак Анаид и този път я потърси в кухнята.

Тук обаче всичко си стоеше недокоснато така, както го бяха оставили предната вечер, преди нощта с бурята и с кошмара. Анаид изследва старателно всичко. Нищо не откри. Нито следа от чаша с кафе, изпита набързо, от нагризана бисквита или от вода, жадно изгълтана по никое време. Селене не беше стъпвала в кухнята. Нямаше никакво съмнение.

— Селене! — продължи да я търси Анаид, а тонът й издаваше нарастващата тревога.

Гласът й отекна в пространството, изви се през преддверието и стигна до стария плевник, който използваха от време на време като гараж. Анаид се спря за миг там, на прага, до разнебитената дървена врата, като се мъчеше да свикне с полумрака в помещението. Старата кола беше тук, покрита с прах и с ключове на таблото. Без нея Селене не можеше да е отишла надалеч. Урт беше уединено място, насред пътища, водещи за къде ли не. Необходима бе кола, за да отидеш до града, до железопътната гара, до ски пистата, до планината, до езерата, та дори и до супермаркета в края на града. Тогава… щом не беше с колата…

Смътно съмнение се загнезди в нея. Върна се в къщата и старателно я претърси. Действително всички вещи на Селене си бяха по местата, недокоснати. Майка й не можеше да е излязла без палто, без дамската си чанта, без ключове и без обувки.

Тревогата й нарастваше и Анаид усещаше все по-ясно как мъка наляга душата й, също като онази сутрин, когато баба й Деметер се спомина. Беше абсурдно, но по всичко изглеждаше, че Селене се беше изпарила просто така, както си е била, без дори една-едничка фиба за коса, боса и полугола.

Със сърце, което биеше до пръсване, дъщерята буквално изтръгна дебелия си пухен анорак от закачалката в антрето, навлече го как да е, провери дали ключовете й са в джоба, хлопна зад себе си вратата и изхвърча навън. В уличката леденият вятър фучеше през тясното пространство между къщите, като сърдито свиреше и се блъскаше в дебелите им стени, защитени откъм северната страна.

Урт, с каменни постройки и покриви от шисти, бе разположен в началото на долината Истаин, в подножието на Пиренеите, обкръжен от високи върхове и ледени езера. На площада, обърнат на изток, готов да посрещне на своя олтар първите слънчеви лъчи, се издигаше църквата в романски стил. Горе на високото, над долината и над клисурата, в началото на дефилето се извисяваше голямата порутена кула, обитавана от гарвани и прилепи. В миналото тук пазачът денонощно бдял на поста си с единствената задача да поддържа горящ факела, с който трябвало да запали огън, щом зърне наближаващ неприятел. Наблюдателната кула на Урт била закрилница на долината, сигналът й се виждал от шест съседни селища и, според легендата, именно предупредителният му огън спрял неумолимия поход на сарацинските войски, преминаващи през пиренейските долини някъде през осми век, поели за някой незнаен подвиг.

Докато минаваше през развалините на старите стени на Урт, Анаид беше защитена от вятъра. Излезе ли обаче на откритото равно пространство, северният вятър я блъсна право в лицето. По страните й се стичаха две едри сълзи, но тя не се побоя, изправи се срещу напора на вятъра и тръгна по пътя към гората, без да спре нито за миг.

Старата дъбрава беше в плачевно състояние. Прекършени клони, овъглени вековни стволове, паднали листа, обгорени храсталаци… На места бурята бе оставила следи от сериозни поражения, като рани, които само времето можеше да излекува. С бастун Анаид разчистваше педя по педя сивкавия лепкав пласт, покрил земята. Страхуваше се да не открие онова, което търсеше. Тази мисъл я плашеше толкова, че яростно и упорито се мъчеше да я пропъди от главата си. Независимо от всичко и въпреки обзелата я паника си вършеше работата с изключително старание. Беше си поставила задачата да огледа гората от край до край и да изследва педя по педя всяко кътче.

Търсеше тялото на Селене.

Анаид никога нямаше да забрави сутринта, в която изчезна Деметер, нито нощта преди кончината й. Деметер, баба й, беше намерила смъртта си в гората, в бурна нощ преди по-малко от година, на връщане от поредното израждане на родилка, което се бе оказало последно в живота й. Беше акушерка. Като си спомни за това, Анаид отново усети соления вкус на сълзите, които бе изплакала за нея.

Онзи ден осъмна след страховитата буря загърнат в пелена от бледа мъгла. Селене беше разтревожена, понеже Деметер не бе прекарала нощта у дома, а Анаид бе почувствала, че сърцето й се свива от неясен, смътен страх. Селене не й позволи да я придружи в гората, настоя да иде сама, а когато се върна, вкочанена от студ, с очи, помръкнали от болката, не успя да намери думите, с които да й каже за смъртта на баба й. Не беше необходимо, понеже Анаид вече знаеше. Беше усетила горчивия вкус на смъртта да се надига в гърлото й още рано сутринта, веднага щом се събуди и отвори очи. Селене с мъка й обясни, че лично е намерила тялото на Деметер в гората. После внезапно замълча. Обикновено много словоохотлива, майка й стоеше като онемяла и не отговаряше нито думичка на въпросите на Анаид.

През следващите няколко дни домът им се напълни с далечни роднини, дошли от всички краища на земята. Получиха стотици писма, телефонни обаждания, имейли, но никой не се осмели да изкаже каквото и да било предположение относно случилото се. Накрая казаха, че била поразена от гръм, и съдебният лекар — специалистка, пристигнала със самолет от Атина, потвърди слуховете и постави такава диагноза като причина за смъртта. Анаид не можа да я целуне, преди да я положат в ковчега, понеже тялото й бе овъглено до неузнаваемост.

Хората в селото дълго говориха за гърма, ударил бабата на Анаид в нощта с гръмотевичната буря, макар че така и никой никога, дори и Анаид, не си обясни какво бе правила Деметер в гората в късния среднощен час. Откриха колата й, оставена в гората, спряна до канавката на черния път, с отворен прозорец на предната врата до мястото на шофьора, със запалени фарове и с упорито мигащи стопове.

Анаид спря и мисълта й мигом я върна към действителността, там под сянката на гъстите дъбови корони. Бастунът й се бе натъкнал на нещо твърдо, скрито под шумата на окапалите листа. Ръцете не се подчиниха на волята й и неудържимо затрепериха. Сети се за съветите на Деметер, когато я учеше какво да прави, ако я завладее паника, и как да надмогне страха. Наложи си да не мисли за нищо, а после отстрани листата с крак. Дъхът й спря. Беше тяло, още топло, но не беше на човешко същество, а… Беше на… беше вълк, или по-скоро вълчица, понеже ясно се виждаха бозките й, напращели от мляко. Малките й трябва да бяха някъде наблизо. Горкичките, без майчиното мляко бяха осъдени на гладна смърт. Анаид се утеши с мисълта, че може би вече са достатъчно големи, за да оцелеят с помощта на глутницата. Внимателно разгледа звяра. Беше красиво животно. Козината, макар мръсна и изкаляна, беше перленосива, мека и копринена на допир. Дожаля й за младата вълчица и я покри отново с шума от изсъхнали листа, с клони и камъни, за да не стане храна на лешоядите. Вълчицата се беше отдалечила от планината, бе слязла в долината, бе се изложила на опасност, дръзвайки да навлезе в човешката територия, и бе намерила смъртта си. Защо ли го е направила?

Анаид погледна часовника си. Беше дванайсет на обяд. Реши за най-разумно да се върне у дома и да провери дали няма нещо ново. Понякога обстоятелствата вземат неочакван обрат и онова, което часове или минути преди това ти се е струвало страшно, изведнъж престава да те плаши.

С плахата надежда, че може да завари Селене у дома, Анаид пое по обратния път за вкъщи, потънала в мисли, угрижена, забравила всякаква предпазливост, и за беда се натъкна на другарчетата си от класа, които излизаха вкупом от училище. Да дава обяснения или да отговаря на тъпи въпроси, беше последното, което би искала да прави точно в момента. Нямаше нито желание, нито настроение да понася подигравките им. Затова се отклони и хукна колкото й държаха краката в противоположната посока, като сви по улицата, която минаваше през моста. Обърна глава, за да провери дали е успяла да им се изплъзне, и това движение я погуби. Не видя синия „Ленд Роувър“, който се спускаше по нанадолнището, и само усети силен удар по крака и скърцане на спирачки. После чу вик. И повече нищо.

Анаид лежеше на земята замаяна, без да помръдне, а шофьорката на колата, туристка, облечена спортно, с руси коси, сини очи и лек чуждестранен акцент, коленичи, наведе се над нея и започна да опипва тялото й, като се заизвинява, искрено разкаяна:

— Горкичката тя! Не мърдай, веднага ще повикам линейка. Как се казваш?

Преди Анаид да успее да отвори уста, децата около нея гракнаха в хор, като се надпреварваха кой пръв да отговори:

— Анаид Цинулис.

— Джуджето всезнайко.

— Зубрачката.

На Анаид й се искаше земята да се разтвори и да я погълне. Стисна очи. Не желаеше никого да вижда. Беше чула гласа на Марион, най-готиното маце от класа, която организираше най-страхотните купони и никога не я канеше. Беше чула също гласа на Рок, сина на Елена, с когото бе играла като малка, но той вече не й говореше, не я поглеждаше, дори не я забелязваше… Идеше й да умре.

Представи си как всички от класа са се скупчили над нея като лешояди, сочат я с пръст и се присмиват на нещастието й, как я гледат такава — малка, дребничка, жалка и грозна, и злорадстват, че е пострадала от злополуката.

Искаше й се да умре от обида и срам.

Откакто момичетата израснаха и се развиха, а тя изоставаше, вечно подигравана за детския си ръст, Анаид се чувстваше като марсианка сред тях. Никой, нито Марион, нито останалите, не я канеше на тържеството за рождения си ден. Не я канеха и да излязат на разходка вечер из града, не й доверяваха тайните си, нито си разменяха с нея дрехите или компактдисковете. И не защото я мразеха или завиждаха, че получава най-високите оценки, а просто защото дори не я забелязваха. Проблемът й, големият проблем на Анаид беше, че макар да бе навършила четиринайсет години, на ръст си оставаше като единайсетгодишна, а на тегло — като на девет.

Бе като невидима, оставаше незабелязана където и да беше, навсякъде, освен в класната стая. Там грееше със собствена светлина и тъкмо в това се състоеше нейната трагедия. За зла участ схващаше всичко от една дума и изкарваше най-високите оценки, така че, когато отговаряше в час или получаваше отличен на някой изпит, съучениците й се подиграваха, наричайки я „Джуджето всезнайко“. Като капак на всичко умствените й способности смущаваха дори някои от учителите и неведнъж беше съжалявала, че не си бе държала езика зад зъбите и се е обадила. Напоследък избягваше да вдига ръка в час и гледаше винаги да остави по някоя грешка в упражненията, за да получи по-ниска оценка. Каквото и да правеше обаче, все си беше Джуджето всезнайко. А това я измъчваше и огорчаваше, чувстваше се унизена. Беше й обидно. И то много!

Докато Анаид лежеше на земята, единственото й желание бе да си вървят и да я оставят на мира, да спрат да я зяпат така, с насмешка и без капка жалост.

— Хайде, деца, бягайте оттук, махайте се! — разпъди ги непознатата.

Същият глас — мек и ласкав към нея, сега прозвуча твърд и непреклонен. И те я послушаха. Хлапетиите от класа бързо се пръснаха, разбягаха се вкупом и в пълен безпорядък, а Анаид, просната насред пътя, чу чаткането от стъпките им, отекващи по каменната настилка на уличките в Урт. Бяха хукнали да разпространят новината как е била блъсната от кола.

— Отидоха си вече, Анаид — прошушна красивата непозната.

Анаид се почувства по-добре и отвори очи. Погледът й срещна съучастническа усмивка и две очи, сини и дълбоки като езера. Беше най-сладкото посрещане, за което можеше да си мечтае, след поредицата от неприятни събития, стоварили й се на главата.

— Мисля, че нищо ми няма — рече Анаид, обзета от внезапен оптимизъм, като си опипваше ударения крак.

— Не, не ставай — помъчи се да я спре туристката.

Анаид обаче вече се бе изправила с един скок и раздвижваше ставите си една по една. Чувстваше се отлично.

— Не мога да повярвам — прошепна непознатата, вдигна крачола на панталона на Анаид и заопипва крака й, там, където предполагаше, че бе посрещнала удара на „Ланд Роувъра“, като очакваше да намери счупеното място.

— Наистина съм добре, само драскотина е. Ето вижте. — Анаид й показа крака си и почувства нежната ласка на ръката й — изящна и много бяла, върху коляното си.

— Скачай в автомобила. Ще те заведа лично на лекар — настоя жената.

И я хвана за ръката, за да й помогне да се качи в колата, която беше взела под наем.

— Не, не! Не мога да отида на лекар — противеше се Анаид.

Непознатата се поколеба:

— Трябва да ти направят рентгенова снимка и някои изследвания…

Анаид горещо й се замоли:

— Наистина ми е невъзможно. Трябва да си ида вкъщи.

— Тогава ще дойда с теб и лично ще говоря с майка ти.

— Не може! — извика Анаид, вече хукнала надолу по улицата, напълно възстановена от падането.

— Почакай! — извика объркана красивата жена, не знаейки какво да прави.

Анаид обаче бе изчезнала в първата пряка вляво и вече отваряше вратата на дома си.

Въпреки добрите й предчувствия в къщата все така нямаше никого.

Селене не се беше върнала.

Анаид седна на люлеещия се стол, който преди време беше любимото място на Деметер, и дълго се люля. Постепенно това повтарящо се движение, докато изтласкваше тяло ту напред, ту назад, започна да приспива като в люлка тъгата и безпокойството й, накрая я отпусна, успокои я и разсея тревожните й мисли. Не биваше да прибързва. Трябваше да действа разумно и последователно, да подреди нещата и да ги анализира. Селене беше някъде и ако нямаше как да се свърже с нея, то поне трябваше да има начин да я издири и да тръгне по следите й.

Преди да потърси помощ от когото и да било, Анаид провери в електронната поща в компютъра на майка си получените и изпратени имейли през последния месец, старателно си записа номерата на последните петдесетина телефонни обаждания, съхранени в паметта на апарата, и прегледа регистрираните операции по банковите й сметки, като така се увери, че не е теглила пари през последната седмица и за трийсетина дни назад не е получавала никаква необичайна сума.

Разгледа и кореспонденцията, пазена в кутия, в по-голямата си част писма до издателства и банки, и прелисти личния й бележник, в който Селене си записваше поети ангажименти, срещи, задачи и имена. Докато проверяваше старателно данните, забеляза, че най-често повтарящият се телефонен номер както при входящите, така и при изходящите обаждания беше от Хака, най-близкия до Урт град, където Селене често ходеше на пазар.

Анаид избра номера, без да се поколебае. От другата страна на линията се чу мъжки глас. „Аз съм Макс. В момента не съм вкъщи. Моля, оставете съобщение след сигнала“ Анаид затвори телефона. Кой ли е този Макс? Защо Селене не й е споменавала никога за него? Приятел ли? Или нещо повече от приятел? Затова пък в електронната й поща и в бележника й нямаше и следа от такъв Макс. Не откри нищо особено. Интересна беше може би само кореспонденцията, станала все по-сърдечна и редовна, с някаква почитателка на майка й, която я уверяваше, че редовно чете нейните комикси, и я молеше за среща, за да се запознаят лично.

Подписваше се със „С“.

 

 

Гая проверяваше работите от писмения изпит, седнала до огъня. Понякога, както бе тази вечер, го палеше, без да е необходимо, просто така, заради удоволствието да протегне ръце към пламъците и да се наслаждава на топлата им ласка. Съжаляваше, че бе приела да стане учителка в Урт. Имаше прекалено много ученици, зимата траеше десет месеца и не й оставаше нито време, нито желание да се отдаде на музиката. Беше си въобразявала, че тук ще води спокоен и уединен живот, че ще има всички условия да композира, но се бе излъгала. И студът не беше единственият виновник нотите да умират, вледенени и онемели, още преди да се родят. Истинската причина бяха непрекъснато изникващите пречки, които се наслагваха и следваха една след друга.

Чувстваше се измамена. Беше се озовала в окото на бурята. Тъкмо в този момент някой позвъни на вратата и по странното безпокойство, което я завладя, разбра, че най-лошото тепърва предстои.

Беше Анаид, дъщерята на Селене, която днес изобщо не бе стъпила в училището. Тъкмо бе проверила нейната писмена работа. Беше добра, прекалено добра. Именно затова й бе намалила оценката с една точка, с оправданието, че краснописът й куца и изписва буквите твърде заострени. И не че имаше някакво специално отношение към момичето… Анаид беше грозноватичка и срамежлива, но безобидна. Не досаждаше и на никого не пречеше. Онова, което я дразнеше, бе, че Селене се перчеше със заслужените успехи на дъщеря си, а отличната оценка само щеше да засили още повече наглото самочувствие на тази самовлюбена червенокоска.

— Какво има, Анаид?

Момичето стоеше като истукано и дума не можеше да обели, за да каже какъв е проблемът. Беше много притеснена, очите й бяха зачервени и изглеждаше изплашена. Гая стана нетърпелива, накара я да си издуха носа и да изпие глътка студена вода. Докато надигаше чашата, Анаид се заля и намокри пуловера си. Не беше грозна, очите й — кобалтовосини и магнетични, винаги бяха очаровали Гая, но беше толкова неугледна и лишена от изящество, горкичката, толкова слабичка, хилава, вечно навлечена с възшироки и раздърпани пуловери и с четирите си редки косъма на главата, късо подстригани и стърчащи изпод вълнените шапки, които така я загрозяваха. Никога не бе разбирала лошия вкус на Селене, да облича така дъщеря си и да фъка косите й ниско, като на момче. Никой, който ги видеше една до друга, не би предположил, че предизвикателната и определено привлекателна червенокоса жена може да е майка на това смотано девойче. Най-после Анаид даде признаци на живот:

— Селене изчезна.

Гая изтръпна, стъписана.

— Кога?

Анаид бе объркана и Гая забеляза, че гузно отбягва погледа й.

— Тази сутрин, като станах, я нямаше, затова не дойдох на училище. Надявах се да се върне, дълго я чаках, но така и не се появи.

Гая предположи, че Анаид може да греши.

— Вероятно е отишла до офиса на Мелендрес и обсъждат предаването на последните приключения на Сарко.

Анаид не мислеше така. Мелендрес беше издателят на комиксите на майка й, но макар Сарко — героят на Селене, напоследък да се радваше на известен успех, всъщност отношенията им бяха като на куче и котка.

— Не е отишла в града, колата е в плевнята.

— Тогава, може би…

Анаид беше напълно убедена в това, което казваше:

— Проверих всичките й обувки и палта, нищо не липсва. А и дамската й чанта, с ключовете, картите и портмонето, също си е на мястото, на закачалката.

Гая пребледня и вдигна телефонната слушалка, напълно забравила за присъствието на Анаид. Докато набираше номера, усети, че вътрешно й кипва, направо се пръскаше от яд. Само да й се мернеше пред очите Селене, такъв шамар щеше да изяде! Щеше да я сграбчи за гривата и хубавичко да я раздруса. Така да й оскубе косата, че да й отпори скалпа. Щеше да я срита и да я размаже, да забие пета в краката й, натъпкани като салам в ботушите на тънки като пирони токчета, толкова биещи на очи, толкова претенциозни и фукливи. И защо? Защо не й беше обърнала внимание навреме? От една година насам, откакто почина майка й Деметер, сама си търсеше белята.

— Елена, ти ли си? Аз съм, Гая. При мен е Анаид, която твърди, че Селене е изчезнала… Злополука ли? Каква злополука? — И се обърна към Анаид: — Елена казва, че си пострадала при злополука, блъснала те е кола тази сутрин.

Анаид мислено наруга Рок и Марион, и всичките си съученици.

— Нищо ми няма, дори не ме удари.

Гая затвори телефона, втренчи се в Анаид и внезапно изпита жал към нея. Беше сам-самичка, а бе преживяла толкова нещастия, едно след друго… Но както и да е… Нямаше намерение да анализира грешките на Селене. В края на краищата Анаид беше дъщеря на Селене, а не нейна. Хвърли поглед на ученическите работи, които проверяваше, после към огъня и не успя да потисне гримасата на досада от проблемите, които вероятно тепърва щяха да се струпат на нейната глава, каквото и решение да вземеше.

— Сега ще дойде Елена и ще те заведе у тях.

Анаид се ококори изненадана.

— Трябва да отидем до полицията.

— Не! — неочаквано рязко извика Гая.

После, като видя нежелания ефект, произведен от реакцията й върху Анаид, се впусна в обяснения и оправдания:

— Представи си, че има някакъв проблем… че се е оплела в някаква каша или се е забъркала с… някого. Ще стане голям скандал. Сами ще я потърсим.

— Но…

— Майка ти не е много добре с главата, върши какви ли не глупости. Нали не искаш да те сочат с пръст по улиците?

Анаид замълча. Знаеше, че Гая, макар и приятелка на Селене, завиждаше на майка й. Завиждаше й за буйната гъста коса — огненочервена и къдрава, за дългите й изваяни крака, завиждаше на обаянието и на освободеното й непринудено държание. Не беше необходимо да си прекалено умен, за да си дадеш сметка, че Гая, фалшиво порядъчна даскалица, би продала душата си на дявола, за да бъде като Селене.

 

 

Елена, библиотекарката, която снабдяваше Анаид с детски и тийнейджърски книги, пристигна, пухтейки, задъхана под тежестта на наднормените си килограми. Анаид се притесняваше в нейно присъствие, понеже винаги се затрудняваше да различи кога е бременна, кога е току-що родила и кога не е нито едното, нито другото. Ако не бъркаше в сметките, Елена трябва да имаше вече седем деца, всичките невръстни. Най-големият беше Рок, а на Анаид перспективата да живее с него под един покрив й се стори истинско наказание. Той ходеше, залепен като гербова марка за баща си, ковача на селото, як мъж, със затворен характер, с тъмни коси и мургаво лице. С Рок неведнъж бяха играли в гората и се бяха къпали заедно в речните вирове. Но тогава бяха малки. Сега той имаше мотоциклет, носеше дънки, плътно прилепнали към тялото, наскоро си беше направил пиърсинг на месестата част на лявото ухо, всяка събота ходеше до града и ако се срещнеха случайно, веднага извръщаше поглед на другата страна, също като останалите, като почти всички.

Елена, за разлика от Гая, беше мила жена и първото, което направи, бе да прегърне Анаид и да я задуши с целувките си.

— Разкажи ми, хубавелке моя, какво точно стана?

— Тя нищо не знае — прекъсна я Гая.

— Все нещо може да ни подскаже, някаква следа, нещо, което не ни е известно…

Гая кипеше от възмущение:

— Знаехме, и ти, и аз, и всички го знаехме. Знаехме, че рано или късно ще се случи.

— Не бързай с изводите.

— Какво искаше Селене? Не стана ли точно това, което сама си търсеше? С късите си полички и предългата си буйна коса, яркочервена и къдрава, която развяваше във всички посоки? Какво целеше с всичките тези репортажи по интернет, с това, че се оставяше да я снимат и да я интервюират в дома й, та и в ателието й, с нейните съмнителни и подлежащи на оспорване изказвания за света на комиксите и с това, че си позволяваше да критикува известни публични личности? А какво да кажем за безбройните глоби, наложени за превишена скорост? А за скандалните й напивания пред очите на всички?

Елена я прекъсна ужасена:

— Гая, моля те, не пред Анаид. Овладей се.

Гая отдавна трупаше негодуванието си. Вече не издържаше и имаше желание да изригне, да изхвърли всичко премълчавано, затова не успя да потисне язвителната си забележка:

— Егото й я погуби.

Анаид се почувства задължена да я защити:

— Селене е специална, различна е… и аз я обичам.

Злостните нападки на Гая я подтикнаха да прояви храброст, дадоха й смелостта да се противопостави, но същевременно я накараха да бъде предпазлива. Анаид реши, че с никого няма да сподели информацията, която бе събрала за последните действия на майка си.

Осъзнала, че е сбъркала, Гая се смути. Не понасяше Селене — самовлюбена нарцисистка, и не можеше да повярва, че бедното момиче, което бе пренебрегвала и оставила в собствената си сянка, забравено и забутано в ъгъла като стара мебел, сега излизаше в нейна защита. Въздъхна.

— Съжалявам, Анаид, нямам нищо против майка ти, само срещу нейната показност и нетактичност. Този неин маниер сама да си създава неприятели, да привлича вниманието на всички върху себе си. Нали ме разбираш?

— Искаш да кажеш, че изчезването й е вследствие на интервюто по интернет? — попита Анаид с нескрита ирония.

Гая съжали, че не си бе затваряла устата преди малко.

— А, не… аз… ъъъ… просто не ми обръщай внимание. Знай обаче, че много уважавах баба ти Деметер. Тя беше истинска дама.

Елена я хвана за ръцете.

— Кажи ми, Анаид, чу ли нещо през нощта? Нещо усети ли… някакво предчувствие… за нещо лошо, както когато…

Анаид отсече рязко и категорично, без дори да се запита кое й вдъхна толкова сила да отговори с такава непреклонност и увереност:

— Майка ми не е мъртва.

Гая и Елена въздъхнаха облекчено. Увереността на Анаид не оставяше място за никакво съмнение.

— Откъде знаеш?

— Знам го, и толкоз.

Елена седна и за кратко се замисли.

— Нека направим така. Ние двете ще ти помогнем да намериш Селене, но и ти трябва да ни помогнеш. Преди всичко и на първо място ще те помолим нещо, което е изключително трудно за любознателно момиче като теб.

— Какво например?

— Да не задаваш въпроси.

Анаид преглътна мъчително. Трябваше й поне един сериозен довод, за да се убеди, че дискретността й можеше да е от полза за откриването на Селене.

— Да не се е забъркала в нещо?

Елена и Гая се спогледаха и кимнаха утвърдително.

— Да, така е.

— Добре, тогава приемам. Няма да питам. Какво е второто условие?

— Да не говориш с никого по въпроса, с НИКОГО. Разбрано?

Анаид кимна. Поглъщаше жадно думите на Елена. Търсеше да се захване за нещо, което да я накара да повярва, че за изчезването на Селене има някакво логично обяснение. Така и стана.

— А каква версия да измисля за пред хората от Урт?

— Ще кажем… ще кажем, че Селене е тръгнала на пътешествие. За Берлин, да речем. Как ти се струва?

Анаид одобри идеята.

— А междувременно?

— Междувременно аз поемам грижата за теб — обяви Елена.

— Къде ще спя?

— Ами… заедно с…

— Не мога да спя с Рок в една стая? — изписка едва ли не отчаяно Анаид.

— Защо не? Нали сте приятели.

Анаид почувства, че й прилошава. Най-лошото, което изобщо можеше да й се случи, беше не толкова изчезването на майка й, колкото насила да я подложат на най-голямото унижение в живота й — да спи в една стая с Рок.

— Не, не сме приятели.

— Ами… тогава това ще ви помогне да се сближите. Какво ще кажеш?

— Какво да кажа? Кошмар!

Елена изохка и притисна корема си с ръка. Анаид я изгледа внимателно. Да, наистина, огромният търбух на Елена нещо се бунтуваше. Сигурно пак беше бременна.

За да успокои гузната си съвест, Гая изпъна вдървено ръка да я погали по косите — опит за близост, който от нейна страна означаваше огромно усилие.

— Хайде, ще те придружа до вас да си вземеш нещата, но преди това хапни нещо, днес сигурно и залък не си слагала в устата.

И тя извади студено пиле със зеленчуци и й го притопли на печката, за което, въпреки че мразеше зеленчуците, Анаид й бе искрено признателна. Не беше яла нищо от снощи.