Майте Каранса
Кланът на вълчицата (13)

Глава тринадесета
Коя всъщност е госпожа Олав?

Анаид отвори вратата на къщата, като си тананикаше песничка. Госпожа Олав я беше прегърнала истински, беше я разбрала истински и я беше накарала да забрави напълно огорчението и отчаянието си от това, че майка й я бе отблъснала.

Блажената й усмивка обаче тутакси угасна при вида на свъсените погледи на четирите разтревожени жени, които я хванаха в полет, вкараха я в хола, притиснаха я до стената, затвориха зад нея всички врати и прозорци и здраво ги залостиха.

После една през друга я засипаха с въпроси, като се надпреварваха и се надвикваха. Анаид едва успяваше да различи гласовете им във всеобщата какофония.

— Какво ти стори?

— Откога е това познанство?

— Ти какво й каза?

— Тя обеща ли ти нещо?

— Нещо поиска ли от теб?

— Някакво име спомена ли?

Анаид си запуши ушите. Всички приказваха едновременно, превъзбудени, сърдити и абсолютно паникьосани.

Анаид помисли, че говорят за премеждията по време на нейната одисея.

— Успях да говоря с нея, но тя ме отблъсна.

— Ами! Та нали те видяхме да слизаш от колата й!

Анаид нищичко не разбираше.

— За кого говорите?

Гласът на Криселда се извиси над останалите:

— За Кристине Олав, разбира се!

Анаид се ядоса:

— Шпионирате ли ме?

— Де да бяхме го сторили! — възкликна Карен.

Анаид се почувства ужасно. Единственото, което й създаваше радост и я караше да се чувства щастлива — приятелството й с Кристине, сега изведнъж се оказваше не по вкуса нито на леля й, нито на нейните приятелки.

— Вижте я само на какво прилича! Цялата е в контузии. А дрехите й?

— Сама паднах. Нея тогава я нямаше. Тъкмо влязох в контакт със Селене и…

В този момент обаче никой не се интересуваше от Селене.

— Как те откри?

— Значи се срещате?

— Всички са го знаели освен нас, задръстенячките!

— Видяхме те да слизаш от колата й!

Анаид почервеня като домат.

— Дори да не ви харесва, възнамерявам да продължа да се виждам с госпожа Олав. Имам пълното право сама да си избирам приятелите, имам правото да…

— Та тя е Одиш, глупаво дете! — прекъсна я Гая.

Анаид зяпна, онемяла от изненада. Пледоарията в защита на човешките й права — която така добре й беше хрумнала, замръзна на устните й и думите увиснаха недоизречени.

Не, не може да бъде! Беше абсурдно госпожа Олав да е Одиш. Разгадала мислите й, Карен я хвана за ръцете.

— Анаид, знам, че сега не вярваш нито думичка от това, което ти говорим, но колкото и глупаво да ти се струва, моля те, спомни си дали ти е подарявала нещо.

Абсолютно недоумяваща, Анаид посочи гривната, която госпожа Олав й беше подарила преди седмица.

— Веднага я свали от ръката си — заповяда Елена. — И я остави тук — показа й масата.

Анаид се поколеба. Отказваше да повярва на думите им. Не, госпожа Олав я обичаше, госпожа Олав я закриляше, госпожа Олав я прегръщаше, защото изпитваше топли чувства към нея, защото беше сърдечна и мила жена. Не, не може да е Одиш. Все пак свали гривната.

Веднага щом я сложи на масата, Елена протегна ръце над нея и занарежда молитва, обърнала очи като в транс. Пръстите й потрепваха, подобно на сензорно устройство, и същевременно се спускаха бавно, съвсем бавно надолу към гривната, докато в един определен момент застинаха неподвижни, сякаш се бяха блъснали в преграда. Елена тихичко ахна и обърна пред очите на всички опърлените си длани. Анаид изтръпна от ужас. Криселда, Карен и Гая се скупчиха около Елена, протегнаха ръце и всички заедно подеха същата монотонна молитва. Малко по малко четирите чифта ръце постепенно се приближаваха до гривната, надвивайки магията, изгорила преди малко Елена. Анаид забеляза силното въздействие и се удиви на огромната мощ, която излъчваха четирите заедно. Без да се поколебае, се присъедини към тях и съсредоточи цялата си воля в общото усилие да превъзмогнат съпротивата на тази невидима сила — сега тя я чувстваше като нажежена стомана, сходна, но противоположна като усещане на препятствието, която бе преодоляла тази сутрин в пролива при лагуната. Само след миг съпротивата бе отблъсната и магията се разпадна в нищото.

— Благодаря — въздъхна Елена напълно изтощена.

Анаид се въздържа от коментари. В устата й киселееше.

Беше опитала тръпчивия вкус при развалянето на вълшебство.

— Защо сте толкова сигурни, че е Одиш?

— Ние възрастните Омар, които сме посветени, можем да различим една Одиш от пръв поглед.

— А децата и момичетата не могат ли?

— Вие не. Затова се нуждаете от защитен щит. Не само че не можете сами да се предпазите, а дори не можете да ги различите.

— И как се разпознават?

— По миризмата.

— По гласа.

— По погледа.

— С времето ще се научиш.

— Няма начин да ги сбъркаш.

— О, да, несъмнено.

Тогава… е вярно. Госпожа Олав искаше да й изпие кръвта. Значи я примамваше с хитрост, за да си присвои силата й? Искаше да си послужи с младостта й, за да подхрани красотата и гладката си кожа?

Не.

Просто не можеше да го приеме. Само допреди няколко минути вярваше, че щастието е да склони глава на гърдите й и да се унесе сладко под галещата ласка на гласа й.

Значи е била в опасност?

Кристине беше самата нежност от плът и кръв. Не се страхуваше от нея. Напротив, бе запленена от обаянието й. Беше толкова омагьосана и заслепена от чара й, че щеше безропотно да й се поддаде и по най-глупавия начин доброволно да й се принесе в жертва.

Такава ли била тактиката на Одиш?

Беше станала жертва на измама. И й трябваше време да го осмисли, да подреди чувствата си и да преживее жестокото разочарование.

Карен не я оставяше на мира:

— Има ли още нещо, Анаид?

— Спомни си.

— Да си яла нещо в нейната компания? Да ти е предлагала да опиташ нещо предварително приготвено, което тя ти е донесла?

Анаид се усмихна насила.

— Не. Обикновено сядахме да хапнем нещо в заведението на Роса.

В това отношение беше проявила предпазливост. Деметер от дете я бе учила никога да не приема от непознати каквито й да било сладкиши, лакомства или ядене. Беше приела гривната, но отказа захаросаните круши, полети с ликьор, които госпожа Олав беше купила за нея. Внезапно се сети.

— Бонбоните! Тя ми ги подари, но понеже не обичам бонбони, ги оставих тук някъде.

Криселда пребледня и се хвана за корема.

— Аз ги изядох. Всичките.

Елена я поправи:

— Не всичките. Аз налапах два-три, тайничко.

Карен и Гая си отдъхнаха облекчено: не обичаха сладко.

Леля Криселда, силно обезпокоена, се помъчи да забрави за бонбоните и продължи да разпитва:

— Само на обществени места ли се срещахте? Не ти ли е предлагала да отидете двете сами в гората, при езерата или на друго уединено място?

Анаид поклати глава:

— Канехме се утре да ходим до езерата.

Криселда си скубеше косите.

— Каква глупачка съм била! Да я оставя да излиза без защита. Без надзор. Моя е вината. А и тези бонбони…

Анаид също се срамуваше от поведението си. Беше държала в тайна приятелството си с нея. И защо? Дали самата госпожа Олав не й беше внушила да крие познанството им? Ами да, разбира се. Също както й бе подхвърлила идеята да действа на своя глава и да омагьоса Марион и й бе втълпила да се скара с леля си заради майка си. Такава ли била тактиката й? Да сее раздор?

— Утре рано сутринта ще мине да ме вземе.

Леля Криселда я прегърна.

— Утре двете с теб ще бъдем много далеч.

После с много сериозен тон Карен й зададе въпрос, който прозвуча толкова зловещо, че кожата на Анаид настръхна:

— Кажи ми, Анаид, в сънищата си или по-точно в кошмарите си да си имала видение, че малка остра кама се забива в сърцето ти и ти причинява остра, пронизваща, много силна болка?

Криселда пристъпи напред и тръсна глава:

— Не съм видяла нито капчица кръв по дрехите й. Това не бих пропуснала да забележа.

Анаид също отрече, но Карен искаше да провери, без да отлага нито секунда.

— Съблечи се. Искам да те огледам сантиметър по сантиметър. Видът ти никак не ми харесва.

Анаид си свали фланелката, панталона и тогава на свой ред възкликна, като сочеше сутиена си:

— Тя ми го подари!

Четирите жени отново категорично отказаха да го докоснат.

— Свали го и го остави на пода.

Анаид, разтреперана, го хвърли на земята.

— Купи го от галантерийния магазин на Едуардо — поясни, макар в момента сама да не го вярваше.

Гая предпазливо го разгледа.

— Няма етикет, нито марка, а и никога не съм виждала подобен модел. Прекалено оригинален е за кинкалерията на Едуардо.

— Някога да си мечтала да имаш точно такъв сутиен? — подпита я Криселда.

— Помисли добре. Сигурно си видяла някъде нещо подобно като модел, което много ти е харесало? Така трябва да е било.

— Жените Одиш притежават способността да възпроизвеждат нашите желания и да ги материализират.

— Но как? — изплашено попита Анаид.

— Служат си с информация, получена от мъртвите, от призраците, които знаят всичко.

Внезапно Анаид си спомни, че една нощ в стаята си беше прелиствала модно списание, в което бе видяла подобен модел. Затвори очи и извика картината в съзнанието си. Беше легнала и мислеше за Селене. Тогава в списанието видя бельото върху млада манекенка и й хрумна, че ако си го бе поискала, Селене щеше да й го подари. Беше сама, макар че… на килима лениво се бе изтегнал страхливият рицар, а зад пердетата подигравателно се хилеше невярната дама.

Това означаваше, че чисто и просто рицарят и дамата я шпионираха и можеха да четат мислите й или дори… да отгатват желанията й. Нещастни жалки същества!

— Да — отговори тя с нотка на досада в гласа. — Мечтаех си за много подобен сутиен.

— Знаех си.

Едва изрекла тези думи, Криселда извади ясеновата си пръчка и я размаха във въздуха, пробвайки разни заклинания, за да развали магията.

Криселда и Гая опитваха всевъзможни вълшебства и магии, а Карен се зае щателно да огледа Анаид, започна от гърдите й, после гръдния кош, прокара показалец по кожата й, като изследва всяка подутина, всяка раничка, колкото и незначителна да изглеждаше. И макар ръцете и краката й да бяха покрити със синини и с белези от драскотини, то гърдите й бяха невредими. Откри пъпчица от ухапване от комар, но не и дупка, през която да може да се изсмуче кръвта от сърцето й.

— Навреме се намесихме — въздъхна облекчено Карен. — Къде падна?

Анаид отговори съвсем искрено:

— Не знам.

В този момент Криселда и Гая успяха с вълшебствата си. От мечтания сутиен започна да излиза гъст пушек, от което двете жени шумно закашляха, запушиха си носа с кърпичка и енергично размахаха ръце, за да разсеят дима. На върха на пръчицата на Криселда остана да тлее най-обикновен сутиен, бял и безличен. Този, който всъщност госпожа Олав беше купила от Едуардо. Десенът и моделът бяха чиста оптическа измама.

Тогава Анаид проумя.

— Защитният щит!

— Точно така! — потвърди Елена. — Не че нашите магии не са подействали. Просто ти си носела този сутиен.

Криселда, без дори да си изчисти лицето, почерняло от пушека, насочи ясеновата си пръчица към Анаид.

— Анаид, дишай дълбоко и не мърдай.

И произнесе заклинанието.

Анаид почувства тежест и остро парене в гърдите, които стегнаха като в клещи ребрата й, почти щяха да ги смажат. Помисли, че след секунди ще я отпусне, но притискането постепенно се засили, докато накрая усети, че не може да си поеме дъх, инстинктивно проточи врат и отвори уста, заставена от нуждата от кислород.

Карен се намеси:

— Но какво правиш, Криселда? Не виждаш ли, че се задушава.

И размаха над главата й пръчицата си, като охлаби защитния обръч. Но за кратко. Гая дойде на ход, като заби финалния удар и сложи край на заклинанието.

Анаид почувства силно придърпване и едно твърде неприятно притискане в гърдите.

— Това е ужасно! Отпуснете го малко.

— И дума да не става — отсече категорично Гая. — Особено в твоя случай.

— Гая е права. Всички сме минали през това и знаем, че защитата трудно се понася.

— И много притеснява, но е необходима.

— Умолявам ви — изплака Анаид. — Не издържам повече.

— Ще свикнеш — рече тихо Карен.

— Както и с много други неща, които ни се случват на нас, жените.

— И на магьосниците.

Карен отиде до телефона.

— Ще резервирам под фалшиво име стая за балнеосанаториума в долината. Утре с Криселда отивате там и ще се криете, докато госпожа Олав не изчезне от хоризонта.

Анаид се чувстваше като пленник, окован във вериги.

— Няма да стане. Трябва да намеря Селене. Днес влязох във връзка с нея, трябва да й помогнем.

— Забрави за Селене.

— Ти си в опасност и трябва да се скриеш.

— Не бива да разговаряш с никого.

— Не трябва да излизаш сама.

— Не трябва да използваш магическите си способности без наше разрешение.

На момичето вече му писна. Войната на нерви го довърши. Избухна в плач, тропайки с крака от яд и от болка.

— Не искам! Махнете от мен тази броня! Не искам да бъда магьосница!

Леля Криселда се разнежи:

— Същото казах и аз, когато майка ми направи на мен магия за защита.

Елена поглади корема си.

— И аз.

Гая се присъедини последна, лукаво усмихната:

— Аз също доста се съпротивлявах.

Слисана, Анаид изгледа една по една и четирите, без да е особено сигурна дали да ревне с пълен глас, или да избухне в смях.

 

 

Анаид изчака Криселда да заспи, измъкна се тихичко и отиде в пещерата, за да си вземе книгите с магиите, написани на древния език. Зае се внимателно да ги подбира. Не можеше да вземе всичките. Но пък толкова много неща имаше още да учи и да изпробва… Не устоя на изкушението и се поддаде на нездравото си любопитство, като хвърли поглед на илюстрации, които сама си беше забранила да поглежда отново. Бяха цветни рисунки на момичета Омар, останали безжизнени, след като Одиш им бяха изпили кръвта. Бяха обезобразени, с изписан на лицата ужас, с гнойни язви, бели като платно, без капчица кръв, без коси и с ужасяващо осакатени тела. Сама си наложи да ги гледа, за да осъзнае, че госпожа Олав иска точно това да стори и с нея, и тогава щитът, който я стягаше така, че едва дишаше, не й се стори толкова непоносим. Напротив, здравината и тежестта му й вдъхнаха сигурност. Именно от нея се нуждаеше, за да остане насаме с мислите си, без чужда намеса и без някой да я шпионира.

Беше се размислила за духовете и бе стигнала до извода, че движението им е ограничено. Нито дамата, нито рицарят можеха да я последват в гората, не можеха да влязат и в нейната пещера. Вероятно бродеха само из местата, където са живели, където са намерили смъртта и където присъдата им е влязла в сила. Това я поуспокои.

Беше взела решение и илюстрациите от книгата само затвърдиха убеждението й, че трябва да действа особено предпазливо и да не разкрива плановете си на никого.

Върна се окуражена. Никак не беше лесно да доведе до успешен край онова, което си бе наумила, но то бе единственото разрешение.

Стараеше се да не вдига шум, влезе на пръсти в стаята си, извади сака си и сложи всичко, което й хрумна, че може да й потрябва. Прибави и документите си, книгите, а между тях пъхна плик, който взе от чекмеджето на шкафа. Накрая се постара да си осигури сериозно количество пари в брой, които лично бе изтеглила от спестовния влог на Селене, и зачака нетърпелива, седнала пред бюрото си, поглеждайки скришом часовника си, докато гризеше шоколадова бисквита и съчиняваше прощално писмо.

Минаваше полунощ, когато се появиха. Първо рицарят, с физиономия на горчиво разкаяние, а след няколко минути и подигравателната дама. Анаид се престори, че не забелязва присъствието им, и продължи да хрупа с наслада бисквитата и да пише. Дамата се подсмихна и я погледна предизвикателно. Знаеше, че Анаид ще й даде думата. Така и стана.

— Какво ти е толкова смешно?

— Към мен ли се обръщаш, прелестно дете?

— Че към кого друг?

Дамата поведе хорото, ръкомахайки:

— Хубавичко си помисли, преди да избягаш.

— Откъде знаеш, че се готвя да избягам? — попита Анаид, като се правеше на ударена.

— Ясно е като бял ден. Вече си се облякла, приготвила си багажа си, непрекъснато поглеждаш часовника си и пишеш някаква бележка.

Анаид все още имаше време, така че можеше да си позволи малко да разиграе дамата. Заслужаваше го, неверницата.

— Аз пък си мисля, че ти си тази, която често нощем си се измъквала от съпруга си, барона.

Дамата се изсмя, без да се разсърди ни най-малко.

— Ех, хубави времена бяха! Бях млада и влюбчива — въздъхна тя. — А да знаеш как тежат годините… толкова хилядолетия.

Рицарят поиска думата, преди дамата да е започнала да разказва за безкрайните си любовни авантюри.

— Може ли?

— Говори, страхливи рицарю — с коварна любезност благоволи да му даде разрешението си Анаид.

— Мисля, че бъркаш, хубава девойко.

Анаид си облиза пръстите, оплескани с шоколад.

— За какво да бъркам?

— За това, че бягаш от тези мили, любезни дами, които така те закрилят и ти желаят само доброто.

— За госпожа Олав ли говориш?

Рицарят и дамата се спогледаха с трагичен вид.

— Много добре знаеш, че говоря за леля ти и нейните приятелки.

— Да не искате да кажете, че е по-добре да тръгна рано сутринта с леля Криселда за балнеосанаториума, за който резервира места Карен? Да се затворя с леля Криселда в някакъв резерват за дъртофелници и да гния сред сернисти минерални води до края на живота си — попита ги Анаид с ръце на кръста.

— Така ще е най-разумно, красавице. С леля си и със защитния щит ще бъдеш в безопасност.

— Да, ама аз пък не искам. Нямам никакво намерение да ходя в санаториум, не искам повече да виждам леля си Криселда, а и изобщо не мисля да използвам този отвратителен щит — отвърна предизвикателно Анаид.

Призраците се спогледаха и дамата пое щафетата от рицаря, като продължи разговора в същия дух.

— И къде ще идеш, ако не е тайна?

— В Париж.

Двата духа възкликнаха изненадани:

— В Париж?

— Там имам една леля, далечна леля, говоря френски, а и винаги съм искала да се кача на Айфеловата кула. Много по-интересно, отколкото някакъв скучен курорт, не е ли така?

— Oh là là! Ехааа!

— Звучи приятно — авторитетно произнесе мнението си рицарят.

— Вълнуващо — поправи го дамата.

В този момент камбаните на църквата бавно и тържествено известиха четири часа. Анаид почувства как сърцето й се свива при мисълта, че това може би е последният камбанен звън, който чува от часовника на Урт.

Никога не беше напускала родния си дом.

Никога не беше пътувала.

Дори нямаше куфар.

Изправи се разтреперана, с подкосени крака и се сбогува с призраците. Вече беше изпълнила част от плана си.

— Трябва да вървя — рече тя, като взе сака си от пода.

— Един момент.

— Още не можеш да тръгнеш.

— Нима толкова много ме обичате?

Рицарят въздъхна:

— Доста се привързахме към теб и ще ни липсваш.

Анаид го погледна изненадана. Отговорът му бе прям и искрен, гласът му също, а в думите му нямаше и капка двуличие.

— Но има и още нещо… Беше ни обещала свободата — отбеляза дамата.

Ето че дойде ред на Анаид да си отмъсти. Хвана се за главата театрално, като човек, който с досада се сеща, че е забравил нещо.

— Ах, да, наистина. Ще го направя, когато се върна от Париж.

— Сигурно ли е? — попита обнадеждена дамата.

— Даваш ли ни дума? — отправи гореща молба рицарят.

— Имате думата ми, че когато се върна от Париж, ще ви дам свободата. — След което загаси лампата, затвори тихо вратата на стаята си и като се стараеше да не вдига никакъв шум, се измъкна тайничко навън.

Стигна до плевника и сърцето й подскочи. Едно е да замислиш нещо и да си съставиш план, а съвсем друго е да го изпълниш. Дали ще се справи да управлява колата на Селене?

Първо трябва да я запали и да я подкара. Врътна ключа и натисна педала за газта. Опита на няколко пъти, но двигателят се давеше и не успяваше да направи контакт и да запали. Много дълго бе стояла, спряна от движение. Пробва отново и отново. Най-после!

Анаид, разтреперана и силно развълнувана, внимателно даде на заден ход, за да излезе от мястото, където бе паркирана. Скоростният лост изскърца. Отпусна педала на съединителя и колата подскочи. Проклятие! А колко простичко изглеждаше, когато същата маневра я правеше Селене. Лично й беше показала как става, но нещо не се получаваше както трябва. Фаровете! Как, по дяволите, се пускаха? Не, не и мигачите. Ето това копче, да. О, не! Това е клаксонът! Ама че е непохватна, с тези две леви ръце. Дали някой го чу? Трябваше да побърза, нямаше никакво време. Уф, най-после!

И колата на Селене тръгна, направо излетя, като стремително се отдалечаваше от единствения дом, който Анаид бе познавала.

Стиснала волана, разтреперана и уплашена, Анаид трябваше да признае, че, с изключение на издънката с клаксона, планът й вървеше без грешка, като по поръчка. Беше измамила всички — и Елена, и Карен, и Гая, и Криселда, госпожа Олав, та дори и духовете.

Никой, освен нея, не знаеше къде отива и какви са намеренията й.