Майте Каранса
Кланът на вълчицата (10)

Глава десета
Първото заклинание

— Е, как мина? — попита госпожа Олав, когато Анаид се качи обратно в колата.

— Зле. Пълен провал — промърмори Анаид и силно дръпна вратата зад себе си. — Нищо не знае за нея и не ми повярва, че съм й дъщеря. Селене дори не му е споменавала за мен.

— Това притеснява ли те?

Анаид избухна:

— Как да не ме притеснява. Майка ми крие от мен, че си има приятел, а на същия този тъпанар Макс не казва, че има дъщеря.

— Защо да е тъпанар?

Анаид захлупи лице с шепите си.

— Заяви ми, че… че с мама не си приличаме.

— И това те обижда?

— Ами разбира се.

Госпожа Олав се усмихна мило.

— Никой не те разбира.

— Откъде знаеш?

— И аз съм била на твоята възраст.

Анаид въздъхна. И Селене би й отговорила нещо от сорта.

Селене — голямата лъжкиня.

Наистина ли беше това, за което я мислеше, такава, каквато я помнеше? Или просто си я беше създала във въображението?

Анаид винаги беше искала да вярва, че майка й е млада, любвеобилна, забавна и игрива, която се държи с нея като с по-голяма сестра, но съществуваше и една друга Селене, която се караше с Деметер и й крещеше, която изчезваше за дни наред, без дори да остави бележка, която беше ужасно разточителна и купуваше като за последно, която се гледаше в огледалото, влюбена в собствения си образ, и… имаше тайни любовници, от които пък държеше в тайна собствената си дъщеря.

Коя всъщност беше Селене?

„Ленд Роувърът“ излезе от Хака и пое по главния път.

Анаид не искаше да мисли нито за Селене, нито за Макс. Идеята да го посети й беше дошла внезапно. Беше й хрумнало да се запознае с него и да разбере дали Селене наистина е избягала с този мъж, или е просто лъжа. Обади се по телефона и поиска да се срещнат. Ей така. Госпожа Олав я придружи до бара, където се бяха уговорили да се видят, и я изчака половин час, докато трая срещата. На Макс му се искаше да разбере нещо ново за Селене, но никак не му се бе понравил фактът, че тя има дъщеря. Беше съвпадение, че е получил телеграма в същия ден като Анаид. Селене му пишеше, че заминава далеч, много далеч и го молеше да не я търси.

Анаид беше неспокойна.

Към тази странна среща се прибавяше и тежкото обвинение, което бе нанесла само преди няколко часа на леля си и на приятелките на майка си, като ги бе обвинила, възмутена от тяхното бездействие и пълната им незаинтересованост да открият Селене.

— Та те изобщо нямат намерение да потърсят Селене.

— Възможно е.

— Не им пука! Все им е тая дали е жива или мъртва, безразлично им е.

— Нормално е, Анаид, те не я обичат колкото теб.

— И аз това им казах!

— Каза ли им го?

— Толкова са равнодушни и безсърдечни. Изпаднали са в някаква апатия, сякаш това изобщо не ги вълнува, все едно живеят капсулирани, всяка в своето мехурче от въздух. Никоя от тях не се опита да се свърже с Макс, за да разбере дали Селене е имала връзка с него. А не беше никак трудно, нали?

— Дръж се! — извика предупредително госпожа Олав.

Натисна педала за газта и колата връхлетя върху нещо, което им се бе изпречило на пътя. Анаид изхвърча напред от удара и блъсна глава в предното стъкло. В раздразнението си и от много бързане беше забравила да си сложи колана.

Опипа си челото, малко замаяна, и усети, че й излиза огромна цицина. Госпожа Олав, стиснала здраво волана, й се извини.

— Съжалявам, на пътя ми изскочи заек и нямаше как да го избегна.

Дали от удара, от заека или от отвратителното настроение, в което беше изпаднала, Анаид избухна в плач. Госпожа Олав веднага включи мигачите, отби и спря колата на банкета на пътя.

— Хайде, не плачи. Няма нищо.

Притегли я към гърдите си и разтърка слепоочията й с леки и нежни движения.

— Само затова ли плачеш? — подпита я внимателно, като продължаваше да масажира болното място.

— Не, не само — отвърна Анаид.

— Естествено, много ти се струпа наведнъж — случилото се с майка ти, Макс, това с фиестата…

— Каква фиеста?

— Тържеството на онова момиче Марион, за което ми говори. Тази, дето никога не те кани.

Анаид се изненада. Не че това много я вълнуваше, но истината беше, че колкото и да се мъчеше да я пропъди, мисълта за купона на Марион се бе загнездила в главата й, витаеше във въздуха и на моменти й досаждаше като конска муха.

— Нищо чудно, че не ме иска. Тя е много красива — призна Анаид и захълца.

— И какво искаш да кажеш? Ти да не би да не си? Я се погледни добре в огледалото. Истинска прелест! Сините ти очи сигурно карат всички твои съученички да се пръскат от завист.

— Ами! — плахо възрази Анаид. — Изобщо не ме поглеждат. За тях дори не съществувам.

Госпожа Олав държеше на своето:

— Да, но вече е време да си отворят очите и да те забележат. Ти как смяташ?

— Моля?

— Тази Марион, може и да е много красива, но ти си по-умна.

— И какво ме грее, че съм по-умна?

— Помисли и ще разбереш.

Госпожа Олав притежаваше невероятното свойство да кара Анаид да се чувства добре и да й помага да се освободи от комплексите си. В нейно присъствие всичко изглеждаше лесно и напълно постижимо.

— Една гривна и един хамбургер ще ти оправят ли настроението?

Анаид потръпна от удоволствие и избърса последните си сълзи с опакото на ръката си. Откъде можеше да знае госпожа Олав, че майка й, тайно от Деметер, я водеше да й купи бургер и й подаряваше гривни от бижутерския магазин?

Възможно беше тя сама да й го е споменала.

Когато се погледна в огледалото за обратно виждане, за да си оправи косите, остана удивена. Цицината беше изчезнала, а и… та тя бе истинска красавица!

 

 

Хамбургерът беше много вкусен, гривната й стоеше фантастично, а откакто госпожа Олав беше заговорила за очите и за интелигентността й, Анаид си бе възвърнала самочувствието.

Също така си бе спомнила отново болната тема за рождения ден на Марион, макар, за щастие, вече погледната от друг ъгъл.

Рожденият ден на Марион съвпадаше с лятното слънцестоене и беше най-грандиозният купон в Урт, очакван като истинска сензация. От няколко седмици в училище се говореше единствено за това, понеже Марион, за да придаде повече значимост на събитието, държеше всички в напрежение, канеше приятелите си един по един, така че щастливците, уф, си отдъхваха облекчено, когато тя най-сетне се приближеше до избраника или избраницата и прошепнеше на ушенце вълшебните думички.

Естествено, онези, които нямаха късмета да се радват на благоволението й, го преживяваха тежко, гърчеха се в адски мъки до последния момент, въздишайки всеки път, когато пудрата Марион приближеше, с надеждата, че ще се наведе леко към тях и ще им поднесе разковничето към щастието.

Анаид, която през последните четири години искрено се бе надявала да бъде поканена, сега, след двете събития, преобърнали живота й — изчезването на майка й и новият сутиен, напразно чакаше Марион да си промени отношението. Но не стана така.

Щеше ли да продължи да позволява на Марион съзнателно да я пренебрегва?

Анаид се раздели с госпожа Олав, като й поблагодари за подкрепата с целувка. На драго сърце би останала в нейната компания, вместо да се връща при това истинско самоходно бедствие — леля й Криселда. Сигурно още не беше приготвила вечерята, нито пък изобщо й хрумваше, че на четиринайсет години обикновено огладняваш по три или четири пъти в денонощието.

 

 

Леля Криселда я очакваше, седнала в креслото в хола. Ядеше бонбони със зареян поглед, отправен към неопределена точка в пространството, и дори не я попита къде е била. Не, не си струваше трудът да й споменава за Макс. Явно й е все едно.

— Анаид, седни, моля те.

Тя неохотно се подчини, без възражения. От сериозния тон, с който леля й произнесе молбата си, Анаид долови, че няма намерение да я укорява, а се готви да й каже нещо много важно.

— На събранието на Съвета обсъдихме твоето предложение и взехме решение да търсим майка ти и да я спасим — съобщи й тържествено.

— Шегуваш ли се? — беше единственото, което Анаид успя да измънка, заеквайки.

— Ако приемем, че Росебуд е прав, най-вероятно ти си единствената, която може да намери Селене и да й вдъхне силите, необходими, за да победи вещиците Одиш.

Да бе, колко му е! Все едно е лесна работа.

Анаид не успя да мигне цялата нощ. Дълго се въртя в леглото. Прехвърляше в главата си безброй, все тъпи, варианти на това как ще потърси и намери Селене. Хрумваха й какви ли не страхотии, които я очакваха в битката й с Одиш и от които, естествено, излизаше въображаем победител. Всичко, което замисляше обаче, й се струваше гротескно, нереално, някак схематизирано, като грубите щрихи, с който майка й рисуваше комикс героите си.

Опитваше се да мисли за Селене по подобаващия за проблема начин — сериозно и задълбочено, но други неща разсейваха вниманието й от огромната отговорност, която беше поела на плещите си.

Щом е магьосница Омар, способна да влезе и в ада, за да измъкне майка си от ноктите на могъщите Одиш, тогава защо трябва да понася пренебрежителното отношение на Марион? Защо не може да иде на купона на Марион като всички свои съученици?

И съвсем сериозно си постави за цел да го постигне.

В края на краищата е магьосница.

И не е толкова грозна.

И е умна.

Тайно се измъкна след часовете и отиде в своята пещера. Там дълго време се рови из книгите на Деметер и Селене, докато накрая откри заклинание за съблазън, което идеално пасваше на замисъла й.

Малко се различаваше от омайното биле, събуждащо любовни чувства. Не беше вълшебна течност, не променяше кръвта и не ускоряваше сърдечния ритъм, нито дишането. Беше симпатично лесноизпълнимо заклинание, постигаше се с допир, от близко разстояние. С едно леко докосване с пръчицата и с точните думи щеше да престане да бъде невидима за очите на Марион, щеше да привлече вниманието й и най-сетне да я накара да я погледне и да я забележи.

На следващата сутрин, в час, се постара да седне възможно най-близо до Марион. Роберта се съгласи да си сменят местата срещу пакетче дъвки и така Анаид успя да се настани на чина точно зад жертвата си. Увери се, че никой не я гледа, бързо извади брезовата пръчица от ученическата си чанта и я скри под учебника по социални науки. Беше изчакала часа на Корбаран, учителя по обществознание, който никога нищо не забелязваше. И докато Корбаран си рецитираше урока, без да го е еня дали някой го слуша, или не, Анаид произнесе заклинанието си, шепнейки думите със свити устни, като насочи пръчицата към седящата пред нея Марион и леко докосна с нея косите й.

Чудесно! Марион беше реагирала на допира, като разтърси глава. След миг вдигна ръка и разсеяно се почеса.

Анаид затаи дъх. Магията действаше. Марион отстъпваше под въздействието на съблазънта и даваше признаци, че изпада в плен на омаята. Сега чувстваше леко гъделичкане, оттам дойде и почесването. Щеше да последва импулсивно движение: да обърне глава и да я открие. После щеше да си спомни името й, да й се усмихне и да я покани на купона.

Всичко щеше да стане така, както пророкуваше заклинанието.

Анаид изчака една минута, две, три — които й се сториха цяла вечност — и после… наистина Марион се обърна и я погледна. Но не й се усмихна, а се разсмя. Изкикоти се високо и доволно, все едно гледаше комедиен филм или е чула много смешен виц. Надсмя й се право в очите. И каза нещо от сорта на:

— Гледай ти! На Джуджето всезнайко му пораснали циците и са му излезли пъпки.

Анаид остана като гръмната. Направо я беше заклала. Подигравателното остроумие на Марион и гадната й бъзикня изплющяха безмилостно и отекнаха чак до наблюдателната кула — или поне така й се стори на Анаид, приветствани от всички подлизурковци в класа, от грачещите гарвани на кулата и от туристите, спускащи се по течението на реката. Цялата Вселена стана свидетел на ОСКЪРБЛЕНИЕТО, НАНЕСЕНО Й ОТ МАРИОН.

Пръв обаче се засмя Рок, синът на Елена и настоящо гадже на Марион. Анаид чу и това, и то съвсем ясно, и много добре го запомни.

Анаид запази спокойствие доколкото можа, но не издържа и без дори да поиска разрешение от Корбаран — той, така или иначе, нямаше да забележи, — излезе от часа, изхвърча от класната стая и се скри в тоалетната, за да се нареве на воля.

И така, докато плачеше дълго и горчиво, се погледна в огледалото и забеляза, че наистина й беше излязла една миниатюрна пъпчица на носа. На мига люто се закани да си отмъсти. Взе твърдо решение. По-лошо от това не можеше да стане. Нито за нея, нито за доброто й име, нито за честта й.

Излезе от тоалетната с гордо вдигната глава и с ясно начертан план за действие. Звънецът току-що бе ударил и всички бяха излезли в междучасие да се поразтъпчат, да побъбрят и да хапнат нещичко. Естествено, Марион и Рок, както обикновено, щяха да си изядат сандвичите на терасата, в заведението на площада, с кока-кола в ръка, заобиколени от тяхната банда. Тъкмо натам се запъти Анаид, вирнала предизвикателно нос, с вълшебната си пръчка, скрита в ръкава на блузата.

Може би Анаид нямаше да изпълни намерението си, ако съученичката й просто я беше игнорирала, както винаги, но собственото й заклинание беше успяло да привлече вниманието на Марион върху нейната особа, сякаш бе неустоим магнит. Когато Анаид се появи, тя долови присъствието й, обърна глава, прикова поглед в нея и пак злостно я нападна:

— Гледайте! Гледайте кой идва — сукалчето Анаид. Да ти поръчаме ли, бебче, един биберон, или предпочиташ кашичка?

Анаид се приближи до Марион.

— Не каза ли, че съм пъпчасала?

— О, да бе, разбира се, щях да забравя… Нали си вече тийнейджърка.

В момента Анаид заложи всичко на карта. Отпусна ръка незабелязано, за да се плъзне надолу пръчицата, извади я от ръкава си, допря я до пъпката на носа си, а после я прекара по лицето на Марион.

— Права си, макар че моето положение изобщо не може да се сравнява с твоя отвратителен обрив. Колко пъпки имаш Марион? Дузина? Две дузини? Три дузини?

И докато произнасяше нарастващата цифра, лицето и шията на Марион взеха да се сбръчкват и постепенно се покриха с големи гнойни пъпки.

Около тях се разнесоха викове и възклицания, които само настървиха още повече Анаид, тя неволно се увлече и се изхвърли прекалено:

— Я виж ти! И гаджето ти не падало по-долу от теб. — Докосна лицето на Рок, което на мига се покри с акне.

Марион не можеше да се види, но съзря ефекта, който предизвика видът й в другите, и неудържимо изпищя, щом зърна на какво заприлича Рок.

— Ау, че гнусотия! — извика Марион.

И веднага си даде сметка, че вероятно и тя изглежда като него, сигурно и нейната физиономия прилича на петниста хиена, щом като седналите наблизо си дръпнаха столовете назад и сбърчиха носове. Опипа лицето си ужасена, усети отвратителните подутини, закри се с шепи от срам и изкрещя:

— Вещица? Проклета гадна вещица!

Едва тогава Анаид осъзна какво е сторила.

Най-лошото беше, че не знаеше как да развали магията.

Обърна се и си плю на петите.

 

 

Криселда не можеше да повярва на думите на Елена. Анаид не само че не беше я послушала, като бе произнесла заклинание без нейно разрешение, а още по-лошо (ако това изобщо бе възможно), публично беше направила черна магия за отмъщение и я бяха обвинили, че е вещица.

Идеше й да я убие за това провинение.

— Да не си загубила ума си! — изкрещя й тя.

Макар и да издържа стоически на гневните упреци, с които я засипа, вътрешно Анаид бе смазана. Чувстваше се ужасно зле.

— Даваш ли си сметка, че излагаш всички ни на опасност? И най-вече себе си?

Елена не си изпускаше нервите като Криселда, но беше сериозно загрижена.

— Заклинанията за отмъщение не се правят, те са недостойни за една Омар.

— Дори са категорично забранени. Откъде го научи? — заразпитва я Криселда, вече овладяла първоначалната си уплаха.

Анаид не знаеше. Просто го бе направила. Беше й дошло отвътре и бе подействало.

— Аз само исках Марион да ме покани на тържеството си — оправдаваше се Анаид.

— И как мислеше да го постигнеш? Като я покриеш с пъпки?

— Не. Първо направих заклинание за съблазън. Исках да я омагьосам и да я очаровам, да й привлека вниманието и да я накарам да ме забележи, но тя така ме забеляза, че ме направи за смях и ми нанесе жестока обида пред всички.

Криселда и Елена едновременно се хванаха за главите.

— О, не!

Анаид си даде сметка, че е сгрешила нещо основно, още в самото начало.

— Какво сбърках?

— Всичко.

— Нямаш капчица мозък в главата.

— На кого би му хрумнало да буди чувства със заклинание?

— Никоя магьосница не може да постигне приятелство или любов чрез еликсир или заклинание.

— Присъщо е на жените Одиш.

— Кой те научи на това?

Анаид се уплаши и започна да се свива, да се свива. Сви се на треперещо клъбце и се разплака. Разрида се. Стана й болно от потопа обвинения, с които Елена и Криселда я заляха. Никога не ги беше виждала така сърдити, възмутени до дъното на душата си. Беше отчаяна. Нищо не правеше както трябва. Беше истинско бедствие. За нищо не ставаше — нито като момиче, нито като магьосница.

Плачеше без задръжки, едва ли не с удоволствие. Беше се превърнала в непоправима ревла. Растежът й отваряше вълчи апетит, но едновременно предизвикваше и неудържимо желание да плаче.

Елена и Криселда млъкнаха и тихо седнаха до нея. Лелята прокара ръка по челото й, а Елена я погали по косите.

Лека-полека я успокоиха, разсеяха отчаянието й, докато накрая хлипанията й секнаха.

Анаид преглътна сълзите и сополите, изтри си очите и си обърса мокрите бузи, решена отсега нататък да бъде послушна и добра.

Елена и Криселда пак подхванаха нескончаемото си конско, като се постараха вече да му придадат по-мек и нравоучителен тон.

— Всичките ти магически способности и сили трябва да бъдат насочени в служба на общото благо, никога за лично облагодетелстване. Запомни го.

— Една магьосница Омар никога не прави заклинание за собствена изгода.

— Допусна две ужасно тежки провинения.

— Три.

— Цял куп.

— Човек обаче може да се учи и от грешките си.

— Ние, магьосниците Омар, сме човеколюбиви и смъртни, съжителстваме с други човешки същества и не можем да прилагаме магия, за да спечелим нечия любов, приятелство или уважение, нито да постигнем власт или богатство.

— Ако една Омар си послужи с илюзия или с проклятие за собствени цели, или за лично отмъщение, бива изгонена от клана, отлъчена от племето и лишена от магическите си сили и способности.

— Разбираш ли го?

— Нашата мощ, Анаид, трябва да бъде ограничавана.

— Ние готвим, трудим се, правим покупки… Представи си да получавахме всичко наготово.

Анаид кимаше и повтаряше: „Да, да, да“. Накрая не издържа и като изхлипа още веднъж, малко театрално зададе въпроса, който я измъчваше:

— Искате да ми кажете, че съм лоша?

Елена и Криселда се спогледаха, беше ги сварила неподготвени. Никоя от тях не беше възпитавала млада магьосница. Може би случилото се с Анаид, това, че се бе предоверила и неправилно използвала силата си, беше присъщо за възрастта и се случваше с всички млади.

Криселда се помъчи да смекчи нещата и да разведри настроението:

— Хайде, върви да спиш, а утре… нов ден, нов късмет. Елена й напомни:

— И утре не прави глупости в училище. Нямах избор и поканих Рок, Марион и техните приятели на по едно питие. Почерпих ги с по едно сокче на забравата. Така че всичко, случило се през последните двайсет и четири часа, е заличено от главите им. Съжалявам само за онези, които са учили за изпита по музика.

Анаид се развълнува.

— Напитка за забрава? Фантастично! Така бих могла…

— Нееее! — гракнаха в хор Елена и Криселда.

Анаид се стъписа и млъкна.

Леля Криселда добави:

— На следващото събрание на Съвета трябва да поискаш извинение за непослушанието си. Вероятно ще ти бъде наложено наказание.

Анаид замълча. Никак не й се щеше да моли за прошка Гая, но нямаше как.

Целуна леля си Криселда и Елена и се запъти с наведена глава към стаята си. Когато се скри от погледа им, двете жени се спогледаха разтревожени. Не беше нужно да изразяват с думи всичко, което им се въртеше в ума.

— Още не е готова.

— Дали изобщо някога ще бъде?

— Ами ако бъркаме за нея?

— Може би Деметер и Селене са имали сериозно основание, за да не посветят Анаид в тайните на магьосничеството.

— А ако Анаид е опасна?

Тези и други въпроси преминаваха през главата на Криселда, после на Елена и пак обратно.

В присъствието на Анаид не се осмеляваха да я обсъждат открито и на глас. Вече бяха започнали да вярват на това, което им бе споделило момичето, и да подозират, че наистина притежава изключителни способности.