Майте Каранса
Кланът на вълчицата (25)

Глава двадесет и пета
Кръстосване на шпагите

Селене здраво бе стиснала перилата на балюстрадата, наблюдавайки внушителната гледка, опръскала нощта със светлини и ужас. Вулканът Етна клокочеше и бълваше огън, понесен в дантевски танц, лавата пълзеше надолу по склоновете му и се стичаше на вълни към долината. Огнената маса озаряваше двореца, възвишението и равнината, а хоризонтът ставаше все по-мрачен от гъстия облак черен дим, забулящ кратера на вулкана.

И всеки нов трус бе посрещан от уплашените викове на момичетата.

Докато накрая Селене, силно изнервена, не се сдържа и ги скастри:

— Млъкнете!

Едно от момичетата, най-смелото, коленичи и след като се прекръсти, сключи ръце и с умоляващ глас се обърна към нея:

— Моля ви, госпожо, от все сърце ви молим, не се сърдете, спрете този кошмар.

Селене се престори на изненадана:

— Мислите, че аз съм предизвикала изригването?

Храброто момиче, на име Мария, не скри опасенията си:

— О, да, госпожо. Видяхме ви как втренчено гледахте. Не откъсвахте поглед от огнената планина цялата вечер. Бяхте много ядосана, шепнехте нещо неразбираемо, разперихте ръце, разбунихте земните недра, направихте магия и накрая Етна изплува от дълбокия си сън. Моля ви, госпожо, накарайте го отново да заспи.

Селене тропна с крак, обут със златист сандал, по мраморния под.

— Това е абсурдно!

— Изобщо не е абсурдно. Те са прави, Селене. Ти пробуди вулкана, понеже искаше да се отървеш от мен.

Салма, призрачният силует на Салма, с рокля, цялата обляна в кръв, и с очи, святкащи от омраза, се изправи пред Селене.

— Замълчи! Не сме сами — сърдито отбеляза Селене.

— Това лесно може да се уреди — процеди през зъби Салма и извади атамето си. Преди тя да успее да направи нещо на девиците, Селене, възмутена, извади вълшебната си пръчица и произнесе смъртоносно заклинание. Момичетата рухнаха безжизнени на земята. Салма приветства бързината й със задоволство.

— Виждам, че подвигът ти все пак не е изчерпал всичките ти сили.

— Предупредих те да престанеш с набезите си.

— Затова ли се намеси? Затова ли защити дъщеря си?

Селене широко отвори очи, учудена.

— Дъщеря ми ли?

— Стига превземки! Престани с твоите лъжи!

Селене замълча за миг, после се нахвърли срещу Салма:

— Ти ме предизвика и за малко да си платиш скъпо и прескъпо.

Салма й показа окървавената си ръка, липсваше й безименният пръст.

— Това няма да ти го простя.

— Не съм го направила аз.

— Беше Анаид. Твоята малка Анаид. Грозноватото непохватно момиче, което уж нямало способности… Графинята ще реши.

Селене изпадна в ужас:

— Да не би да искаш отново да ме върнеш в мътния свят?

Салма се разлюти:

— Ти излъга и двете ни. Излъга ни за дъщеря си.

Селене заплаши с пръст Салма.

— А ти? Ти какво криеш, Салма? Какво е това, дето го държиш?

Салма отстъпи и скри лъскавия предмет зад гърба си.

— Попитай духовете.

— Ще го сторя и ще кажа на графинята.

Очите на Салма мятаха огън и жупел.

— Нека графинята реши!

Селене се огледа наоколо и примирено въздъхна по лукса, с който трябваше да се раздели.

— Добре, нека бъде волята на графинята.